Стивън Кинг
Безсъние (6)

2.

На път за аптеката Уайзър спря да разгледа плаката на една от витрините на празния магазин, намиращ се между „Райт Ейд“ и ресторантчето. Ралф му хвърли само един поглед. Вече го бе виждал на витрината на магазина за дрехи втора употреба.

— Търсена е за убийство — удиви се Уайзър. — Знаеш ли, хората май съвсем са превъртели.

— Прав си. Ако имахме опашки, по цял ден щяхме да се гоним и да се опитваме да си ги отхапем.

— Плакатът е отвратителен — възмутен отбеляза Уайзър, — но погледни това.

Той посочваше някакъв надпис върху прашната витрина. Ралф се наведе, за да го прочете. „УБИЙТЕ ТАЗИ МРЪСНИЦА“ пишеше там. Под думите имаше стрелка, насочена към снимката на Сюзан Дей.

— Господи! — промълви Ралф.

— Да — съгласи се Уайзър, извади от задния си джоб носна кърпа и избърса написаното, оставяйки сребриста ветрилообразна следа, която само Ралф можеше да види.

3.

Той последва Уайзър до задния вход на аптеката и застана на прага на кабинет не по-голям от кабинка в обществена тоалетна. Уайзър седна на единствената мебел — висок стол — и се обади на Джеймс Рой Хонг, иглотерапевта, като включи тонколоната на телефона, така че Ралф да чува разговора.

Секретарката на Хонг (жена на име Одра, която, изглежда, познаваше Уайзър много по-отблизо, отколкото само на професионално ниво) отначало каза, че докторът ще приема пациенти едва след Деня на благодарността. Раменете на Ралф се отпуснаха. Уайзър му направи знак да почака и продължи да уговаря Одра да намери свободен приемен час за Ралф в началото на октомври. Дотогава имаше почти цял месец, но все пак беше за предпочитане, отколкото след Деня на благодарността.

— Благодаря, Одра — рече Уайзър. — Остава ли уговорката ни за вечеря днес?

— Да. А сега изключи проклетата тонколона. Искам да ти кажа нещо поверително.

Уайзър се подчини, заслуша се и после се смя, докато от очите му потекоха сълзи, които се видяха на Ралф като течни перли. Накрая й изпрати две въздушни целувки и затвори.

— Уреден си — обърна се към Ралф и му подаде визитна картичка, на която бяха написани денят и датата за прегледа при Хонг. — Четвърти октомври. Далече е, но това беше най-доброто, което тя можа да направи. Одра е много свястна.

— Чудесно.

— Ето визитката и на Антъни Форбс в случай, че междувременно решиш да му се обадиш.

— Благодаря. Задължен съм ти.

— Единственото, което ми дължиш, е още едно посещение, за да ми кажеш как е минала иглотерапията. Притеснявам се. Да знаеш, че има и лекари, които не предписват нищо против безсънието. Обичат да казват, че още никой не е умрял от недоспиване, но според мен това са пълни глупости.

Подобна новина би трябвало да обезкуражи Ралф, но той изпита известно облекчение — поне засега. Сиянията и ярко-сивият блясък в очите на Уайзър, докато се смееше на последните думи на Одра, бяха изчезнали. Ралф започваше да мисли, че те са били само плод на въображението му, породен от крайната умора и разговора за хиперреалността. Съществуваше и друга причина да се чувства добре — сега имаше уговорен час с човек, помогнал на Уайзър с подобен проблем. Ако лечението му позволеше да спи до изгрев слънце, Ралф щеше да позволи на Хонг да го набучи с игли, докато заприлича на морско свинче.

И трето — сивите сияния всъщност не бяха страшни, а… интересни.

— Хората непрекъснато умират от недостиг на сън — обясняваше Уайзър, — макар че патолозите обикновено определят като причина за смъртта самоубийство. Безсънието и алкохолизмът имат много общи черти, но главното е, че увреждат сърцето и мозъка. Ако ги оставиш да следват своя ход, те унищожават духа дълго преди да съсипят тялото. Така е, хората наистина умират от липса на сън. Опасно е, затова вземи мерки. Започнеш ли да се чувстваш странно, обади се Личфийлд. Чуваш ли? Не чакай специална покана.

Ралф направи гримаса.

— Мисля, че по-скоро ще се обадя на теб.

Уайзър кимна, сякаш очакваше това.

— На визитната картичка на Хонг написах и моя телефонен номер.

Изненадан, Ралф отново погледна картичката. Там наистина имаше втори номер — на Джо Уайзър.

— Обаждай се по всяко време на денонощието. Няма да обезпокоиш съпругата ми. Разведени сме от 1983 година.

Ралф се опита да каже нещо, но установи, че не може. От гърлото му излезе само един задавен нечленоразделен звук. Преглътна с усилие и се помъчи да се изкашля. Уайзър видя това и го потупа по гърба.

— Недей да кашляш в аптеката. Това плаши и прогонва богатите клиенти. Искаш ли носна кърпа?

— Не, нищо ми няма.

Гласът му беше немощен, но ясно доловим и що-годе овладян.

Аптекарят го погледна критично.

— Още не си зле, но ще бъдеш — рече той и отново стисна ръката му. Този път Ралф не се притесни, че ще счупи пръстите му. — А дотогава се отпусни. И се радвай, че все още спиш.

— Добре. Благодаря ти още веднъж.

Уайзър кимна и тръгна към гишето за приемане на рецепти.

4.

Ралф се върна по пътека 3, зави наляво покрай витринка, в която бяха изложени най-различни презервативи и излезе през врата с надпис: „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ПАЗАРУВАХТЕ В «РАЙТ ЕЙД»“. Отначало помисли, че няма нищо необикновено в ослепителната светлина, която го накара да присвие очи. В края на краищата беше ден и вероятно в аптеката е било малко по-тъмно, отколкото му се бе сторило. Сетне отвори широко очи и дъхът му секна.

На лицето му се изписа изумление — изражението на изследовател, успял да си проправи път през поредния неописуем гъсталак и озовал се пред легендарен изчезнал град или зашеметяваща геологична форма — диамантена скала или спираловиден водопад.

Направи крачка назад и се облегна на синята пощенска кутия до входа на аптеката. Очите му се стрелкаха наляво-надясно, докато съзнанието му се опитваше да проумее чудесната и същевременно ужасяваща гледка.

Сиянията се бяха завърнали, ала този път светлината беше навсякъде — ослепителна и силна, странна и красива.

Ралф имаше само едно подобно преживяване в живота си. През лятото на 1941 година, когато навърши осемнайсет, пътуваше на автостоп от Дери до дома на чичо си в Пофкийпси — разстояние от около шестстотин и петдесет километра. Бурята, разразила се в края на втория ден от пътуването му, го принуди да изтича до най-близкия подслон — полуразрушен хамбар, който се поклащаше от поривите на вятъра. През по-голямата част от деня бе вървял и преди гръмотевиците да престанат да разтърсват небето, заспа дълбоко.

На следващия ден се събуди след четиринайсет часа дълбок сън и се огледа изумен, без да знае къде се намира. Беше в някакво тъмно и приятно ухаещо място и светът около него бе облян в ослепителна светлина. После си спомни, че бе намерил убежище в хамбара. Помисли, че това странно видение се дължи на светлината, проникваща през цепнатините в стените и покрива на хамбара, съчетана с ярките слънчеви лъчи… Само това и нищо повече. Въпреки това седя безмълвен и смаян най-малко пет минути — младеж с широко отворени очи, сламки в косите и изцапани с плява ръце. Гледаше към прииждащите вълни от златисти прашинки, които лениво се въртяха в косо падащите и пресичащи се слънчеви лъчи. Все едно беше в църква.

Сега отново се случваше нещо подобно. И най-лошото беше, че не можеше да опише точно какво е станало и как се е променил светът, за да бъде толкова прекрасен. Предметите и хората имаха ореоли, но за пръв път нещата бяха толкова ясни и на местата си. Автомобилите, телефонните стълбове, количките за пазаруване пред супермаркета и очертанията на жилищната сграда — всичко това сякаш се наби в очите му като кадри от стар филм. Изведнъж мръсното магазинче на Уичам Стрийт се превърна в страна на чудесата. Ралф не беше сигурен какво точно вижда. Знаеше само, че гледката е великолепна и изумително странна.

Погледът му беше привлечен единствено от ореолите, обкръжаващи хората, които влизаха и излизаха от магазина, слагаха пакети с покупки в багажниците или се качваха в колите и потегляха. Някои от сиянията бяха по-ярки от другите, но и най-бледите бяха сто пъти по-ясни, отколкото в първото му видение.

„Уайзър говореше точно за това. Да, несъмнено. Това е хиперреалност и онова, което виждаш, всъщност не е там — също като халюцинациите на хора, намиращи се под въздействието на ЛСД. Видението е само поредният симптом на безсънието ти. Гледай го и му се чуди колкото искаш. Само не вярвай на очите си.“

Ала не беше необходимо да си напомня да се удивлява, защото чудеса имаше навсякъде. Камион с хляб излизаше от паркинга пред „Изгрев, залез“ и от ауспуха му се кълбеше някакво тъмночервено вещество, почти с цвета на засъхналата кръв. Не беше нито дим, нито изпарения, но приличаше и на двете. Сиянието се извисяваше в постепенно избледняващи спирали. Ралф погледна пътната настилка и видя, че отпечатъците от гумите на камиона са оцветени в същия червени-кавокафяв оттенък. Камионът набра скорост и призрачната диря след него придоби аления цвят на кръв.

Навсякъде имаше подобни чудеса — явления, които се пресичаха в полегати пътеки и накараха Ралф отново да се замисли за светлината, проникваща през цепнатините на покрива и стените в онзи хамбар. Но истинското чудо бяха хората и ореолите около тях изглеждаха най-ясно очертани и реални.

От супермаркета излезе момче, което буташе количка с покупки и вървеше сред сияние от толкова ослепителна бяла светлина, че приличаше на движещ се прожектор. Ореолът на жената до него бледнееше — сиво-син като на започнало да мухлясва сирене.

От отворения прозорец на някакво субару млада жена повика момчето и му махна. Лявата й ръка остави ярки дири — розови като захарен памук. Избледняха почти веднага, след като се появиха. Момчето се ухили и също й махна, а ръката му разпръсна ветрилообразна следа, оцветена в жълтеника-вобяло. Приличаше на перката на тропическа риба. И тя започна да избледнява, но по-бавно.

Ралф се изплаши, но страхът му бе изместен от смайване, страхопочитание и удивление. През целия си живот не бе виждал такава красота. „Но това не е реално — успокояваше се той. — Не го забравяй това, Ралф.“ Обеща си да го направи, но поучителният глас сякаш звучеше отдалеч.

Забеляза и нещо друго — от главата на всеки човек излизаше по една ясна ярка линия. Извисяваше се нагоре като лента или цветен гирлянд, а после се разсейваше и изчезваше. В повечето случаи цветът на ярката линия съответстваше на останалата част от ореола — например ослепително бял на момчето и сиво-зелен на жената до него, но имаше и някои поразителни изключения. От мъжа на средна възраст, който крачеше сред тъмносиньо сияние, се издигаше ръждивочервена линия, а около една жена се виеше светлосив ореол в тъмнолилав оттенък. В два-три от случаите извисяващите се линии бяха почти черни. Ралф не ги хареса и забеляза, че хората с подобни „връвчици за балони“ (сравнението се появи непринудено и бързо в съзнанието му) до един изглеждаха зле.

Разбира се. Връвчиците за балони показват здравословното състояние… и заболяванията в някои случаи. Досущ ореолите на Кирлин^[2], по които хората бяха загубили ума си в края на шейсетте и началото на седемдесетте.

„Ралф — предупреди го друг глас, — всъщност не виждаш тези неща. Разбираш ли? Не искам да ти досаждам, но…“

Но имаше ли поне малка вероятност явлението да е реално? Дали продължителното му безсъние, съчетано със стабилизиращото въздействие на ясните и свързани сънища, му позволяваше да надникне във феноменални измерения, извън обсега на обикновените възприятия?

„Зарежи тази работа, Ралф. Веднага. Трябва да се стегнеш, инак ще свършиш като горкия стар Ед Дипно.“

Мисълта за Ед предизвика някои асоциации. Той бе казал нещо в деня, когато го арестуваха заради побоя на съпругата му. Но преди Ралф да си спомни какво бе то, някой попита:

— Мамо? Може ли да ми купиш още един десерт с мед и ядки?

— Ще видим, миличко.

Пред Ралф минаваха млада жена и момченце, хванати за ръка. Детето, което бе задало въпроса, беше на четири-пет годинки. Майка му вървеше сред сияние от ослепително бяло. Лентата, извисяваща се от русите й коси, също беше бяла и много широка — по-скоро панделка на красиво опакован подарък, отколкото връвчица на балон. Издигаше се на височина най-малко шест метра и плавно се носеше зад нея. Това накара Ралф да се замисли за сватби — шлейфове, воали и прозрачни, надиплени поли.

Ореолът на сина й беше в плътно тъмносиньо, доближаващо се до виолетово, и докато двамата минаваха покрай него, Ралф видя нещо изумително. От стиснатите им ръце също излизаха светещи дири — бели от жената и тъмносини от момченцето. Преплитаха се като свински опашки, извисяваха се във въздуха, избледняваха и изчезваха.

„Майка и син“ — помисли си Ралф. В усуканите като орлов нокът, пълзящ по градинска решетка сияния, имаше нещо абсолютно символично. Гледката накара сърцето му да ликува. Беше сантиментално, но точно това изпитваше. „Майка и син, бяло и синьо…“

— Мамо, какво гледа онзи човек?

Русокосата жена хвърли един бегъл поглед на Ралф.

Устните й изтъняха и се свиха. Нещо повече, той видя как блестящият й ореол внезапно помръкна и в него се очертаха спираловидно извиващи се оттенъци на тъмночервено.

„Цветът на страха — помисли Ралф. — Или може би на гнева.“

— Не знам, Тим. Хайде, побързай.

Тя дръпна детето и закрачи по-бързо. Вързаните й на опашка коси подскачаха нагоре-надолу и разпръсваха във въздуха малки сиво-червени ветрила, които приличаха на арките, оставащи от чистачките на предното стъкло на автомобилите.

— Хей, мамо, пусни ме. Не ме дърпай така. — Момченцето трябваше да припка, за да се изравни с нея.

„Аз съм виновен“ — помисли Ралф.

В съзнанието му пробегна въпросът как ли е изглеждал на младата майка. Възрастен тип с уморено лице и морави торбички под очите, който стои прегърбен до пощенската кутия пред аптеката и се е вторачил в нея и детето й, сякаш двамата са най-забележителните неща на света.

„Да, точно така е, госпожо. Само че не го знаете.“

Сигурно й приличаше на най-големия перверзник на всички времена. Трябваше да се отърси от тези видения, независимо дали бяха действителност или халюцинация. Не го ли направеше, някой щеше да извика ченгетата или санитарите с усмирителните ризи. А може би хубавичката майка вече говореше с тях по телефона във входа на супермаркета.

Тъкмо се питаше как една мисъл може да прогони другите, когато осъзна, че това вече се е случило. Психичното явление или халюцинацията на възприятията беше изчезнало, докато мислеше колко ужасен е изглеждал в очите на младата майка. Денят бе възвърнал предишния си блясък — чудесен, но много далеч от онова всеобхватно сияние. Хората, сновящи по паркинга, отново бяха обикновени и нямаха нито ореоли, нито „връвчици за балони“ или фойерверки. Бяха просто хора, които пазаруваха, взимаха снимките си от фотоателието или пиеха кафе. Някои може би дори се отбиваха в „Райт Ейд“, за да си купят приспивателни хапчета.

Обикновени граждани на Дери, занимаващи се с ежедневните си задачи.

Ралф издиша насъбралия се в белите му дробове въздух и се опита да се овладее. Успокоението дойде, но не с приливната вълна, която бе очаквал. Нямаше чувството, че светкавично се е изтръгнал от обятията на лудостта. Нито дори че се е приближил до някакъв бряг. И въпреки това той разбираше много добре, че не може да живее дълго в онзи ярък и прекрасен свят, без да застраши здравия си разсъдък. Все едно часове наред да изпитва оргазъм. Сигурно така възприемаха нещата гениите и великите художници, но това не беше за него. Толкова много жизнени сокове щяха да го изкарат от равновесие и когато санитарите с усмирителните ризи навият ръкава му, за да му сложат инжекция и го отведат, Ралф вероятно ще бъде щастлив да тръгне с тях.

В момента не изпитваше успокоение, а някаква приятна меланхолия, в която понякога изпадаше след полово сношение, когато беше млад. Меланхолията не беше силна, но всеобхватна и сякаш изпълваше празнотите в тялото и ума му, така както оттеглящият се прилив оставя наноси. Запита се дали някога отново ще преживее такъв тревожен и същевременно опияняващ момент. Мислеше, че шансовете му са сравнително добри… поне до следващия месец, когато Джеймс Рой Хонг го набоде с иглите си или Антъни Форбс започне да размахва златния си джобен часовник пред очите му и да му внушава, че много… му се спи. Беше твърде възможно Хонг и Форбс да не успеят да го излекуват от безсънието, но ако някой от двамата го стореше, Ралф вероятно щеше да престане да вижда ореоли и „връвчици за балони“. След месец и нещо на спокойни нощи той сигурно щеше да забрави какво се беше случило. Това беше основателен повод да изпитва лека меланхолия.

„По-добре тръгвай. Ако новият ти приятел случайно погледне през прозореца и те види да стоиш тук като тъпак, вероятно самият той ще изпрати санитарите с усмирителните ризи.“

— По-скоро ще извика доктор Личфийлд — измърмори Ралф и тръгна към Харис Авеню.

5.

Подаде глава през външната врата на Лоуис и извика:

— Ехо! Има ли някой вкъщи?

— Влизай, Ралф — отговори тя. — В хола сме.

Ралф винаги си бе представял, че заешките дупки приличат на малката къща на Лоуис, която се намираше на една пряка надолу по хълма. Домът на Лоуис Шаси беше отрупан с разни вещи и може би малко тъмен, но спретнат и безупречно чист. От всяка стена в мъничкия хол те гледаха роднини. Почетното място — върху телевизора — беше запазено за оцветена студийна фотография на мъж, когото Лоуис наричаше „господин Шаси“.

Макгавърн седеше прегърбен на дивана и крепеше чиния с макарони и сирене на мършавите си колене. Телевизорът беше включен. Даваха някакво състезание.

— Какво иска да каже с това „в хола сме“? — попита Ралф, но преди Макгавърн да отговори, в стаята влезе Лоуис, носейки чиния, от която се вдигаше пара.

— Заповядай — рече тя. — Седни и яж. Говорих със Симон. Вероятно ще съобщят за случилото се в обедните новини.

— Господи, Лоуис, не биваше да го правиш — каза Ралф и взе чинията, но стомахът му силно изкъркори, когато долови мириса на лук и разтопено сирене. Погледна часовника на стената — едва забележим сред снимките на мъж в палто от кожа на миеща мечка и на жена, която имаше такъв вид, сякаш бе поклонничка на черната магия — и се учуди, че е дванайсет и пет.

— Нищо не съм направила, само сложих разни остатъци в микровълновата фурна — рече Лоуис. — Някой ден наистина ще сготвя нещо за теб, Ралф. Сядай.

— Но не и върху шапката ми — каза Макгавърн, без да откъсва очи от екрана на телевизора.

После взе меката си шапка от дивана, пусна я на пода до себе си и отново се залови с порцията макарони, която бързо намаляваше.

— Много е вкусно, Лоуис.

— Благодаря.

Лоуис спря пред телевизора достатъчно дълго, за да види как един от състезателите спечели пътуване до Барбадос и кола, сетне забърза към кухнята.

Лицето на победителя изчезна от екрана и на неговото място се появи мятащ се в леглото мъж в измачкана пижама. Надигна се и погледна часовника на нощното шкафче. 3:18 сутринта — време, което бе станало до болка познато на Ралф.

— Не можете да спите? — съчувствено попита говорителят. — Уморени сте от безсънните нощи?

През прозореца на спалнята в рекламата долетя малко блестящо хапче. Приличаше на летяща чиния и Ралф не се изненада, когато видя, че е синьо.

Той седна до Макгавърн. Макар че бяха съвсем слаби (думата мършав би описала Бил по-добре), двамата мъже заемаха по-голямата част от дивана.

Лоуис влезе, носейки чиния и за себе си, и се настани на люлеещия се стол до прозореца. На фона на дрънчащата като тенекия музика и аплодисментите от студиото един женски глас каза:

— Аз съм Лизет Бенсън. Най-важното в обедните новини е, че известна защитничка на правата на жените се е съгласила да изнесе реч в Дери и това е предизвикало протест — и шест ареста — в местната клиника. Ще чуете също Крис Олтобърг с прогнозата за времето и Боб Макланахан със спорта. Останете с нас.

Ралф сложи хапка макарони и сирене в устата си, вдигна глава и видя, че Лоуис го наблюдава.

— Хубави ли са? — попита тя.

— Много са вкусни.

Не излъга, но в момента дори порция американски спагети, сервирани студени, направо от консервата, щеше да има същия вкус. Той беше не само гладен, но и ненаситен. Виждането на ореоли явно изгаряше много калории.

— Накратко казано, случило се е следното — рече Макгавърн, който преглътна последната хапка и остави чинията си на пода до шапката. — В осем и половина сутринта, когато хората идвали на работа, пред „Грижи за жената“ се появили около осемнайсет човека. Симон каза, че се самоопределили като „Приятели на живота“, но ядрото на групата се състояло от някакви откачалки, които по-рано се водели под името „Хляб наш насъщен“. Единият бил Чарлс Пикъринг, онзи, когото ченгетата хванаха, докато се готвеше да подпали клиниката миналата година. Племенницата на Симон каза, че полицаите арестували само четирима. Изглежда, не е разбрала добре.

— Ед наистина ли е бил сред тях? — попита Ралф.

— Да — отговори Лоуис. — И той е бил задържан. Поне никой не е бил ударен с палка. Оказа се само слух. Няма пострадали.

— Този път — мрачно добави Макгавърн.

На екрана на мъничкия цветен телевизор се появи заставката на обедните новини, а после — Лизет Бенсън.

— Добър ден — каза тя. — Водещата новина в този хубав есенен ден е, че известната писателка и защитничка на правата на жените Сюзан Дей се е съгласила да говори в Градския съвет в Дери идния месец. Съобщението за речта й е предизвикало демонстрация пред „Грижи за жената“, изследователски център и клиника за аборти в Дери…

— Пак започнаха с онази клиника за аборти! — възкликна Макгавърн. — Исусе!

— Тихо! — сопна се Лоуис.

Бил я погледна изненадан и млъкна.

— Джон Къркланд с първия от двата репортажа от „Грижи за жената“ — завърши Лизет Бенсън.

На нейното място се появи репортер, който стоеше пред ниска тухлена сграда. Надписът в долната част на екрана уведомяваше зрителите, че това е репортаж на живо. Видяха се прозорците от едната страна на „Грижи за жената“. Два от тях бяха счупени, а останалите — изцапани с нещо червено, което приличаше на кръв. Между сградата и репортера беше опъната жълта полицейска лента. В далечния ъгъл стояха три униформени ченгета и един цивилен детектив. Ралф не се изненада, когато позна Джон Лийдекър.

— Определят се като „Приятели на живота“, Лизет. Демонстрацията им тази сутрин е била спонтанен изблик на възмущение, предизвикано от новината, че Сюзан Дей — жената, която радикалните защитници на живота наричат „Убиец на бебета номер едно“ — ще идва в Дери следващия месец, за да говори в Градския съвет. Ала някои от полицаите смятат, че не е било точно така.

Репортажът на Къркланд продължи с видеофилм, започващ с Лийдекър в близък план, който явно се беше примирил с факта, че го интервюират.

— Съвсем не беше спонтанен — заяви той. — Очевидно всичко е било подготвено предварително. Вероятно са чакали вестта за решението на Сюзан Дей да дойде тук и са се готвели, докато новината бъде публикувана във вестника, което стана днес.

Къркланд го изгледа изпитателно и попита:

— Какво имате предвид под „подготвено предварително“?

— На повечето лозунги, които носеха, беше написано името на госпожица Сюзан Дей. Пък и имаше дузина от тези.

Непроницаемото лице на полицая промени изражението си и по него се изписа отвращение. Той вдигна найлоново пликче за веществени доказателства и стъписан, Ралф установи, че вътре има обезобразени и окървавени бебета. В следващия миг осъзна, че червеното е боя, а телцата — кукли.

Сетне камерата бавно показа един след друг изцапаните и счупени прозорци. Размазаното по стъклата вещество приличаше на кръв и Ралф реши, че няма желание да дояде макароните.

— Демонстрантите дойдоха с кукли, в чиито тела бяха инжектирали някакъв сироп и червен оцветител — продължи Къркланд. — Хвърляха ги по сградата на клиниката и скандираха срещу Сюзан Дей. Счупиха два прозореца, но по-големи щети нямаше.

Камерата се насочи към изцапаното стъкло.

— Повечето кукли се разцепиха — разказваше Къркланд — и опръскаха стените с нещо, което приличаше на кръв достатъчно, за да уплаши служителите, станали свидетели на „бомбардировката“.

На екрана се появи красива чернокоса жена, облечена в панталон и пуловер.

— О, погледнете, това е Барби — извика Лоуис. — Надявам се, че Симон гледа. Може би трябва да й се…

Сега Макгавърн й се сопна.

— Бях ужасена — каза Барбара Ричардс. — Отначало помислих, че наистина хвърлят мъртви бебета или зародиши, които са намерили отнякъде. Дори след като доктор Харпър изтича и изкрещя, че това са само кукли, пак не бях сигурна.

— Казвате, че скандирали?

— Да. Онова, което чух най-ясно, беше: „Не позволявайте на Ангела на смъртта да стъпи в Дери.“

Камерата отново се насочи към Къркланд.

— Около девет часа тази сутрин демонстрантите бяха откарани в главното управление на полицията на Мейн Стрийт. Научих, че дванайсет са били разпитани и освободени, а други шест — арестувани за дребно хулиганство и неприлично поведение. По всичко личи, че е започнала поредната война срещу абортите. Джон Къркланд, новините за Канал 4.

На екрана отново се появи Лизет Бенсън.

— Сега ще продължим с Ан Ривърс, която преди по малко от час разговаря с така наречените „Приятели на живота“, арестувани на сутрешната демонстрация.

Ан Ривърс стоеше на стъпалата на полицията на Мейн Стрийт. От едната й страна беше Ед Дипно, а от другата — някакъв висок мъж с изпито лице и козя брадичка. Ед изглеждаше спретнат и направо красив в сивото си вълнено сако и морскосин панталон. Високият мъж с козята брадичка беше облечен така, както може да се издокара само един либерал, изповядващ пролетарски възгледи — избелели джинси, синя работна риза и червени тиранти. Ралф веднага се досети кой е. Това беше Даниел Далтън, собственикът на магазина за дрехи втора употреба. Последния път, когато Ралф го видя, Дан стоеше зад висящите от тавана китари и клетки за птици и размахваше ръце пред Хамилтьн Девънпорт, сякаш искаше да каже: „На кого му пука какво мислиш?“

Но погледът му беше привлечен от Ед, който изглеждаше много добре.

Макгавърн явно мислеше същото.

— Боже мой, не мога да повярвам, че е той — измърмори Бил.

— Лизет — започна хубавата русокоса репортерка, — с мен са Едуард Дипно и Даниел Далтьн, и двамата от Дери. Били са сред арестуваните тази сутрин. Нали така, господа? Бяхте ли задържани?

Те кимнаха — Ед едва забележимо и с насмешливи искри в, очите, а Далтън — строго и решително стиснал челюсти. Погледът, който Дан вторачи в Ан Ривърс, го накара да изглежда така, сякаш се опитваше да си спомни в коя клиника за аборти я бе виждал да влиза с наведена глава и прегърбени рамене.

— Под гаранция ли ви пуснаха?

— Сами си платихме гаранцията — отговори Ед. — Обвиненията бяха смехотворни. Нямахме намерение да нараняваме никого и наистина никой не пострада.

— Бяхме арестувани само защото безбожниците са заели всички високи постове във властта в този град и искат да ни превърнат в изкупителни жертви — намеси се Далтън и на Ралф му се стори, че за миг лицето на Ед се изкриви, сякаш си мислеше: „Ето, че се започна.“

Ан Ривърс поднесе микрофона на Ед.

— Въпросът не е теоретичен, а практически — каза той. — Макар че ръководството на „Грижи за жената“ тръби, че в центъра се извършват консултации, терапия, безплатни мамографии и други такива достойни за възхищение функции, в това място правят и други неща. От „Грижи за жената“ текат потоци кръв…

— Невинна кръв! — извика Далтън.

Очите му горяха и Ралф прозря нещо обезпокоително — гражданите на Източен Мейн гледаха това и мислеха, че мъжът с червените тиранти е смахнат, докато партньорът му изглеждаше съвсем разумен. Беше почти забавно.

Ед побърза да се намеси:

— Касапницата в „Грижи за жената“ продължава вече осма година. Много хора — особено радикалните феминистки като доктор Робърта Харпър, шефката на клиниката — обичат да украсяват дейността си с изрази като „преждевременно прекъсване на бременността“, но всъщност става дума за аборт — краен акт на поругаване на жените от страна на едно общество, в което съществува разделение между половете.

— Но дали хвърлянето на кукли, пълни с течност, наподобяваща кръв, по прозорците на една частна клиника е начинът да изразявате публично възгледите си, господин Дипно?

За миг насмешливата искра в очите на Ед беше заменена от суров и безмилостен поглед. В този момент Ралф отново виждаше онзи Ед Дипно, който беше готов да пребие шофьора на камиона, макар че онзи го превъзхождаше по тегло с петдесетина килограма. Той забрави, че записът беше направен преди час и се уплаши за слабата русокоса репортерка, красива като жената, за която интервюираният все още бе женен. „Внимавай, млада госпожице — помисли си. — Внимавай и се страхувай. Стоиш до един много опасен тип.“

После студеният поглед изчезна и мъжът с вълненото сако отново се превърна в сериозен и съвестен млад човек. Камерата отново показа Далтън, който сега нервно подръпваше тирантите си.

— Правим онова, което така наречените добри германци не са успели да сторят през трийсетте — каза Ед. Говореше с търпеливия менторски тон на човек, принуден непрекъснато да повтаря едно и също… предимно на хора, които би трябвало да го знаят. — Те мълчаха и в резултат на това загинаха шест милиона евреи. В нашата страна има подобен Холокост…

— Повече от хиляда бебета на ден — прекъсна го Далтън. Предишната пронизителност в гласа му бе изчезнала и сега звучеше ужасен и безнадеждно уморен. — Изтръгват ги от утробите на майките им и ръчичките им махат в знак на протест, докато умират.

— О, Господи! — рече Макгавърн. — Това е най-нелепото нещо, което съм…

— Тихо, Бил! — сопна се Лоуис.

— Каква е целта на този протест? — попита Ривърс.

— Както вероятно знаете — обясни Далтън, — градската управа се е съгласила да преразгледа местните наредби, които позволяват на „Грижи за жената“ да действат по този начин. Ще гласуват по въпроса в началото на ноември. Защитниците на абортите се страхуват, че Съвета може да хвърли пясък в механизма на тяхната смъртоносна машина, и затова са повикали Сюзан Дей — да се опита да „смаже механизма“. Ние свикваме нашите…

Репортерката отново поднесе микрофона на Ед.

— Ще има ли още протести, господин Дипно? — попита тя и на Ралф му хрумна, че младата жена може би проявява към Ед не само професионален интерес.

И защо не? Ед беше хубавец. Пък и Ан Ривърс едва ли знаеше за убедеността му, че Пурпурния крал и неговите центуриони са в Дери и се присъединяват към убийците на бебета от „Грижи за жената“.

— Протестите ще продължат, докато юридическата аномалия, отворила вратата за тази касапница, не се промени — отговори Ед. — Дано в аналите на следващия век да пише, че не всички американци са били примерни нацисти през този мрачен период в нашата история.

— Ще има ли насилие?

— Ние сме противници на насилието.

Двамата вече се гледаха в очите и Ралф си помисли, че Ан Ривърс има онова, което Каролин би нарекла „разкошни бедра“. Дан Далтън стоеше съвсем забравен.

— А когато идния месец Сюзан Дей пристигне в Дери, ще гарантирате ли безопасността й?

Ед се усмихна и Ралф си го представи такъв, какъвто беше в онзи горещ августовски следобед преди по-малко от месец — коленичил, сложил едната си ръка на раменете му и шепнещ: „Те горят зародишите в Нюпорт.“ Старецът потрепери.

— Не вярвам, че някой може да гарантира нещо в страна, където хиляди деца се изсмукват с вакуум от утробите на майките им — отговори Ед.

Ан Ривърс го погледна неуверено за миг, сякаш не можеше да реши дали да му зададе още един въпрос (и вероятно да поиска телефонния му номер), а после се обърна към камерата.

— Ан Ривърс, от главно управление на полицията в Дери.

Отново се появи Лизет Бенсън и нещо в ироничната извивка на устните й накара Ралф да си помисли, че вероятно той не е бил единственият, който е доловил взаимното привличане между репортер и интервюиран.

— Ще следим развитието на историята през целия ден — съобщи Лизет. — Бъдете с нас в новините в шест. В Огъста губернаторката Грета Пауърс отговори на обвиненията в…

Лоуис стана и изключи телевизора. Вторачи се за миг в потъмнелия екран, после въздъхна тежко, седна и рече:

— Имам компот от боровинки, но след всичко това едва ли ще ви е до него.

Двамата мъже поклатиха глави. Макгавърн погледна Ралф и отбеляза:

— Беше страшно.

Ралф кимна. Продължаваше да мисли как Ед крачеше напред-назад по мократа трева и удряше с юмрук по разтворената длан на другата си ръка.

— Как е възможно да го пуснат под гаранция и после да го интервюират по новините, сякаш е нормално човешко същество? — възмути се Лоуис. — След онова, което направи с горката Хелън? Боже мой, Ан Ривърс беше готова да го покани у тях на вечеря!

— Или да похапнат солени бисквитки в леглото — сухо добави Ралф.

— Обвинението в насилие и днешната история нямат нищо общо — рече Макгавърн — и можете да се обзаложите, че адвокатите на онези хапльовци ще продължат в същия дух.

— И дори обвинението беше в непристойно поведение — напомни им Ралф.

— Как може насилието да се тълкува като неприлично поведение? — попита Лоуис.

— Такова е само когато го упражняваш върху съпругата си — иронично поясни Макгавърн. — Според законите в Америка.

Лоуис започна нервно да кърши ръце, сетне взе снимката на господин Шаси, погледна я за миг и я остави на мястото й.

— Ами, законът е едно — рече тя — и аз ще бъда първата, която ще признае, че изобщо не го разбирам. Но някой трябва да им каже, че Ед е луд и бие съпругата си.

— Нямаш представа колко е луд — каза Ралф и им разказа какво се бе случило на летището предишното лято.

Това му отне десет минути. Когато свърши, двамата мълчаха и го гледаха с широко отворени очи.

— Какво? — неспокойно попита той. — Не ми ли вярвате? Смятате, че си го измислям?

— Разбира се, че ти вярвам — рече Лоуис. — Но бях… потресена. И уплашена.

— Ралф, мисля, че трябва да разкажеш това на Джон Лийдекър — обади се Макгавърн. — Не смятам, че той може да направи нещо, но като се имат предвид новите другарчета на Ед, трябва да му съобщиш тази информация.

Ралф внимателно обмисли предложението, после кимна и стана.

— Трябва да тръгвам. Искаш ли да дойдеш с мен, Лоуис?

Тя се замисли, сетне поклати глава.

— Уморена съм. И нещо… не се чувствам добре. Мисля да подремна.

— Добре. Наистина изглеждаш изтощена. И благодаря, че ни нахрани.

После импулсивно се наведе и целуна ъгълчето на устата й. Лоуис го погледна сепната и благодарна.

6.

Ралф изключи телевизора след близо шест часа, когато Лизет Бенсън свърши с вечерните новини и отстъпи място на спортния коментатор. Демонстрацията пред „Грижи за жената“ беше изместена на второ място. Голямата новина на вечерта беше твърдението, че губернаторката Грета Пауърс е взимала кокаин като студентка. Пък и нямаше нищо ново — само дето Дан Далтън сега беше представен като основната фигура в „Приятели на живота“. Ралф си помисли, че „фигурант“ е вероятно по-уместната дума. Паднало ли бе обвинението от Ед? Ако не беше, сигурно това скоро щеше да се случи — най-късно по Коледа. Един потенциално по-интересен въпрос беше какво мислеха работодателите на Ед за приключенията му. Едва ли щяха да се почувстват по-спокойни след всичко, станало днес, отколкото след обвиненията в насилие над съпругата му от миналия месец. Наскоро Ралф прочете, че лабораториите „Хокинс“ ще станат петият подобен научноизследователски център в североизточната част, който ще преработва ембрионална тъкан. Вероятно нямаше да се зарадват на информацията, че един от техните химици е бил арестуван, защото хвърлял кукли, пълни с фалшива кръв по клиника за аборти. И ако знаеха колко е смахнат всъщност…

„Кой ще им каже, Ралф? Ти ли?“

Не. Това беше крачка, която Ралф нямаше желание да направи — поне засега. За разлика от отиването си в полицейския участък с Макгавърн, за да говорят с Джон Лийдекър за случката от миналото лято, това сега беше като преследване. Все едно да напишеш „УБИЙТЕ ТАЗИ МРЪСНИЦА“ до плаката на жената, с чиито възгледи не си съгласен.

„Това са глупости и ти го знаеш.“

— Нищо не знам — каза на глас той, стана и се приближи до прозореца. — Толкова съм уморен.

Но докато стоеше там и гледаше как двама мъже излизат от „Червената ябълка“ с по една опаковка от шест бири, Ралф изведнъж установи, че наистина знае нещо и при мисълта за това по гърба му полазиха ледени тръпки.

Тази сутрин, когато излезе от „Райт Ейд“ и бе поразен от ореолите, той си напомни за пореден път да се наслаждава на гледката, но да не вярва на очите си. Не успееше ли да направи тази съдбоносна разлика, щеше да свърши като Ед Дипно. Мисълта бе открехнала вратата на някаква асоциативна памет, но движещите се ореоли на паркинга бяха отвлекли вниманието му, преди да влезе. И сега се сети — точно Ед бе казал, че вижда ореоли.

„Не. Сигурно е имал предвид цветове. Почти съм убеден в това. Каза го, след като говореше, че навсякъде виждал трупове на бебета…“

Двамата мъже се качиха в разнебитен микробус. Ралф си помисли, че никога няма да си спомни точните думи на Ед. Беше много уморен. После, когато микробусът потегли сред облак от изпарения, напомнящ му яркото кафяво-червено сияние, което бе видял да излиза от ауспуха на камиона с хляба, в съзнанието му се отвори една друга врата и паметта се възвърна.

— Ед спомена, че светът е изпълнен с цветове — каза Ралф на пустия си апартамент, — но в един момент започнал да вижда всичко в черно. Мисля, че беше точно така.

Дали това беше всичко? Струваше му се, че в словото на Ед имаше още нещо, но не можеше да си спомни какво. Пък и има ли значение? Нервите му подсказваха, че има — ледената ивица на гърба му се бе разширила и беше станала по-дълбока.

Телефонът иззвъня. Ралф се обърна и го видя, облян в тъмночервена светлина в оттенъка на кръв, която тече от носа.

„Не — изстена нещо в него. — О, не, Ралф, не започвай отново…“

С всяко иззвъняване на телефона светлата мъгла ставаше все по-ярка и потъмняваше, когато апаратът мълчеше. Ралф сякаш наблюдаваше някакво призрачно сърце, в средата на което имаше телефон.

Затвори очи и когато отново ги отвори, червеното сияние беше изчезнало.

„Не, сега ти просто не го виждаш. Не съм сигурен, но мисля, че си го прогонил със силата на волята си. Като в сън.“

Докато се приближаваше до телефона, Ралф си помисли, че тази идея е смахната — също като виждането на ореоли. Само че не беше така и той го знаеше много добре. Ако беше лудост, защо само погледна телефона, обкръжен в червеното сияние, и разбра, че го търси Ед Дипно?

„Това са врели-некипели, Ралф. Мислиш, че е Ед, защото само той е в ума ти… и защото си толкова уморен, че в главата ти стават странни неща. Хайде, вдигни слушалката и ще се увериш. Вероятно някой иска да те абонира, за нещо или да те включи в акция по кръводаряване.“

Но Ралф беше на друго мнение.

Вдигна слушалката и каза „ало“.

7.

Никакъв отговор. Но някой слушаше, защото Ралф чуваше дишането му.

— Ало? — повтори той.

Пак последва мълчание и Ралф се накани да каже „затварям“, когато Ед Дипно рече:

— Предупреждавам те, че голямата ти уста ще ти навлече неприятности.

По гърба му вече нямаше ивица хлад, а тънък слой лед, който започваше от тила и стигаше до последния прешлен.

— Здравей. Ед. Видях те днес по телевизията.

Това беше единственото, което измисли да каже. Ръката му се бе вкопчила в слушалката.

— Зарежи това, приятел. Само слушай внимателно. Онзи детектив, който ме арестува миналия месец… Лийдекър, ме посети. Всъщност току-що си тръгна.

Сърцето на Ралф се сви, ала това някак си не го изненада. В края на краищата посещението на Лийдекър не беше неочаквано, нали? Инспекторът беше силно заинтригуван от разказа на Ралф за случката на летището през лятото на 1992.

— Нима? — попита той, като се стараеше да не изглежда заинтригуван.

— Детектив Лийдекър смята, че според мен някои хора — или вероятно извънземни — изнасят от града зародиши с камиони. Каква налудничава идея, нали?

Ралф стоеше до дивана, нервно подръпвайки телефонния кабел. Осъзна, че вижда неясна червена светлина, излъчваща се от него. Сиянието пулсираше в ритъма на речта на Ед.

— Наговорил си му врели-некипели, приятел.

Ралф мълчеше.

— Това, че извика полицията, след като дадох на онази кучка урок, който напълно заслужаваше, не ме притесни — продължи Ед. — Отдадох го на… ами, на загриженост. Или си мислел, че ако е достатъчно благодарна, тя може да ти бутне от състрадание. В края на краищата ти си дърт, но още не си за юрския парк. Най-малкото си помислил, че ще ти даде да й пъхнеш един пръст.

Ралф не каза нищо.

— Така ли е, старче?

Ралф продължаваше да мълчи.

— Смяташ, че ще ме вбесиш с това мълчание? Зарежи тая работа — добави Ед, но наистина звучеше ядосан и изкаран от равновесие. Сякаш се обаждаше с предварително измислен сценарий и Ралф бе отказал да прочете репликите си. — Ти не можеш… По-добре не…

— Обаждането ми в полицията, след като преби Хелън, не те е разстроило, но днешният разговор с Лийдекър е успял да го стори. Защо, Ед? Започна ли най-после да си задаваш въпроси за поведението си? И може би за начина си на мислене?

Сега беше ред на Ед да замълчи.

— Ако не приемеш нещата сериозно, Ралф, това ще бъде най-голямата ти грешка… — дрезгаво прошепна той.

— Напротив, приемам ги съвсем сериозно. Видях какво направи днес и как преби съпругата си миналия месец… Видях те и какво направи на летището преди една година. И сега полицията знае. Изслушах те, Ед. А сега е твой ред. Ти си болен. Имаш някакво психическо разстройство, страдаш от самозаблуди…

— Не искам да слушам глупостите ти — изкрещя младият мъж.

— Недей. Можеш да затвориш. В края на краищата ти плащаш разговора. Но докато го направиш, ще продължавам да ти досаждам. Защото те харесвам, Ед. Искам отново да те харесвам. Умен си, независимо от умственото ти разстройство, и мисля, че ме разбираш. Лийдекър знае всичко и ще те наблюдава…

— Виждаш ли вече цветове? — прекъсна го Ед.

Гласът му отново бе станал спокоен. В същото време червеното сияние около телефона беше изчезнало.

— Какви цветове? — попита Ралф.

Ед се престори, че не е чул въпроса, а продължи да говори:

— Каза, че ме харесваш. И аз те харесвам. Ето защо ще ти дам един много ценен съвет. Навлизаш в дълбоки води и подводното течение носи неща, за които въображението ти е бедно. Мислиш, че съм луд, но не знаеш какво е лудостта. Нямаш ни най-малка представа. Но ще разбереш, ако продължаваш да се бъркаш в неща, които не те засягат. Повярвай.

— Какви са тези неща? — Ралф се опита да говори безгрижно, но продължи да стиска слушалката — толкова силно, че пръстите му пулсираха.

— Сили — отговори Ед. — В Дери действат определени сили, за които едва ли искаш да знаеш. Те са… ами, да кажем същества. Още не са те забелязали, но ако продължаваш да се занимаваш с мен, ще го направят. И това ще бъде крайно неприятно за теб. Повярвай.

Сили. Същества.

— Попита ме как съм разбрал за всичко това. Кой ми е казал? Спомняш ли си, Ралф?

— Да.

Не лъжеше. Това беше последното, което Ед му каза, преди да се ухили като водещ на телевизионна игра и да отиде да поздрави ченгетата. „Започнах да виждам цветове, откакто той дойде и ми каза… Ще поговорим за това по-късно.“

— Лекарят ми каза. Малкият плешив доктор. Мисля, че ще трябва да отговаряш пред него, ако отново си пъхаш носа в моите работи. Инак, Господ да ти е на помощ.

— Аха. Е, да видим. Първо Пурпурния крал и неговите центуриони, а сега плешивият доктор. Предполагам, че следващият ще бъде…

— Спести си сарказма, Ралф. Само стой далеч от мен и от моите интереси. Стой надалеч.

Чу се изщракване и гласът на Ед заглъхна. Ралф дълго гледа слушалката в ръката си, после бавно я окачи на апарата.

„Стой далеч от мен и от моите интереси.“

Добре. И защо не? И без това си имаше твърде много грижи.

Отиде в кухнята, сложи филето от моруна във фурната и се опита да не мисли за демонстрацията срещу абортите, ореолите, Ед Дипно и Пурпурния крал.

Беше по-лесно, отколкото очакваше.