Стивън Кинг
Безсъние (2)

1.

Около месец след смъртта на жена си Ралф Робъртс започна да страда от безсъние за пръв път в живота си.

Отначало това не го смущаваше, сетне започна да се тревожи. Шест месеца по-късно изпадна в ужасно състояние, с което не можеше да се примири. Питаше се дали до края на живота си не ще може изобщо да мигне. „Разбира се, че няма да се стигне дотам — казваше си, — това е невъзможно.“

Но дали наистина беше невъзможно? Не бе напълно сигурен, точно в това бе проблемът, а и книгите в обществената библиотека на Дери, които третираха този въпрос, не му помогнаха да си изясни нещата. Някои автори наричаха безсънието симптом, други болест, и поне един от тях го смяташе за мит. Но проблемът бе много по-сериозен; доколкото Ралф успя да разбере от книгите, никой не бе сигурен какво точно представлява сънят.

Знаеше, че трябва да престане да чете учебници по медицина и да отиде на лекар, но откри, че му е учудващо трудно да го направи. Явно още имаше зъб на доктор Личфийлд. В края на краищата именно той първоначално бе определил мозъчния тумор на Каролин като обикновена мигрена (макар и Ралф да имаше чувството, че Личфийлд, който бе стар ерген, навярно е мислел, че Каролин просто си въобразява), а след като бе поставена правилната диагноза, престана да я посещава. Ралф беше сигурен, че ако му бе поискал обяснение за това, Личфийлд щеше да му каже, че е прехвърлил случая на Джамал, специалиста… и че всичко е наред. Само че Ралф го бе погледнал право в очите в редките случаи, когато го бе срещал между първите конвулсии на Каролин през миналия юли и смъртта й този март, и смяташе, че е забелязал в погледа му смесица от неудобство и вина. Това бе погледът на човек, който полага всички усилия да забрави, че е оплескал нещата. Ралф смяташе, че единствената причина, поради която все още можеше да гледа Личфийлд, без да му се прииска да му размаже физиономията, бе казаното му от доктор Джамал — че и по-ранната диагноза не би имала никакво значение; когато е започнало главоболието на Каролин, туморът вече е бил пуснал здраво корени и несъмнено е изпращал болни клетки към други участъци на мозъка й.

В края на април доктор Джамал бе заминал да практикува в Южен Кънектикът и Ралф усещаше липсата му. Мислеше си, че би могъл да сподели с него проблемите, свързани с безсънието, и смяташе, че Джамал би го изслушал по начин, по който Личфийлд нямаше… или не би могъл да го изслуша. Към края на лятото Ралф бе прочел достатъчно за безсънието, за да знае, че типът, от който страдаше, макар и да се срещаше често, бе доста по-необичаен от обикновеното безсъние, при което се заспива трудно. Хората, които не страдат от безсъние, обикновено достигат първия стадий на съня от седем до двайсет минути след лягане. На трудно заспиващите, от друга страна, понякога им трябват до три часа, за да се унесат, и докато обикновените хора започват да навлизат в третата фаза на съня (която някои от старите учебници наричаха „тета-сън“) около четирийсет и пет минути след заспиването, на трудно заспиващите им трябва поне още час или два, за да я достигнат… и доста нощи това изобщо не се случваше. Събуждат се неотпочинали, понякога със смътни спомени за неприятни, объркани сънища, а най-често с погрешното впечатление, че са били будни през цялата нощ. След смъртта на Каролин Ралф започна да страда от преждевременно събуждане. Продължаваше да си ляга винаги след завършването на новините в единайсет и все така заспиваше почти веднага, но вместо да се буди точно в 6:55, пет минути преди да се включи радиочасовникът, той започна да се буди в шест. Отначало си мислеше, че това се дължи на леко уголемената му простатна жлеза, но когато се събудеше, не му се ходеше чак толкова неотложно до тоалетната и откри, че му е невъзможно да заспи отново дори и след уриниране. Просто лежеше в леглото, което бе делил с Каролин в продължение на толкова години, чакайки да стане седем без пет (или поне без петнайсет), за да се вдигне. След време дори престана да се мъчи да заспи отново; просто си лежеше, скръстил леко подутите си ръце на гърдите, и се взираше в тавана с очи, които сякаш бяха достигнали размерите на топки за тенис. Понякога си мислеше за доктор Джамал, който сега бе в Уестпорт и говореше с мекия си успокоителен индийски акцент. Друг път си мислеше за екскурзиите, които двамата с Каролин бяха предприемали в добрите стари дни, а споменът, към който непрекъснато се връщаше, бе за един горещ следобед в Сенд Бийч, Бар Харбър. Двамата седяха по бански на една маса за пикник под голям шарен чадър, хапваха си вкусни пържени миди, пиеха бира „Будвайзер“ и наблюдаваха как платноходките се носят из тъмносините океански води. Коя година бе това? Хиляда деветстотин шейсет и четвърта? Хиляда деветстотин шейсет и седма? Имаше ли значение? Вероятно не.

Промените в „графика“ на съня му също не биха имали значение, ако всичко беше спряло дотам; Ралф щеше да свикне с тях не само с лекота, но и с благодарност. Всички книги, в които се ровеше през това лято, потвърждаваха една народна мъдрост — колкото повече остаряваш, толкова по-малко спиш. Ако загубата на някой и друг час сън на нощ бе единствената цена, която трябваше да плати за това, че бе „седемдесетгодишен младеж“, би се примирил, дори би си казал, че се е отървал леко.

Но промените не свършиха дотам. Когато настъпи първата седмица на май, Ралф вече се будеше от птичите песни в 5:15. Опита няколко нощи да спи с ушни тапи, макар още от самото начало се съмняваше, че ще свършат работа. Не го будеха завърналите се от топлите страни птици, нито изгърмяването от ауспуха на някой камион, минаващ по Харис Авеню. Бе от хората, които могат да спят дори под звуците на духов оркестър, и не смяташе, че е изгубил тази способност. Промяната бе в съзнанието му. Там имаше някакъв бутон, нещо го включваше всеки ден малко по-рано и Ралф нямаше никаква представа как да предотврати това.

В началото на юни започна да „изскача“ от съня като човече на пружина в 4:30, най-късно в 4:45. А към средата на юли — който не бе така горещ като юли деветдесет и втора, но пак бе достатъчно зноен — той се будеше около четири часа. Именно през тези дълги, задушни нощи, изтегнал се почти на ръба на леглото, където с Каролин се бяха любили толкова много топли (и студени) нощи, започна да си мисли в какъв ад ще се превърне животът му, ако напълно загуби съня си. Денем все още можеше да се отнася с насмешка към подобна мисъл, но бе започнал да открива някои обезпокояващи истини за „тъмната нощ на душата“, както я бе нарекъл Скот Фицджералд, ала в 4:15 сутринта всичко изглеждаше възможно. Всичко.

През деня той все още бе в състояние да си казва, че просто в момента цикълът на съня му се пренастройва, че тялото му реагира напълно нормално на големите промени в живота му, от които пенсионирането и загубата на съпругата му бяха двете най-значителни. Понякога, когато разсъждаваше за новия си живот, се сещаше за думата „самота“, но упорито отбягваше страховитата дума, започваща с Д, напъхвайки я обратно в дълбокия шкаф на подсъзнанието си, ако случайно се мернеше за миг в мислите му. Със самотата можеше да се справи. С депресията — не.

„Може би ти трябват повече физически упражнения — мислеше си той. — Малко разходки, като миналото лято. В края на краищата напоследък водиш доста заседнал живот — ставаш, ядеш препечени филийки, четеш книга, гледаш телевизия, купуваш си от отсрещната закусвалня сандвич за обяд, работиш в градината, от време на време ходиш до библиотеката или Хелън ти идва на гости с бебето, вечеряш, понякога сядаш на верандата и бъбриш с Макгавърн или с Лоуис Шаси. А после какво? Чешеш още малко, пак гледаш телевизия, измиваш се, лягаш си. Заседнал живот. Скука. Нищо чудно, че се будиш рано.“

Само дето всичко това бяха пълни глупости. Безспорно животът му наистина изглеждаше заседнал, но всъщност не беше. Градината бе един хубав пример за това. Работата, която вършеше там, нямаше да му донесе приз за градинарство, но изобщо не можеше да се нарече „размотаване“. Почти всеки следобед плевеше лехите, докато потта избиеше по ризата му във формата на тъмно разклонено дърво и образуваше влажни петна под мишниците му, и доста често той се разтреперваше от изтощение, преди да си позволи да приключи. „Наказание“ би била доста по-подходяща дума от „размотаване“, но наказание за какво? За това, че се буди преди зазоряване ли?

Не знаеше и не искаше да знае. Работата в градината заемаше по-голямата част от следобедите му, откъсваше ума му от неща, за които не искаше да мисли, и това бе достатъчна компенсация за схванатите мускули и за черните петна, кръжащи от време на време пред очите му. Започна да се задържа в градината през целия август, дълго след като ранната реколта беше вече прибрана, а късната беше съсипана от сушата.

— Трябва да престанеш — каза му една вечер Бил Макгавърн, докато седяха на верандата и пиеха лимонада. Беше средата на август и Ралф бе започнал да се буди всяка сутрин към 3:30. — Сигурно е опасно за здравето ти. И което е по-лошо, приличаш на умопобъркан.

— Може и да съм — сопна се старецът и явно или тонът му, или погледът му бяха достатъчно убедителни, защото Макгавърн смени темата.

2.

Отново започна своите разходки — нищо подобно на маратоните от деветдесет и втора, но успяваше да измине по три километра дневно, ако не валеше. Обичайният му маршрут го отвеждаше по хълма, наречен „Горната миля“ до обществената библиотека на Дери, а след това и до антикварната книжарница, в която се продаваха и вестници, на ъгъла на Уичъм и Мейн.

Книжарницата се намираше до едно магазинче за разни вехтории, наречено „Роуз — дрехи втора употреба“, и докато минаваше покрай него един ден през месец август на своето недоволство, Ралф видя нов плакат между обявите за отдавна състояли се пикници и църковни събирания, който бе залепен така, че покриваше наполовина един пожълтял афиш с надпис „ПАТ БЮКАНЪН — ПРЕЗИДЕНТ“.

Жената на двете снимки в горната част на плаката бе красива, трийсетинагодишна блондинка, но нещо във фотографиите — сериозен анфас отляво, сериозен профил отдясно, и двете на бял фон — накара Ралф да се закове на място. Гледайки тези снимки, човек би помислил, че мястото им е по стените на пощенските станции или че трябва да бъдат показани по време на телевизионните новини… и както се виждаше от надписа на плаката, това не бе случайно.

Снимките го бяха накарали да спре, но това, което го задържа, бе името на жената.

ТЪРСИ СЕ ПО ОБВИНЕНИЕ В УБИЙСТВО СЮЗЪН ЕДВИНА ДЕЙ — това бе отпечатано с едри черни букви в горния край на плаката. А под снимките, които приличаха на полицейски, в червено:

СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ НАШИЯ ГРАД!

В най-долната част на плаката имаше надпис със съвсем дребен шрифт. Зрението на Ралф доста се бе влошило след смъртта на Каролин — всъщност по-точно би било да се каже, че направо беше отишло по дяволите — и той трябваше да се приведе, докато челото му се опря в прашната витрина на „Роуз — дрехи втора употреба“, за да разчете текста:

По поръчка на Комитет за закрила на живота, Мейн

Някъде дълбоко в съзнанието му един глас прошепна: „Хей, хей, Сюзън Дей! Колко дечица си убила, брей?“

Сюзън Дей, спомни си Ралф, бе политическа активистка от Ню Йорк или Вашингтон, от онези бързореки жени, които редовно докарваха таксиметрови шофьори, бръснари и строителни работници до състояние на дива ярост и пяна по устата. Той обаче не можеше да си обясни защо това безсмислено стихче бе изникнало в съзнанието му; то бе свързано с някакъв спомен, който му убягваше. Може би старият му уморен мозък просто бе свързал името на Сюзън Дей с онзи протестен лозунг срещу Виетнамската война от шейсетте години: „Хей, хей, Ел Би Джей^[1], колко дечица си убил, брей?“

„Не, не е това — помисли си. — Близко си, но не съвсем. Това беше…“

Точно преди да свърже стихчето с Ед Дипно, един глас се обади току до него:

— Земя вика Ралф, Земя вика Ралф, обади се, Ралфи!

Ралф се извърна по посока на гласа. Бе едновременно шокиран и развеселен от откритието, че е задрямал прав. „Божичко — помисли си, — човек изобщо не подозира колко е важен сънят, докато го загуби. Тогава подовете започват да се накланят, а всички предмети да придобиват странни форми.“

Човекът, който го бе заговорил, беше Хамилтън Девънпорт, собственикът на антикварната книжарница. Той подреждаше книги с меки корици и пъстри обложки на количката с лавици, която държеше пред магазинчето си. Лулата му от царевичен кочан — на Ралф тя винаги му приличаше на комин от макет на параход — стърчеше от ъгъла на устата му, изпращайки клъбца синкав дим в нажежения въздух. Уинстън Смит, старият му сив котарак, седеше пред отворената врата на магазинчето. Наблюдаваше Ралф с безразличните си жълти очи, сякаш искаше да му каже: „Мислиш, че знаеш какво е да си стар, приятелче? Аз съм живото доказателство, че и хабер си нямаш какво е да остарееш.“

— Да му се не види, Ралф — каза Девънпорт. — Извиках те поне три пъти.

— Бях се замислил — отвърна старецът. Мина край количката, пресегна се (Уинстън Смит не мръдна от мястото си, демонстрирайки царствено пренебрежение) и грабна двата вестника, които купуваше всеки ден: бостънския „Глоуб“ и „Ю Ес Ей Тудей“. Вестникът на Дери „Нюз“, Ралф получаваше направо вкъщи благодарение на вестникарчето Пит. Ралф понякога разправяше, че единият от трите вестника е хумористичен, но никога не може да реши точно кой. — Напоследък не мога…

Внезапно млъкна — пред очите му изникна лицето на Ед Дипно. Точно от Ед беше чул това злобно стихче и никак не бе чудно, че му бе необходимо известно време, за да се сети. Ед Дипно бе последният човек, от когото би очаквал да чуе подобно нещо.

— Ралфи? — обади се Девънпорт. — Май пак се изгуби нанякъде.

Ралф примигна.

— О, извинявай. Напоследък не мога да спя, това бях почнал да ти казвам.

— Неприятно… но има и по-сериозни проблеми. Пий по чаша топло мляко и слушай някаква тиха музика половин час преди лягане.

Това лято Ралф бе започнал да открива, че очевидно всички американци имат любим лек против безсънието, някоя малка приспивна магия, която се предава от поколение на поколение като семейната Библия.

— Бах е подходящ, Бетовен също, а и Уилям Акерман става. Но най-важното — Девънпорт вдигна пръст, за да подчертае думите си — е да не ставаш от стола си през този половин час. За каквото и да било. Няма да вдигаш телефона, да навиваш часовника и да изкарваш кучето навън, да си миеш зъбите… абсолютно нищо! И после, когато си легнеш… бам! Заспиваш моментално!

— Ами ако, както си седиш в любимия люлеещ се стол, изведнъж усетиш, че имаш неотложна естествена нужда? — запита Ралф. — Подобно нещо може да ти дойде изневиделица, ако си на моята възраст.

— Свърши я в гащите — отвърна Девънпорт и избухна в смях. Ралф се усмихна, но повече по задължение. Безсънието вече съвсем не му даваше повод за смях. — В гащите! — изкиска се Хам. Плясна с ръка по количката и поклати глава.

Ралф случайно сведе поглед към котарака. Уинстън Смит го изгледа с безразличие, спокойните му жълти очи сякаш казваха: „Така си е, глупав е, но си е мой.“

— Как го измислих, а? — възкликна Хамилтън Девънпорт, майсторът на остроумните отговори. — Да го свършиш а? — Той се изхили, поклати глава и взе двете банкноти, които Ралф му бе подал. Пъхна ги в джоба на късата си червена престилка и извади дребни. — Толкова, нали?

— Точно тъй. Благодаря, Хам.

— Ъхъ. И шегата настрана, опитай с музиката. Наистина върши работа. Кара мозъчните ти клетки да си отпочинат или нещо такова.

— Ще опитам. — Най-досадното беше, че сигурно наистина щеше да опита, както вече бе приложил рецептата на госпожа Рапапорт с лимон и гореща вода и съвета на Шона Маклюър как да прочиства ума си, забавяйки потенето си, концентрирайки се върху думата „прохладно“ (само че когато Шона го казваше, излизаше пруххх-ладно). Когато се опитваш да се справиш с бавно, но неумолимо разстройване на нормалния ти сън, всяко домашно средство започва да ти изглежда добро.

Ралф понечи да си тръгне, но изведнъж се обърна.

— Какъв е този плакат при съседа?

Хам Девънпорт сбърчи нос.

— В магазинчето на Дан Долтън ли? Ако мога, изобщо не надничам вътре. Разваля ми апетита. Да не е сложил някаква нова гадост на витрината?

— Явно е нов — не е пожълтял като останалите и не е наплют от мухи. Прилича на плакат за издирване, само че на снимките е Сюзън Дей.

— Сюзън Дей ли… кучият му син! — Той злобно изгледа съседното магазинче.

— Каква е тя? Председателка на Националната женска организация или нещо такова?

— Бивша председателка и една от основателките на „Сестри по оръжие“. Авторка е на „Сянката на майка ми“ и „Момини сълзи“ — втората книга е за малтретираните жени и защо повечето от тях не повдигат искове срещу мъжете, които им нанасят побои. За нея получи награда „Пулицър“. Сюзън Дей в момента е една от трите или четирите най-влиятелни жени в американската политика, при това е чудесна писателка. Оня хитрец знае, че съм сложил една от петициите й на касата в книжарницата.

— Какви петиции?

— Опитваме се да я доведем тук, за да произнесе реч. Знаеш, че ония от „Право на живот“ се опитаха да хвърлят запалителна бомба в дружеството „Грижи за жената“ миналата Коледа.

Ралф мислено се спусна в черната яма на спомените за кошмара, който бе преживял в края на деветдесет и втора, и промърмори:

— Е, спомням си, че ченгетата бяха хванали някакъв тип с туба бензин на паркинга на болницата, но не знаех, че…

— Това беше Чарли Пикъринг. Той е член на „Хляб наш насъщен“, една от групите на „Право на живот“, която непрекъснато провежда демонстрации — обясни Девънпорт. — Те са го накарали да го стори — бъди сигурен. Тази година обаче не се занимават с палежи; ще се опитат да накарат Градския съвет да промени регулацията и да премахне центъра „Грижи за жената“. Може и да успеят. Нали познаваш Дери, Ралф — не може да се каже, че е гнездо на либерализма.

— Така е — кисело се усмихна старецът. — А „Грижи за жената“ действително е клиника за аборти, нали?

Антикварят ядно го изгледа и рязко врътна глава към „Дрехи втора употреба“.

— Така я наричат тъпанари като тоя, само дето използват думата фабрика вместо клиника. Не обръщат внимание на всичко останало, с което се занимава центърът. — На Ралф му се стори, че Девънпорт говори като човека, който рекламира по телевизията чорапогащи, на които не се пускат бримки. — Там дават семейни съвети, разследват случаи на побои на деца и съпруги и имат общежитие за малтретирани жени. Разполагат с консултация за изнасилени жени и с денонощно работеща телефонна линия за подобни случаи. Накратко, те олицетворяват всичко, което кара Марлборо типове като Долтън да пикаят газ.

— Но те все пак извършват аборти — каза Ралф. — Затова са и демонстрациите, нали?

Хората с плакати пред ниската, невзрачна тухлена сграда, в която се помещаваше „Грижи за жената“, обикаляха там от години, или поне така му се струваше. Изглеждаха прекалено бледи и напрегнати, някак сляпо убедени, че Бог е на тяхна страна. По плакатите, които носеха, имаше надписи от рода на: И НЕРОДЕНИТЕ ИМАТ ПРАВА, ЖИВОТЪТ — КАКЪВ ПРЕКРАСЕН ИЗБОР и безсмъртният лозунг АБОРТЪТ Е УБИЙСТВО! В няколко случая жени, които бяха ползвали услугите на клиниката — която се намираше до родилния дом на Дери, макар и хората да не я свързваха с него — бяха буквално заплювани.

— Да, извършват аборти — каза Хам. — Имаш нещо против това ли?

Ралф си спомни колко години с Каролин мечтаеха да имат дете — години, изпълнени с напразни надежди, през които тя веднъж бе пометнала след петмесечна бременност — и сви рамене. Внезапно денят му се стори твърде горещ, а краката му сякаш бяха от олово. Мисълта за обратния път към къщи — особено участъка, който минаваше по Горната миля — му тежеше като огромна риба, която се мята на въдицата.

— Ами не знам — промълви колебливо. — Само ми се ще… да няма такива истерии.

Девънпорт изсумтя, приближи се до витрината на съседа си и се втренчи във фалшивия плакат за издирване. В този момент един висок, блед човек с козя брадичка — пълна противоположност на каубоите от рекламите на „Марлборо“, би казал Ралф — изникна от мрачната вътрешност на „Дрехи втора употреба“ като поопърпан призрак от водевил. Забеляза какво гледа Девънпорт и презрително се усмихна. Ралф си помисли, че при друга ситуация подобна усмивка би могла да му коства един-два избити зъба или счупен нос. Особено в адски горещ ден като този.

Антикварят посочи плаката и поклати ядосано глава.

Долтън се усмихна още по-широко и помаха с ръце, сякаш искаше да каже: „Не ми пука какво мислиш?“ Сетне се прибра.

Девънпорт се върна при Ралф; по страните му бяха избили яркочервени петна.

— Снимката на тоя човек трябва да стои в речника срещу „сплескан чеп“ — промърмори той.

„Сигурно точно това си мисли и той за теб“ — каза си Ралф, но, разбира се, не го изрече.

Антикварят застана пред количката с книги, пъхна ръце в джобовете си и мрачно се втренчи в плаката на

(хей, хей)

Сюзън Дей.

— Е — каза Ралф. — Май по-добре да си… Девънпорт се сепна и промълви:

— Изчакай. Моля те подпиши петицията. Та да ми пооправиш настроението.

Ралф запристъпва от крак на крак.

— Ооикновено не се намесвам в подобни конфликти…

— Хайде де, Ралф — произнесе Девънпорт с тон, в който се долавяше укор. — Тук не става въпрос за конфликт, а за това да направим така, че психопати и откачалки като ония от „Хляб наш насъщен“ и политически неандерталци като Долтън да не затворят един наистина полезен за жените център. Не те карам да подкрепиш опити с химическо оръжие върху делфини.

— Не — отвърна Ралф. — Наистина не ме караш.

— Надяваме се да изпратим пет хиляди подписа на Сюзън Дей до първи септември. Вероятно няма да свършат работа — Дери е само едно малко градче, а тя сигурно вече е запълнила програмата си до следващия век — но от опит глава не боли.

Ралф помисли дали да не му каже, че единствената петиция, която иска да подпише, е до боговете на съня с молба да му върнат трите часа здрав нощен сън, които му бяха отнели, но като го погледна, реши да не го прави.

„Каролин би подписала проклетата петиция — помисли си. — Не беше привърженичка на абортите, но пък и не обичаше мъже, които се връщат у дома, след като баровете са затворили, и използват жените и децата си като футболни топки.“

Ала това не би било главната причина, за да подпише петицията; тя щеше да го направи заради надеждата (макар и слаба) да види луда глава като Сюзън Дей на живо. Би го направила заради вроденото любопитство, което бе доминиращата особеност на характера й — нещо толкова силно, че дори и мозъчният тумор не бе успял да го унищожи. Два дни преди да умре. Каролин бе издърпала билета за кино, използван за отбелязване, от книгата, която бе оставил на масичката до леглото й, защото бе поискала да разбере кой филм е гледал. Беше „Доблестни мъже“ и Ралф с изненада установи каква болка му причинява споменът. Дори и след толкова време мъката беше непоносима.

— Разбира се — обърна се към Хам. — С удоволствие ще я подпиша.

— Браво, мой човек! — възкликна книжарят и го тупна по рамото. Намръщеното му изражение се смени от широка усмивка, но за Ралф промяната не бе кой знае какво подобрение. Усмивката бе пресилена и не особено привлекателна. — Заповядай в бърлогата ми.

Ралф го последва в ухаещото на тютюн магазинче, което никак не приличаше на бърлога. Уинстън Смит побягна пред тях, спирайки само веднъж, за да ги изгледа със странните си жълтеникави очи. „Глупав е, но и ти не падаш по-долу“, сякаш казваше погледът му. При сегашните обстоятелства Ралф бе склонен да му повярва. Пъхна вестниците под мишница, наведе се над разчертания лист на тезгяха до касата и подписа петицията, която канеше Сюзън Дей да дойде в Дери, за да говори в защита на „Грижи за жената“.

3.

Справи се с изкачването на хълма по-добре, отколкото очакваше, и прекоси кръстовището на „Уичъм“ и „Джаксън“, мислейки си: „Видя ли? Не беше толкова зле, не бе…“

Внезапно осъзна, че ушите му бучат, а краката му треперят. Спря в края на „Уичъм“ и сложи ръка на гърдите си. Усещаше как сърцето му бие, изпомпвайки кръвта накъсано и ожесточено, което го изплаши. Дочу шумолене на хартия и видя как някаква рекламна брошура изпадна от бостънския „Глоуб“ и полетя в канавката. Понечи да я вдигне, но се спря. „Хей, приятел, ако се наведеш, със сигурност ще паднеш. По-добре я остави на метача.“

— Да, добре, хубава идея — промърмори и се изправи. Черни точки закръжиха пред очите му като странно ято гарвани и за миг бе почти уверен, че непременно ще се просне на земята.

— Ралф? Добре ли си?

Предпазливо вдигна поглед и видя Лоуис Шаси, която живееше от другата страна на Харис Авеню и на половин пресечка от дома му. Тя седеше на една от пейките в началото на Строфорд Парк и вероятно чакаше автобуса за Канал Стрийт да мине, за да отиде с него до центъра.

— Нищо ми няма — промърмори и насили краката си да се помръднат. Имаше чувството, че върви през лепкав сироп, ио му се стори, че с лекота се добра до пейката. Все пак не можа да се въздържи и с облекчение изпъшка, докато сядаше до съседката.

Лоуис Шаси имаше големи черни очи — от онези, които наричаха „испански“ — и той можеше да се обзаложи, че те са побърквали доста момчета в годините, когато тя бе учила в гимназията. Те все още бяха най-хубавата й черта, но на Ралф не му се понрави неспокойния й поглед. Беше… някак странен и го разтревожи.

— Нищо ти няма — повтори като ехо Лоуис.

— Абсолютно. — Той извади носната кърпичка от задния си джоб, провери дали е чиста и избърса челото си с нея.

— Честно да ти кажа, не изглеждаш добре.

Ралф се нервира от забележката й, но си замълча.

— Блед си, потен, отгоре на всичко сипеш боклуци.

Той изненадано я изгледа.

— Нещо изпадна от вестника ти. Мисля, че беше рекламно приложение.

— Така ли?

— Много добре знаеш, че е така. Извини ме.

Стана, пресече улицата, наведе се (Ралф забеляза, че макар ханшът й да е широчък, краката й все още бяха доста стройни за жена, която гони седемдесетте) и вдигна брошурата. Върна се и отново седна.

— Всичко е наред.

Той неволно се усмихна:

— Благодаря ти.

— Няма защо. Добре би ми дошъл един купон за „Максуел Хаус“ или за диетична кока-кола. Толкова напълнях след смъртта на мъжа ми…

— Не си пълна, Лоуис.

— Благодаря, ти си истински джентълмен, но пека не сменяме темата. Зави ти се свят, нали? Всъщност за малко не припадна.

— Само спрях да си поема дъх — промърмори той и извърна поглед към децата, които играеха бейзбол в парка. Здравата се бяха улисали в играта, смееха се и си подхвърляха закачки. Ралф им завидя, задето не се задъхват.

— Значи си поемаше дъх, а?

— Да.

— Само това?

— Слушай, започваш да бърбориш като развалена плоча.

— Е, позволи на развалената плоча да ти каже нещо. Смахнато е да изкачваш хълма в тази жега. Ако искаш да се разхождаш, защо не използваш предишния си маршрут?

— Защото ми напомня за Каролин — отвърна той; никак не му хареса грубият начин, по който прозвучаха думите му, но не можа да се сдържи.

— Да му се не види — промълви тя и леко докосна ръката му. — Извинявай.

— Няма нищо.

— Не е така. Трябваше да се досетя. Но видът ти преди малко ме стресна. Вече не си двайсетгодишен, Ралф. Нито пък на четирийсет. Не искам да кажа, че не си в добро състояние — веднага се вижда, че си в отлична форма за човек на твоята възраст — но трябва повече да се грижиш за себе си. Каролин би желала това.

— Зная, но наистина съм…

… добре, искаше да каже той, но изведнъж вдигна поглед от ръцете си, взря се отново в черните й очи и онова, което съзря, за миг го накара да замлъкне. В тях се четеше тъга… или пък самота. Може би и двете. Във всеки случай това не беше единственото, което видя. Очите й сякаш бяха огледало, в което видя себе си.

„Държиш се глупаво — казваха те. — Може би и двамата го правим. Ти си на седемдесет и си вдовец, Ралф. Аз съм на шейсет и осем и също съм сама. Колко ли още ще седим на предната ти веранда, а Бил Макгавърн ще играе ролята на компаньонка? Надявам се да не е прекалено дълго, защото, да прощаваш за израза, не сме като кадилаци, току-що извадени от автосалона.“

— Ралф? — обади се Лоуис, внезапно загрижена. — Добре ли си?

— Да — отвърна той, отново свеждайки поглед към ръцете си. — Да, разбира се.

— Изражението ти беше такова, сякаш… и аз не знам.

Ралф се питаше дали жегата и изкачването на хълма все пак не са му повлияли зле. Защото в края на краищата това бе Лоуис, която Макгавърн винаги наричаше (с иронично повдигане на веждата) „нашата Лоуис“. Действително тя все още беше в добра форма — имаше стройни крака, хубав бюст и чаровни очи — може би той не би имал нищо против да легне с нея, тя също. Но какво ще се случи после? Ако случайно види билет, подаващ се от книгата, която той чете, ще го издърпа, люоопитна да разбере кои филм е гледал, без да се замисли, че съпругът й не ще намери страницата, до която е стигнал.

Едва ли. Често се улавяше как се взира в деколтето й, докато тримата седяха на верандата, пиеха чай с лед, наслаждавайки се на прохладната вечер. Все пак смяташе, че малката му глава може да вкара голямата в беля дори на седемдесетгодишна възраст. Това, че остарява, не означаваше да му отпуска края.

Изправи се, чувствайки погледа на Лоуис, и се постара да не се прегърбва.

— Благодаря за загрижеността — каза той. Искаш ли да се поразходиш с един старец?

— Благодаря ти, но отивам в центъра. Видях много хубава розова прежда в „Кръжок по шев“ и ми се ще да си оплета пуловер.

Ралф се ухили.

— Направи го. — Отново хвърли поглед към децата, които играеха бейзбол. Докато ги наблюдаваше, едно момче с рижава коса се втурна от трета база, хвърли се напред… и тупна на земята. Ралф потръпна, представяйки си линейки с виещи сирени, но рижият хлапак скочи на крака със смях и извика:

— Пропусна, маркуч такъв!

— Брей, не съм! — отвърна негодуващо другият, но после и той се разсмя.

— Мечтаеш ли понякога отново да си на тази възраст, Ралф? — обади се Лоуис.

Той се позамисли, сетне отвърна:

— Понякога. Но през повечето време ми изглежда твърде уморително. Заповядай у нас довечера.

— Може и да дойда.

Ралф пое по Харис Авеню, чувствайки прекрасните й очи върху себе си, полагайки всички усилия да върви изправен. Реши, че се справя доста добре, макар и да беше трудно. Никога през живота си не се бе чувстват така уморен.