Стивън Кинг
Безсъние (27)

1.

Атропос тържествуващо се усмихна, но в изражението му се промъкна и…

„Страх. Притисна те до стената, заплашва да убие Лоуис и буквално я е стиснал за гърлото, и пак е уплашен до смърт. Защо ли?“

[Хайде! Стига си губил време, нещастник такъв! Давай ми пръстена!]

Ралф бавно затърси в джобчето и сграбчи пръстена, питайки се защо Атропос не уби Лоуис веднага. Без съмнение изобщо не възнамеряваше да я пусне да си отиде — това важеше и за двамата.

„Страхува се, че може пак да му нанесе телепатичния удар. И това ще бъде само началото. Струва ми се, че май го е страх да не оплеска работата. Страхува се от онова нещо — от онази същност — на която служи. От Пурпурния крал. Страх те е от шефа, а гадинке?“

Улови пръстена между палеца и показалеца на дясната си ръка и отново погледна през него.

[Хайде де, защо не дойдеш да си го вземеш?]

Лицето на Атропос се сгърчи от ярост. Наглата му злорада усмивка помръкна и той се намръщи.

[Ще я убия, не ме ли чу? Това ли искаш?]

Ралф бавно вдигна лявата си ръка. Замахна във въздуха и се зарадва, като видя, че в мига, в който дланта му се насочва към Атропос, човечето потръпва от ужас.

[Само да си посмял да я докоснеш, така ще те подредя, че ще ти трябва джобно ножче да си изчоплиш зъбите от стената. Обещавам ти,]

[Само ми дай пръстена.]

„Те не могат да лъжат — изведнъж му хрумна. — Не помня дали някой ми го каза, или пък сам го долових, но съм сигурен, че не греша — те не могат да лъжат. Само че аз мога.“

[Виж какво ще ти кажа, господин А. — Ако се закълнеш, че ще направим размяна, ще ти го дам.]

Атропос присви очи и подозрително го изгледа.

[Размяна ли? Какво искаш да кажеш?]

[Ралф, недей!]

Обърна се към Лоуис, после пак погледна Атропос. Вдигна ръка да се почеше по лицето, без да си дава сметка как плешивото човече ще изтълкува жеста му. На мига скалпелът се допря до връвчицата на Лоуис — там, където се докосна до нея, се образува тъмно петно, което приличаше на кървава пришка. По челото на Атропос избиха огромни капки пот и той панически изкрещя:

[Да не си посмял да мяташ скапаните си мълнии! Направиш ли го, ще я убия!]

Ралф бързо отпусна ръка, после скри и двете зад гърба си като хлапе, което се разкайва за сторената пакост. Още стискаше пръстена на Ед и изведнъж, без много да се замисля го пъхна в задния джоб на пантапоните си. Едва сега се увери напълно, че изобщо не смята да дава халката на човечето. Дори това да струва живота на Лоуис — и на двама им — пак няма да му го даде.

Но може би няма да се стигне дотам.

[Под размяна имам предвид, че и двамата се оттегляме, господин А. — Аз ти давам пръстена, ти ми връщаш моята приятелка. Трябва само да ми обещаеш, че няма да и направиш нищо лошо. Какво ще кажеш?]

[Не, Ралф, недей!]

Но Атропос мълчеше. В очите му проблясваха страх и безсилие. Ралф предположи, че Атропос горчиво съжалява задето не умее да лъже. Трябваше само да изрече: „Добре, дадено“, и така веднага да му прехвърли топката. Само че не можеше да го направи.

„Знае, че го хванах натясно — рече си Ралф. — Няма никакво значение дали ще й пререже връвчицата или не — важното е да си мисли, че и в двата случая жив ще го опека, и всъщност няма да греши.“

„А доколко можеш да му навредиш, мили мой? — скептично попита въображаемата Каролин. — Как мислиш, колко сили та останаха, след като разряза савана около халката?“

За съжаление отговорът беше „малко“. Може би щеше да събере достатъчно сили, за да поопърли плешивеца, но не и да го унищожи. Освен това…

Ралф забеляза нещо, което не му се поправи — страхът, изписа н на лицето на Атропос бе заменен от плаха надежда. Той го измерваше с безумните си очи — лицето, тялото, но най-вече аурата му. Изведнъж Ралф си представи монтьор, който бърка със специална пръчка да провери колко масло има в картера.

„Направи нещо — умоляваше го с поглед Лоуис. — Моля те, Ралф.“

Но той не знаеше какво да стори. Идеите му се бяха изчерпали напълно.

Атропос продължаваше да се усмихва, но вече някак самодоволно.

[Май си се поизтощил, Мимолетнико. Глей ти, колко тъжно.]

[Само посмей да я нараниш и ще видиш, гад такъв.]

Усмивката на Атропос стана още по-широка.

[С тая силица, дето ти е останала, и плъх не можеш да улучиш. Бъди послушно момче и ми дай пръстена, преди да съм…]

[О, негодник такъв!]

Това беше Лоуис. Тя вече не гледаше към Ралф, а към другия край на стаята, право в огледалото, пред което Атропос безсъмнено се кипреше с новопридобитите си модни аксесоари — да речем шалчето на Розали или пък сламената шапка на Бил Макгавърн. Очите й бяха изпълнени с ярост — Ралф знаеше точно какво вижда.

[Те са МОИ, противен крадлъо такъв!]

После с все сила блъсна Атропос и го притисна с цялата си тежест към стената. Той стреснато изстена. Ръката със скалпела се отметна и острието отлющи пласт мръсотия от стената. Лоуис се извърна към него — лицето й се беше разкривило от гневна гримаса, която така не подхождаше на „нашата Лоуис“, че Макгавърн направо би припаднал от изумление, ако я видеше. Протегна ръце и издраска страните му, сетне посегна към ушите му. Атропос изскимтя като куче, което са настъпили по лапата, после я грабна през кръста и я привлече към себе си.

Замахна със скалпела, готов да пререже връвчицата й. Ралф вдигна показалеца си, сякаш му се заканваше. От нокътя му изхвръкна толкова бледа светлинка, че едва се виждаше, но улучи острието на скалпела и го отблъсна от връвчицата на Лоуис. И това бе всичко — силите му се бяха изчерпали.

Атропос му се озъби иззад рамото на Лоуис, която се дърпаше и се извиваше в ръцете му. Не се опитваше да се откопчи — искаше да се обърне и да се нахвърли върху него. Тя отново го тласна с цялата си тежест, но се подхлъзна — без изобщо да си дава сметка какво прави, Ралф се втурна напред и падна на колене с протегнати ръце. Приличаше на умопобъркан ухажор, който прави предложение за женитба. Лоуис едва не го ритна в главата. Сграбчи комбинезона й и го дръпна; хлъзгавият розов плат меко изшумоля и се разкъса. Лоуис продължаваше да крещи.

[Нещастен крадлъо! На ти! Как ти се харесва?]

Атропос изпищя от болка и като вдигна глава, Ралф видя, че Лоуис е впила зъби в китката му. Човечето продължаваше да стиска скалпела с лявата си ръка и дори замахна слепешката към връвчицата й, но за щастие не я улучи. Ралф скочи на крака и без въобще да знае какво възнамерява да прави, нахлузи розовия комбинезон на Лоуис върху ръката, с която Атропос замахваше… и върху главата му.

[Дръпни се от него, Лоуис! Бягай!]

Тя освободи ръката на докторчето и се запрепъва към масата сред стая, изтривайки кръвта на Атропос от устните си с атавистична погнуса… лицето й все още изразяваше най-вече ярост. Самият Атропос, който се бе превърнал в пищящо гърчещо се очертание под розовия найлон, замахна след нея със свободната си ръка. Ралф го плесна и го блъсна към стената.

[Не, не, приятелю — не си го и помисляй.]

[Пусни ме! Пусни ме, гадняр такъв! Това не можеш да го направиш!]

„И най-странното е — рече си наум Ралф. — че той си вярва. Толкова дълго време всичко е ставало според волята му, че вече напълно е забравил на какво са способни Мимолетните хора. Мисля, че ще съумея да му покажа.“

Спомни си как Атропос преряза връвчицата на Розали, след като кучето го лизна по ръката, и изведнъж омразата му към това надуто, злорадо, самодоволно и побъркано създание сякаш избухна в главата му като тъмнозелената светлина на семафор. Дръпна единия край на комбинезона и го усука два пъти около юмрука си, после така го опъна, че чертите на Атропос изпъкнаха под розовия найлон като предсмъртна маска.

В мига, когато острието започна да разрязва плата. Ралф завъртя Атропос, използвайки комбинезона като прашка, и го запрати отвъд свода. Джуджето се блъсна в скалата срещу арката и се свлече на колене, като изкрещя от болка. Върху розовия комбинезон разцъфтяха кървави петна. Скалпелът изчезна. Ралф скочи и се втурна към Атропос точно в мига, в който острието отново се появи и разшири прореза така, че се откри лицето на джуджето, чиито очи бяха ококорени от страх. От носа му, от челото и дясното му слепоочие течеше кръв. Още преди да е успяло да се изправи, Ралф се вкопчи в раменете му под хлъзгавата розова материя.

[Престани! Предупреждавам те, Мимолетен! Ще те накарам да съжаляваш, че някога си…]

Ралф не обърна никакво внимание на безпомощното бръщолевене на Атропос и с все сила го блъсна напред. Ръцете на джуджето все още бяха стегнати с комбинезона и то падна по лице на пода. Нададе писък, предизвикан едновременно от изумление и от болка. Невероятно, но Ралф дочуваше в дълбините на съзнанието си гласа на Лоуис, която му казваше да не прекалява, да не причинява зло на този дребен психопат, който едва не я уби. Атропос се опита да се претърколи встрани. Ралф го блъсна с коляно и отново го просна на пода.

[Не мърдай, приятелю.]

Вдигна очи към Лоуис и видя, че яростта й се бе стопила внезапно, както се бе появила — като чудата климатична извива над земята от аномалия. Например торнадо, което се извива над земята от безбрежно синьо небе, отнася покрива на някой хамбар, а после изчезва. Тя посочваше Атропос.

[Този противен малък крадлъо ми е задигнал обеците. И сега ги носи.]

[Зная. Видях ги вече.]

Изкривеното от ярост лице на Атропос се подаде през прореза в плата като лицето на най-грозното бебе в света в мига на раждането му. Ралф усещаше как мускулите на съществото тръпнат под коляното му и си припомни прочетена някъде поговорка… дали пък не беше изписана върху етикетчето, прикрепено към конеца на пакетче чай „Салада“: „Който сграбчи тигъра за опашката, не бива да го пуска.“ В тази невъобразима подземна бърлога, чувствайки се като герой от приказка, съчинена от някой луд, Ралф си мислеше, че е прозрял смисъла на тази мъдрост. Благодарение на внезапната ярост на Лоуис и на собствения си късмет се бе озовал върху гърба на противното същество. Въпросът — при това доста неотложен — бе какво да прави по-нататък.

Атропос замахна със скалпела, но Ралф го избегна с лекота. Джуджето отново се опита да го удари — хлипаше от болка и подлудено от безсилната си ярост, сляпо замахна с острието.

[Пусни ме, Мимолетен мутант такъв! Глупав дъртак! Грозен сбръчкан дядка!]

[Напоследък доста съм се подмладил, приятелю. Не си ли го забелязал?]

[Дръвник! Тъп Мимолетен дръвник! Скъпо ще ми платиш!]

„Е — рече си Ралф, — поне не се моли. Едва ли не очаквах вече да е паднал на колене.“

Атропос продължаваше да прави жалки опити да го нарани със скалпела. Ралф успя да отклони няколко удара, после плъзна ръка към гърлото на съществото, което бе проснато под него.

[Недей!]

Той погледна Лоуис и поклати глава, без да знае какво точно се опитва да изрази — дали раздразнение, или пък да й даде кураж. Когато докосна Атропос, усети как плешивото човече потръпна и нададе сподавен писък на отвращение. В този миг Ралф осъзна точно какво изпитва то. И за двамата усещането беше безкрайно противно, но не отпусна хватката си. Вместо това се опита да сключи пръсти около гърлото му и не се изненада, че не успя. Припомни си думите на Лахезис, че само Мимолетни могат да се противопоставят на волята на Атропос? Въпросът бе как да постъпи?

Атропос се ухили злорадо.

[Моля те, Ралф! Вземи обеците ми и да се махаме!]

Атропос извърна очи към Лоуис, после пак погледна Ралф.

[Да не мислиш, че можеше да ме убиеш, дъртако? Е, опитай пак.]

Не, изобщо не си го беше и помислял, само че трябваше да опита.

[Животът е гаден, а, Мимолетен. Защо не вземеш да ми върнеш пръстена? И без това рано или късно ще си го взема, уверявам те.]

[Майната ти, пор такъв!]

Смело изявление, но въпросът бе какво, по дяволите, да прави с това чудовище?

„Каквото и да решиш, не ще успееш да го свършиш, ако Лоуис те наблюдава — констатира равнодушен глас, който не принадлежеше на Каролин. — Страшна е, когато е побесняла от гняв, само че яростта й премина. Прекалено мекосърдечна е за онова, което ще последва, Ралф. Трябва да я отстраниш.“ Той се обърна към Лоуис. Очите й ояха притворени, сякаш всеки момент щеше да се свлече на земята и да заспи.

[Лоуис, искам да се махнеш оттук. Веднага. Качи се по стълбите и ме чакай под дър…]

Скалпелът отново проблесна и този път едва не отсече носа на Ралф. Той машинално се отдръпна и коляното му се плъзна по найлоновата материя. Атропос се надигна и за малко не се освободи. В последния миг Ралф го удари по главата и отново притисна коляно към гърба му. [Оууу! Оууу! Престани!]

Ралф не му обърна никакво внимание и погледна към Лоуис.

[Хайде, Лоуис! Качвай се!]

[Мисля, че не мога сама — прекалено съм уморена.]

[Можеш, можеш.]

Атропос престана да се съпротивлява, но Ралф го чувстваше под коляното си като малък двигател, който се дави. Ала сега си имаше друга грижа. На това ниво времето течеше много бързо и точно в този миг истинският му враг бе то, не Ед Дипно.

[Обеците ми…]

[Ще ги взема, обещавам ти.]

Сякаш с безкрайно усилие Лоуис се поизправи и строго изгледа Ралф.

[Не бива да му причиняваш болка, освен в краен случай. Не е по християнски.]

„О, никак даже — съгласи се някакво същество, скрито дълбоко в съзнанието на Ралф. — Въобще не е по християнски, но все пак… изгарям от желание да започна.“

[Хайде, Лоуис. Остави го на мен.]

Тя го погледна тъжно.

[Няма да се подчиниш, ако те помоля да не го нараниш, нали?]

Той се позамисли, после поклати глава.

[Не, но мога да ти обещая едно — всичко ще зависи от поведението му. Ако не се съпротивлява, ще му се размине. Бива ли?]

Лоуис обмисли думите му, сетне кимна.

[Да. Може би все пак ще успея да се добера до горе, ако се изкачвам бавно и си почивам, но ти ще се справиш ли сам?]

[Не мисли за мен. Чакай ме под дървото.]

[Добре, Ралф.]

Проследи я с очи как прекосява мръсното помещение, а маратонката на Хелън подскача, привързана към китката й. Ралф изчака да се скрие от погледа му и се извърна към Атропос.

[И така, приятелче, вече сме сами. Какво да правим? Да поиграем ли? Ти обичаш играчките, пали?]

Атропос се размърда, като едновременно размахваше скалпела и се опитваше да отхвърли стареца от гърба си.

[Пусни ме, дърт педераст такъв!]

Мяташе се толкова силно, че Ралф имаше усещането за гърчеща се под него змия. Не обръщаше внимание нито на крясъците му, нито на усилията му да се изплъзне, нито на безцелно размахващия се скалпел. Атропос бе успял да освободи главата си от розовата подплата, което безкрайно улесняваше нещата. Ралф сграбчи и ги задърпа. Не успя да ги изтръгне, но плешивият дребосък изрева от болка. Старецът се приведе и се поусмихна.

[Май са за продупчени уши, а, приятелче?]

[Да! Да, по дяволите!]

[Животът е гаден, нали така?]

Той сграбчи обеците и ги откъсна от ушите на Атропос. Миниатюрните дупчици се разкъсаха и рукнаха две мънички струйки кръв. Плешивкото изпищя пронизително като нова дрелка на бормашина. Ралф изпита едновременно съжаление и презрение.

„Малкият негодник наранява другите хора, обаче той самият не може да понася болка. Сигурно никога не се е наранявал. Е, дошъл е моментът да разбереш как живее другата половина от човечеството, друже.“

[Престани! Престани! Не можеш да постъпваш така с мен!]

[Имам новини за теб, приятел… Предлагам да се примириш и да наблюдаваш представлението.]

[И какво си мислиш, че ще постигнеш, Мимолетник? Не ще успееш да промениш хода на събитията. Хората в онази сграда ще загинат дори да вземеш пръстена.]

„Като че ли не знам“ — рече си Ралф.

Атропос продължаваше да диша тежко, но вече не се мяташе. Ето защо Ралф отмести очи от него и се огледа, като че търсеше някакво вдъхновение — нещо, което да му подскаже как да действа.

[Ще приемеш ли едно предложение, господинчо? Предложение от твоето ново другарче и партньор в игрите. Знам, че си зает, но трябва да намериш време да подредиш жилището си. Не говоря да го снимаме за списание „Идеалният дом“, ама тук е истинска кочина!]

Атропос, хем кисело, хем предпазливо: [Мислиш ли, че изобщо ме интересува, мнението ти?]

Ралф се досещаше само за един начин, по който да продължи. Идеята не му харесваше, но въпреки това щеше да я осъществи. Трябва да продължи — в съзнанието му се набиваше ужасяващо изображение. Представяше си как Ед Дипно лети към Дери с малък самолет, в който има или сандък с невероятно мощен експлозив, или пък контейнер с нервнопаралитичен газ. [Какво да правя с теб, господинчо? Имаш ли някакво предложение?]

Получи незабавен и еднозначен ответ.

[Пусни ме. Това е отговорът. Единственият отговор. Ще те оставя на мира, и двамата ще ви оставя на мира. Ще ви оставя на Целта. Ще поживеете още десетина години. По дяволите, може и още двайсет да живеете. Просто с приятелката ти трябва да се махнете от пътя ми. Идете си вкъщи. А като стане голямата експлозия, гледайте телевизионните новини.]

Ралф се постара гласът му да прозвучи така, сякаш сериозно обмисля предложението.

[Обещаваш ли да не се занимаваш повече с нас?]

[Да!]

На лицето на Атропос грейна надежда и около него започна да се оформя аура. Тя имаше същия противен червен цвят като сиянието, което изпълваше жилището.

[Знаеш ли какво, приятел?]

Атропос, още по-обнадежден:

[Какво?]

Ралф сграбчи китката му и я изви с все сила. Атропос изрева от болка. Пръстите му около дръжката на скалпела се поразхлабиха и Ралф измъкна острието с лекотата, с която ветеран-джебчия задига нечий портфейл.

[Вярвам ти.]