Робърт Силвърбърг
Време на промени (64)

64

В средата на лятото неочаквано пристигна на гости Халум. В деня на пристигането й бях излязъл на лов из имението на Ноим, следвайки дирята на един мъжки броненосец, напуснал леговището си. Не знам какво е накарало Ноим да докара тук двадесетина от тези диви същества, които не се срещат в Сала защото климата не им понася. Почти целия ден преследвах избягалото чудовище, оставило след себе си широка кървава диря от избити по пътя зверчета. Броненосците убиват единствено от любов към спорта и почти без да отхапят от мъртвото животно го оставят за храна на лешоядите. Най-сетне успях да го притисна в една тясна и задънена клисура. „Парализирай го и после го върни обратно“ — ми беше наредил на тръгване Ноим. Но когато чудовището осъзна, че е попаднало в капан, то се нахвърли яростно върху ми и аз с удоволствие го застрелях с пълната мощ на оръжието. Все пак за да умилостивя Ноим го одрах, защото кожата му се цени високо. След това, изморен и потиснат от частичния неуспех поех обратно към дома. Яздех без отдих докато стигна просторната къща. Доста странна на вид наземна машина бе паркирана отпред и до нея стоеше Халум.

— Нали знаеш какви са летата в Манеран — каза ми тя при срещата. — Тази жена възнамеряваше както обикновено да замине на острова, но после си каза, че ще е по-добре да прекара ваканцията в Сала, до Ноим и Кинал.

По онова време беше навършила тридесет години. Жените ни обикновено се омъжват между четиринайсет и шестнайсет, след двадесетата си годишнина износват децата, а навършат ли тридесет, смята се, че са на средна възраст. Но Халум бе останала недокосната от годините. Не познала изпитанията на брака и майчинството, тя притежаваше стройно и гъвкаво моминско тяло. Единствено в черната й коса се забелязваха сребристи нишки, но от това красотата й само печелеше.

Багажът й бе натъпкан с писма за мен от Манеран — съобщения от барона, вести от Сегворд, от синовете ми — Ноим, Стирон и Кинал, от моите дъщери — Лоймел и Халум, от Михан архиваря и много други. Почти във всички се долавяше някакво напрежение, самообвинение, сякаш са писани към мъртвец от някой, който чувства вина, че го е надживял. Но все пак ми беше приятно да се запозная с новините от този забранен за мен свят. Мъчно ми беше, че нямам писмо от Швайц, Халум ми каза, че не била чувала нищо за него още от времето на моето изгнание и че най-вероятно е напуснал планетата. Нямаше и дума от моята съпруга.

— Толкова ли е заета Лоймел, — запитах аз, — та не можа да напише няколко реда?

Халум сведе засрамено глава и прошепна, че Лоймел никога не споменава името ми.

— Изглежда е забравила, че е била омъжена за теб.

Халум носеше и малко подаръци, от приятелите ми отвъд Йън. Бях изумен, когато ми подаде парчета от безценни метали и нанизи със скъпоценни камъни.

— Дарове на обич — рече тя, но не беше толкова лесно да ме излъже. С подобно съкровище човек можеше да си закупи цяло имение. След като приятелите ми се оказаха неспособни да прехвърлят моите спестявания в Сала, те се бяха погрижили да не изпадам в тежко положение.

— Не е ли мъчително за теб, това откъсване от корена? — запита Халум. — Това изгнание?

— Този човек не за пръв път е в изгнание — рекох й. — А до него сега е Ноим, който го подкрепя с любовта си.

— Ако знаеше какво ще ти струва всичко това, щеше ли пак да вземеш от шумарското лекарство?

— Без съмнение.

— Заслужаваше ли си загубата на семейство, дом и приятели?

— Заслужава си дори изгубването на живота — отвърнах аз. — Стига чрез това да убеди всички жители на Вилейда Бортан да вкусят от лекарството.

Отговорът ми сякаш я уплаши, тя се отдръпна, докосна устните си с пръсти, може би осъзнала за пръв път степента на безумието, завладяло нейния вречен брат. Произнасяйки тези думи аз изявявах най-дълбоките си вътрешни убеждения и това не остана скрито за нея. Тя осъзна за пръв път, че аз вярвам и дълбочината на тази вяра пробуди у нея страх за съдбата ми.

По-голяма част от следващите дни Ноим прекара извън имението, първо замина за Салаград по семейна работа, сетне се отправи към долината на Нанд за да огледа някакви земи, които възнамеряваше да закупи. През време на неговото отсъствие аз бях господар на имението. Всеки ден излизах да наглеждам работниците в полето и Халум ме придружаваше. Всъщност, от мен не се изискваше кой знае какво участие, защото се намирахме в сезона между засаждането и прибирането на реколтата и семената сами се грижеха за себе си. Яздехме главно за удоволствие, спирахме да поплуваме, или да хапнем в някоя сенчеста горичка. Показах й леговищата на броненосците, но Халум не хареса чудовищата, после я заведох на пасището.

Тези дълги ежедневни разходки ни осигуряваха безкрайни часове за разговори. От детството не бях прекарвал толкова много време с Халум и двамата се сближихме още повече. Един ден я запитах защо не се е омъжила и тя ми отвърна просто: „Тази жена още не е срещнала подходящ съпруг“. Поинтересувах се, не съжалява ли, че е останала сама в живота. Не, отвърна ми тя, не съжалява за нищо, защото така дните й минават спокойно, но в гласа й се долови тъга. Реших да не настоявам повече. От своя страна, Халум непрестанно ме разпитваше за шумарското лекарство, опитвайки се да разбере какво толкова се крие в него, та ме е принудило да зачеркна целия си досегашен живот. Забавляваше ме начинът, по който формулираше въпросите си — стараеше се да изглежда заинтригувана и благосклонна, а същевременно с мъка скриваше ужаса си от моята постъпка. Сякаш нейният вречен брат неочаквано бе обезумял и бе избил двадесетина души на улицата и сега тя се мъчеше чрез спокойни и добронамерени въпроси да открие философските предпоставки, които го бяха довели до идеята за подобно масово убийство. От своя страна аз също се стараех да поддържам благонравен и безстрастен маниер на разговор, опасявайки се да не я настроя срещу себе си, както бях сторил при предишното обсъждане. Избягвах всякакви проповеди и разсъдливо и трезво доколкото можех й обяснявах въздействието на лекарството, ползата която съм имал от него и причините да се откажа от изолацията, наложена ни така строго от Завета. Постепенно в нашите отношения настъпи интересна промяна. Тя престана да се държи като дама от благородно потекло, опитваща се с известна добронамереност да разкрие мотивите на престъпник, а зае позицията на ученичка, жадна за тайните, които й разкрива нейният учител. Аз на свой ред от страничен и обективен наблюдател започнах да се превъплъщавам в искрено вярващ проповедник на новата вяра. Разказвах убедено и красноречиво за достойнствата на споделянето, обясних подробно странните телесни усещания, които настъпват в началото, описах първите симптоми на отварянето, ослепителния миг на съединяване с душата на събеседника, нарисувах пред нея картината на тази среща, далеч по интимна, пряма и откровена, от признанията пред най-близък роднина, или изповедта в божия храм. Така нашият разговор постепенно се превърна в монолог. Аз се изгубих в този лабиринт от красноречие и когато от време на време изплувах на повърхността, виждах Халум, с посребрели коси, но вечно млада, с блеснали запленени от разказа ми очи. Изходът беше неизбежен. В един нажежен следобед, докато крачехме бавно из полето от изсъхнали кълнове, тя най-неочаквано се обърна към мен с думите:

— Ако все още имаш от това лекарство, ще позволиш ли на твоята вречена сестра да го сподели с теб?

Бях я спечелил.