Робърт Силвърбърг
Време на промени (48)

48

В Каменната черква се престраших да заговоря някакъв непознат, нисък и набит мъж облечен в разкошни одежди, вероятно член на септарховото семейство. Имаше открити, честни очи и изражението на човек, който е погледнал в себе си, но не е останал доволен от видяното. Но когато го заговорих, той ме отблъсна и се зае да ме кълне с такава ярост, че гневът му беше направо заразителен. „Душеразголвач! Душеразголвач!“ — този вик отекна в стените на свещената сграда и посетителите наизлизаха от стаите за медитация за да видят какво става. От години не бях изпитвал такъв срам. За пръв път погледнах на мисията си по друг начин — като на мръсно и потайно дело, чийто изпълнител е някакво жалко, хленчещо същество, движено от бог знае какви подбуди да разголва душата си пред другите. Гневът ми се изпари мигновено и на негово място дойде страхът. Прокраднах се по потъналите в здрач коридори и напипах някаква задна врата, опасявайки се, че всеки миг ще ме арестуват. Седмици наред бях нащрек и непрестанно се оглеждах. Но зад мен нямаше нищо, освен моята болезнено наранена съвест.