Робърт Силвърбърг
Време на промени (36)

36

— Получи ли от лекарството онова, което търсеше, Швайц? — запитах го по-късно.

— Донякъде.

— Какво значи, донякъде?

— Кинал, аз търсех бога. Не бих казал, че съм го открил, но поне имам по-добра представа къде да го търся. Това, което открих, е как вече да не съм самотен. Как да разкрия душата си напълно пред някой друг. Това е първата стъпка по пътя, който искам да измина.

— Този човек се радва за теб, Швайц.

— Необходимо ли е да говориш с мен в трето лице?

— Не мога да свикна — отвърнах. Чувствах се страшно уморен. Отново започвах да изпитвам известен страх пред Швайц. Обичта към него бе непокътната, но отново се прокрадваха старите съмнения. Дали не ме използваше? Не целеше ли с този експеримент да задоволи своите дребни егоистични цели? Той ме беше принудил да се разкрия изцяло пред него. Настойчивото му желание да разговарям с него в първо лице — дали това бе признак за моето освобождение, нещо красиво и чисто, както Швайц твърдеше, или бе само поредната му склонност към непристойното? Чувствах се неуверен в този нов свят. Не можех да остана безразличен, когато друг човек ми казваше: „Обичам не“.

— Опитай — настояваше Швайц. — Аз. Аз. Аз. Аз.

— Спри. Моля те.

— Толкова ли е трудно?

— За мен това е нещо ново и странно. Аз трябва — ето, виждаш ли? — трябва да привикна с това постепенно.

— Не бързай, имаш време. Но нито за миг не си позволявай да спреш.

— Този човек ще се опита. Аз ще се опитам — рекох.

— Добре — той помисли малко и добави. — Ще вземеш ли някога отново лекарството?

— С теб?

— Не мисля, че това е необходимо. Имах пред вид по-скоро твоята вречена сестра. Ако ти намеря още, ще й предложиш ли да го вземете?

— Не зная.

— Сега страх ли те е от действието му?

Поклатих глава.

— Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Необходимо ми е време за да обмисля всичко това.

— Но вече вкуси от забранения плод. И сам се увери, че можеш само да спечелиш от опита.

— Може би. Може би.

— Без съмнение! — вълнението му беше просто завладяващо.

— Ако наистина имаш още, — добавих предпазливо, ще обмисля възможността да го използвам заедно с Халум.

— Браво!

— Не веднага. След известно време. След две, три лунни седмици.

— Не чак толкова скоро.

— Защо?

— Защото днес използвахме целия запас. Нямам повече.

— Но можеш да намериш още, нали?

— О, да. Със сигурност.

— Къде?

— В Шумара Бортан — рече той.