Робърт Силвърбърг
Време на промени (54)

54

Няколко дни след заминаването на Ноим, измъчващото ме чувство за вина ме доведе в Каменната черква. За да запълня времето, докато чаках Джид да се освободи, аз закрачих безцелно из залите и коридорите на тази мрачна сграда, кланях се смирено на учените-теолози, които спореха на висок глас помежду си или кимах хладно на дребни амбициозни изповедници, които ми отвръщаха с угоднически усмивки. Навсякъде около мен се намираха изображения, олицетворяващи боговете, но въпреки това не долавях божествено присъствие. Може би Швайц бе открил бога чрез душите на хората, с които се бе слял, ала аз за разлика от него бях изгубил вярата си нейде по този път. Знаех че с времето отново ще открия пътя към величието, под знаците на новооткритата обич и вяра в хората. И затова се разхождах из божия храм сякаш съм любопитен турист.

Най-сетне дойде време да се срещна с Джид. Не бях се изповядвал от времето, когато Швайц за пръв път ми даде да опитам шумарското лекарство и докато подписвахме договора дребосъкът побърза да ми го напомни. Оправдах се с проблеми в Съдийството и той поклати глава.

— Трябва да си пълен до горе — каза ми Джид, но аз не отговорих, а се настаних пред огледалото, разглеждайки познатото лице отсреща. Запита ме кой бог избирам за покровител и аз посочих бога на невинните. Джид ме погледна изненадано. Свещените светлини блеснаха. С няколко тихи думи той ме въведе в полутрансовото състояние за изповед. Какво можех да кажа? Че съм престъпил клетвата си и съм продължил да вземам душеразголващото лекарство с всеки, който се съгласи? Седях потънал в мълчание. Джид ме подканваше да започна. После направи нещо, което нито един изповедник до този момент не си бе позволявал да стори. Върна се назад към предишната изповед и ми нареди да говоря за лекарството, чиято употреба бях признал тогава. Взимал ли съм го отново? Приближих лице към огледалото и то се замъгли от дъха ми. Да. Да. Този човек е жалък грешник и отново се е поддал на слабостта си. Тогава Джид ме попита откъде съм се сдобил с него и аз отвърнах, че съм го приел в компанията на човек, който го закупил от странник, дошъл от Шумара Бортан. Добре, рече Джид и как се казва твоят компаньон? Това беше погрешен ход и аз веднага застанах нащрек. Стори ми се, че въпросът на Джид отива далеч отвъд допустимите предели на изповедта и със сигурност нямаше общо с душевното ми състояние в момента. Ето защо отказах да съобщя името на Швайц, което накара изповедника да ме запита, малко грубо, дали не се съмнявам в неговата лоялност към тайната на изповедта.

Съмнявах ли се? В редки случаи съм скривал по нещо от изповедниците, но по-скоро от срам, отколкото от страх да бъда издаден. Бях и си оставах наивник и имах абсолютна вяра в етичността на божия храм. И все пак зрънцето на подозрителността беше покълнало в мен и вече не знаех, дали трябва напълно да се разкривам пред Джид и хората от неговата професия. Защо му беше нужно да знае? Каква информация диреше? Какво щях да спечеля аз, или пък той, ако му разкрия източника на шумарското лекарство? Отвърнах с напрегнат глас:

— Този човек търси опрощение само за неговите грехове и как би могъл да го получи като съобщи исканото име? Нека другият сам да прецени дали да се подложи на изповед — разбира се, Швайц нямаше да посети изповедник, така че играта беше на моя страна. Вече усещах, че няма да получа нищо от тази изповед.

— Ако искаш да живееш в мир с боговете, — отвърна Джид, — трябва да кажеш всичко, което ти е на душата.

Нима можех да го послушам? Да призная, че съм въвлякъл още единадесет човека в душеразголването? Не се нуждаех от прошката на Джид. Вече не вярвах в добрите му намерения. Изправих се, малко замаян от внезапното движение и се залюлях. Някъде отдалеч се чуваше тихо и монотонно пеене. Ухаеше на димяща пръчица, донесена чак от Мочурливите низини.

— Този човек не е готов за изповед днес — заявих на Джид. — Той трябва да остане насаме със себе си за известно време.

Пристъпих решително към вратата. Джид погледна учуден парите, които му бях дал предварително.

— А хонорара? — попита той.

Казах му, че може да го задържи.