Робърт Силвърбърг
Време на промени (12)

12

Все пак настоях, че трябва да се изповядам преди да напусна Салаград. Не бях го планирал предварително и с решението си ядосах Ноим, който смяташе, че само ще загубим време. Ала с наближаване градските стени в мен се надигна неовладяем копнеж по утехата на религията.

Пътувахме вече близо час. Дъждът се сгъстяваше, вятърът шибаше в прозореца на колата. Покритите с паваж улици бяха хлъзгави. Ноим управляваше първата машина, аз седях мълчаливо до него, а отзад в другата кола ни следваха слугите. Беше ранно утро, градът спеше. С всяка подмината улица чувствах сякаш се къса плът от мен, а заедно с нея си отиваше и по малко от моя живот. Ето го там дворецът, кулата на Съдебната палата, сивата масивна сграда на университета, Божият храм, където баща ми ме посвети в Завета, ето го и Музеят на човечеството, който толкова често разглеждах с мама, за да се възхищавам на съкровищата от звездите. Докато обикаляхме из квартала покрай канал Сканген, дори успях да мерна палата на Конгоройския барон. Именно в копринените постели на неговата красива дъщеря бях оставил сред лепкава локва своята девственост, преди няколко години. В този град бях прекарал целия си съзнателен живот и може би никога вече нямаше да го зърна. Вчерашният ден и дните преди него се размиваха от дъжда, като почвата на тъжните саласки фермери под проливния зимен потоп. От момче живеех с мисълта, че някой ден брат ми ще стане септарх на Сала и ще трябва да напусна този град, но все загърбвах тази мисъл и си повтарях: „Това няма да стане скоро, може би не ще се случи никога.“ И ето че баща ми лежеше мъртъв в прогнилия ковчег, брат ми се превиваше под бремето на короната, а аз бягах от Сала преди още животът ми да е започнал. Обхвана ме такова непреодолимо самосъжаление, че не смеех да отворя уста пред Ноим, макар че, за какво е един вречен брат, ако не за да ти помогне в подобен труден миг? Докато се полюшвахме по криволичещите улички на Стария град, съвсем близо до градските стени забелязах един божи храм и рекох на Ноим:

— Спри на оня ъгъл. Този човек има нужда от облекчение на душата.

Ноим, трескав от предстоящия път не искаше да губим миг и продължи.

— Нима ще откажеш на този човек, неговото божествено право? — запитах го гневно и едва тогава, с огромна неохота той спря машината и върна обратно пред входа на божия храм.

Фасадата на къщата бе стара и олющена. На вратата имаше надпис, който почти не се четеше. Паважът отпред бе напукан и разкривен. Старият град съществува повече от хиляда години, някои от сградите все още са обитавани, макар сега почти всички да са превърнати в руини. Животът в този квартал е замрял, когато един от предишните септархи е решил да се премести заедно с двора си в настоящия дворец на върха на хълма Сканген. През нощта обаче, Старият град се изпълва с живот, по улиците скитат търсачи на удоволствия, а избите където се продава синьо вино не могат да се оплачат от посетители. Но в този ранен и мъглив час мястото имаше потискащ вид. От всички страни ме заграждаха слепи каменни стени, обичаят тук е вместо прозорци да се пробиват тесни цепки. Зачудих се, дали в божия храм има наблюдателно устройство, което да долови присъствието ми. Оказа се, че подозренията ми са съвсем основателни. Когато наближих сградата, вратата леко се открехна и от мрака надникна прегърбен човечец в роба на изповедник. Разбира се, беше невероятно грозен. А и кой е виждал някога красив изповедник? Това е занимание за изпадналите в немилост. Този специално имаше зеленикава кожа с едри пори, издаден напред зачервен нос, а едното му око бе помътняло — обичаен изглед за хората от този бранш. Погледна ме с рибешките си очи и съдейки по бавните движения, с огромно нежелание ме пусна да вляза.

— Да се смилят над теб боговете — рекох аз. — Тук има един, който се нуждае от умението ти.

Той огледа скъпия ми костюм, кожената ловна куртка и многобройните накити, оцени както подобава масивното ми телосложение и вероятно стигна до заключението, че съм някой млад аристократ, забъркал първата си каша.

— Денят едва започва — отвърна малко разтревожено. — Не си ли подранил, да търсиш покой?

— Не можеш да откажеш на един страдащ!

— Рано е още.

— Хайде, хайде, пусни го да влезе. Пред теб стои измъчена душа.

Той склони, нямаше друг избор и като продължаваше да мърмори под сбърчения си нос ме покани вътре. В помещението вонеше на изгнило. Ламперията бе просмукана от влага, завесите бяха разкъсани, а мебелите проядени от насекоми. Осветлението бе оскъдно. Наоколо щъкаше жената на изповедника, също толкова грозна. Той ме отведе в параклиса, една прихлупена и вмирисана стая зад жилищните помещения и ме остави да коленича пред пожълтялото огледало, докато палеше свещите. След като се облече, най-сетне изповедникът се изправи до мен.

Той произнесе на глас сумата. Дъхът ми секна.

— Това е двойно повече — възразих аз.

Изповедникът намали с една пета. Когато повторно отказах, той ми предложи да потърся утеха другаде, но аз останах твърд и с огромна неохота, той свали още от цената за своите услуги. Въпреки че исканата сума все още петорно надвишаваше онова, което му заплащаха неговите съседи, при мисълта за кипящия от гняв в колата Ноим бях принуден да се съглася.

— Дадено — рекох.

Следващата стъпка бе договорът. Мисля, вече споменах, че ние бортанци сме хора подозрителни. Но казах ли ви колко много разчитаме на договорите? Думата на един човек не е нищо повече от трептене на въздуха. Дори войниците подписват договор на къс хартия преди да легнат с някоя курва. Изповедникът ми подаде стандартния формуляр, в който се заклеваше, че всичко научено от мен ще бъде запазено в дълбока тайна и че той се явява само един посредник между мен и избрания бог, а аз на свой ред давах дума, че няма да предприемам никакви действия срещу него, заради онова, което е научил от мен, че никога не ще го призовавам като свидетел, или ще го използвам в качеството на алиби пред правосъдието, и т.н. и т.н. Подписах. Подписа и той. Разменихме си копия от документа и аз му подадох парите.

— Пред кой от боговете би искал да се изповядаш?

— Онзи, който закриля пътниците — рекох му. Ние избягваме да назоваваме имената на боговете си на глас. Той запали свещ в необходимия цвят — розов — и я постави до огледалото. С това се предполагаше, че избраният бог ще изслуша думите ми.

— Виж лицето си — започна изповедникът. — Вгледай се в очите си.

Погледнах в огледалото. Рядко го правим, само в подобни религиозни моменти, защото това се смята за акт на самолюбие.

— А сега, разкрий душата си — нареди ми изповедникът. — И нека излязат на бял свят всички твои мечти, болки и мъки.

— Този човек е син на септарха и бяга от своя роден край — подех аз и изповедникът подскочи изненадан от неочакваната новина. Макар че не отделях поглед от огледалото, уверен бях че се рови в договора, за да види кой го е подписал. — Страх от собствения му брат, — продължих, — го води в далечни страни, но в този миг на раздяла, душата му плаче.

Продължих още известно време в същата насока. Всеки път, когато се затруднявах изповедникът умело задаваше по някой насочващ въпрос, но не след дълго тази необходимост отпадна, защото думите потекоха от мен като река. Разказах му, как едва не съм излъгал Стирон, признах му, че не ще се върна за кралската сватба, с което ще оскърбя жестоко брат си, споменах и някои по-дребни грехове, които човек извършва ежедневно.

Изповедникът слушаше мълчаливо.

Плащаме им за да ни слушат, нищо друго, докато изповядаме всичко, което ни тежи и се почувстваме по-добре. Такава е нашата свещена участ, да издигаме тези жаби от калта, да ги настаняваме в божии храмове и да купуваме търпението им с пари. Заветът позволява да се разкрива всичко пред изповедника, било то и най-съкровените и безсрамни мисли и въжделения. Можем да споделяме тайните си, както пред никой друг, пък бил той и най-близкия ни роднина, защото именно това е задължението на един изповедник според договора — да седи невъзмутим като планина, докато ние разказваме за себе си. Не е необходимо да проявяваме съчувствие към проблемите на самия изповедник, нито да се вълнуваме какво мисли за нас, или дали ще е по-щастлив, ако се заеме с друго занятие. Имаше период от живота ми, когато смятах идеята да се използва изповедта за да облекчим онова, което ни тежи на сърцето е просто гениална. Но трябваше да преминат доста години, преди да осъзная, че да се разкриеш напълно пред един изповедник е също като да правиш любов с ръката си — винаги има по-добър начин за любов и по-щастлив начин за облекчение.

Но тогава още не мислех така и затова седях пред пожълтялото огледало, търсейки поне малко покой срещу платената такса. Дума след дума, устните ми бълваха всички мои грехове, така както блика сладникав сок от стъблата на отсечените месести дървета, които растат по бреговете на Шумарския залив. Докато говорех, свещите ме оковаха в тяхната магия и почувствах как се прехвърлям зад извитата повърхност на огледалото, изповедникът се превръща в неясна сянка някъде в мрака отзад, нереален, маловажен, а аз разговарям със самия бог на пътниците, който ще ме дари с търсения покой, преди да ме отпрати. Започнах да вярвам, че е точно така. Не искам да кажа, че си представих някакво въображаемо място, където боговете седят и ни слушат, по-скоро имах абстрактно и метафорично разбиране за религията, която ми се струваше по-малко реална, отколкото, да речем, десницата ми.

Потокът от думи внезапно секна, но изповедникът не направи никакъв опит да го поднови. Той промърмори няколко думи за опрощение. Бях свършил. Изповедникът угаси фитила на свещта с пръсти, изправи се и нагласи робата си. Но аз останах коленичил, треперещ от изтощителната изповед, унесен в блянове. Чувствах се прочистен, одухотворен, лишен от душевната мръсотия и отпадъци и в музиката на този свят почти не забелязвах обкръжаващата ме мизерия. Параклисът бе вълшебно място, а изповедникът излъчваше божествена красота.

— Ставай — рече ми той и ме побутна с върха на сандала. — Навън. Време е да поемеш своя път.

Гласът му ме изкара от унеса. Изправих се, разтърсих глава за да се преборя със замайването, а през това време изповедникът ме дърпаше по коридора. Вече не се боеше от мен, този грозноват дребен човечец, въпреки че бях син на септарха и можех да наредя премахването му, защото бях разкрил пред него своите страхове и забранения глад за Халум и тези познания ме правеха незначителен в очите му.

Дъждът навън бе станал още по-неприятен. Ноим седеше намръщен в колата, опрял чело на кормилото. Той вдигна глава и почука по часовника си, за да ми покаже, че съм се забавил твърде много.

— Чувстваш ли се по-добре, след като изпразни пикочния мехур? — попита той.

— Какво?

— Искам да кажа, приятно ли ти беше, да изпикаеш душата си тук?

— Неприлично се изразяваш, Ноим.

— Когато човек губи търпение, логично е да говори неприлични неща.

Той натисна ядно педала и машината се понесе напред. Малко по-късно стигнахме древните стени на Салаград, в които охраняван от две старовремски кули, се намираше тунелът, известен като Глинската врата. Портата бе охранявана от четирима дрипави войници, с измъчени от безсънието лица, които не ни обърнаха никакво внимание. Ноим мина през вратата, отвъд която една табела сочеше към Голямата магистрала на Сала. След няколко минути Салаград се стопи зад нас и ние се понесохме на север, към Глин.