Робърт Силвърбърг
Време на промени (28)

28

Хората от Земята рядко идват на Бортан. Преди Швайц бях срещал само двама и то още по времето, когато баща ми бе септарх. Първият от тях беше висок червенобрад мъж, който пристигна в Сала, когато навърших четири. Беше пътешественик и скиташе от свят на свят за свое собствено удоволствие. Току-що бе пресякъл сам Изгорените низини. Спомням си, че разглеждах внимателно лицето му, търсейки някакви белези за чуждоземния му произход — трето око, или може би рога, пипала и дълги нокти.

Но нямаше нищо подобно, което пък само ме накара да се усъмня в истинността на земния му произход. Стирон, от позицията на по-голям брат ми обясни, не без известна насмешка, че всички обитаеми светове в небето, включително и нашият, са били населени с хора от Земята и по тази причина земляните по нищо не се отличават от нас. Въпреки това, когато след няколко години се появи вторият пътешественик, аз отново очаквах да видя пипала и нокти. Това беше някакъв учен, суховат, с тъмна мургава кожа, тръгнал да изучава дивите животни на нашата планета. Събираше колекция от екземпляри за своя университет, разположен на другия край на галактиката. Баща ми го заведе на лов за птицерози в Изгорените низини, аз помолих да ме вземат с тях, но бях нашляпан за нахалството си.

И мечтаех за Земята. Четях книги за нея, представях си синя планета с много континенти и огромна блестяща Луна, която изгрява над нея. Това е мястото, откъдето започва всичко, повтарях си аз. Изучавах страните и нациите, които са обитавали старата Земя, войните и разрушенията, паметниците на отминалите трагични епохи. Първите опити за полети в космоса, зовът на звездите. Понякога дори си представях, че живея на Земята, че съм роден на тази древна планета на чудесата, а сетне съм донесен тук на Бортан, за да бъда сменен с истинския син на септарха. Заклех се пред себе си, че като порасна ще замина на Земята и ще се разхождам по улиците на градове с хилядолетна история. Мечтаех да проследя назад поколенията от мои роднини, до онези първи предци, които са напуснали родната планета и са се отправили към Бортан. Мечтаех да притежавам нещо от Земята, камък, стара монета, отломък от античен съд, който да ме свързва с нея. Жадувах също така още някой землянин да се появи на Бортан, за да му задам десет хиляди въпроса, да помоля за къс от Земята, но никой не дойде и постепенно интересът ми към първата планета на човечеството започна да угасва.

А след това съдбата ме срещна с Швайц.

Швайц беше търговец, както и много от земляните. По времето, когато го срещнах, той пребиваваше на Бортан вече от няколко години като представител на проучвателна фирма, базирана в близката слънчева система. Занимаваше се с внос на промишлени стоки и износ на кожи и подправки. При една от многобройните сделки, местен търговец беше доставил по вече сключена сделка кожи от севера със значително по-ниско от договореното качество и на по-висока цена. Швайц бе отказал поръчката и така въпросът стигна до нашата Съдебна палата. Беше преди около три години, няколко години след като Сегворд Хелалам напусна поста си.

Фактите по делото бяха повече от ясни, нямаше никакво съмнение за това в чия полза да бъде отсъждането. Един от низшите чиновници потвърди подадения от Швайц иск и нареди на недобросъвестния местен търговец да изплати съответното обезщетение. Обикновено не ме занимаваха с подобни маловажни въпроси. Но когато на бюрото ми се появиха вече уредените документи и аз ги подготвях за подписване от Върховния съдия Калимол, случайно забелязах, че ищецът по делото е жител на Земята.

Бях завладян от внезапно изкушение. В мен изведнъж се пробуди старата страст по Земята — представите за хора с пипала, допълнителни очи и какво ли не още. Трябваше да се срещна с него. Какво ли очаквах да науча? Отговорите на хиляди въпроси, които са кръжали в главата на едно момче? Някакъв ключ към природата на онези сили, които са отпратили човека към звездите? Или може би търсех забавление, краткотрайна утеха от иначе скучния живот?

Помолих Швайц да ме посети в канцеларията.

Той се появи малко след това, забързан, енергичен, трескав, облечен в пищни, разноцветни дрехи. Усмивката му бе почти налудничава, здрависа се мен, подпря се на бюрото, после отстъпи рязко назад и закрачи нервно из стаята.

— Бог да ви пази, ваша светлост! — извика той.

Предположих, че странното му държание, вълнението и неспокойството идват от страха му от мен. Сигурно се опасяваше, че щом е повикан от висш сановник заради едно дребно и вече решено дело, нещата не вървят на добре. Но по-късно открих, че експресивните му маниери са по-скоро израз на вечно търсещата му натура, а не на някакво моментно напрежение.

Швайц беше мъж със среден ръст, имаше стройно и мускулесто тяло. Кожата му бе потъмняла от слънцето, косата му бе в цвета на тъмен пчелен мед и се спускаше надолу чак до раменете. Очите му бяха светли, пронизващи, усмивката бърза и леко надменна, от него се излъчваше някаква момчешка енергичност, непресъхващ ентусиазъм, който в първия миг направо ме очарова, но с времето все по-често събуждаше в мен досада. И въпреки това Швайц не беше момче, лицето му бе изрисувано с линиите на възрастта, а в косата му се виждаха първите сребърни нишки.

— Седнете, моля — поканих го аз, подразнен от неспирното крачене из стаята. Зачудих се с какво да започна разговора. Колко въпроса ще успея да задам, преди да ми напомни за изискванията на Завета и да затвори уста? Ще разговаря ли за себе си и за своя свят? Имах ли някакво право да прониквам в тайните на душата му, след като ми бе забранено да го върша с който и да било бортанец? Скоро щях да науча. Борех се с любопитството си. Дръпнах пред себе си папката с документите по неговото дело, затворих я и му я подадох. На лицето му се изписа нещастно изражение и аз побързах да го успокоя:

— Този човек винаги решава първо най-важните проблеми. Молбата ви е удовлетворена. Още днес Върховният съдия Калимол ще подпечата заповедта и до изгрева на луната ще получите вашето обезщетение.

— Чудесно казано, ваша светлост.

— С това въпросът е приключен.

— Толкова кратка среща? Нима беше необходимо да се осъществи тази среща само за да разменим няколко думи, ваша светлост?

— Този човек, — отвърнах аз, — признава, че бяхте повикан тук за да бъдат обсъдени въпроси извън вашия малък съдебен проблем.

— Така ли, ваша светлост? — имаше объркан и разтревожен вид.

— Да разкажете за Земята, — продължих аз. — И да задоволите любопитството на един скучаещ бюрократ. Съгласен ли сте? Бихте ли изпълнили подобна молба след като знаете, че сте били примамен тук на пръв поглед по служебен въпрос? Знаете ли, Швайц, този човек от малък изпитва страстен интерес към Земята и нейните обитатели. — И за да успокоя обърканите му мисли, които се отпечатваха една след друга на лицето му, аз се заех да разказвам за срещата с предишните двама земляни и за детинската си представа, че имат някакви чудати различия. Той се отпусна, заслуша се с интерес и още преди да завърша разказа си, започна да се смее от сърце.

— Нокти! — викаше развълнувано. — Пипала! — Швайц прокара ръка по лицето си. — Наистина ли сте го мислели, ваша светлост? Че хората от Земята са такива странни създания? За Бога, ваша светлост, бих искал да имам нещо подобно, прикачено на тялото си, само за да мога да ви позабавлявам!

Потреперих, когато чух Швайц да говори така открито за себе си. Изпитвах смущение и дори лека обида от така небрежно произнесеното неприличие и това не остана незабелязано за Швайц. Той скочи на крака, очевидно притеснен и побърза да ме успокои.

— Хиляди извинения! Този човек понякога забравя, че трябва да спазва определени норми в обръщението си, но той не е свикнал с…

— Никой не е обиден — побързах да отвърна.

— Трябва да ви призная, ваша светлост, че е твърде трудно да се справиш със старите привички. Използвайки вашия език, този човек без да иска…

— Разбира се, Швайц. Дребна грешка, която може да бъде простена — той целият трепереше. — Освен това, — продължих аз и му намигнах, — аз съм възрастен човек. Нима си мислите, че ще се объркам толкова лесно? — използвах съвсем преднамерено неприличното обръщение за да го успокоя и предразположа. Приложената тактика успя, лицето му се отпусна, напрежението изчезна. Но въпреки това, през онази сутрин Швайц не си позволи повече неприличия и дълго време след това внимателно спазваше разговорния етикет. Чак до времето, когато тези условности отпаднаха между нас.

Помолих го да ми разкаже за Земята, майката на всички светове.

— Това е малка планета — поде той. — Много далеч от тук. Тя се задъхва от собствените си отпадъци, натрупани през хилядолетията безотговорно и неконтролирано развитие, еднакво замърсени са моретата, небето и земята. Място лишено от красота.

— Нима наистина е така?

— Намират се и интересни места. Не са много, нито пък с тях можеш да се похвалиш. Отделни дръвчета, тук-там. Малко трева. Някое езеро. Водопад. Долина. Но в по-голямата си част планетата е една помийна яма. Земните хора често си мечтаят да върнат към живот своите отдавна умрели предшественици и след това да ги удушат. Заради техния егоизъм и абсолютното безразличие към това как ще живеят следващите поколения. Те натъпкали планетата със себеподобни и използвали всичко, което може да се използва.

— Затова ли земляните строели империи в небесата — за да избягат от мръсотията на техния роден свят?

— Донякъде да — кимна Швайц. — Тогава на Земята е имало десетки милиарди обитатели. И онези, които са имали сили да тръгнат, избрали своя път към небето. Но това било нещо повече от бягство. Жажда да видят нови и непознати неща, страст към пътешествията, стремеж към ново начало. И желание да бъдат създадени нови и по-хубави светове. Нишка от Земята, която се проточва през небосвода.

— А онези, които останали? — запитах аз. — Нали на Земята все още има многомилиардно население? — мислех си за Вилейда Бортан, чието население едва ли надхвърляше трийсет-четирийсет милиона.

— О, не, не. Земята сега е почти празна, един призрачен свят с руини от величествени градове и прекъснати магистрали. Сега там живеят съвсем малко хора. И с всяка година още по-малко се раждат.

— Вие също сте роден там, нали?

— Да, на един от континентите, наречен Европа. Но този човек не е виждал Земята от тридесетина години. Когато я напусна беше на четиринадесет.

— Не изглеждате толкова възрастен.

— Този човек има предвид земните години — обясни Швайц. — По вашите представи този човек едва наближава тридесет.

— А също и вашият събеседник — рекох аз. — Той подобно на вас е напуснал своята родна земя преди да стигне зрелост — разговарях свободно, далеч по-открито отколкото бе прието, но въпреки това не можех да се спра. Бях накарал Швайц да се разкрие пред мен и сега изпитвах необходимост да отвърна със същото. — Той напусна Сала още като момче за да търси щастието си в Глин, но се оказа, че късметът му проработил тук, в Манеран. Един скитник, Швайц, също като вас.

— Значи има нещо, което ни свързва.

Можех ли да разчитам на тази връзка? Запитах го:

— Защо напуснахте Земята?

— По същата причина, поради която и всички останали. За да отида там, където въздухът е чист и човек има по-добри шансове да направи от себе си това, което мечтае. Останаха само онези, на които не им стигат силите за нещо повече.

— И това е планетата, пред която се прекланя цялата галактика! — възкликнах изумено аз. — Светът на безброй легенди! Планетата на момчешките мечти! Центърът на вселената — зародишът, началото!

— Чудесно го казахте.

— Но това наистина е така. Пред Земята се прекланят.

— Да, да, прекланят се! — извика Швайц. Очите му блестяха. — Люлката на човечеството! Великият първосъздател на всички видове! И защо да не се прекланят, ваша светлост? Пред началото, което бе дадено там. Пред амбициите, които израснаха от калта. И пред всичките ужасни грешки. Древната Земя твореше грешка след грешка и се задъхваше в тях, за да не ги повтаряте сетне всички вие — Швайц се изсмя горчиво. — Земята бе погубена за да можете вие, хората от звездите, да бъдете освободени от греха. Как ви се струва това? На тази тема може да се изнесе цяла една прочувствена литургия. Заупокойна молитва за Земята, опростителка на всички грехове — неочаквано той се наклони към мен. — Ваша светлост, религиозен човек ли сте?

Бях изненадан от откровената интимност на неговия въпрос. Но не исках така лесно да вдигам бариерата.

— Определено.

— Посещавате редовно божията къща, разговаряте с изповедника, спазвате всички ритуали, така ли?

Бях притиснат до стената. Не ми оставаше нищо друго, освен да говоря.

— Да — кимнах. — Това изненадва ли ви?

— Ни най-малко. Тук, на Бортан, изглежда всички сте искрено вярващи. По-скоро е забавно. Знаете ли, ваша чест, този човек никак не е вярващ. Ама никак. Опитва се, опитвал се е неведнъж, внушавал си е отново и отново, че действително има същества, които ни превъзхождат във всичко, които влияят на съдбините ни и понякога, макар и съвсем за малко, ваша чест, този човек е вярвал, но после отново в него е блясвала искрата на скептицизма. А сетне си е казвал: „Не, това е невъзможно, то противоречи на всякаква логика. Противоречи на логиката и здравия разум!“

— Но как можете да живеете без присъствието на нещо свято?

— Този човек се справя съвсем добре. С малки изключения.

— И какви са те?

— Ами например редките случаи, когато го завладява мисълта, че е съвсем сам във вселената. Гол е под звездите, а тяхната светлина огрява непокритата кожа и запалва под нея студен огън и няма никой, който да му предложи убежище, никой, пред когото да се моли и да иска прошка. Разбирате ли? Небето е от лед и земята е от лед и никой не може да ги разтопи. Никой. Този човек жадува да открие нещо, в което да вярва, да се прекланя, да пада на колене и да се отдава на силите на метафизиката. Да вярва, искрено и докрай! Но не може. И тук започва ужасът. Плачът без сълзи. Безсънните нощи — лицето на Швайц бе почервеняло от вълнение. Зачудих се дали е с всичкия си. Той се пресегна през бюрото, положи ръката си върху моята — този жест ме порази, но аз не се отдръпнах — и промълви пресипнало: — Вярвате ли в боговете, ваша светлост?

— Разбира се.

— В буквален смисъл. Наистина ли мислите, че има бог на пътешествениците, бог на рибарите, бог на фермерите, че някой горе отговаря за септарха и…

— Има сила — прекъснах го аз. — Която въдворява ред и придава форма на вселената. Тази сила се проявява по различни начини и за да прехвърлим мост през бездната, която ни разделя от нея, ние наричаме всички тези прояви „божествени“ и разкриваме пред тях душите си. Онези от нас, които не притежават багажа на познанието, приемат боговете буквално, като същества със свой облик и подобие. Но всички останали осъзнават, че те са по-скоро метафора, външен израз на божествената сила, а не някакво свръхмогъщо племе, живеещо над нас. Но нито един обитател на Вилейда Бортан не отрича напълно тяхното съществувание.

— Този човек може само да ви завижда — рече Швайц. — За това, че сте израснал с една култура, която има структура и съдържание, вяра в абсолютните стойности, кара ви да се чувствате като част от един божествен план — колко красиво е всичко това! Да бъдеш посветен в една система на религиозното преклонение — това напълно компенсира недостатъците на вашето общество.

— Недостатъци? — вдигнах тревожно глава. — Какви недостатъци?

Швайц присви очи и облиза устни. Може би преценяваше, дали ще ме оскърби с това, което трябва да каже.

— Може би недостатък е прекалено силна дума — отвърна той. — По-скоро, би трябвало да се използва понятие, като „ограничения на обществото“, или с други думи — известна стриктност. Този човек има пред вид вашата традиция да издигате стени помежду си. Наложеното табу, срещу себеразкриването, срещу откровения разговор…

— Нима този човек не разкри днес пред вас душата си? — запитах го аз.

— Да, — кимна Швайц, — но вие разговаряхте с един чуждоземец, субект, който не принадлежи на вашата култура и когото тайно подозирате, че притежава пипала и дълги нокти! Ще бъдете ли така прям с един манерански гражданин?

— Никой в Манеран не би ми задал въпроси, подобни на вашите.

— Може би. Този човек не притежава вашето възпитание за самоограничаване. Въпросите за вашата религия и философия — нима смятате, че са наскърбили интимността на вашата душевност? Обидих ли ви с нещо, ваша чест?

— Този човек не страда от предразсъдъци, когато разговаря за подобни неща — отвърнах аз, но не бях съвсем уверен.

— Но все пак, засегнатите теми са табу, нали? Не използвахме неприлични думи, с изключение на едно малко невнимание, но неприлични бяха идеите, които споделяхме, а с това и осъществената връзка. Вие си позволихте да снижите част от стената, нали? И затова, този човек ви е дълбоко признателен. Той живее на тази планета от доста време и досега не е разговарял така свободно с нито един бортанец! До днешния ден, когато този човек почувства, че искате, макар и до известна степен, да се разкриете пред него. Това беше едно необичайно преживяване, ваша чест — на устните му отново се появи налудничавата усмивка. Той закрачи трескаво из канцеларията. — Този човек не искаше да критикува вашия начин на живот — продължи Швайц. — По-скоро искаше да подложи на преценка някои негови аспекти, докато се опитваше да разбере смисъла на други.

— Кои искате да прецените и кои да разберете?

— Да разбера вашият обичай да издигате стени помежду си. Да оценя лекотата, с която приемате божественото присъствие. Този човек ви завижда за нея. Както вече спомена, той не е съумял да си изгради подобна система за вяра и главата му вечно е пълна със скептични въпроси. С времето той е изгубил способността да приема онова, което вижда или чувства и затова е обречен да бъде вечно сам, той се скита из галактиката търсейки вяра, опитва едно, друго, но… — Швайц замлъкна. Лицето му бе зачервено и потно. — Сам виждате, ваша чест, че вашето общество разполага с нещо безценно, тази способност да вярвате, че сте неразделна част от една по-велика сила. Този човек би искал да се научи на нея. Съгласен е, че въпросът е на култура и традиции. Бортан все още зачита боговете, а Земята вече им е обърнала гръб. На тази планета цивилизацията е твърде млада. Трябва да изминат хилядолетия, преди да започне корозията на религиозния импулс.

— Освен това, — добавих аз, — тази планета е била заселена от хора с твърда вяра, дошли тук именно за да я запазят и направили всичко възможно, да я предадат на потомците си.

— И това също. Вашият Завет. И все пак, това е станало преди колко — хиляда и петстотин, две хиляди години? Съхранил се е непокътнат до ден-днешен, а можеше отдавна да тъне в забрава. Дори е по-силен от всякога. Вашата набожност, скромност, отричането на собственото…

— Онези, които не са могли да възприемат и носят идеалите на първите заселници, — отбелязах аз, — са били принудени да напуснат. Това е оказало своето влияние върху културата, ако се съгласите с мен, че заплахи като атеизъм и бунтарство са опасни за расата. Съглашенците останали, а бунтарите си тръгнали.

— Говорите за онези изгнаници, които отишли на Шумара Бортан?

— Значи сте запознат с историята?

— Естествено. Този човек се интересува от историята на всяка планета, на която работи. Да, знам за Шумара Бортан. Били ли сте някога там, ваша чест?

— Малко са онези, които са посещавали този континент.

— Мислили ли сте някога да го посетите?

— Никога.

— Но има и такива, които отиват там — отвърна той със странна усмивка. Тъкмо възнамерявах да го запитам какво значи това, но в този момент се появи секретарката с цял куп документи и Швайц се надигна припряно. — Този човек не би искал да отнема повече от ценното ви време, ваша чест. Може би ще продължим този разговор друг път?

— За този човек подобна възможност ще е чест — отвърнах аз.