Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time of Changes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Допълнителни корекции
hammster (2016)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРЕМЕ НА ПРОМЕНИ. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.4. Фантастичен роман. Превод: [от англ. и предг.] Юлиян СТОЙНОВ [A Time of Changes, Robert SILVERBERG]. Печатница: Абагар, Велико Търново. Формат: 21 см. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С подв. Страници: 318. Цена: 38.00 лв. ISBN: 1407.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Допълнителна корекция от hammster

41

Пет дни. По-точно шест — или Швайц нещо грешеше, или шумарския ни водач не умееше да брои. Бяхме го наели заедно с трима носачи. Никога през живота си не бях изминавал такива огромни разстояния на крак — вървяхме от сутрин до залез, а почвата под краката ни бе неравна и хлъзгава. От двете ни страни като безкрайна зелена стена се издигаше джунглата. Въздухът бе толкова влажен, че сякаш плувахме из него. Наоколо прелитаха насекоми с кехлибарени очи и страховити човки. Под краката ни пълзяха отвратителни стоножки. Отвъд зелената завеса се носеха яростни и предсмъртни животински крясъци. Слънцето едва проникваше през гъстата покривка от листа, блестейки с ярки снопове. От стеблата на дърветата стърчаха цветове, за които Швайц твърдеше, че са паразити. Едно от цветята, с жълти, мъхести чашчици приличаше на човешко лице, с изпъкнали очи и широко отворена уста. Друго бе още по-чудновато, защото сред черно-червените венчелистчета се издигаше нещо като пародия на гигантски фалос с две полюшващи се топки. При вида му Швайц нададе радостен вик, сетне протегна ръка и се зае да флиртува с цъфналия орган. Шумарците си размениха многозначителни погледи, може би се питаха дали е трябвало въобще да ни изпращат момичета в онази първа нощ.

Продължихме да пъплим по гръбнака на континента, за ден и половина напуснахме джунглата за да изкачим някаква планина и после отново хлътнахме в нея. Швайц се заинтересува, защо е трябвало да изкачваме планината, след като можехме да я заобиколим, но в отговор му обясниха, че в низините обитават отровни мравки — много забавно. Отвъд планините започна верига от езера, потоци и рекички, които гъмжаха от същества със зъбати муцуни. Всичко това ми се струваше нереално. Само на няколко дена плаване от тук се намираше Вилейда Бортан, с нейните банки, наземни машини, митничари и божии храмове. А тук, наоколо се ширеше един див и незавладян континент. Човекът все още не бе оставил своята диря по земите, които пресичахме. И всичко наоколо — безкрайната джунгла, тежкият влажен въздух, крясъците в нощта, неразгадаемите разговори на нашите примитивни спътници — ме потискаше дълбоко.

На шестия ден пристигнахме в селото на туземците. Приблизително три хиляди дървени колиби бяха разпръснати на мочурлива ливада, на мястото където две неголеми по размер реки съединяваха коритата си. Имах чувството, че навремето тук е било разположено значително по-голямо селище, или може би дори град, защото в покрайнините се виждаха обрасли с трева каменни руини. Или може би това бе само илюзия? Толкова ли се нуждаех от увереността, че с напускането на нашия континент шумарците са започнали да регресират, та трябваше навсякъде да търся следи от упадък и разложение?

Скоро ни заобиколиха жителите на селцето — не бяха враждебни, по-скоро любопитни. Северняците са рядкост по тези краища. Някои от тях се осмелиха да ме доближат и дори ме докосваха срамежливо с ръка, придружавайки жеста с извинителна усмивка. Настроението тук нямаше нищо общо с мълчаливата печал, която тегнеше над крайбрежното селище. Хората бяха добронамерени, сърдечни и наивни. И сигурен съм, това се дължеше на факта, че влиянието на севера не се простираше до тук.

Още с пристигането беше подет оживен разговор между Швайц, нашия водач и трима от старейшините на селцето. Швайц почти веднага преустанови участие, а нашият водач се отдаде на цяла каскада от живописни звукови пируети и трескави жестикулирания, обяснявайки отново и отново едно и също нещо на туземците, за да получи неизменно един и същ кратък отговор. Нито Швайц, нито аз разбирахме и думичка от този разговор. Най-накрая водачът се извърна с почти гневно изражение към Швайц и го засипа с поток от подправени с шумарски акцент манерански изрази, почти неразбираеми за мен, но очевидно Швайц, който имаше по-голям опит в общуването с чуждоземци, успя да схване същината на казаното.

— Те са съгласни да ни продадат лекарството — поясни ми. — Стига обаче, да им докажем, че сме достойни за него.

— И как ще стане това?

— Като приемем малко заедно с тях, тази вечер, по време на ритуал на обичта. Нашият водач се опита да ги разубеди в намерението им, но те са непреклонни. Без общуване няма да има и сделка.

— И къде е риска? — запитах.

Швайц поклати глава.

— Не мисля, че в това е въпросът. Водачът смяташе, че търсим единствено търговска полза от лекарството, че не възнамеряваме да го употребяваме, а да го продадем в Манеран срещу нови количества от мъниста и ножове. Именно по тази причина се опитваше да ни защити. Туземците също смятат, че не сме потребители, но в никакъв случай не желаят да предоставят лекарството на някой, който търси в него само изгода. Готови са да го отстъпят само на истински вярващи.

— Но ние сме истински вярващи — рекох аз.

— Зная. Но не мога да убедя в това нашия човек. Той познава достатъчно добре северняците и обичая им да се затварят един от друг и смята, че е длъжен да съхрани непокътнато нашето самотно безумие. Ще опитам отново да го разубедя.

Последва нов оживен диалог, този път между Швайц и нашия водач, докато селските старейшини следяха мълчаливо сцената. Като се стараеше да наподобява жестовете и дори акцента на водача Швайц настояваше и настояваше и настояваше, а водача неизменно отказваше, докато накрая почувствах, че ме завладява такова безмерно отчаяние, та ми се прииска веднага да зарежем всичко и да поемем обратно към Манеран. И тогава изведнъж Швайц направи пробив. Водачът — това бе разбираемо и за мен — съвсем ясно попита Швайц дали наистина желае това, за което настоява, Швайц потвърди и тогава водачът, със скептичен вид се извърна към старейшините. Този път разговаря съвсем кратко с тях, а след това още по-кратко с Швайц.

— Всичко уредено — поясни за мен Швайц. — Тази нощ ще вземем заедно с тях лекарството. — Той се наведе и ме докосна по лакътя. — Не забравяй нещо важно. Когато се гмурнеш с нас — обичай. Ако не съумееш да ги обикнеш, всичко е загубено.

Почувствах се обиден от това, че трябва да ми напомня подобно нещо.