Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time of Changes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Допълнителни корекции
hammster (2016)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРЕМЕ НА ПРОМЕНИ. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.4. Фантастичен роман. Превод: [от англ. и предг.] Юлиян СТОЙНОВ [A Time of Changes, Robert SILVERBERG]. Печатница: Абагар, Велико Търново. Формат: 21 см. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С подв. Страници: 318. Цена: 38.00 лв. ISBN: 1407.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Допълнителна корекция от hammster

19

През първия ден един съсед на Стамуил ме взе в каруцата си. През по-голямата част от втория вървях пеша, на третия и четвъртия ме качваха в различни попътни коли, а петия и шестия отново извървях. Въздухът все още бе студен, но вече се долавяше повеят на пролетта, докато дърветата се покриваха с цветчета и се завръщаха първите птици. Заобиколих Глейн, където все още ме дебнеха различни опасности, и без някакви инциденти пристигнах в Биумар, главното пристанище на Глин и вторият по големина град.

Биумар се оказа далеч по-приятен от Глейн, макар че едва ли можеше да се нарече красив град. Сивкаво, разпръснато по брега поселище от плътно застроени сгради, отвъд които се беше ширнал необятният и страшен океан. Още с пристигането си научих, че всички пътнически връзки между Глин и южните провинции са били прекратени преди три месеца, като последствие от дейността на крелските пирати, защото, както се оказа, между Глин и Крел избухнала необявена война. Изглежда че единственият начин да стигна до Манеран бе по суша, като пресека Сала, а никак не ми се искаше. Не се предадох на отчаянието. Намерих си стая в една таверна близо до пристанището и следващите няколко дни събирах морски клюки. Узнах, че пасажерските курсове наистина са прекратени, но не и търговските, защото просперитета на Глин в голяма степен зависеше от тях. Периодично в морето потегляха тежковъоръжени конвои от търговски кораби. Един куц моряк, отседнал в същата таверна ми разказа, поомекнал от синьото саланско вино, че подобен конвой се готви да потегли в открито море след около седмица и той служи на един от тези кораби. В началото ми хрумна налудничавата идея да го отвлека и да заема мястото му, както съм чувал в пиратските легенди, които си разказвахме като деца, но после измислих далеч по-малко драматичен метод — да закупя моряшкото му разрешително. Сумата, която му предложих бе далеч по-голяма отколкото би спечелил от плаването до Манеран и обратно и той веднага се съгласи на предложената сделка. Прекарахме една дълга пиянска нощ, в която ми разказа подробно за задълженията си на кораба, защото аз самият нямах никаква представа от моряшката служба. Призори все още представата ми бе смътна, но поне знаех как да имитирам някаква, макар и минимална компетенция.

Качих се на борда, без никой да ми обърне внимание. Корабът бе с нисък и продълговат корпус, с компресорно задвижване, тежко натоварен с глински стоки. Проверката на документите бе съвсем повърхностна. Настаних се в кабината и после се явих на рапорт. Близо половината от задълженията, които ми стовариха през първите дни успях да претупам или да се престоря, че са изпълнени, останалите просто зарязах и не след дълго колегите ми разкриха, че не съм никакъв моряк, но предпочетоха да го запазят в тайна от офицерите. Типична лоялност между служещите с по-нисък ранг. За пореден път осъзнах, че презрението ми към простолюдието е било изкуствено насадено през ранните ми години, прекарани сред аристокрацията. И тези моряци, подобно на дърварите и фермерите се държаха открито и сърдечно помежду си, което бе недопустимо за онези социални кръгове, които спазваха стриктно повелите на Завета. Вместо мен, те вършеха онази работа, с която не можех да се справя, а аз ги облекчавах от задълженията, които се побираха в кръга на ограничените ми умения. И така всичко вървеше добре. Миех палубата, почиствах филтрите и прекарвах дълги часове край оръдията, оглеждайки се за някой пиратски кораб. Преминахме покрай брега на Крел без никакъв инцидент и после стигнахме бреговете на Сала, които вече бяха покрити със зеленина.

Първото пристанище, в което се отбихме, беше Кофалон, морската врата на Сала, където цели пет дни разтоварвахме и товарехме. За мен този престой бе неприятна изненада. Отпърво мислех да обявя, че съм болен и да се скрия в каютата, но после сметнах, че постъпката ми повече би подхождала на един страхливец и си казах, че един момък трябва непрестанно да се излага на рискове, ако иска да стане мъж. Ето защо дръзко и открито посещавах пристанищните кръчми, гонех курвите, пиех и кръстосвах навсякъде с другарите си, надявайки се, че времето и гъстата брада са променили достатъчно лицето ми и че никой не очаква, да срещне изчезналия брат на септарха Стирон в груби моряшки одежди и то из тази част на града. И очакванията ми се оправдаха, през целия престой останах незабелязан. От вестниците и като подслушвах разговорите научих всичко, което ме интересуваше за събитията в Сала през изминалата година и половина, откакто бях заминал. По всичко личеше, че Стирон ще се окаже добър септарх. Успял бе да се справи с трудностите през зимата, като бе закупил допълнително храна от Манеран при доста изгодни условия и сега перспективите изглеждаха далеч по-благоприятни. Данъчното бреме бе намалено. Хората се чувстваха по-уверени. Жената на Стирон му бе родила син, господарят Дарив, настоящ наследник на първия септарх, а на път бе и втори син. Що се отнася до брата на септарха, господарят Кинал, никой вече не го споменаваше, изглежда бе потънал в забрава, сякаш никога не е съществувал.

Надолу по брега спряхме на още няколко места в Сала и северен Манеран. Така най-сетне достигнахме голямото пристанище в югоизточния край на континента, свещения град и столица на провинцията, която носеше името на своята страна. Именно в Манеран животът ми започна отново.