Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time of Changes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Допълнителни корекции
hammster (2016)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРЕМЕ НА ПРОМЕНИ. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.4. Фантастичен роман. Превод: [от англ. и предг.] Юлиян СТОЙНОВ [A Time of Changes, Robert SILVERBERG]. Печатница: Абагар, Велико Търново. Формат: 21 см. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С подв. Страници: 318. Цена: 38.00 лв. ISBN: 1407.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Допълнителна корекция от hammster

32

Има една история, разказвана често на децата, които учат Завета. В нея се разказва за онези дни, когато боговете все още са крачели по земята в човешка форма, а първите хора не се били заселили на Бортан. Боговете по онова време, дори и не подозирали своя божествен произход, защото наоколо нямало простосмъртни, с които да се сравняват, а по природа били същества скромни, невинни и неподозиращи своите способности. Обитавали земите на днешен Манеран (именно по тази причина в наши дни манеранци твърдят, че живеят в свещени земи), хранели се с плодове и корени и ходели голи, а когато настъпвала меката манеранска зима, се увивали в плетени шалове от животинска козина. И нищо божествено нямало в тях.

Един ден, двама от тези небожествени богове решили да поемат из широкия свят. Мисълта за подобно пътешествие хрумнала първо в главата на онзи бог, чието тайно име било Кинал, та в наши дни той се счита за бог на странниците. (Да, на негово име съм наречен). А този Кинал, на свой ред поканил да го придружи богинята Тирга, за която сега се смята, че бди над влюбените сърца. И тъй като Тирга, подобно на Кинал, била с неспокойна натура, тя поела с него.

От Манеран, двамата се отправили на запад, покрай южния бряг, докато стигнали бреговете на Шумарския залив. После свърнали на север, минали през прохода Стройн, където свършват високите Хюиштори. Навлезли в Мочурливите низини, които никак не им се понравили и най-накрая попаднали в Мразовитите низини, където помислили, че ще загинат от студ. Ето защо, отново поели на юг и след няколко дни, пред погледите им се изправили вътрешните склонове на Треишторските планини. Не се виждал никакъв проход, през който да пресекат тази планинска верига. Поели на юг, покрай източните хълмове, но се заблудили отново в Изгорените низини, където едва не загинали от непосилни страдания и най-накрая, съвсем случайно навлезли в Треишкия проход, отвъд който лежала студената и мъглива провинция Треиш.

Още на първия ден от пристигането си в тази област, боговете открили бистър поток, който бликал от склона на планината. Отворът, от който идел потокът имал девет страни, а скалата около него блестяла така ярко, че заслепявала очите. И този ослепителен блясък бил разноцветен, пулсиращ и менящ се в зелено, червено, тюркоазно, виолетово и какво ли не още. А водата, която бликала, също блестяла във всички цветове на дъгата. Потокът правел няколко завоя, а после се вливал в неголяма рекичка, където всички вълшебни цветове мигом изчезвали.

— Дълъг път изминахме през Изгорените низини, — рекъл Кинал, — и гърлата ни са пресъхнали. Ще отпием ли от водата?

А Тирга отвърнала:

— Да, нека да пийнем.

Сетне коленичила до потока. Тя свила ръцете си в шепи, напълнила ги с блещукащата вода и отпила, пил и Кинал, а водата била толкова вкусна, че те потопили лица в потока и загълтали жадно.

И тогава изпитали странно усещане, не само в телата, но и в умовете си. Кинал погледнал към Тирга и осъзнал, че може да вижда мислите в душата й и били обагрени тези мисли с любовта й към него. А тя погледнала към него и също прочела мислите му.

— Сега вече сме различни — рекъл Кинал, но дори не се наложило да произнася тези думи, защото Тирга ги прочела в мига, когато се оформили в него. А тя отвърнала:

— Не, не сме различни, но най-сетне можем да оценим онзи дар, който винаги сме притежавали.

И това било вярно. Защото те притежавали много дарове, които досега не били използвали. Можели да летят в небесата като птици, да променят формата на телата си, можели да пресичат Изгорените и Мразовитите низини без да изпитват затруднения, да живеят без да приемат храна, да спират процесите на стареене и отново да си върнат младостта, можели да говорят, без да произнасят нито една дума. И всичко това можели да вършат още преди да се потопят в потока, само че не знаели как и ето че сега най-сетне овладели уменията, които притежавали по рождение. И като отпили от водите на пъстроцветния поток, те научили как да станат богове.

Но дори тогава те не знаели, че са богове.

След известно време си спомнили за другите, които живеели в Манеран, издигнали се в небето и литнали към тях, за да им разкажат за потока. Почти мигновено било това пътуване. Приятелите им се събрали до един, докато Кинал и Тирга разказвали за чудото на потока и демонстрирали новооткритите си способности. Когато свършили, всички останали решили също да открият потока, събрали дълга процесия и поели през прохода Стройн, Мочурливите низини, изкачили се по източните склонове на Треишторите и пресекли Треишкия проход. Кинал и Тирга летели над тях и ги насочвали ден след ден. Най-сетне процесията стигнала потока и един по един всички отпили от водата и се превърнали в богове. А сетне се пръснали, някои се завърнали в Манеран, други отишли в Сала, трети достигнали Шумара Бортан и дори далечните континенти Умбис, Дабис и Тибис, защото сега, когато се превърнали в богове, нищо не ограничавало скоростта на придвижването им и те искали да видят тези странни места. Ала Кинал и Тирга останали да живеят край потока, защото единственото, от което се интересувал всеки един от тях, било пътешествието в душата на другия.

Изминали много години. Един ден от звездите се спуснал корабът на нашите далечни предци и се приземил в Треиш, на западния бряг. Най-сетне хората били достигнали и планетата Бортан. Основали неголям град и се заели да търсят прехрана. Един от първите заселници, на име Дигант, поел навътре в гората да търси дивеч, заблудил се и след дълги скитосвания попаднал на мястото, където живеели Кинал и Тирга. Никога преди не бил виждал същества като тях, нито пък те нещо подобно на него.

— Що за създания сте вие? — запитал ги той.

— Беше време, когато приличахме на теб, — отвърнал Кинал, — но сега се чувстваме чудесно, защото не остаряваме, можем да летим по-бързо от птиците, мислите ни са отворени един за друг и телата ни приемат каквато пожелаем форма.

— Значи, вие сте богове! — възкликнал Дигант.

— Богове ли? Какво е това богове?

Дигант обяснил, че той самият е човек, че не притежава способности, равни на техните, защото хората използват думи за да разговарят, не могат нито да летят, нито да променят формата си и остаряват с всеки кръг на планетата около слънцето, докато накрая ги застигне смъртта. А Кинал и Тирга го слушали внимателно, сравнявали се с Дигант и когато свършил, вече били уверени, че казва истината и че наистина той е човек, а те богове.

— Ние също преди много години приличахме на хората — признала Тирга. — Изпитвахме глад, остарявахме и разговаряхме само чрез думи. А когато отивахме от едно място на друго, налагаше се да пристъпваме с краката си. Подобно на хората, живеехме в невежество, защото не знаехме силите си. Но после всичко се промени.

— И какво предизвика тази промяна? — запитал Дигант.

— Как какво? — възкликнал чистосърдечно Кинал — Пихме от разноцветните води на планинския поток, очите ни се отвориха за силите, които дремят в нас и ние станахме богове. Това е всичко.

Вълнение се надигнало в този миг в душата на Дигант, защото той си помислил, че може също да отпие от тази чудна вода и да се присъедини към боговете. А после, когато се завърне сред своите сънародници, те ще го почитат като божество и ще се прекланят пред него, под заплахата да ги унищожи, а той никога не ще им разкрие своята тайна. Но Дигант не смеел да моли от Кинал и Тирга разрешение да пие от водите на потока, защото се страхувал, че ще му откажат. Ето защо, намислил да ги отведе надалеч от мястото, където живеели.

— Вярно ли е, — запитал ги той, — че можете да пътувате толкова бързо, та за един ден сте в състояние да обиколите всички ъгълчета на вашия свят?

Кинал го уверил, че това е самата истина.

— Трудно е да се повярва в подобно нещо — рекъл Дигант.

— Ще ти дадем доказателство — отвърнала Тирга. Тя докоснала с ръка Кинал и двете божества литнали. Възвисили се на най-високия треишторски връх и набрали букет снежноцветки, спуснали се в Изгорените низини и загребали шепа червеникав прах, в Мочурливите низини събрали билки, край Шумарския залив източили сок от месесто дърво, на бреговете на Полярния залив отчупили парченце от вечния лед, сетне се прехвърлили за миг на студения Тибис и поели през далечните континенти, та от всеки да донесат по нещо на недоверчивия Дигант.

Едва Кинал и Тирга поели на път и Дигант се втурнал към вълшебния поток. Когато го стигнал, поколебал се за миг, защото се уплашил, че боговете могат внезапно да се върнат и да го накажат за дързостта му, но наоколо нямало никой и Дигант потопил лице в потока и поел няколко глътки, като си казал: Сега и аз ще стана бог. Напълнил стомаха си с блестящата вода, залюлял се несигурно и се строполил на земята. Това ли е да си бог, запитал се той. Опитал се да литне, но не могъл. Помъчил се да промени формата си, но не успял. Провалил се във всичко това, защото поначало бил човек, а не бог, а потокът не можел да превърне човека в божество. Можел само да помогне на бога да осъзнае своите възможности.

Един-единствен дар получил от потока Дигант. Можел да чете мислите на останалите хора, които се заселили в Треиш. Докато лежал разочарован в калта, някакъв едва доловим шум се смесил с мислите му и когато се заслушал в него, Дигант осъзнал, че чува мислите на своите приятели. Открил и как да подсилва този шум, така че да чува всичко съвсем ясно. Ето, това бил умът на жена му, ето там — на мъжа на сестра му и Дигант можел безпрепятствено да надзърва в умовете им и да чете най-съкровените им мисли. Значи съм бог, рекъл си той. Впил се дълбоко в умовете им, изравяйки всичко, което било скрито вътре. Така постепенно увеличавал силата на придобития дар и накрая всички умове били свързани с неговия. Изваждал отвътре скритите им въжделения, а после, упоен от своята мощ, изпълнен с гордост от своята божествена сила, той изпратил послание до всички и в него се казвало: „ЧУЙТЕ КАКВО НАРЕЖДА ДИГАНТ. ТОЙ Е БОГЪТ, ПРЕД КОГОТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕКЛАНЯТЕ“.

Когато този ужасен глас пронизал мислите на треишките обитатели, много от тях умрели от уплаха, други изгубили разсъдък, а трети побягнали с уплашени викове и крещели: „Дигант завладя мислите ни! Дигант завладя мислите ни!“ И вълните от паника и страх, които идели от тях били толкова силни, че пострадал самият Дигант, който изпаднал в парализа, макар че замътеният му ум продължавал да реве: „ЧУЙТЕ КАКВО НАРЕЖДА ДИГАНТ. ТОЙ Е БОГЪТ, ПРЕД КОГОТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕКЛАНЯТЕ“. И всеки път, когато тази мисъл достигала обитателите на Треиш, някои от тях обезумявали, а самият Дигант в отговор на мозъчната буря, която предизвикал се гърчел в страшна агония, напълно неспособен да контролира мощта на своя ум.

Кинал и Тирга били в Дабис, когато това се случило и изваждали от едно тресавище триглав червей, за да го покажат на Дигант. Обърканите дигантови мисли обиколили света и достигнали чак до Дабис и като чули тези шумове, Кинал и Тирга захвърлили всичко и се понесли обратно към Треиш. Открили Дигант полумъртъв, с пламнал от безумие мозък, а обитателите на Треиш до един били мъртви, или изгубили разсъдък. Двете божества веднага се досетили за случилото се. Погубили Дигант за да настъпи тишина над Треиш. Сетне отишли при жертвите на неуспелия бог, възкресили мъртвите и изцерили болните. А накрая запечатали отвора в планината така, че никой да не може да счупи този печат, защото вече знаели, че хората не бива да пият от вълшебния поток, а само на боговете е позволено. А хората от Треиш паднали на колене пред тях и запитали уплашено: „Вие кои сте?“ и Кинал и Тирга отвърнали: „Ние сме богове, а вие сте само хора.“ И с това свършила божията наивност. А след тази случка, на хората било забранено да търсят начин да общуват с умовете си, заради онова, що бил сторил Дигант и в Завета било написано, че човек трябва да крие душата си от другите, защото само боговете могат да смесват мислите си, без да си вредят, а ние не сме богове.