Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (8)

7.
Старият град

2 декември, 17:34

Международно летище „Сийб“

 

Пейнтър вървеше зад дрънчащата количка, натоварена с оборудване и екипировка. Пистата беше толкова нажежена, че въздухът над нея сякаш вреше, а кислородът се изпаряваше и оставаше само тежката, изгаряща дробовете влага.

Пейнтър размаха ръка пред лицето си. Не за да се охлади, което тук не беше възможно, а просто да раздвижи въздуха, колкото да си поеме дъх.

Поне най-накрая отново се движеха. Бяха ги забавили три часа, през които стояха затворени в самолета заради засилените мерки за сигурност след опита за отвличане на двама от хората на лейди Кенсингтън. Явно ситуацията беше овладяна в достатъчна степен, щом най-после им бяха позволили да слязат от самолета.

Корал вървеше до него, нащрек, очите й гледаха на четири. Единственият признак, че следобедната жега се отразява на партньорката му, бяха миниатюрните капчици пот по гладкото й чело. Беше покрила светлорусата си коса с бежова кърпа, дадена и от Сафиа, част от традиционната оманска носия, наречена „лихаф“.

Пейнтър примижа, загледан напред.

Ниското слънце хвърляше трептящи миражи по пистата и се отразяваше във всяка повърхност, дори и в мръсносивата сграда, към която се придвижваше вкупом групата им. Придружаваха ги омански митнически служители, а от двете им страни се нижеше малка делегация, пратена от султана.

Султанските хора бяха натруфени в мъжки национални носии — бели роби без яка с дълги ръкави, които се наричаха „дишдаша“, покрити с черни плащове със златна и сребърна бродерия по краищата. Носеха и памучни тюрбани в различни цветове и шарки, както и кожени колани със сребърна украса. На тези колани всеки от мъжете носеше „канджар“ в кания, традиционния кинжал тук. В този случай бяха кинжали Санди, от чисто сребро или злато, белег за висок обществен ранг, ролексите на оманските богаташи.

Кара, следвана от Сафиа и нейния дипломант, разговаряха разгорещено с мъжете от делегацията. Изглежда хората, натоварени да организират експедицията на местна почва, Доктор Омаха Дан и неговият брат, бяха задържани от полицията. Подробностите около осуетеното отвличане все още бяха твърде оскъдни.

— А Дани добре ли е? — попита Сафиа на арабски.

— Добре е, добре е, милейди — увери я един от мъжете. — Разкървавен нос, нищо повече. Вече са се погрижили за него бъдете спокойна.

Кара се обърна към главния сред тях:

— И кога можем да тръгнем?

— Негово величество султан Кабус лично се разпореди за транспортирането ви до Салала. Няма да има повече неприятности. Само ако бяхме разбрали по-рано… че вие лично ще придружавате…

Кара махна с ръка.

— Няма значение. Стига да не ни забави нещо друго.

Отвърнаха и с поклон. Фактът, че високопоставеният служител не се беше засегнал от троснатите й думи, говореше много за влиянието на лейди Кенсингтън в Оман.

Дотук с намерението да не се вдига шум около експедицията, помисли си Пейнтър.

Насочи вниманието си към придружителката на Кара. Тревога дълбаеше бръчици в ъгълчетата на очите й. Краткотрайният й душевен покой в края на полета беше изчезнал, когато се разбра за неприятностите тук. Тя стискаше куфарчето в две ръце и отказа да го остави заедно с древния му товар на количката за багаж.

И все пак една решителна искрица светеше в очите й, или пък беше само отражение от златните точици в зелените й ириси. Пейнтър си спомни как висеше от стъкления покрив на музея. Долавяше голяма сила у нея, скрита надълбоко, но все пак я имаше. Дори и земята тук сякаш го усещаше. Слънцето, което се отразяваше ядно във всичко друго тук, галеше нейната кожа, сякаш да я посрещне с добре дошла, и отливаше чертите и в бронз. Красотата й, приглушена преди, сега грееше по-ярко, като скъпоценен камък в съвършен обков.

Най-накрая групата им стигна до частния терминал и вратите се отвориха към хладния оазис на климатика. Това беше ВИП-салонът. Престоят им в този оазис обаче се оказа кратък. Митническите процедури бяха претупани набързо в присъствието на султанската делегация. Едва погледнаха паспортите им, колкото да им ударят визови печати. После петимата се разделиха в две черни лимузини — Сафиа, дипломантът й и Кара в едната, Корал и Пейнтър в другата.

— Изглежда не оценяват по достойнство компанията ни — отбеляза Пейнтър, докато се качваше в просторната лимузина.

Настани се на седалката. Корал седна до него.

Отпред до шофьора месест ирландец държеше пушка. Имаше и голям пищов в презраменен кобур. Пейнтър забеляза и два ескортиращи ги автомобила — един пред лимузината на Кара, другият отзад. Явно никой не искаше да рискува с безопасността.

Пейнтър извади от джоба си клетъчен телефон, който имаше кодиращ сателитен чип за достъп до компютърната мрежа на Министерството на отбраната, както и дигитална камера с шестнайсет мегапиксела и възможност за моментално изпращане и приемане.

Никъде не ходеше без него.

Измъкна малка слушалка и я пъхна в ухото си. Миниатюрен микрофон висеше от кабела на нивото на устните му. Изчака, докато сателитният телефон препредаваше кодирания опознавателен сигнал, който пресече земното кълбо и откри един конкретен човек.

— Командир Кроу — най-после се чу глас откъм слушалката. Беше на доктор Шон Макнайт, шефа на Сигма.

— Сър, кацнахме в Маскат и пътуваме към седалището на Кенсингтън. Обаждам се да проверя дали сте получили някаква информация за нападението върху хората, натоварени с организирането на експедицията тук.

— Получихме предварителните полицейски доклади. Били са отвлечени направо от улицата. Фалшиво такси. Звучи като типичен опит за отвличане срещу откуп. Често срещана форма за набиране на средства по онези места.

Пейнтър обаче долови подозрението на гласа на Макнайт. Първо неприятностите в музея… а сега и това.

— Мислите ли, че може да има връзка със случилото се в Лондон?

— Твърде рано е да се каже.

Пейнтър си представи гъвкавата фигура, изчезваща зад ниския зид на покрива на музея. Все още усещаше тежестта на пистолета на Касандра в ръката си.

Два дни след ареста в Кънектикът тя беше изчезнала. Полицейската кола, която я транспортирала до летището, била нападната от засада, двама мъже загинали, а Касандра Санчес изчезнала като дим. Пейнтър не беше предполагал, че пак ще я види някога. Как беше свързана тя с всичко това? И защо?

Макнайт продължи:

— Адмирал Ректър се свърза с Агенцията за национална сигурност и оттам ще помогнат с разузнавателни данни. Ще имаме повече информация след няколко часа.

— Много добре, сър.

— Командире, доктор Новак с теб ли е?

Пейнтър погледна към Корал, която зяпаше пейзажа зад прозореца на лимузината. Очите й бяха непроницаеми, но той беше сигурен, че в момента партньорката му запаметява всичко наоколо. Просто за всеки случай.

— Да, сър. Тук е.

— Кажи й, че изследователите в Лос Аламос са уловили частици уран в състояние на разпад в онази проба от метеоритно желязо, която сте намерили в музея.

Пейнтър си спомни тревогата й заради показанията, които скенерът отчиташе за тази проба.

— Освен това подкрепят хипотезата й, че радиацията от разпада на урана може наистина да действа като някакъв вид атомен таймер, който бавно дестабилизира антиматерията до степен да реагира на електрически разряд.

Пейнтър изправи гръб и каза:

— Доктор Новак предположи, че същата дестабилизация може да е налице и при основния източник на антиматерията, ако приемем, че такъв съществува.

— Именно. Учените от Лос Аламос изказаха същата загриженост. По тази причина мисията ви става критична от гледна точка на времето. Пренасочихме допълнителни средства. Ако съществува основен източник, той трябва да бъде открит бързо, иначе всичко може да бъде изгубено.

— Разбрано, сър. — Пейнтър си представи обгорелите останки от музейната галерия, костите на служителя от охраната, споени към металната решетка. Ако наистина съществуваше основна жила от тази антиматерия, загубата можеше и да не е само научна.

— Което ме води до последния въпрос, командире. Разполагаме със спешна информация, свързана с мисията ви. Метеорологична. Докладват за огромна буреносна система, оформила се в южен Ирак, която се придвижва на юг.

— Гръмотевична буря?

— Пясъчна. Ветровете се движат с деветдесет километра в час. Истински ураган. Поразява град след град, засипва пътища с планини от пясък. От НАСА потвърждават, че се насочва към Оман.

Пейнтър примигна.

— НАСА потвърждава? Колко голямо е това…

— Достатъчно голямо, за да се види от космоса. Ще ти пратя сателитна информация.

Пейнтър погледна към дигиталния екран на телефона, който се изпълни от горе на долу. Образът представляваше синоптична карта в реално време на Близкия изток и Арабския полуостров. Детайлите бяха удивителни — крайбрежната линия, сини морета, поръсени с облаци, миниатюрни градове. Голямо разсеяно петно се движеше към Персийския залив. Приличаше на ураган, но над сушата. Огромна червеникавокафява вълна захапваше залива.

— Метеорологичните прогнози предвиждат бурята да се усили по пътя си на юг. — Докато Макнайт говореше, изображението на екрана се смени с по-ново. Петното на пясъчната буря премина над някакъв крайбрежен град и го заличи временно от картата. — Тук се говори, че това ще е бурята на столетието. Система на високо атмосферно налягане над Арабско море поражда страховити мусонни ветрове, които се придвижват към област с ниско налягане над Празната четвъртина. Пясъчната буря ще удари южните пустини като товарен влак, след това ще бъде подгонена и подхранена от мусоните което ще създаде условия за буря с невиждана сила.

— Исусе!

— Дяволски страшничко ще стане там за известно време.

— Кога да я очакваме?

— Предполага се, че бурята ще стигне до оманската граница в другиден и според досегашните данни се очаква да продължи два до три дни.

— И ще забави експедицията.

— Колкото се може по-малко.

Пейнтър чу заповедта в думите на директора. Вдигна глава и погледна към другата лимузина. Забавяне. На Кара Кенсингтън никак нямаше да й хареса.

 

18:48

 

— Успокойте се — призова ги Сафиа.

Бяха се събрали в градината на имението Кенсингтън. Високите варовикови стени с напукана мазилка датираха от шестнайсети век, също като идиличните фрески на катерещи се лози около земни и морски пейзажи. Преди три години фреските бяха реставрирани до първоначалното им великолепие. Сега за пръв път Сафиа виждаше със собствените си очи готовия продукт. Специалисти от Британския музей бяха ръководили реставрацията, а Сафиа бе наблюдавала процеса на работата от Лондон чрез дигитални камери и интернет.

Цифровите снимки не бяха успели да предадат докрай богатството на цветовете. Синият пигмент идваше от натрошени черупки на мекотели, червеният — от пресовани рози, точно като през шестнайсети век.

Сафиа плъзна поглед из градината, където беше играла като дете. Печени червени плочи покриваха алеите между повдигнати лехи с рози, подрязани живи плетове и артистично подредени многогодишни растения. Английска градина, частичка от Британия в центъра на Маскат. Като контраст четири големи финикови палми растяха в ъглите, засенчвайки голяма част от градината.

Спомени се сливаха с настоящето, събудени от уханието на пълзящия жасмин и наситения песъчлив лъх на стария град. Призраци се плъзгаха по сенчестите алеи, оживели образи от миналото.

В средата на градината весело шуртеше традиционен оманийски фонтан с осмоъгълен басейн. Сафиа и Кара обичаха да се плискат в него през особено горещи и прашни дни, навик, който Кариният баща не одобряваше. Сафиа и досега чуваше уж възмутените му викове, ехтящи в стените на градината, когато се върнеше от някое съвещание на управителния съвет и ги свареше излегнати в басейна на фонтана. „Приличате на изхвърлени на плажа тюлени.“ Случваше се обаче да събуе обувките си и да нагази при тях.

Кара мина покрай фонтана, без да го погледне. Горчивината в думите и върна Сафиа към настоящето.

— Първо приключението на Омаха… а сега и проклетото време! Докато успеем да тръгнем, половината арабски свят ще знае за екскурзията ни и няма да имаме минутка спокойствие.

Сафиа я последва, като остави на другите да разтоварят багажа от лимузините. Пейнтър Кроу вече беше съобщил лошите метеорологични новини. Лицето му беше останало спокойно през цялото време. „Направо е срамота, че не можете да си купите хубаво време“, нагло беше завършил той. Изглежда му доставяше удоволствие да дразни Кара. Но след всичките усилия на приятелката и да не допусне двамата американци до експедицията Сафиа едва ли можеше да го вини.

Тя настигна Кара при арковидния вход към стария дворец — триетажна сграда, облицована с варовик. По горните етажи се кипреха засенчени балкони, поддържани от орнаментирани колони. Морскосини плочи обточваха всички вътрешни повърхности на балконите, успокоително хладни за окото след ослепителния блясък на слънцето.

Кара изглежда не намираше утеха в завръщането си у дома лицето й беше изопнато, мускулите на челюстта й — напрегнати.

Сафиа се чудеше доколко избухливостта й е плод на естествено раздразнение или е химически предизвикана.

— Бурята не е проблем — увери тя приятелката си. — И без това смятахме първо да отидем в Салала, за да огледаме гробницата на Наби Имран. Градът е на океанското крайбрежие, далеч от всякакви пясъчни бури. Сигурна съм, че ще се забавим там поне една седмица.

Кара пое дълбоко дъх.

— Ами онази история с Омаха? Надявах се да не се вдигне много шум…

Прекъсна я някаква врява при портата. И двете жени се обърнаха.

Оманска полицейска кола с въртящ се буркан, но без вой на сирена, спря до двете лимузини. Задните врати се отвориха и слязоха двама мъже.

— Говорим за вълка… — промърмори Кара.

Сафиа откри, че внезапно и е станало трудно да диша, а въздухът е натежал.

Омаха…

Времето забави ход, следвайки приглушения ритъм на сърцето в ушите й. Надяваше се, че ще има повече време да се подготви, да се настани, да набере смелост за срещата. Прииска й се да избяга и направи крачка назад.

Кара сложи ръка на гърба й за подкрепа.

— Ще се справиш — прошепна тя.

Омаха изчака брат си… после двамата минаха между черните лимузини. Дани имаше синини под очите си, носът му беше шиниран. Омаха го придържаше над лакътя. Беше със син костюм, сакото — преметнато през свободната му ръка, бялата риза — с навити ръкави, с петна от мръсотия и засъхнала кръв. Погледът му се задържа за миг върху Пейнтър Кроу, огледа го от горе до долу и чак тогава Омаха кимна за поздрав.

Сетне се обърна към Сафиа. Очите му се разшириха, а стъпката му се забави. Лицето му застина за миг, после колебливо се появи бавна усмивка, която скоро се разшири. Приглади няколко паднали на очите му кичура пясъчноруса коса, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Устните му изрекоха името й, а при втория опит успяха да го изрекат и на глас.

— Сафиа… Боже мой! — Изкашля се и забърза напред, зарязвайки брат си.

Преди тя да успее да го спре, той посегна и силно я прегърна. Миришеше на сол и на пот, познатият мирис на пустинята. Стисна ръката й.

— Радвам се да те видя — прошепна в ухото й.

Ръцете й се поколебаха дали да отвърнат на прегръдката.

Той се изправи и отстъпи назад, преди да е решила. Страните му се бяха зачервили.

Сафиа установи, че в момента и е невъзможно да се изразява смислено. Очите й се стрелнаха към някакво движение зад рамото на Омаха.

Дани пристъпи до брат си и я погледна с нещастна усмивка. Изглеждаше като след побой.

Сафиа махна към собствения си нос, доволна от прекъсването.

— Аз… мислех, че носът ти не е счупен?

— Частична фрактура — обясни той със следа от акцента на Небраска, сякаш вчера е напуснал семейната ферма. — Шината е само да го крепи. — Погледът му се поколеба между Омаха и Сафиа и накрая усмивката му угасна.

Всеобщото смущение стана почти непоносимо.

Появи се Пейнтър и протегна ръка. Представи се и се здрависа с двамата братя. Само за миг очите му се спряха на Сафиа, колкото да се увери, че е добре. Тя си даде сметка, че целта му е била да й даде малко време да дойде на себе си.

— Това е колежката ми доктор Корал Новак, физик от Колумбийския университет.

Дани поизправи гръд и видимо преглътна, докато оглеждаше уж тайничко фигурата й. Заговори твърде бързо.

— И аз там завърших. В Колумбийския де.

Корал погледна към Пейнтър, сякаш искаше разрешение да каже нещо. По нищо не пролича да е получила разрешение, но тя все пак каза:

— Светът е малък.

Дани отвори уста, размисли и пак я затвори. Очите му проследиха физичката, когато тя отстъпи малко встрани.

Клей Бишоп се присъедини към групичката. Сафиа го представи, намирайки утеха в рутината на светския етикет.

— А това е моят дипломант Клей Бишоп.

Той стисна с две ръце ръката на Омаха и я разтърси крепко.

— Сър, чел съм труда ви за персийските търговски маршрути по времето на Александър Велики. Надявам се да поговорим за проучванията ви върху иранско-афганистанската граница.

Омаха се обърна към Сафиа и Кара.

— Той наистина ли ме нарече „сър“ току-що?

Кара сложи край на учтивостите, като махна на всички да влязат в двореца.

— Определени са стаи за всички ви, така че можете да се освежите преди вечеря и да си починете. — Тръгна напред и модните й обувки с висок ток затропаха по древните плочи. — Но не си правете труд да разопаковате. Тръгваме след четири часа.

— Пак ли ще пътуваме със самолет? — попита Клей Бишоп с едва скрит стон на недоволство.

Омаха го тупна по рамото.

— Не точно. Поне едно хубаво нещо излезе от кашата този следобед. — Той кимна към Кара. — Хубаво е да имаш приятели по високите етажи, особено приятели с хубави играчки.

Кара се обърна и го изгледа намръщено.

— Подготвено ли е всичко?

— Провизиите и екипировката са пренасочени.

Сафиа местеше поглед между двамата. По пътя насам Кара беше провела кратки разговори с Омаха, с британското консулство и с канцеларията на султан Кабус. Какъвто и да беше резултатът, той явно не й допадаше толкова, колкото на Омаха.

— Ами Фантомите? — попита Кара.

— Уведомени са да ни чакат там — каза Омаха и кимна.

— Фантоми ли? — попита Клей.

Преди някой да е отговорил, стигнаха до коридора, който водеше към южното крило, крилото за гости.

Кара кимна на един застинал иконом с пригладена сива коса, ръце зад гърба, облечен в черно и бяло, британец от главата до петите.

— Хенри, би ли завел гостите ни по стаите им?

Вдървено кимване.

— Да, мадам. — Нещо сякаш просветна в очите му, когато се плъзнаха покрай Сафиа, но лицето му остана пасивно. Хенри служеше като главен иконом в имението още от времето, когато двете бяха деца. — Насам, ако обичате.

Групата го последва. Кара извика след тях:

— Вечерята ще бъде сервирана на горната тераса след половин час. — Думите й прозвучаха повече като заповед, отколкото като покана.

Сафиа тръгна след другите.

— Какво правиш? — попита Кара, като я хвана за ръката. — Старите ти стаи са проветрени и приготвени за теб. — Обърна се към централното крило на къщата.

Сафиа се оглеждаше, докато вървяха. Малко се беше променило. В много отношения имението беше колкото жилище, толкова и музей. Маслени картини висяха по стените, собственост на семейство Кенсингтън още от четиринадесето столетие. В центъра на стаята имаше масивна махагонова маса с антикварна стойност, внесена от Франция, също като шестетажният полилей „Бакара“, който висеше над нея. Тук се беше провело тържеството за дванайсетия рожден ден на Сафиа. Спомняше си свещите, музиката, празничната атмосфера. И смеха. Смях имаше винаги. Стъпките й ехтяха кухо, докато обикаляше дългата стая.

Кара я поведе към частното семейно крило.

Тогава беше на пет, а това беше първата й истинска стая, само за нея… и първата и самостоятелна баня. Въпреки това повечето нощи бе прекарвала сгушена до Кара в нейната стая където двете си шушукаха за бъдеще, което така и не се случи.

Спряха пред вратата.

Кара изведнъж я прегърна силно.

— Хубаво е, че пак си у дома.

Сафиа върна искрено топлата прегръдка и усети момичето зад жената, нейната най-близка и най-стара приятелка, у дома. И в този миг Сафиа почти повярва в това.

Кара отстъпи назад. Очите й грееха с отразената светлина на лампионите по стената.

— Омаха?

Сафиа пое дълбоко дъх.

— Добре съм. Мислех, че съм готова. Но да го видя лице в лице… Не се е променил.

— Това е съвсем вярно — каза Кара и се намръщи. Сафиа се усмихна и на свой ред я прегърна за миг.

— Добре съм… честно.

Кара отвори вратата.

— Банята ти е готова, а в гардероба има чисти дрехи. Ще се видим на вечеря. — Тя отстъпи встрани и тръгна по коридора. Подмина старата си стая и продължи към двойната резбована орехова врата в дъното — апартаментът, предназначен за господаря на имението, обитаван преди години от баща й.

Сафиа се обърна и отвори вратата на собствената си стая. Мина през малкото антре с висок таван, използвано някога като стая за игра, а сега подредено като работен кабинет. Беше учила за държавния си изпит в тази стая. Ухаеше свежо на жасмин, любимото й цвете и аромат.

Прекоси кабинета към спалнята. Леглото с копринен балдахин изглеждаше недокоснато от далечния ден, когато беше тръгнала за Тел Авив. Този болезнен спомен изгуби остротата си, когато пръстите й се плъзнаха по копринените дипли. От другата страна имаше гардероб, близо до прозорците, които гледаха към сенчеста странична градина, потънала в здрач под залязващото слънце. Лехите бяха пообрасли малко, откакто за последно беше погледнала през тези прозорци. Имаше дори и плевели, които разбудиха в душата й чувство на загуба, за чиято дълбочина Сафиа не беше подозирала досега.

Защо се беше върнала? Защо си беше тръгнала?

Връзката между минало и настояще й убягваше.

Шум на вода привлече вниманието й към съседната баня. Нямаше много време до вечеря. Тя съблече дрехите си, като ги остави да се свлекат на пода зад нея. Банята беше почти изцяло заета от облицована с плочки вана под нивото на пода, дълбока, но тясна. Водата изпускаше па̀ра във въздуха с шепот, който почти можеше да се чуе. А може и да беше от плаващите по повърхността цветчета бял жасмин, от които идваше уханието в стаята.

Гледката извика уморена усмивка на лицето й.

Отиде до ваната и макар скритото под повърхността стъпало да не се виждаше, Сафиа пристъпи без колебание, водена от стария навик. Настани се сред димящата топлина, потопи се до брадичката, облегна глава на плочките отзад и остави косата си да се смеси с листенцата по повърхността на водата.

Уморените й мускули се отпуснаха, разхлаби се и някакъв по-дълбок възел.

Тя затвори очи.

У дома…

 

20:02

 

Пазачът патрулираше по алеята с фенерче в ръка, лъчът му опипваше настланата с калдъръм пътека. Другата му ръка драсна клечка кибрит във външната варовикова стена на имението Кенсингтън. Миниатюрното пламъче се възпламени със съскане. Пазачът така и не видя фигурата с тъмен плащ, увиснала в по-дълбоките сенки под широките листа на финиковата палма, чиито клони се протягаха над върха на стената.

Светлината подяде сенките и заплаши да издаде катерещата се фигура. Касандра задейства макарата на захващащия пистолет. Лекият шум на смазания механизъм остана скрит зад лая на някакво улично куче, едно от многото, които скитаха из Маскат. Краката й, в меки безшумни обувки се стрелнаха нагоре по стената след издърпаното й от механизма тяло, теглено от тънкия кабел от стоманена сплав, който се навиваше обратно около макарата на пистолета в ръцете й. Стигна до върха и използва инерцията да прехвърли тялото си върху стената, където залегна неподвижно.

Отгоре стената беше покрита с остри като бръснач парчета стъкло като предпазна мярка срещу неканени гости, но те не успяха да пробият олекотения й предпазен комбинезон и ръкавици от кевлар. Усети само един остър ръб да се притиска в дясното й слепоочие. Маската скриваше и предпазваше останалата част от лицето й, освен една ивица на очите. Неотразяващи светлината очила за нощно виждане чакаха в готовност на главата й. Лещите им правеха едночасов дигитален запис и бяха снабдени с микропараболичен приемник за подслушване.

Конструирани лично от Пейнтър Кроу.

Мисълта извика тънка усмивка. Иронията й допадна. Да използва собственото изобретение на онова копеле срещу него…

Касандра изчака пазачът да се скрие зад ъгъла на имението. Освободи повдигащата кука и я зави обратно върху дулото на компактния си пистолет. Превъртя се по гръб, извади използвания пълнител със сгъстен въздух от дръжката на пистолета, взе пълен цилиндър от колана си и го зареди в гнездото. После се обърна и запълзя по стената по посока на централната сграда.

Външната стена заобикаляше двореца на разстояние десет метра. По-малки градини изпълваха тясното пространство, имаше отделени и обточени с жив плет сенчести градинки, тук-там се кипреха фонтани. Шепотът на танцуваща вода стигаше до нея, докато пълзеше упорито по парапета.

По-рано беше огледала отдалеч имението, за да е сигурна, че планът, осигурен от Гилдията, е точен. Не беше склонна да се доверява сто процента на хартия и мастило. Лично беше проверила позицията на всяка камера, разписанието на пазачите, разположението на двореца.

Мушна се под надвисналите листа на друга палма и запълзя по-бавно към осветената част на двореца. Миниатюрен двор с колонада обграждаше арковидните прозорци на дълга трапезария. Свещи с форма на нежни цветя плаваха в сребърни купи и пръскаха треперливия си светлик върху масата, а други светеха откъм огромния полилей канделабър. Кристал и фин порцелан отразяваха светлините. Хора се движеха около застланата с коприна маса. Слуги се стрелкаха помежду им, пълнеха чаши с вода и предлагаха вино.

Притисната към парапета, за да скрие силуета си, Касандра смъкна дигиталните очила на очите си. Не активира режима за нощно виждане, само ги настрои на увеличение и сцената в трапезарията моментално се приближи към нея. Слушалката в ухото й оживя с усиления разговор, който звучеше кухо заради дигитализирането. Трябваше да държи главата си напълно неподвижна, за да фиксира параболичния приемник върху разговора.

Познаваше всички присъстващи играчи.

Дългурестият дипломант Клей Бишоп стоеше до един от прозорците и явно не се чувстваше у дома си. Младо момиче от прислугата предложи да сипе вино в чашата му. Той поклати глава.

Зад него двама мъже си похапваха от поднос с различни ордьоври, традиционни омански ястия, парченца задушено месо, козе сирене, маслини и нарязани на филийки фурми. Доктор Омаха Дан и брат му Даниел. Касандра знаеше всичко за неуспешното нападение срещу двамата по-рано. Похитителите здравата я бяха оплескали.

Въпреки това задържа поглед върху братята. Имаше достатъчно опит, за да не подценява противниците си. Подценяването беше първата крачка към провала. Тези двамата може би криеха способности, заради които си струваше да се внимава.

Омаха осмукваше костилката на една маслина.

— Докато беше под душа — каза той, — проверих прогнозата за времето по местните новини. Пясъчната буря е прекъснала електроснабдяването на град Кувейт и е изсипала цяла дюна върху главната му улица.

По-младият брат изсумтя разсеяно. Изглежда не го слушаше. Погледът му беше залепнал за високата блондинка която току-що бе влязла в стаята.

Корал Новак, действащ агент от Сигма, заместничката й, Касандра насочи вниманието си към нея. Хладнокръвието на жената изглеждаше твърде показно, особено като се има предвид колко лесно я беше повалила в музея. Касандра присви отвратено очи. Тази ли са избрали да заеме мястото ми до Пейнтър? Някаква новачка! Нищо чудно, че нещата трябваше да се променят.

Веднага след жената се появи и Пейнтър. Висок, с черни панталони и риза, официален и небрежен едновременно. Дори от мястото си на стената Касандра долови как бившият й партньор оглежда внимателно стаята с периферното си зрение. Забелязваше всичко, анализираше, пресмяташе.

Пръстите й се свиха върху стъклените парчета по стената.

Беше я разкрил, изложил бе на риск положението й в Гилдията, принудил я бе да мине в нелегалност. А какво прикритие си беше организирала само, години наред бе усъвършенствала ролята си като водещ агент, спечелила бе доверието на партньора си… а към края може би и нещо повече от обикновена лоялност.

Гняв се натрупа в гърдите й и жлъчка се надигна към гърлото й. Беше й отнел всичко, отстранил я бе от светлината на прожекторите, ограничил бе ролята й до операции, които изискваха пълна анонимност. Надигна се от мястото си я продължи напред по стената. Имаше мисия. Същата, която Пейнтър вече бе успял да осуети веднъж, в музея. Знаеше какво е заложено.

Тази нощ нямаше да се провали.

Нищо нямаше да я спре.

Касандра се придвижи до далечното крило на двореца, към самотна светлинка в мрака при задната част на сградата. Изправи се на пръсти и пробяга последния участък. Не можеше да рискува да изпусне целта си.

Най-накрая се сниши пред един прозорец, който гледаше към потънала в буренаци градина. През изпотеното стъкло се виждаше самотна жена, отпуснала се във вана под нивото на пода. Касандра огледа другите стаи. Празни. Ослуша се. Нито звук.

Доволна, Касандра насочи подемния си пистолет към балкона на горния етаж. В лявото си ухо чу жената да мърмори нещо. Звучеше неясно, като задавен вик насън:

— Не… не и този път…

Касандра натисна освобождаващия спусък на пистолета. Куката се отвори широко и литна във въздуха, повличайки спирали от тънък стоманен кабел. Чу се тънък съскащ звук. Куката мина над балюстрадата на балкона на третия етаж.

Касандра я застопори с рязко дръпване и се залюля от стената към градината долу. Вятърът свиреше. Кучета лаеха в съседна уличка. Тя се приземи, без да прекърши и една вейка, облегна се на стената до прозореца и се ослуша за шум от вдигната тревога.

Тишина.

Провери прозореца. Беше оставен леко открехнат. Вътре жената мърмореше насън.

Идеално!

 

20:18

 

Сафиа стои в чакалнята на голяма болница. Знае какво ще се случи. Вижда приведената куцукаща жена, която влиза в отделението. Лицето и тялото й са скрити от „берката“. Издутината под наметалото й сега се вижда… Не като тогава.

Сафиа хуква като обезумяла през помещението да предотврати онова, което ще се случи. Ала деца се тълпят в краката й, дърпат я за ръцете. Тя се опитва да ги отблъсне, но те започват да плачат.

Сафиа спира, не знае дали да ги утеши, или да продължи.

Напред жената изчезва сред хората пред регистратурата. Сафиа вече не я вижда. Но сестрата на регистратурата вдига ръка и сочи в нейната посока. Извикват името й… както тогава.

Тълпата се разделя. Жената е огряна от собствена светлина, като ангел, наметалото й се разперва като криле.

Не, изрича безмълвно Сафиа. Не й достига дъх да проговори, да предупреди.

После ослепителна, експлозия, само светлина, без звук.

Зрението се възстановява само след миг… но не и слухът.

Тя лежи по гръб и гледа към мълчаливите пламъци, които облизват тавана. Скрива лицето си от горещината, но тя е навсякъде. С обърната настрани глава вижда проснати деца, някои горят, други са смазани от отломките. Едно момиченце седи с гръб към преобърната маса. Лицето му го няма. Друго се протяга към нея, но от лакътя надолу няма ръка, само кръв.

Сега Сафиа разбира защо не чува нищо. Светът се е превърнал в писък, проточил се до безкрайността. Писъкът не идва от децата, а от собствената й уста.

После нещо… я докосна.

 

Сафиа се събуди рязко във ваната, задушена от същия писък. Той винаги беше някъде в нея и се опитваше да излезе навън. Тя покри устата си с ръка, изстена тихо, а всичко останало задържа вътре. Разтрепери се в изстиващата вода, силно обви ръце около гърдите си. Чакаше ехото на паниката да утихне.

Само сън…

Де да можеше да повярва. Твърде жив беше, твърде ярък. Все още усещаше вкуса на кръв в устата си. Изтри челото си, но продължи да трепери. Искаше й се да отдаде реакцията си, съня, на изтощението — но щеше да е лъжа. Беше заради това място, заради тази страна, нейния дом. И заради Омаха…

Затвори очи, но сънят я чакаше само на крачка встрани. Не беше обикновен кошмар. Всичко това се беше случило. Всичко беше по нейна вина. Местният имам, свещен мюсюлмански водач, се беше опитал да спре разкопките на гробниците в хълмовете край Кумран. Тя не го беше послушала. Сметнала бе, че чистата наука е достатъчен щит.

Предишната година в продължение на шест месеца Сафиа беше разчитала една-единствена глинена плоча. Там се споменаваше за ръкописи, които изглежда бяха заровени на въпросното място, може би второ находище на известните свитъци от Мъртво море. Два месеца разкопки доказаха правотата й. Бяха открити четиридесет урни, съдържащи истинска библиотека от арамейски ръкописи — откритието на годината.

Но цената им се оказа висока.

Фанатична фундаменталиста група се засегна от оскверняването на това свещено за мюсюлманите място. И най-вече защото го беше направила жена, при това жена със смесена кръв и близки връзки със Запада. Без дори да подозира, Сафиа вече е била взета на мушка.

Само че невинни деца платиха с кръвта и живота си цената за нейното високомерие и наглост.

Тя беше една от тримата оцелели. Чудо, както го определиха вестниците, чудо я беше спасило.

Сафиа се молеше да няма повече такива чудеса в живота й.

Цената им бе твърде висока.

Отвори очи, пръстите й се свиха конвулсивно. Гняв си прояде път покрай скръбта и вината. Според психоаналитика, при когото ходеше, това било съвсем естествена реакция. Трябвало да си позволи да изпита тази ярост. Тя обаче се чувстваше засрамена от този гняв, на който нямаше право.

Изправи гръб във ваната. Водата се разплиска през ръбовете и се разля по плочките, оставяйки пътечка от жасминови листенца по пода. Останалите се полюшваха във водата около кръста й.

Под водата нещо докосна коляното й, меко като цвете, но по-тежко. Сафиа се напрегна, като заек, уловен във фаровете на кола.

Водата се успокои. Жасминовите цветчета скриваха дъното на ваната. После бавно и лениво цветният пласт се раздвижи на плавен зигзаг.

Сафиа замръзна.

Главата на змията се показа между цветчетата, няколко останаха залепнали по калнокафявата и кожа. Сивите очи станаха черни, когато защитният вътрешен клепач се плъзна надолу. Сякаш гледаха право в нея.

Сафиа веднага позна змията, още щом забеляза издайническия бял кръст отгоре на главата й. Echis pyramidum. Килимна змия. Всички омански деца бяха научени още от малки да я познават. Кръстният знак означаваше смърт, а не християнско спасение. Тези змии бяха характерни за района, обичаха сенчестите места, често висяха от клоните на дърветата. Отровата им поразяваше едновременно кръвта и нервната тъкан, фатална комбинация — от ухапването до смъртта минаваха по-малко от десет минути. Нахвърляше се на жертвата си с такава бързина и широк обхват, че навремето местните са вярвали, че може да лети.

Еднометровата змия плуваше през ваната право към Сафиа. Тя не смееше да помръдне, за да не я предизвика. Сигурно се е вмъкнала във водата, след като Сафиа беше заспала, търсейки влага, която да подпомогне смяната на кожата й.

Змията стигна до корема й, издигна се малко над водата, езикът й се подаде и се размърда сякаш да опита въздуха. Сафиа усети гъдел по кожата си, когато змията се приближи още повече. Кожата на ръцете й настръхна като от студ. Положи върховно усилие да не се разтрепери.

Не усетила опасност, змията се отпусна на корема й, плъзна се нагоре и бавно се придвижи по лявата й гърда. Спря да размаха отново език. Люспестата й кожа беше топла, а не студена. Движеше се мощно и гъвкаво.

Сафиа внимаваше собствените й мускули да са стегнати, неподвижни. Не смееше да диша. Но колко дълго щеше да издържи, без да си поеме дъх?

На змията изглежда й харесваше новото място и си стоеше неподвижна върху гърдата й. Поведението й беше много странно. Защо не я усещаше, не чуваше ли ударите на сърцето й?

Махай се… опита се да й внуши Сафиа с цялата сила на ролята си. Ако поне се оттеглеше в другия край на банята, в някое ъгълче, колкото Сафиа да се измъкне от ваната…

Гърдите вече я боляха силно от липсата на кислород, усещаше силен натиск зад очите си.

Моля те, върви си…

Змията отново вкуси въздуха с червения си език. Каквото и да усети, то изглежда я задоволи. Настани се като за дълга почивка.

Миниатюрни звездички затанцуваха пред очите на Сафиа, родени от липсата на кислород и напрежението. Помръднеше ли, щеше да умре. Дори ако вдъхнеше…

После някаква промяна в сенките привлече погледа и към прозореца. Кондензираната па̀ра го беше запотила и не се виждаше почти нещо през него. Но нямаше и капка съмнение — вън имаше човек.