Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (23)

22.
Огнена буря

4 декември, 18:45

Убар

 

Сафиа стоеше с капитан Ал Хафи в основата на стълбите. Гледаше навън към лазурния въртоп, кипящ в купола горе. Беше ослепителен. Мълнии светлосиня енергия плющяха, разклоняваха се и пълзяха из цялата камера. Най-изнервяща беше абсолютната тишина. Тук гръмотевици нямаше.

— Какво е разстоянието до двореца? — попита Сафиа.

— Четиридесет метра.

Тя вдигна поглед към стълбите отзад. От Рахим бяха останали четиринайсет жени, седемте деца бяха живи и здрави. От дузината мъже на капитан Ал Хафи бяха останали осем. Никой от тях не изглеждаше склонен да се върне в обхванатия от електрическа буря Убар.

Но бяха готови да последват Сафиа.

Тя се обърна към пътеката, която трябваше да изминат. Една погрешна стъпка означаваше огнена смърт.

— Сигурна ли си? — попита Кара зад нея. От двете и страни стояха Лу’лу и Пейнтър.

— Доколкото е възможно — отговори Сафиа.

Пейнтър беше взел назаем плащ от един от мъжете Шахра, но още беше бос. Устните му бяха стиснати в черта.

Далеч назад звук като от сриващи се камъни проехтя откъм прохода със стълбите. Подготовката се беше проточила по-дълго от очакваното. Горната част на стълбите вече се сриваше.

— Мисля, че твърде много разчиташ на онази стара царица — каза Пейнтър.

— Тя е оцеляла след катастрофата. Кръвната линия на царя е оцеляла. При онзи катаклизъм царската кръвна линия е била защитена. Царицата, потомците на царя и никой друг. Защо?

Сафиа се обърна и изпразни сгънатия плащ, който държеше в ръка. Изсипа се пясък и покри стъклото пред нея. Пръсна се по пътеката.

— Пясъкът е мощен изолатор. Царският дворец на Убар е покрит с пясъчни рисунки — подовете, стените, таваните. Примесът на толкова много пясък в стъклото изглежда заземява сградата, предпазва я от статичните изливи и защитава хората вътре. — Тя потупа радиото си. — Както защитава в момента Омаха, Корал, Дани и Клей.

Пейнтър кимна. Тя долови уважението и доверието в очите му. Почерпи сила от непоколебимата му вяра в нея. Той беше скала, когато тя имаше нужда от нещо, на което да се опре. Отново.

Сафиа се обърна и погледна дългата редица от хора. Всички носеха пясък. Бяха си направили торби от плащове, ризи — дори децата носеха чорапи пълни с пясък. Планът беше да посипят пътека от пясък до двореца, където щяха да бъдат защитени от бурята.

Сафиа вдигна радиото си.

— Омаха?

— Тук съм, Саф.

— Тръгваме.

— Внимавайте.

Тя пристъпи на покритото с пясък стъкло. Щеше да ги води. Тръгна напред и разстла пясъка с ботуш, но така че слоят да е достатъчно плътен. Когато стигна до края му, Пейнтър й подаде своята торба. Тя посипа с пясък следващия участък от пътеката и продължи.

Таванът на пещерата грееше, обхванат от лазурен огън.

Още беше жива. Не беше сгрешила.

Сафиа се придвижваше болезнено бавно по пясъчната пътека. Зад нея се образува верига, хората подаваха напред торбите с пясък.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Сафиа. — Под краката ви трябва да има пясък. Не докосвайте стените. Следете децата.

Изсипа още пясък. Пътеката извиваше покрай ъгли, по стълби, по рампи.

Сафиа погледна към двореца. Пълзяха със скоростта на охлюв.

Статични заряди плющяха към тях почти непрекъснато, привлечени от движението, което явно разпалваше електромагнитното поле. Но стъклото от двете страни на пясъчната пътека неизменно привличаше зарядите като гръмоотвод. Пътеката им оставаше безопасна.

Сафиа изсипа пясъка от поредния плащ, после чу вик зад себе си.

Няколко метра по-назад Шариф се беше подхлъзнал по едни стълби. Подпря се на съседна стена и успя да се изправи.

— Недей! — изкрещя Сафиа.

Беше твърде късно.

Като вълк, дебнещ отклонило се от стадото агне, копие от светлина се стрелна към него. Твърдата стена омекна. Шариф падна с главата напред в стъклото. То се втвърди около раменете му. Тялото му се разтресе конвулсивно, но вик не се чу, защото главата му беше уловена в стъкло. Загина веднага. Краищата на плаща му запушиха.

Децата се разпищяха и скриха лица в плащовете на майките си.

Барак хукна откъм края на редицата, минаваше покрай другите, лицето му бе изопнато от болка. Сафиа кимна към жените и децата.

— Успокой ги — каза тя. — Да не спират.

Взе следващата торба. Ръцете й се тресяха. Пейнтър пристъпи до нея и взе торбата.

— Дай на мен.

Сафиа кимна и мина зад него. Кара беше следващата в редицата.

— Беше злополука — каза тя. — Не си виновна ти.

Сафиа го разбираше с главата си, но сърцето и казваше друго. И въпреки всичко не позволи на чувството за вина да я парализира. Вървеше след Пейнтър, подаваше му следващата торба. Пълзяха напред.

Най-накрая завиха покрай стената на двора. Входът на двореца светеше отпред. Омаха стоеше под свода с фенерче в ръка.

— Оставих лампата на верандата да ви свети. — И им махна да идват.

Сафиа с мъка потисна импулса си да хукне напред. Още не бяха в безопасност. Продължиха със същата постоянна скорост, заобиколиха желязната сфера в центъра. Най-накрая дългата им пътека стигна до входа.

Сафиа мина първа. Пристъпи вътре, хвърли се на врата на Омаха и краката й се подгънаха. Той я взе на ръце и я внесе в централната зала.

Тя не възрази. Бяха на сигурно място.

 

19:07

 

Касандра бе наблюдавала процесията, без да помръдва, дишайки плитко. Знаеше, че ако мръдне, ще умре. Сафиа и Пейнтър бяха минали на няколко метра от малката й стъклена ниша.

Присъствието на Пейнтър определено я изненада. Как се беше озовал тук?

Тя обаче не реагира по никакъв начин. Стараеше се да диша равномерно. Беше статуя. Годините в специалните сили и операциите на терен я бяха научили да стои неподвижно. Сега беше впрегнала всичките си умения в тази посока.

Беше разбрала, че Сафиа идва. Беше проследила движенията им, помръдвайки само очите си, беше видяла как последното червено триъгълниче на екрана угасна преди миг. Само тя беше останала. Но това още не беше краят.

Недоумяваше защо Сафиа се връща в пещерата от повърхността. Бе минала толкова близо до нея!

Пясъчна пътека.

Сафиа бе разпознала единственото сигурно убежище в пещерата — високата сграда петнайсетина метра по-нататък. Касандра чу щастливите гласове на враговете си, когато стигнаха до своето убежище.

Стоеше все така неподвижно.

Пясъчната пътека се извиваше само на два метра от нейната стъклена ниша. Две големи крачки. Като движеше само очите си, Касандра огледа кипящия купол. Зачака, напрегна всеки мускул, подготви се. Неподвижна като статуя.

После мълния удари на около три метра от нея.

Достатъчно близо.

Касандра изскочи през вратата, уповавайки се на старата поговорка, че мълнията никога не удря два пъти на едно и също място. Нямаше друго, на което да разчита.

Единият й крак докосна стъклото, само колкото да се отблъсне, а другият стъпи върху пясък. Клекна на пътеката.

В безопасност.

Задиша дълбоко и едва не заплака от облекчение. Позволи си този миг отпускане. Щеше да й е нужно, за да събере кураж за следващата стъпка. Изчака сърцето й да се успокои, треперенето да стихне.

Най-накрая тялото й се успокои. Проточи врат като събуждаща се котка.

Пое дълбоко въздух, бавно издиша. Време беше да се хваща на работа.

Изправи се и извади безжичния детонатор. Провери дали електрониката му не е пострадала от статичното електричество във въздуха. Всичко изглеждаше наред. Натисна един клавиш, после червения бутон, после още веднъж същия клавиш.

Детонаторът на мъртвеца.

Вместо да натиска бутона, за да взриви чипа във врата на Сафиа, сега трябваше само да вдигне пръста си.

Готова, тя извади пистолета си от кобура.

Време беше да поздрави съседите.

 

19:09

 

Седнал на пода, Пейнтър оглеждаше препълнената зала. Корал вече му беше докладвала за всичко случило се, за теориите и тревогите си. Сега седеше до него и си проверяваше оръжието.

В другия край на залата Сафиа стоеше със своята група. Усмихваха се, даже избухваха в тих смях. Ново семейство. Сафиа беше открила сестра в лицето на Кара и майка в лицето на Лу’лу. Как стояха нещата с Омаха обаче? Той стоеше до нея, не я докосваше, но беше твърде близо. Пейнтър беше забелязал как Сафиа често се накланяше към него и почти го докосваше.

Корал продължи да почиства пистолета си.

— Понякога просто трябва да продължиш напред.

Преди да е отговорил, сянка помръдна вдясно при входа.

Той се обърна и видя Касандра да влиза в залата. С пистолет в едната ръка, тя изглеждаше спокойна, без сянка от притеснение, сякаш беше излязла на разходка в парка.

— Каква мила гледка само! — каза тя.

Появата й стресна всички. Хората посегнаха към оръжията си.

Касандра не реагира. Пистолетът й беше все така насочен към тавана. Вместо него тя протегна напред едно познато устройство.

— Така ли се посреща съседка?

— Не стреляйте! — извика Пейнтър, вече скочил на крака.

— Никой да не стреля!

Дори понечи да застане пред Касандра, заслонявайки я със собственото си тяло.

— Значи позна детонатора на мъртвеца — каза тя зад него. — Ако аз умра, бедната доктор Ал Мааз ще изгуби хубавата си главица.

Омаха чу думите й. Вече беше блъснал Сафиа зад себе си.

— Какви ги говори тая кучка?

— Защо не им обясниш, Кроу? Така де, все пак приемникът си го конструирал ти.

Той се обърна към нея.

— Търсачът е… не е бомба.

— Каква бомба? — попита Омаха, едновременно уплашено и гневно.

Пейнтър обясни:

— Когато е държала Сафиа, Касандра е имплантирала в тялото й малко проследяващо устройство. Като преди това му е добавила експлозив. И сега държи детонатора. Ако махне пръста си от спусъка, то ще се взриви.

— Защо не ни каза по-рано? — ядно попита Омаха. — Можехме да го извадим.

— Ако се опитате, пак ще гръмне — каза Касандра. — Освен ако преди това не го дезактивирам.

Пейнтър я изгледа яростно, после премести поглед към Сафиа.

— Надявах се да те отведа някъде на сигурно място, после да осигуря хирург и сапьор, които да отстранят устройството.

Обяснението му по никакъв начин не намали ужаса в очите й. А Пейнтър знаеше, че част от този ужас е предизвикан от него. Такава му беше работата.

— Та сега, когато всички сме приятели — каза Касандра, — ще ви помоля да си хвърлите оръжията, всичките, вън на двора. Хайде, по-живо. Сигурна съм, че доктор Кроу ще се погрижи да не остане някой скрит пищов. Една грешка и може да се наложи да вдигна пръста си, за да порицая някого. Не бихме искали това да се случи, нали?

Пейнтър нямаше избор. Направи каквото искаше Касандра. Пушки, пистолети, ножове и два гранатомета оформиха купчина в двора.

Корал хвърли наполовина сглобения си пистолет при другите и остана до входа. Очите й обхождаха пещерата. Пейнтър проследи погледа й.

— Какво има? — попита той.

— Бурята. Стана по-силна след пристигането ви. Много по-силна. — Тя посочи към покрива. — Енергията не се отвежда достатъчно бързо. Равновесието е на път да се срине.

— Какво означава това?

— Означава, че пещерата се превръща в барутен погреб. — Тя се обърна към него. — И ще се взриви.

 

19:22

 

От терасата на втория етаж на двореца Сафиа гледаше заедно с другите към въртопа вън. Таванът на пещерата вече не се виждаше. Врящите облаци статичен заряд бяха започнали да се въртят бавно около купола. В центъра се забелязваше нещо като малка отливна тръба, която видимо се снижаваше като фуния на торнадо надолу към езерото от антиматерия.

— Новак е права — каза Касандра. Тя оглеждаше явлението през очилата си за нощно виждане. — Целият купол се запълва.

— Това е заради мегабурята — каза Корал. — Изглежда е много по-силна от древната буря, която е причинила катаклизма преди две хиляди години. Надвишава капацитета на системата да отвежда излишната енергия. Колкото и да ми е неприятно да го призная, мисля, че значително количество от езерната вода вероятно е дестабилизирано, също като съдържанието на желязната камила.

— Какво ще стане? — попита Сафиа. Корал обясни:

— Виждали ли сте някога да избухва претоварен трансформатор? Може да предизвиква верижни повреди в цяла електростанция. А сега си представете трансформатор с размера на тази пещера с ядро от антиматерия. Този тук може да заличи от лицето на Земята целия Арабски полуостров.

Всички се умълчаха при тази отрезвяваща мисъл.

Сафиа гледаше бълбукащия вихър от енергии. Фунията в центъра продължаваше да се снижава, бавно, неотменно. Заля я вълна на първичен страх.

— И какво можем да направим? — Въпросът дойде от неочаквана посока. Касандра. Тя вдигна очилата си за нощно виждане. — Трябва да спрем това.

Омаха изсумтя.

— Ти да не би да си предлагаш услугите?

— Не искам да умра. Не съм луда.

— Просто зла — измърмори Омаха.

— Предпочитам думата „опортюнистка“. — Касандра насочи вниманието си обратно към Корал. — Е?

Корал поклати глава.

— Да я заземим — каза Пейнтър. — Ако този стъклен мехур действа като изолатор за енергията, значи трябва по някакъв начин да пробием мехура от долната страна и да пратим енергията в земята.

— Не е лошо като теория, командире — каза Корал. — Особено ако можехме да пробием стъклото под самото езеро, така че водите с антиматерия да се отцедят в първоначалната система от земна вода, откъдето са дошли. Това не само би решило въпроса с излишната енергия, но би намалило и риска от верижна реакция на антиматерията. Обогатените води просто ще се разредят отвъд опасния праг.

Сафиа почувства искра на надежда. Която не оцеля след следващите думи на Корал.

— Проблемът е в практическото приложение на този план. Нямаме достатъчно мощна бомба, с която да взривим дъното на езерото.

През следващите няколко минути Сафиа слушаше обсъждането на възможните експлозивни устройства, като в същото време остро съзнаваше какво е имплантирано в собствения й врат, знаеше какво се беше случило в Тел Авив, после в Британския музей. Бомбите се бяха превърнали в повратни точки в живота й. Като нищо следващата можеше да отбележи и края му. Тази мисъл би трябвало да я ужаси, но тя беше преминала някакъв праг на ужаса, отвъд който място за страх нямаше.

Затвори очи.

Едва наполовина съзнаваше различните идеи, отхвърляни една след друга — от ракетно задвижвани гранати чак до парченцето C4 в собствения и врат.

— Просто не разполагаме с нищо, което да е достатъчно силно — заключи Корал.

— Напротив — каза Сафиа и отвори очи. Беше си спомнила взрива в Британския музей. Посочи към двора долу. — Не е камила, но може да свърши работа.

Другите погледнаха в същата посока.

Към огромната желязна сфера върху стъклената длан.

— Ще я потопим в езерото — каза Сафиа.

— Най-големият дълбоководен заряд на света — каза Дани.

— Но откъде знаеш, че ще избухне като камилата? — попита Корал. — Може да стане като с желязната дева. Тези железни артефакти не функционират по един и същи начин.

— Ще ви покажа — каза Сафиа.

Обърна се и ги поведе надолу по стълбите. Когато се озоваха в централната зала, тя посочи всяка от пясъчните стени.

— Точно срещу входа е първият Убар, паното изобразява откриването му. На онази стена е изобразен горният Убар. Лицето му за пред света. А тази, разбира се, е истинското сърце на Убар, стъкленият град с хилядата колони. — Тя докосна картината с двореца. — Подробностите са изобразени с удивителна точност, виждат се дори статуите от пясъчник, охраняващи входа. Но на тази картина са показани и двете статуи.

— Защото едната е била използвана като съд за първия ключ — обади се Омаха.

Сафиа кимна.

— Това пано очевидно е било изработено преди разрушението. Но забележете какво липсва. Желязната сфера. Няма я, както и стъклената длан. В центъра на двора от картината стои царицата на Убар. На централно и видно място. Като кръстчето, с което се отбелязва съкровището, така да се каже.

— Какво имаш предвид? — попита Касандра.

Сафиа с усилие потисна пристъпа на истеричен смях. Усилията й да спаси приятелите си, да спаси арабския свят, щяха да спасят и Касандра. Сафиа продължи, без да я поглежда:

— В миналото симетрията е била важна. Равновесието на всички неща. Новият предмет е бил поставен на място, което съвпада с мястото на царицата върху картината. Централното място. Това не може да е случайно.

Омаха се обърна и погледна през входа към желязна сфера.

— Вижте как е разположена дланта. Ако се изправи китката, сякаш ще хвърли сферата към езерото.

Сафиа се обърна с лице към всички.

— Това е последният ключ на царицата. Последният изход. Бомба, оставена да разруши езерото, ако няма друг начин.

— Но доколко можем да бъдем сигурни? — попита Пейнтър.

— Какво пречи да опитаме? — възрази Омаха. — Или ще се получи или не.

Корал се беше приближила до входа.

— Ако ще пробваме, по-добре да побързаме. Всички се събраха при нея.

В центъра на пещерата святкащата фуния се въртеше и гърчеше.

Под нея езерото беше започнало да се вълнува в унисон с въртопа при тавана.

— С какво ще започнем? — попита Пейнтър.

— Трябва да допра ръце върху сферата — каза Сафиа. — Да я активирам като другите ключове.

— И после ще търкулнем топката — каза Омаха.

 

19:35

 

Омаха стоеше на пясъчната пътека в двора. Беше им отнело минутка да разровят пътеката така, че да стига до сферата. Сафиа стоеше пред широкия метър и двайсет глобус от червено желязо.

Куполът горе беснееше.

Сафиа се приближи още малко към сферата. Потри ръце, после посегна между стъклените пръсти на скулптурата.

Омаха видя как рамото й потръпва от болка в раната. Идеше му да хукне към нея, да я дръпне назад, но тя прехапа долната си устна и положи и двете си длани върху сферата.

Когато кожата й докосна метала, припукваща синя мълния се изви в дъга над желязната повърхност. Сафиа отскочи с вик назад.

Омаха я прихвана и й помогна да стъпи отново върху пясъка.

— Благодаря.

— Пак заповядай, маце. — Той я прегърна с ръка през раменете и я поведе назад към двореца. Тя се облегна на него. Приятно беше.

— Гранатата ще се задейства след две минути — каза Пейнтър. — Прикрийте се. — Беше сложил експлозива в основата на скулптурата, за да освободят сферата.

Гравитацията щеше да свърши останалото. Широката улица от предната страна на двореца се спускаше до самото езеро. Не случайно, беше казала Сафиа. Веднъж освободена, топката трябваше сама да се изтъркаля до езерото.

Омаха помогна на Сафиа да влезе в централната зала.

Ослепително ярка мълния избухна зад тях, прогаряйки сенките им върху далечната стена на залата. Омаха ахна от страх да не е избухнала гранатата.

Бутна Сафиа настрани, но експлозия не последва.

— Поредната статична мълния — каза Корал, търкайки очите си. — Удари сферата.

Сафиа и Омаха се обърнаха едновременно. Вън в двора желязната повърхност трептеше, обвита в синя енергия. Стъклената скулптура бавно се топеше и се накланяше. Ръката плъзна топката на земята. Тя се заклати, после се търкулна към арката на входа.

Мина под нея и продължи напред.

Корал въздъхна.

— Красота! — Омаха никога не бе чувал толкова много уважение, вложено в една дума.

Кимна.

— От онази царица можеше да излезе страхотен професионален състезател по боулинг.

— Залегнете! — Пейнтър избута всички настрани, повличайки и Омаха.

Експлозията беше оглушителна. Парчета стъкло се пръснаха в стаята откъм двора. Гранатата на Пейнтър беше избухнала в уреченото време.

Когато взривът затихна, Омаха срещна погледа му.

— Добра работа! — И потупа Пейнтър по рамото. — Добра работа!

— Още се търкаля! — извика Дани от горния етаж. Всички хукнаха по стълбите към балкона горе, където се бяха събрали останалите.

Омаха стигна пръв, теглеше Сафиа след себе си.

Не беше трудно да се проследи маршрута на желязната сфера. Движението и привличаше мълнии от тавана, които я удряха една след друга. Повърхността й светеше, обвита от небесносиня аура. Топката подскачаше, въртеше се и се търкаляше надолу по царския път.

Назъбени светкавици я удряха и заслепяваха публиката… но топката продължаваше надолу към езерото.

— Зарежда се — каза Корал. — Привлича енергия в себе си.

— И се превръща в дълбоководен заряд — добави Дани.

— Ами ако се взриви щом докосне водата? — попита Клей, малко по-назад от другите, готов да се шмугне в двореца при първия признак за неприятности.

Корал поклати глава.

— Докато пада през водата, ще оставя само следа от анихилация. Реакцията ще се прекрати от само себе си още докато топката се движи.

— Но когато спре на дъното… — каза Дани. Корал довърши:

— Тогава тежестта на всичката вода над нея, притискаща неподвижен обект, ще задейства локализирана верижна реакция. Достатъчна да запали всеизвестния фитил на дълбочинния заряд.

— И после „бум“ — каза Дани.

— И то какъв! — съгласи се Корал.

Всички очи следяха неотлъчно сияйната сфера.

Всички очи видяха как преполовява пътя, търкулва се по една рампа, удря се в купчина отломки, останали след бомбардировката на Касандра… и спира.

— Мамка му! — измърмори Дани.

— Мамка му и още как! — съгласи се Корал.

 

19:43

 

Сафиа стоеше с другите на балкона, объркана също като тях. Хората около нея спореха ожесточено.

— Ами ако изстреляме граната? — предложи Касандра.

— Ще изстреляш граната по енергизирана бомба от антиматерия? — каза Омаха. — Как не!

— Ако не улучиш купчината отломки — каза Пейнтър, — ще събориш друга стена и съвсем ще запречиш пътя. Сега сферата просто е спряла. Ако можехме някак да я търкулнем две крачки настрани…

Касандра въздъхна. Сафиа забеляза, че пръстът й още натиска предавателя. Касандра определено се владееше. При всичко, което ставаше, при цялата опасност, тя и за миг не отпускаше хватката си около своя коз, явно с намерението да го използва, независимо от обстоятелствата. Беше упорит боец.

Но същото важеше и за Сафиа.

Клей стоеше със скръстени на гърдите ръце.

— Трябва някой да иде там и да я бутне.

— Ами пробвай — рече Касандра с неприкрито презрение. — При първото движение ще се окъпеш в стопено стъкло.

Корал се размърда, сякаш излизаше от транс.

— Разбира се! Именно движението привлича мълниите, като търкалящата се топка.

— И моите хора — добави Касандра.

— Мълниите изглежда биват привличани от промените в някакво електромагнитно поле, огромно поле с детектори за движение. — Корал погледна надолу. — Но какво ще стане, ако някой може да мине през полето невидим?

— Как? — попита Пейнтър.

Корал погледна към ходжата и другите жени Рахим.

— Те могат да бъдат невидими, когато пожелаят.

— Но това не става наистина — каза Пейнтър. — Те просто влияят на сетивата на наблюдателя, замъгляват ги.

— Да, но как го правят?

Никой не отговори.

Корал се огледа, после изправи гръб.

— О, аз всъщност така и не ви казах!

— Ти знаеш? — възкликна Пейнтър.

Корал кимна и погледна към Сафиа, после отклони поглед.

— Изследвах кръвта й.

Сафиа си спомни, че Корал тъкмо се бе канила да й каже нещо за това, когато хората на Касандра ги бяха нападнали. Какво можеше да бъде то?

Корал посочи към пещерата.

— Също като в езерото, водата в червените кръвни телца на Рахим, а предполагам — и във всичките им клетки и флуиди, е пълна с бакиболове.

— Имат антиматерия в себе си? — почуди се Омаха.

— Не, не, разбира се. Просто флуидите им притежават способността да поддържат вода в конфигурацията на бакибола. Мога да се хвана на бас, че тази способност се дължи на някаква мутация в митохондриалната им ДНК.

Ужас сви гърдите на Сафиа.

— Какво?

Пейнтър докосна лакътя й.

— Карай по-бавно.

Корал въздъхна.

— Командире, спомни си за Тунгуския метеорит в Русия? Появили се мутации в местната флора и фауна. Племето на евенките развило анормални генетични промени в кръвта, особено в Rh-фактора, причинени от гама-радиацията при анихилацията на антиматерия. — Тя махна към вилнеещата навън буря. — Същото имаме тук. В продължение на кой знае колко поколения местното население е била изложено на гама-радиация. После се случило нещо невероятно. При една жена се появила мутация — не в собствената й ДНК, а в ДНК-то на клетъчните й митохондрии.

— Митохондрии? — повтори Сафиа, като се опитваше да си спомни ученото по биология.

— Това са малките образувания вътре в клетките, които плават в цитоплазмата, миниатюрни двигатели, произвеждащи клетъчна енергия. Те са батериите на клетките, грубо казано. Но си имат своя собствена ДНК, независима от генетичния код на човека. Смята се, че някога митохондриите са били вид бактерии, които са били абсорбирани от клетките на бозайниците в процеса на еволюцията. Малка част от ДНК е останала от първоначалния им самостоятелен живот. И понеже се намират единствено в цитоплазмата на клетките, митохондриите на майчината яйцеклетка се превръщат в митохондрии на детето. Именно затова тази способност се предава само по кръвната линия на царицата.

Корал махна към жените Рахим.

— И въпросните митохондрии са мутирали заради гама-радиацията, така ли? — попита Омаха.

— Да. Незначителна мутация. Митохондриите все още произвеждат енергия за клетките, но произвеждат също и малка искра, която активно поддържа бакиболната конфигурация. Мога да се хвана на бас, че ефектът има нещо общо с енергийните полета на тази пещера. Митохондриите са настроени в унисон с нея и съответно зарядът на бакиболовете съвпада с енергията тук.

— И тези заредени бакиболове дават на жените ментални сили? — невярващо попита Пейнтър.

— Мозъкът е съставен от деветдесет процента вода — каза Корал. — Зареди тази система с бакиболове и всичко може да се случи. Вече видяхме способността им да влияят върху магнитни полета. Тази трансмисия на магнитни сили, насочвана от човешка воля и мисъл, изглежда е способна да влияе на водата в мозъците на по-низши същества и донякъде върху нас. Влияе върху волята и възприятията ни.

Очите на Корал се преместиха върху Рахим.

— А ако се фокусира навътре, магнитната сила може да спре деленето на собствените им яйцеклетки, в резултат на което се получава самооплодено яйце. Безполово размножаване.

— Партеногенеза — прошепна Сафиа.

— Добре — каза Пейнтър. — Дори да приема някак всичко това, как ще ни помогне то да се измъкнем от тази каша?

— Ти не ме ли слуша досега? — попита Корал и хвърли поглед през рамо към въртопа на бурята горе и долу, при езерото. Времето изтичаше. Оставаха им минути. — Ако една от жените Рахим се концентрира, тя може да се настрои към тази енергия, да промени магнитната си сила така, че да съвпада с детекторното електромагнитно поле. Те би трябвало да могат да минат през града без опасност за живота си.

— И как ще го направят? — Като станат невидими по своя воля. — Кой би поел такъв риск? — попита Омаха. Ходжата пристъпи напред.

— Аз ще го направя. Долавям истината в думите й.

Корал пое дълбоко дъх, облиза устни и каза:

— Боя се, че ти си твърде слаба. И нямам предвид физически… поне не точно.

Лу’лу се намръщи. Корал обясни:

— При такава буря силите навън са интензивни. Ще е нужно нещо повече от опит. Нужен е някой, чиято кръв е изключително богата на бакиболове.

Корал се обърна и срещна погледа на Сафиа.

— Както знаеш, изследвах кръвта на няколко от жените Рахим, включително и на Лу’лу. Всички те имат само една десета от количеството бакиболове, които откривах в твоите клетки.

Сафиа сбърчи чело.

— Как е възможно? Аз съм само наполовина Рахим.

— Но правилната половина. Майка ти е била Рахим. Нейните митохондрии са предадени на твоите клетки. А в природата има и едно състояние, наречено „хибридна жизненост“ — кръстосването на две различни кръвни линии дава по-силно поколение от продължителното кръстосване на една и съща.

Дани кимна и застана до нея.

— Мелезите по правило са по-здрави от чистокръвните породи.

— Ти си нова кръв — заключи Корал. — И на митохондриите това им харесва.

Омаха пристъпи до Сафиа.

— Искаш тя да отиде при заседналата сфера? През електрическата буря?

Корал кимна.

— Смятам, че само тя би могла да успее.

— Забрави — отсече Омаха. Сафиа го стисна над лакътя.

— Ще го направя.

 

20:07

 

Омаха гледаше Сафиа, застанала на пясъчната пътечка в двора. Беше отхвърлила категорично молбите му да я придружи. Сега беше сама с ходжата. А той я чакаше на прага. Пейнтър стоеше на пост с него. И той не изглеждаше доволен от решението на Сафиа. Поне в това двамата бяха на едно мнение.

Но изборът си беше неин.

Аргументът й беше простичък и необорим: „Или ще се получи, или и без това всички ще умрем.“ Така че мъжете чакаха.

* * *

Сафиа се ослушваше.

— Не е трудно — каза ходжата. — Да станеш невидима не е въпрос на концентрация на волята. Трябва да й обърнеш гръб.

Сафиа се намръщи. Само че думите на ходжата съвпадаха с казаното от Корал. Митохондриите произвеждаха заредени бакиболове, настроени в унисон с енергиите в пещерата. Трябваше просто да ги остави да преминат към естествената си настройка.

Ходжата протегна ръка.

— Първо трябва да съблечеш дрехите си.

Сафиа и хвърли остър поглед.

— Дрехите влияят на способността ни да ставаме невидими. Ако учената жена е права за онези мито… какви бяха, то дрехите изглежда смущават полето, което генерираме около телата си. По-добре ще е да не поемаме излишни рискове.

Сафиа смъкна плаща си, изрита ботушите и съблече блузата и панталоните. Останала по бикини и сутиен, тя се обърна към Лу’лу.

— Ликра и коприна. Тях няма да сваля.

Лу’лу сви рамене.

— А сега се отпусни. Отвори място за мир и покой. Сафиа пое дълбоко въздух няколко пъти. След годините на панически пристъпи беше усвоила различни методи да открива собствения си център. Ала тук уменията й изглеждаха жалки на фона на страхотния натиск.

— Трябва да имаш вяра — каза ходжата. — В себе си. В кръвта си.

Сафиа вдиша дълбоко. Хвърли поглед назад към двореца, към Омаха и Пейнтър. В очите им прочете нуждата им да й помогнат. Но тази пътека беше нейна. За да я извърви сама. Знаеше го с нещо отвъд пулса на сърцето си.

Обърна се напред, решена и уплашена. Толкова много кръв се беше проляла в миналото. В Тел Авив… в музея… по дългия път дотук. Тя беше довела тук всички тези хора. Повече не можеше да се крие. Трябваше да извърви пътеката.

Затвори очи и остави всички съмнения да се оттекат.

Това беше нейната пътека.

Успокои дишането си, оставяйки контрола да отстъпи пред един по-естествен ритъм.

— Чудесно се справяш, дете. А сега хвани ръката ми.

Сафиа посегна и стисна признателно ръката на старицата, изненадана от силата, която откри там. Покоят в душата й набираше сила. Ходжата стисна пръстите й, сякаш да й вдъхне кураж. Докосването й беше познато, допир от миналото. Ръката на майка й. Топлина се разля от тази връзка. Изпълни тялото й.

— Тръгвай — прошепна ходжата. — Довери ми се.

Това беше гласът на майка й. Спокоен, решителен, вдъхна й кураж.

Сафиа се подчини. Босите й стъпала пристъпиха от пясък върху стъкло. Единият крак, после другият. Излезе извън пътеката с ръка назад, стиснала ръката на майка си.

— Отвори очи.

Тя го направи, като дишаше равномерно и къташе топлината на майчината любов дълбоко в себе си. Но все някога трябваше да се пусне. Тя изплъзна пръстите си и направи още една крачка. Топлината остана с нея. Майка й я нямаше, но обичта й продължаваше да живее в нея, в кръвта й, в сърцето й.

Продължи напред, докато бурята вилнееше в пламъци и стъкло.

Вървеше в покой.

* * *

Омаха беше паднал на колене. Дори не беше разбрал кога е станало това. Гледаше как Сафиа се отдалечава, трептяща, все още се виждаше, но някак неземна, ефирна. Когато мина през сянката под арката, за миг изчезна напълно.

Той затаи дъх.

После, отвъд двора, тя отново се появи, като силует от дим, вървеше с равномерна крачка надолу, очертана от светлика на бурята.

Сълзи изпълниха очите му.

Лицето й, само очертания, изглеждаше толкова успокоено. Ако му бъде даден шанс, той би прекарал остатъка от живота си с единствената цел да запази това изражение върху лицето й.

Пейнтър се размърда и отстъпи назад, мълчалив като гроб.

* * *

Пейнтър се качи по стълбите към втория етаж, за да остави Омаха сам. Всички следяха напрегнато с поглед придвижването на Сафиа през града долу.

Корал погледна към него, изражението й излъчваше тревога.

И с основание.

Въртопът от енергии се приближаваше опасно до повърхността на езерото. Водата в самото езеро продължаваше да се върти, а в центъра му, под светлината откъм тавана, се издигаше водна фуния като объркал посоките водовъртеж. Енергиите горе и антиматерията долу се протягаха да се съединят.

Докоснеха ли се, това щеше да е краят на всичко — на самите тях, на Арабския полуостров, а може би и на целия свят.

Пейнтър съсредоточи вниманието си върху призрачната жена долу, която се движеше спокойно по осветените от бурята улици, сякаш разполагаше с цялото време на света. Попаднеше ли в сянка, изчезваше напълно. Той насочи мислите си към нея, сякаш само със силата на волята си можеше да й измоли безопасност, но и да й внуши да побърза. Погледът му се местеше между жената и бурята.

Омаха се появи от долния етаж, бързаше да иде при тях, след като бе изгубил Сафиа от поглед. Очите му светеха, пълни с надежда, страх и — колкото и на Пейнтър да не му се искаше да признае — с любов.

Пейнтър рязко насочи вниманието си обратно към пещерата.

Сафиа почти беше стигнала до сферата.

— Хайде… — изстена Омаха.

* * *

Сафиа вървеше спокойно по улиците. Трябваше да внимава къде стъпва. Желязната сфера беше оставила следа зад себе си. Строшено стъкло. Остри парченца се забиваха в стъпалата й.

Тя не обръщаше внимание на болката, удържаше спокойствието си, дишаше бавно.

Ето че се появи и самата сфера. Повърхността й грееше с лазурна аура. Сафиа я заобиколи и огледа препятствието отпред — паднал участък от стена. Трябваше да търкулне топката две крачки вляво и тя щеше да продължи сама. Плъзна поглед по остатъка от пътя напред. Прав участък чак до езерото. Нищо друго не препречваше пътя на сферата. Едно силно бутване щеше да е достатъчно.

Сафиа застана отстрани на топката, стъпи стабилно, вдигна длани, пое за последно дъх и натисна.

Токовият удар от зареденото желязо я разтърси, дъги затанцуваха по тялото и към краката, главата и отскочи назад, костите й сякаш пламнаха. Натискът й, подсилен от конвулсията, се предаде на сферата и я освободи.

Но когато контактът се прекъсна, една последна енергийна дъга изплющя като бич и я отхвърли я силно назад. Главата й се удари в стената зад нея. Светът потъмня и тя изгуби съзнание.

* * *

Сафиа!

Омаха не можеше да диша. Видял беше ярката енергийна дъга, която я подхвърли като парцалена кукла. После Сафиа падна тежко, съвсем видима, заземена. Не мърдаше.

В безсъзнание, поразена от токов удар или мъртва?

О, Боже…

Той се обърна.

Пейнтър го стисна за лакътя.

— Къде си тръгнал, по дяволите?

— Трябва да стигна до нея.

Пръстите го стиснаха още по-силно.

— Бурята ще те убие, преди да си направил и две крачки.

Кара се приближи.

— Омаха… Пейнтър е прав.

Касандра стоеше до перилото и наблюдаваше всичко през проклетите си очила.

— Докато не се движи, не би трябвало да пострада от мълниите. Обаче не мисля, че мястото ще е безопасно, когато сферата стигне до езерото. Прекалено открито е.

Омаха видя, че сферата почти е стигнала до езерото. А там исполинските сили вилнееха. Пясъчен часовник стърчеше сред просторната пещера. Торнадо от електричество се спускаше за среща с издигаща се фуния вода.

И топката се търкаляше натам.

Мълнии я преследваха и я пронизваха.

— Трябва да опитам! — каза Омаха и се изскубна. Хукна надолу по стълбите.

Пейнтър го следваше по петите.

— Дявол да те вземе, Омаха! Не похабявай напразно живота си!

Омаха прескочи последните стъпала.

— Животът си е мой.

Плъзна се към входа, загуби равновесие и падна по задник. Изхлузи трескаво ботушите си. Левият му глезен, изкълченият, възрази остро на това грубо отношение.

Пейнтър го гледаше намръщено.

— Не е в това въпросът. Сафиа те обича. Ако наистина те е грижа за нея, не прави това.

Омаха свали чорапите си.

— Нямам намерение да се самоубивам. — Изпълзя на колене до входа, загреба шепи пясък от пътеката и ги изсипа в чорапите си.

— Какво правиш?

— Правя си пясъчни обувки. — Омаха се наведе назад, както беше седнал, напъха краката си в чорапите и разпредели пясъка равномерно по целите си стъпала.

Пейнтър го гледаше напрегнато.

— Защо не го… тогава нямаше да се наложи Сафиа да…

— Защото чак сега се сетих. Неволята е майката на проклетата изобретателност.

— Идвам с теб.

— Няма време. — Омаха посочи към босите крака на Пейнтър. — Нямаш чорапи.

И хукна навън, като се пързаляше и залиташе по пясъчната пътека. Стигна до края й и продължи по стъклото. Не беше толкова уверен в успеха на плана си, колкото го беше представил пред Пейнтър. Мълнии се забиваха ослепително около него. Паниката прикачи криле на краката му. От пясъка в чорапите стъпалата го боляха. Глезенът го пронизваше при всяка стъпка.

Но той продължи да тича.

* * *

Касандра трябваше да признае, че тези хора си ги бива. Определено не им липсваше кураж. Гледаше лудия спринт на Омаха по улиците долу. Беше ли я обичал някой мъж така, с цялото си сърце?

Видя, че Пейнтър се връща, но не погледна към него.

Бих ли го позволила на него?

Погледна към сферата, която изпълни последните си няколко скока и се търкулна право към езерото, обвита от сини енергии. Имаше да довърши нещо тук. Обмисли всички варианти, прецени възможностите, в случай че оцелееха след следващата минута. Продължаваше да натиска с пръст бутона.

Видя как Пейнтър напрегнато гледа Сафиа и тичащия Омаха.

И тя, и Пейнтър бяха загубили.

При брега на езерото сферата подскочи за последно, литна и цопна във водата.

* * *

Омаха стигна до Сафиа. Тя лежеше и не мърдаше. Мълнии валяха навсякъде около него. Но той виждаше само Сафиа.

Гърдите й се надигаха и спадаха. Жива беше.

Откъм езерото се чу силен плясък.

Дълбочинният заряд беше пуснат.

Нямаше време. Трябваше да се скрият някъде.

Вдигна Сафиа на ръце и се завъртя. Трябваше да внимава да не я допре до каквато и да било повърхност. Понесъл отпуснатото й тяло, главата й облегната на рамото му, той пристъпи към входа на къща, останала недокосната при бомбардировката, и се мушна вътре. Къщата нямаше да го защити от смъртоносните статични мълнии, но Омаха можеше само да гадае какво ще се случи, когато сферата стигне до езерото. Покрив над главата му звучеше добре.

Движението разбуди Сафиа.

— Омаха…

— Тук съм, маце… — Той клекна, гушна я на коленете си, едва запазваше равновесие върху пясъчните си чорапи. — Тук съм.

* * *

Когато Омаха и Сафиа се скриха в една сграда, Пейнтър премести погледа си към водния гейзер, изригнал от езерото при удара на желязната сфера. Сякаш топката беше пусната от Емпайър Стейт Билдинг. Гейзерът се насочи главоломно към тавана, разливайки се навън, водните капки се запалваха при контакта си с ослепителната буря и падаха надолу като течен огън.

Анихилираща се антиматерия.

Водовъртежът в езерото се разтърси. Водната фуния се загърчи.

Горе обаче въртопът от статичен заряд продължаваше смъртоносното си спускане.

Пейнтър се съсредоточи върху езерото.

Водовъртежът бавно се връщаше към първоначалния си ритъм, обирайки приливните вълни от сблъсъка.

Нищо не се случваше.

Огън от гейзера се разпиля над езерото и подпали малки участъци, които бързо угасваха, връщайки се към равновесното си състояние. Природата обича равновесието.

— Топката сигурно още се търкаля — каза Корал, — търси най-ниската точка на дъното. Колкото по-дълбока е водата, толкова по-добре. Голямото налягане ще помогне да се отключи локализираната верижна реакция и ще насочи силата й надолу.

Пейнтър се обърна към нея.

— Мозъкът ти е като изчислителна машина.

Тя сви рамене.

— Какво мога да направя?

Дани стоеше до нея.

— И ако сферата стигне до най-ниската точка, това ще е най-доброто място да се пропука стъклото над някоя цистерна със земна вода, така че езерната вода да се отцеди.

Пейнтър поклати глава. Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака.

Касандра разкърши рамене до Кара. Петимата бяха последните, останали на балкона. Лу’лу беше завела Рахим в задните стаи на долния етаж. Капитан Ал Хафи и Барак бяха направили същото с неколцината мъже Шахра.

— Нещо става — каза Касандра.

В езерото кръпка черна вода излъчваше червеникаво сияние. Не беше отражение. Сиянието идваше от дълбините. Огън под езерото. За частта от секунда, докато насочат погледите си натам, червенината се ливна във всички посоки.

Чу се дълбок, звучен грохот.

Цялото езеро се вдигна близо метър нагоре и падна обратно.

Концентрични вълни се разляха от центъра му навън. Растящата водна фуния се срина.

— Бягайте долу! — изкрещя Пейнтър. Твърде късно.

Някаква сила, нито вятър, нито ударна вълна, изригна навън, заравни езерото, разля се във всички посоки, тикайки пред себе си стена от нагорещен въздух.

Връхлетя.

Пейнтър, наполовина скрит зад един ъгъл, бе ударен косо в рамото. Краката му се отделиха от пода и той полетя към другия край на стаята сякаш върху огнени криле. Другите бяха поразени в гръб. Удариха се вкупом в отсрещната стена. Пейнтър стискаше здраво очи. Дробовете му горяха от единственото вдишване.

После се свърши.

Горещината изчезна.

Пейнтър се изправи на крака.

— Трябва да се скрием — изграчи той, като ръкомахаше напразно.

Последва земетресение.

Без предупреждение.

Като се изключи един оглушителен трясък, сякаш Земята се разцепваше на две. После дворецът подскочи нагоре, строполи се обратно, всички се сринаха на пода.

Трусът се засилваше. Кулата се разтресе, наклони се на едната страна, после на другата. Издрънча стъкло. Горен етаж на кулата се срина. Колони се чупеха и падаха, някои в града, други във водите на езерото.

През цялото време Пейнтър лежеше по корем.

Силен трясък като от разцепено избухна до ухото му. Той обърна глава и видя целия балкон зад арката да се отделя и да пада навън. Нечия ръка замаха трескаво.

Касандра. Не беше блъсната през вратата като другите — вълната я беше притиснала към външната стена на двореца.

Сега падна заедно с балкона. Ръката й още стискаше детонатора.

Пейнтър запълзя към нея.

Стигна до ръба и огледа земята отдолу. Касандра лежеше просната сред изпотрошени стъкла. Не беше паднала от много високо. Лежеше по гръб, стиснала детонатора на гърдите си.

— Още е у мен! — извика дрезгаво към него, но той не успя да прецени дали думите и бяха предназначени да го заплашат, или да го успокоят.

Тя с мъка стана на крака.

— Дръж се — викна Пейнтър. — Слизам.

— Недей…

Мълния се заби до краката й. Стъклото отдолу се стопи. Тя падна в локвата и потъна до бедрата, преди стъклото да се втвърди.

Не изпищя, макар че цялото й тяло се сгърчи от болка. Плащът й се подпали. Все още стискаше детонатора в юмрук, притиснат до шията й. Най-накрая простена.

— Пейнтър!…

Той забеляза кръпка пясък в двора долу. Скочи и падна тежко, лошо, глезенът му се изкриви, плъзна се. Нищо работа. Стана и разрита пясъка, рехава пътека, по която да стигне до нея.

Строполи се на колене до Касандра. Усещаше мириса на горящата и плът.

— Касандра…? Господи!

Тя му подаде предавателя, лицето и се гърчеше в агония.

— Не мога да го държа повече. Стискай…

Той грабна юмрука й в своя.

Тя отпусна пръсти, оставяйки на него да натиска пръста й върху бутона. Отпусна се на гърдите му, панталоните й пушеха. Кръв се ливна там, където обгорената кожа се срещаше със стъклото — яркочервена кръв, артериална.

— Защо? — попита той.

Тя не отвори очи, само поклати глава.

— … ти дължа.

— Какво?

Тя отвори очи и срещна погледа му. Устните й помръднаха в шепот.

— Ще ми се да можеше да ме спасиш.

Пейнтър знаеше, че не за преди няколко мига говори тя… а за времето, когато още бяха партньори. Очите й се затвориха. Главата й падна на рамото му.

Той я прегърна.

После тя си отиде.

* * *

Сафиа се събуди в ръцете на Омаха. Помириса потта по врата му, усети треперенето на ръцете му. Той я стискаше здраво. Клечеше на пети, гушнал я в скута си. Как се беше озовал Омаха тук? И къде беше това „тук“? Спомените се върнаха отведнъж. Сферата… езерото… Тя се помъчи да се освободи. Движението й стресна Омаха. Загуби равновесие, подпря се с ръка, после я дръпна рязко.

— Саф, не мърдай, моля те.

— Какво стана?

Лицето му беше напрегнато до крайност.

— Нищо особено. Но нека видим дали си спасила арабския свят. — Той се изправи, без да я изпуска, и излезе през вратата.

Сафиа позна мястото, където беше заседнала сферата. И двамата погледнаха към езерото. Повърхността му още се въртеше. Таванът горе плющеше в пламъци.

Сърцето й се сви.

— Нищо не се е променило.

— Скъпа, ти току-що проспа изгаряща вихрушка и силно земетресение.

Сякаш в потвърждение нов остатъчен трус разтърси сградите наоколо. Омаха пристъпи назад, но трусът утихна. Той отново погледна към езерото.

— Виж бреговата линия.

Тя обърна глава. Водата се беше отдръпнала навътре с двайсетина метра.

— Нивото на водата спада.

Той я притисна по-силно.

— Ти успя! Езерото явно се оттича в някоя от подземните цистерни, за които говореше Корал.

Сафиа вдигна поглед към бурята при тавана. Тя също утихваше бавно, заземяваше се. Плъзна очи по тъмнеещия град. Толкова много разрушения! Но още имаше надежда.

— Няма мълнии — каза тя. — Мисля, че огнената буря свърши.

— Няма да рискувам. Хайде. — Той я повдигна малко по-високо в люлката на ръцете си и тръгна нагоре към двореца.

Тя не възрази, но скоро забеляза, че Омаха примижава при всяка стъпка.

— Какво има?

— Нищо. Просто имам пясък в обувките.

* * *

Пейнтър ги видя да идват.

Омаха носеше Сафиа.

Извика им, когато стигнаха двора.

— Омаха, електрическите разряди свършиха. Можеш да пуснеш Сафиа.

Омаха мина покрай него.

— Само от другата страна на прага.

До който така и не стигна. Шахра и Рахим се събраха около тях в двора, поздравяваха ги и им благодаряха. Дани прегърна брат си. Изглежда му каза нещо за Касандра, защото Омаха погледна към трупа й.

Пейнтър го беше покрил с един плащ. Вече беше дезактивирал детонатора и бе изключил приемника. Нищо не заплашваше Сафиа.

Той огледа събралите се хора. Като се изключат множеството натъртвания, ожулвания и леки изгаряния, всички се бяха измъкнали невредими от огнената буря.

Корал се изправи. Държеше един от гранатометите — допря тока на колан към него и токата се прилепи. Видя, че я гледа.

— Намагнитизиран се е — каза тя и го хвърли настрани. — Някакъв вид магнитен импулс. Интересно.

В този миг нов вторичен трус разтърси мястото, достатъчно силен да разтроши поредната колона, отслабена от първото земетресение. Колоната се строполи с гръмотевичен трясък.

Това отрезви всички и им напомни за опасностите, които още ги дебнеха тук.

Сякаш да подчертае това, басов грохот се разнесе откъм ниското и разтърси стъклото под краката им. Придружаваше го нисък звук, като от мотриса в метро.

Никой не помръдна. Всички бяха затаили дъх.

И тогава от езерото изригна гейзер, издигна се колкото триетажна сграда, дебел като двестагодишен дъб.

Преди това езерото се беше отцедило до размерите на малък басейн, една четвърт от първоначалната му големина. Чудовищни пукнатини шареха дъното му, като гледано отвътре спукано яйце. Сега водата се изливаше обратно вътре.

Те всички зяпнаха.

— Вторичните трусове сигурно са пропукали изворите на земна вода — каза Дани. — Някоя от глобалните системи.

Езерото бързо се пълнеше.

— Това място ще се наводни — каза Пейнтър. — Трябва да се махнем оттук.

— От огън се натресохме на вода — недоволно измърмори Омаха. — Става все по-хубаво и по-хубаво.

* * *

Сафиа помогна да съберат децата. Изнесоха се възможно най-бързо от двореца. По-младите мъже Шахра помагаха на стариците Рахим.

Докато стигнат до подножието на стълбите, езерото вече беше преляло над първоначалните си брегове и наводняваше долната част на града. А гейзерът продължаваше да шурти.

Най-силните мъже минаха напред с фенерчета в ръка. Големи скални късове и купчини камъни препречваха на места прохода. Мъжете имаха грижата да отворят пътека между тях.

Останалите от групата изчакваха, придвижваха се през разчистените участъци, пропълзяваха през препятствията, по-силните помагаха на по-слабите.

После откъм върха се чу вик. Вик на радост.

— Уррааа!

Вик, който Сафиа чу с облекчение.

Свобода!

Групата се нижеше бързо по стълбището. Пейнтър ги чакаше горе. Помогна да я издърпат навън. Посочи й нещо с ръка, после се наведе да помогне на Кара зад нея.

Платото беше неузнаваемо. Превърнало се беше в купчина отломки. Сафиа се огледа. Ветровете духаха силно, но бурята беше отминала, енергията й — всмукана и потопена от огнената буря долу. Пълна луна грееше на небето, обливайки света в сребристо.

Капитан Ал Хафи й посочи с лъча на фенерчето да мине по една пътечка надолу сред натрупаните камънаци, за да направи място за другите. Хора продължаваха да излизат от прохода.

След малко групата се спусна по каменистия склон и излезе на пясъка. Пясъчният въртоп беше изкопал падина, чиито склонове се спускаха към платото на километри околовръст. Минаха покрай обгорените останки на трактора и камионите. Пейзажът беше нашарен с драскулки стопен пясък, който още димеше в нощния въздух.

Пейнтър се затича към преобърнатия трактор. Покатери се в кабината, изчезна за известно време, после излезе отново с лаптоп в ръка. Компютърът изглеждаше повреден, куфарчето му беше обгорено.

Сафиа вдигна вежди учудено, но той така и не и обясни защо е избрал да спаси именно това.

Продължиха напред през пустинята. Зад тях от платото извираше вода и бавно пълнеше падината.

Сафиа вървеше с Омаха и го държеше за ръка. Хората си говореха шепнешком. Сафиа забеляза Пейнтър, който вървеше сам.

— Само за минутка — каза тя, стисна ръката на Омаха и я пусна.

Тръгна към Пейнтър и влезе в крачка с него. Той я погледна, в очите му — изненада.

— Пейнтър, аз… исках да ти благодаря.

Той се усмихна, меко и всъщност едва доловимо.

— Не ми дължиш благодарност. Това ми е работата.

Тя вървеше редом с него и знаеше, че той прикрива много по-дълбоко чувство. То прозираше в очите му, в начина, по който избягваше да срещне погледа й.

Тя погледна към Омаха, после отново към Пейнтър.

— Аз… ние…

Той въздъхна.

— Сафиа, ясно ми е.

— Но…

Той обърна лице към нея, сините му очи — наранени, но уверени.

— Ясно ми е. Наистина. — И кимна към Омаха. — Той е добър човек.

Искаше й се да му каже хиляда неща.

— Върви — тихо каза той с онази мека, изстрадана усмивка.

Понеже нямаше думи, които наистина да го утешат, Сафиа се върна при Омаха.

— Какво беше това? — попита той, като се опита думите му да прозвучат небрежно, но не постигна дори минимален успех.

Тя го хвана отново за ръката.

— Казахме си довиждане…

Групата се изкачи до билото на пясъчната падина. Зад тях вече се беше образувало истинско езеро, останките на платото едва се виждаха в центъра му.

— Има ли причина да се притесняваме дали всичката тази вода съдържа антиматерия? — попита Дани, когато спряха на билото.

Корал поклати глава.

— Комплексите от антиматерия и бакиболове са по-тежки от обикновената вода. Бакиболовете би трябвало да са потънали при оттичането на езерото в големия извор долу. С времето ще се смесят с водата в обширната подземна система и бавно ще се анихилират. Без да причинят някакъв катаклизъм.

— Значи това е краят — каза Омаха.

— Краят и на нашите способности — добави Лу’лу, застанала между Кара и Сафиа.

— Какво искаш да кажеш? — попита стресната Сафиа.

— Благословиите вече ги няма. — Без тъга, само с простичко примирение.

— Сигурна ли си?

Лу’лу кимна.

— Случвало се е и преди. На други. Както ти казах. Това е крехък дар, който лесно се поврежда. Нещо стана по време на земетресението. Усетих го. Повей на вятър през тялото ми.

Кимания от другите жени Рахим.

— Магнитният импулс — каза Корал, дочула разговора им. — Такава мощна сила би била способна да дестабилизира бакиболовете, да ги срине. — Корал кимна към Лу’лу. — Когато някоя от вашите жени изгуби таланта си, той връща ли се някога?

Ходжата поклати глава.

— Интересно — каза Корал. — За да умножават митохондриите бакиболове в клетките, те сигурно се нуждаят от няколко бакибола като модел, като семена, като онези в първоначалното оплодено яйце. Но ако всички бъдат унищожени митохондриите не могат самостоятелно да породят нови.

— Значи способностите наистина са изчезнали — смутено промълви Сафиа. Погледна към дланите си, спомни си топлината и усещането за пълен покой. Изчезнали…

Ходжата взе ръката й в своята и я стисна. Сафиа усети дългата нишка време — от уплашеното момиче, изгубило се в пустинята и търсещо убежище сред скалите, до жената, която стоеше сега до нея.

Не, може би магията не беше изчезнала напълно.

Топлината и покоят, които беше изпитала преди, нямаха нищо общо с дарове или благословии. Те идваха от човешкия контакт. Топлината на семейството, покоят на увереността в себе си. Такава благословия би била достатъчна за всеки.

Ходжата вдигна ръка и докосна рубинената сълза под лявото си око. Каза тихо:

— Ние, Рахим, наричаме това Тъгата. Носим го като символ на последната сълза, проронена от царицата, когато е напуснала Убар, проронена за мъртвите, за самата нея, за онези, които ще носят нейното бреме. — Лу’лу отпусна ръка. — Тази нощ, под тази луна, името й вече е друго — просто „Фара“.

Сафиа преведе.

— Радост…

Старицата кимна.

— Първата сълза, проронена от щастие заради новия ни живот. Товарът най-после е вдигнат от плещите ни. Можем да напуснем сенките и отново да тръгнем под лъчите на слънцето. Времето ни в изгнание свърши.

Следа на душевен смут изглежда се бе задържала върху лицето на Сафиа.

Ходжата протегна ръка и бавно я обърна към себе си.

— Запомни, дете, че животът не е права линия. А кръг. Пустинята отнема, но и дава. — Освободи ръката си и махна към новото езеро, което се пълнеше зад тях. — Убар го няма, но Райската градина се върна.

Сафиа плъзна поглед по огрените от луната води.

Представи си арабския свят от миналото, преди Убар, преди падането на метеорита, земя на просторни савани, злачни гори, лъкатушни реки, всичко това пълно с живот. Гледаше как водата залива изгорените пясъци на нейния дом, как минало и сегашно се сливат в едно.

Беше ли възможно?

Райската градина… преродена.

Омаха застана зад нея и я обгърна с ръце.

— Добре дошла вкъщи! — прошепна той в ухото й.