Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (15)

14.
Осквернители на гробници

3 декември. 20:07

Джебал Ейтеен

 

Пейнтър погледна часовника си. Още една минута.

Лежеше по корем в основата на една финикова палма, скрит зад акациев храст. Дъждът трополеше по балдахина от листа над главата му. Беше заел позиция далеч вдясно от пътя, внимателно бе вървял по стръмна скална стена, за да стигне до това място. Откриваше се чудесна гледка към паркинга пред гробницата.

С очилата за нощно виждане пазачите се забелязваха лесно в мрака, всички със сините си якета, сега с вдигнати качулки, да ги пазят от дъжда. Повечето стояха на пост близо до пътя, но неколцина обикаляха бавно в широки кръгове около комплекса. Беше изгубил безценни минути да пропълзи на тази позиция, промъквайки се между патрулиращите пазачи.

Пейнтър забави дишането си, за да се подготви. Предстоеше му трийсет метра спринт до най-близкия джип. Премисли за последно плана, представи си го визуално, доуточни го. Задвижат ли се веднъж нещата, нямаше да има време да мисли, а само да реагира.

Погледна отново часовника си. Времето беше изтекло.

Бавно се повдигна до клек, в свита поза. Напрегна слух, изключи трополенето на дъжда. Нищо. Пак погледна часовника си. Десетте минути бяха изтекли. Къде бяха…

И тогава я чу. Песента се издигна откъм долината зад него. Хвърли поглед през рамо. През очилата за нощно виждане светът тънеше в зеленикави сенки, но откъм ниското грееха ярки петна. Факли и фенерчета. Гледаше как мъжете от Байт Катир тръгват бавно и спокойно нагоре по пътя, без да прекъсват песента си.

Насочи вниманието си обратно към комплекса на гробницата.

Пазачите бяха усетили раздвижването на кервана и бавно концентрираха позициите си около пътя. Двама се шмугнаха в храсталаците отстрани и продължиха надолу към първия завой.

След като вражеските сили се отдалечиха от паркираните джипове, Пейнтър направи своя ход. Измъкна се от укритието си, като се движеше силно приведен, и пробяга трийсетината метра до най-близкия джип, като внимаваше да прескача локвите по пътя си. Никой не вдигна тревога.

Приклекна зад джипа и отвори намасления цип на чантичката си за принадлежности. Извади експлозивите C4, поотделно увити с целофан, и пъхна един от тях над гумата на джипа, близо до резервоара с бензин.

Мислено благодари на Касандра за подаръка, който му беше оставила. Съвсем нормално беше да й върне забравеното.

Все така приведен, той изтича към следващия джип и постави втория експлозив. Третия джип не докосна, само се увери, че ключовете са оставени на таблото. Подобна предпазливост беше нормална практика при оперативна ситуация. Когато се разхвърчат лайната, няма кога да гониш шофьора с ключовете.

Доволен, той огледа паркинга. Пазачите се бяха концентрирали върху приближаващата група хора и камили.

Завъртя се и хукна към ниския зид около комплекса. Стремеше се паркираните джипове да остават между него и пазачите. Чу викове долу зад себе си… на арабски… нещо като разгорещен спор. Пеенето беше спряло. Две камили изблеяха самотно под акомпанимента на звънчетата. Бедуините се бяха изкачили наполовина по възвишението.

Трябваше да побърза.

Прехвърли се през ниския зид. Беше висок само метър и половина. Избра изолирано място зад джамията. Приземи се малко по-тежко, отколкото беше възнамерявал, но шумът потъна сред трясъка на поредната гръмотевица.

Пейнтър спря за миг. Светлина струеше от двете страни на джамията откъм двора пред сградата. Грееше ослепително ярко през очилата за нощно виждане. Чу приглушени гласове, но дъждът поглъщаше думите. Нямаше представа колко души има отпред.

Приведен така, че силуетът му да остава под стената, той изтича покрай задната стена на джамията. Стигна до една задна врата и натисна дръжката. Заключено. Би могъл да насили вратата, но щеше да вдигне твърде много шум. Продължи нататък, търсеше прозорец или друг вход за вътрешността. Беше рисковано да се опита да стигне до предния двор покрай джамията. Нямаше къде да се прикрие, а и светлината беше силна. Трябваше да мине някак през джамията, за да се приближи. За да отмъкне Сафиа под носа на Касандра, трябваше да е близо до центъра на действието.

Стигна до далечния ъгъл на джамията. Никакви прозорци дотук. Кой строеше сгради без прозорци на задната стена? Намираше се в обрасла с бурени малка зеленчукова градина. Две финикови палми стояха на пост в горния и край.

Пейнтър погледна нагоре. Една от палмите растеше близо до стената на джамията, засенчвайки ръба на покрива, който беше плосък. Ако можеше да се покатери по палмата… да стигне до покрива…

Огледа гроздовете фурми, провиснали под широките листа. Катеренето нямаше да е от лесните, но се налагаше да рискува.

Пое дълбоко дъх и скочи възможно най-високо, обхвана с ръце дънера и запъна крака в кората. Тя обаче се оказа твърде гладка. Веднага се плъзна надолу и тупна по задник в калта.

Тъкмо щеше да се надигне, когато забеляза две неща, и двете скрити зад живия плет — алуминиева стълба… и една бледа ръка.

Ръката не мърдаше.

Припълзя напред и разтвори храстите. Една стълба беше подпряна на задната стена заедно с градинарска ножица. Разбира се — все трябва да имаше начин да се стигне да онези провиснали фурми. Трябваше сам да се сети да потърси стълба.

Премести се до проснатата на земята фигура.

Възрастен арабин в роба „дишдаша“, бродирана със златна нишка. Най-вероятно работеше тук, служител някакъв. Не помръдваше. Пейнтър притисна ръка към гърлото му. Още беше топъл. Бавен пулс туптеше под пръстите на Пейнтър. Жив, но в безсъзнание.

Пейнтър се изправи. Дали Касандра не му беше пуснала стреличка, както при Клей? Но защо ще го довлича тук отзад и ще го крие? Изглеждаше нелогично, но той не разполагаше с време да размишлява върху тази загадка.

Измъкна стълбата, провери дали все още е извън полезрението на пазачите и я опря на задната стена на джамията. Стълбата стигаше почти до покрива.

Достатъчно.

Докато се катереше, погледна през рамо. Пазачите бяха променили позициите си и сега препречваха пътя. Надолу по склона се виждаха светлините и факлите на племенния клан, сбрал се на плътна група на известно разстояние от пазачите. Бяха спрели и започваха да си правят бивак. От време на време до Пейнтър долитаха високи гласове, всичките на арабски, докато хората долу се правеха на номади, спрели да пренощуват.

Стигнал до върха на стълбата, Пейнтър се хвана за ръба на покрива и се изтегли нагоре, преметна крак през ръба и се претърколи на покрива.

Превит на две, той хукна към минарето близо до фасадата. На по-малко от метър под линията на покрива открит балкон обграждаше куличката — оттам имамът призоваваше за молитва местните поклонници. Лесно беше да се хване за парапета и да се прехвърли през балюстрадата.

Клекна и пропълзя по балкона. Дворът се беше проснал под него. Светлината беше твърде силна за очилата му, така че той ги вдигна на челото си и огледа разположението долу.

От другата страна малката площадка с реставрирани руини се къпеше в светлина.

Едно фенерче лежеше изоставено близо до входа на съседната гробница. Лъчът му осветяваше метален прът, забит в земята. На върха му изглежда имаше някаква скулптура вероятно бюст.

Отдолу се надигнаха гласове… откъм гробницата. Вратата й към двора беше отворена. Вътре се движеха светлини.

Пейнтър чу познат глас.

— Покажи ни на картата.

Касандра. Стомахът му се сви, сякаш бе глътнал огнена топка.

После й отговори Сафиа:

— Не откривам никакъв смисъл. Може да е навсякъде.

Пейнтър се сви по-ниско. Слава Богу, още беше жива! Заля го вълна от облекчение и нова тревога. Колко души имаше там? Няколко минути оглежда сенките по запотените прозорци. Трудно беше да се каже, но в помещението едва ли бяха повече от четирима. Огледа двора за пазачи. Нямаше. Изглежда всички се бяха скрили на сушина в сградата.

Ако действаше бързо…

Тъкмо се изправяше, когато някой излезе през вратата на гробницата — висок атлетичен мъж, целият в черно. Пейнтър застина, обзет от страх, че са го забелязали.

Мъжът нахлупи още повече шапката над очите си и излезе под дъжда. Коленичи до пръта.

Пейнтър го наблюдаваше как посяга към основата на пръта и прокарва пръсти нагоре по дължината му. Какво прави този, по дяволите? Стигнал до върха на пръта, мъжът стана и бързо се върна в гробницата, изтърсвайки шапката си.

— Шейсет и девет — каза той, докато хлътваше вътре.

— Сигурен ли си? — Това пак беше Касандра.

— Да, съвсем сигурен, по дяволите!

Пейнтър не смееше да чака повече. Мушна се приведен под арката към Спиралното стълбище, което водеше надолу в джамията. Намести очилата за нощно виждане на очите си и огледа тъмното стълбище.

Изглеждаше мирно и тихо.

Извади пистолета си и свали предпазителя.

Нащрек за пазачи, той тръгна с едното рамо близо до стената, пистолетът насочен напред. Покриваше в дъга молитвената стая на джамията, докато се спускаше. Стаята беше празна, молитвени килимчета бяха натрупани на купчина в дъното. Пейнтър стигна до последното стъпало и се придвижи към предния вход.

Външните врати бяха отворени. Той вдигна очилата за нощно виждане на челото си и навлезе странично във входа. Коленичи в единия край на прага. Покрита веранда минаваше по протежение на предната стена. Точно пред него три стъпала водеха надолу към двора. От двете страни нисък зид опасваше верандата, с арковидни отвори на върха.

Пейнтър огледа близката околност.

Дворът оставаше празен. Приглушени гласове се чуваха откъм другата страна на пътя.

Ако притичаше до гробницата и се скриеше от външната страна на входа…

Направи бързи изчисления наум. Бързината беше от основно значение, за да проработи този план. Изправи се и стисна здраво пистолета.

Едва доловим шум го накара да застине. Идваше отзад.

Прониза го ужас, като електрически удар.

Не беше сам.

Завъртя се на пета, като едновременно приклекна с насочен към тъмната вътрешност на джамията пистолет. Откъм сенките два тъмни силуета вървяха към него, очите им проблясваха на светлината от двора. Очи котешки и гладни.

Леопарди.

Тихи като нощта, двете котки се приближаваха към него.

 

20:18

 

— Покажи ни на картата — каза Касандра.

Кураторката беше коленичила на пода на гробницата над същата карта, по която се бяха ориентирали и преди. Права синя линия водеше от първата гробница на брега на морето към тази в планината. Втора линия, в червено, се отклоняваше встрани на североизток, пресичаше планините и навлизаше в огромната празна широта на пустинята Руб ал-Кали обширната Празна четвъртина на арабския свят.

Сафиа поклати глава, проследявайки с пръст линията към пясъците.

— Не откривам никакъв смисъл. Може да е навсякъде.

Касандра също се взираше в картата на пода. Търсеха изгубен град в пустинята. Трябваше да е някъде по протежение на тази линия, но къде точно? Линията минаваше през центъра на огромния пустинен район. Наистина можеше да бъде навсякъде.

— Пропускаме нещо. — Сафиа се отпусна назад на пети и разтри слепоочията си.

Радиостанцията на Кейн изжужа и прекъсна мислите й. Той заговори в прикрепения на гърлото си микрофон.

— Колко са? — Последва дълга пауза. — Добре, просто ги наблюдавайте внимателно. Важното е да не се приближават повече. Обади ми се при евентуална промяна.

Касандра го изгледа. Той вдигна рамене.

— Онези пясъчни плъхове, които видяхме край пътя, са се върнали. Направили са лагер на мястото, където ги видяхме преди.

Касандра забеляза тревогата, изписала се по лицето на Сафиа. Жената се страхуваше за безопасността на сънародниците си. Добре.

— Нареди на хората си да застрелят всеки, който се приближи.

Сафиа се стегна при тези думи. Касандра посочи към картата.

— Колкото по-скоро разрешим загадката, толкова по-скоро ще се махнем оттук. — Това трябваше да запали огън под задника на кураторката.

Сафиа мрачно се взираше в картата.

— Трябва да има някакъв маркер за разстояние, вграден в артефакта. Нещо, което пропускаме. Нещо, което да подсказва на какво разстояние по тази линия трябва да търсим.

Сафиа затвори очи и се залюля леко на пети. После внезапно спря.

— Какво? — попита Касандра.

— Копието — каза тя и погледна към вратата. — Забелязах резки по дръжката му. Реших, че са просто за украса. Но в древните времена разстоянията често са били записвани с резки върху пръчка.

— Значи броят на резките може да означава разстояние?

Сафиа кимна и понечи да се изправи.

— Трябва да ги преброя.

Касандра й нямаше доверие. Лесно би било да ги излъже и подведе. А на тях им трябваше верният брой.

— Кейн, иди там и преброй колко резки има върху дръжката на копието.

Той се намуси, но все пак се подчини и нахлузи на главата си мократа шапка.

След като той излезе, Касандра клекна до картата.

— Това трябва да е окончателното местоположение. Първо крайбрежието, после планините, а сега пустинята.

Сафиа сви рамене.

— Вероятно си права. Числото три има особена роля в древните вярвания. Както в троицата на християнския Бог — Бащата, Синът и Светия дух, — или древната небесна тройка — луната, слънцето и зорницата.

Кейн се появи на прага, отърсвайки дъжда от шапката си.

— Шейсет и девет.

— Сигурен ли си?

Той направи физиономия.

— Да, съвсем сигурен, по дяволите!

— Шейсет и девет — повтори Сафиа. — Така трябва да е.

— Защо? — попита Касандра.

— Шест и девет — обясни Сафиа, забила поглед в картата. — И двете се делят на три. Вече споменах, че числото три има особена роля. А шейсет и девет е магическо число.

— Аз пък винаги съм си мислил, че шейсет и девет означава нещо друго — каза Кейн.

Сафиа не реагира на думите му, сякаш не ги беше чула, а продължи работата си — мереше с транспортир и изчисляваше с калкулатор. Касандра гледаше над рамото й.

— Това са шейсет и девет мили по протежение на червената линия. — Сафиа огради мястото с кръгче. — Ето тук, в пустинята.

Касандра коленичи, взе транспортира и провери измерванията. Взираше се в червеното кръгче и пресмяташе наум географската ширина и дължина.

— Значи това може да е мястото на изгубения град?

Сафиа кимна. Продължаваше да се взира в картата.

— Това е най-доброто ми предположение.

Касандра сбърчи чело, усещайки, че жената крие нещо от нея. Направо я виждаше как премисля нещо. Стисна Сафиа за китката.

— Какво не ми казваш…

Наблизо изтрещя изстрел.

Можеше да е случаен изстрел. Или пък някой от бедуините си е прострелвал пушката. Касандра обаче знаеше, че не е така. Завъртя се.

— Пейнтър…

 

20:32

 

Първият изстрел на Пейнтър беше напосоки — докато падаше назад през вратата на джамията. Приземи се по гръб на верандата. Един ъгъл на стената изригна в дъжд от мазилка. Леопардите вътре се разделиха и изчезнаха в сенките на джамията.

Пейнтър се хвърли зад ниския зид на верандата. Глупак! Не трябваше да стреля. Беше реагирал, без да мисли, воден от инстинкта за самосъхранение. Обикновено не правеше така. Ала някакъв ужас извън леопардите го беше стиснал за гърлото, сякаш нещо го беше поразило до най-дълбоките гънки на мозъка.

И беше проиграл елемента на изненадата.

— Пейнтър! — Викът дойде откъм гробницата.

Касандра.

Пейнтър не смееше да помръдне. Леопардите го дебнеха от към вътрешността, Касандра — отвън. Дамата или тигърът? В този случай и двете означаваха смърт.

— Знам, че си дошъл за жената! — извика Касандра. Трясък на гръмотевица подчерта думите й. Пейнтър не помръдна. Касандра можеше само да гадае от коя посока е дошъл изстрелът. Звуците се движеха по-особено сред тези планински възвишения. Представи си я как се крие в гробницата и вика през прага. Не смееше да излезе на открито. Знаеше, че е въоръжен, но не знаеше къде е.

Как би могъл да използва това в своя полза?

— Ако не се покажеш в следващите десет секунди — с вдигнати ръце и невъоръжен, — ще застрелям пленничката.

Налагаше се да мисли бързо. Да се покаже означаваше да го убият заедно със Сафиа.

— Знаех си, че ще дойдеш, Кроу! Наистина ли допускаше, че ще се вържа на онези приказки, че си тръгнал към йеменската граница?

Пейнтър потръпна. Беше изпратил имейла с фалшивата информация само преди няколко часа през обезопасен сървър като тестов балон. Опасенията му се бяха потвърдили — информацията беше стигнала до Касандра. Обзе го чувство на отчаяние. Това можеше да означава само едно. Предателството в Сигма започваше от върха. Шон Макнайт… собственият му шеф… Това ли беше причината Шон да прикрепи Касандра към него от самото начало? Изглеждаше невъзможно.

Пейнтър затвори очи и пое дълбоко дъх с чувството, че е попаднал в пълна изолация.

Сега беше съвсем сам тук, отрязан. Нямаше с кого да се свърже, на кого да се довери. Странно, но мисълта за това му вля нова енергия. Заля го шеметно чувство на свободата да разчита на себе си и на онова, което му предлагаше непосредствената ситуация.

Трябваше да му стигне.

Пейнтър бръкна в чантичката на корема си и опипом намери радиопредавателя.

Гръмотевица изтрещя раздиращо. Дъждът заплющя по-силно.

— Пет секунди, Кроу.

Всичкото време на света…

Натисна бутона на предавателя и се претърколи към стълбите.

 

20:34

 

На седемдесет метра оттам Омаха подскочи, когато двете експлозии метнаха джиповете във въздуха сред ярка светлина като от удар на светкавица. Взривната вълна го оглуши и го разтърси до кости.

Това беше сигналът на Пейнтър. Беше се погрижил за Сафиа.

Преди малко единичен изстрел го бе ужасил. Сега пламъци и отломки валяха по целия паркинг. Мъже лежаха проснати в прахта. Двама горяха, покрити с горящ бензин.

Време беше да се действа.

— Сега! — извика Омаха, но викът прозвуча тенекиено в собствените му уши.

Явно все пак го бяха чули, защото от гората край него затрещяха изстрели. Няколко картечни откоса просветнаха откъм високия скален корниз, надвиснал над паркинга, където бяха заели позиция двама стрелци от племенния клан.

Горе при гробницата двама пазачи се опитваха да станат от земята. После се разтърсиха като от токов удар и телата им отхвръкнаха назад. Застреляни.

Други пазачи потърсиха прикритие като опитни бойци. Оттеглиха се зад стените, ограждащи комплекса — най-близкото и надеждно за момента прикритие.

Омаха вдигна бинокъла си.

На равното било двата горящи джипа осветяваха паркинга. Третото возило беше отхвърлено на няколко метра от взривната вълна. Локви горящ бензин пушеха под дъжда върху капака и край гумите му. Планът на Пейнтър беше да използва третия джип като средство за бягство. Досега трябваше вече да е стигнал при него.

Къде беше? Какво чакаше още?

Вой се надигна вдясно от Омаха. Дрънчаха звънчета. Дузина камили се пръснаха нагоре по хълма. Сред тях тичаха бедуините. Прикриващ огън се изсипа откъм линията на дърветата.

Чуха се няколко ответни изстрела. Една камила изврещя и падна на коляно в прахта. Експлозия разкъса склона вляво от Омаха. Огнени езици и откъснати клони, пушещи листа и пръст изригнаха нагоре.

Граната.

А после нов звук.

Идваше откъм дълбоката клисура вдясно.

Мамка му!…

Пет миниатюрни хеликоптера се издигнаха в полезрението му, бързи като комари. Едноместни. Само перки, двигател и пилот. Приличаха на летящи шейни. Прожектори заиграха по земята, последвани от автоматичен огън.

Камили и хора се пръснаха във всички посоки.

Омаха гневно стисна юмрук. Кучката ги е очаквала. Беше си подсигурила подкрепление в засада. Как беше разбрала?

Корал и Барак се появиха от двете му страни.

— Пейнтър ще има нужда от помощ — изсъска Корал. — Вече не може да стигне до третия джип. Мястото е твърде открито.

Омаха погледна нагоре към паркинга, който се беше превърнал в кървава баня от трупове на хора и камили. Откъм гората мъжете на шейха стреляха към хеликоптерите и не им даваха да се снижат. Но те продължиха зигзагообразния си патрулиращ полет над комплекса.

Целият план беше отишъл по дяволите.

Но Сафиа беше някъде там, горе. Този път Омаха нямаше да я изостави.

Корал извади пистолета си.

— Отивам.

Омаха стисна ръката й. Мускулите и бяха като стоманена въжета. Той я стискаше здраво, в знак че няма място за спорове.

— Този път отиваме всички.

 

20:35

 

Кара гледаше калашника в скута си. Пръстите й се тресяха неконтролируемо върху приклада и й беше невъзможно да се концентрира. Усещаше очите си несъразмерно големи за главата, чувство, което вещаеше мигренозен пристъп, стомахът й се надигаше в призиви за повръщане.

Мечтаеше си за едно малко оранжево хапче.

До нея Клей се мъчеше да запали двигателя. Завъртя отново ключа, но той сякаш се беше заклещил. Дани седеше на задната седалка, въоръжен само с един пистолет.

Експлозията беше осветила хълмовете на север като изгряващо слънце. Сигналът на Пейнтър. Над двете долини екливите откоси картечна стрелба звучаха като фойерверки.

— Шибан боклук! — изпсува Клей и удари с ръка по волана.

— Задавил си го — троснато рече Дани.

Кара гледаше през прозореца. Червеникавият блясък на север още се виждаше. Бяха започнали. Ако всичко е минало добре, другите всеки момент щяха да се появят с един от джиповете на похитителите. Остатъкът от групата щеше да се пръсне сред хълмовете. Мъжете от Байт Катир знаеха много пътечки през гористата планина.

Но я глождеше усещането, че нещо не е наред.

Може да бяха само шиповете в главата й. Ставаха все по-остри с всяко вдишване. Болка се стрелна зад очите й. Дори светлината от таблото й се струваше прекалено ярка.

— Ще изтощиш акумулатора — предупреди Дани, когато Клей се опита отново да запали. — Дай му почивка. Пет минути най-малко.

Жужене изпълни черепа на Кара, сякаш тялото й беше антена на радио, което улавя само статичен шум. Трябваше да направи нещо. Не можеше повече да седи така. Дръпна дръжката и едва не изпадна през вратата.

— Какво правиш? — уплашено извика Клей.

Тя не отговори. Стъпи на пътя. Бяха паркирали пикапа под клоните на едно тамариндово дърво. Тя излезе на открито и се отдалечи на известно разстояние нагоре по пътя, така че да не се вижда от пикапа.

Престрелката продължаваше.

Кара не и обърна внимание, насочила мислите си към нещо, което беше по-близо.

Стара жена стоеше на пътя с лице към нея, сякаш я чакаше. Беше облечена с дълго пустинно наметало, лицето и бе скрито зад черен воал. В костеливите си пръсти държеше тояга от чепато дърво, гладка и лъскава от дългата употреба.

Главата на Кара пулсираше. После статичният шум най-после заглъхна, когато радиото попадна на вярната станция. Болката и гаденето изчезнаха. За миг се почувства в безтегловност, освободена.

Жената просто я гледаше.

Безчувственост изпълни цялото тяло на Кара. Тя не оказа съпротива. Пушката падна от безжизнените и пръсти.

— Тя ще има нужда от теб — най-накрая каза жената и й обърна гръб.

Кара тръгна след нея, движеше се като насън.

Назад при тамариндовото дърво двигателят на пикапа изръмжа и замлъкна.

Кара продължи да върви надолу към обраслата с дървета долина, пътят остана зад нея. Тя не се възпротиви, дори и да беше способна на съпротива.

Знаеше кой се нуждае от нея.

 

20:36

 

Бяха блъснали Сафиа на колене, с ръце на върха на главата. Касандра клечеше до нея с пистолет до основата на тила й, другият бе насочен към входа. И двете бяха с лице към входа, застинали напрегнато в дъното на помещението. Гробната могила беше между тях и отворената врата.

Веднага след експлозията Касандра беше изключила светлините и беше пратила Кейн през един прозорец на задната стена. Да заобиколи. Да открие Пейнтър.

Сафиа преплете пръсти и ги стисна. Наистина ли беше вярно? Възможно ли бе Пейнтър да е още жив, да е някъде отвън? Дали и другите бяха оцелели? Очите й плувнаха в сълзи. Каквото и да ставаше, поне не беше сама. Пейнтър беше някъде отвън.

Отвъд сградите все още трещеше стрелба.

Огньове хвърляха алени светлосенки в нощта.

Чу ритмичния звук на хеликоптери, откоси автоматичен огън.

— Просто ни пусни — примоли се Сафиа. — Вече имаш координатите на Убар.

Касандра не благоволи да й отговори, вниманието й бе насочено изцяло върху вратата и прозорците. Сафиа не беше сигурна дали въобще я е чула.

Звук от триене стигна до тях откъм външната страна на вратата.

Някой идваше. Пейнтър или Кейн?

Голяма сянка прекоси отвора, осветена за миг от прожектора на двора.

Камила.

Имаше направо сюрреалистичен вид, докато минаваше бавно покрай входа, прогизнала от дъжда. След нея една жена застана в рамката на вратата, гола. Сякаш трептеше на фона на червеникавото сияние от близките огньове.

— Ти! — ахна Касандра.

В едната си ръка непознатата държеше сребристия куфар с желязното сърце. Бяха го оставили до вратата.

— Не, остави го, кучко! — Касандра стреля два пъти, оглушително близо до лявото ухо на Сафиа.

Тя извика от болка и падна напред върху едно от молитвените килимчета. Претърколи се една крачка встрани, по посока на гробната могила.

Касандра я последва, като продължаваше да стреля към отворената врата.

Сафиа проточи врат, главата и звънтеше. В отвора на вратата нямаше никого. Погледна косо към Касандра, която беше заела стойка за стрелба, и двата пистолета насочени към вратата.

Сафиа не се поколеба. Сграбчи края на молитвеното килимче, върху което стояха и двете. С рязко движение се хвърли напред, повличайки и килимчето.

Хваната неподготвена, Касандра се строполи.

Пистолетен изстрел.

Мазилка се посипа от тавана.

Докато Касандра падаше назад, Сафиа се метна над гробната могила и се претърколи към вратата. Стигна до входа и скочи с главата напред през прага.

Още един изстрел.

Преди да се приземи Сафиа усети силен удар в рамото, който я завъртя. Удари се в земята и се плъзна в разкаляната пръст. Рамото й гореше. Беше простреляно. Изпаднала в паника и водена от чист инстинкт, тя се претърколи настрани, далеч от отворената врата.

Дъждът се лееше отгоре й.

Пропълзя зад ъгъла, провря се през някакъв жив плет и се отправи към тясната пътечка между гробницата и останките от молитвената стая.

Когато стигна дотам, една ръка посегна изотзад в мрака и затисна грубо устата й.

 

20:39

 

Пейнтър силно притискаше Сафиа.

— Тихо — прошепна той в ухото й, облегнал се на полусрутената стена.

Тя изграчи в дланта му.

Крил се бе тук в продължение на няколко минути, наблюдаваше двора и се чудеше как да изкара Касандра навън.

Само че бившата му партньорка изглежда се беше окопала в гробницата и чакаше търпеливо отрядът й да си свърши работата, докато тя охранява ценната пленничка. Прожекторите на кръжащите хеликоптери шареха из двора и го принуждаваха да остане на място. Касандра отново го беше надхитрила — въздушното подкрепление явно бе изпратено тук предварително.

Положението изглеждаше безнадеждно.

И точно тогава видя една камила да върви под дъжда преспокойно, сякаш не се движеше през центъра на престрелка. Мина покрай скривалището му и се скри зад ъгъла покрай фасадата на гробницата. После се чуха няколко изстрела и Сафиа се появи със залитане.

— Трябва да стигнем до задната стена на комплекса — прошепна той и посочи надолу по пътечката.

Откъм предната страна стрелбата не пресекваше. Налагаше се да рискуват по стръмните склонове отзад, да се опитат да стигнат до някакво укритие. Той я пусна внимателно, но тя продължаваше да се притиска към него.

— Стой зад мен — каза й той.

Пейнтър се обърна и поведе, ниско приведен, назад към дъното на комплекса. Там сенките бяха по-плътни. Оглеждаше се през очилата за нощно виждане, беше напрегнат. Пистолетът му сочеше напред. Нищо не помръдваше. Светът беше потънал в зелени сенки. Ако успееха да стигнат до далечната стена, която ограждаше комплекса…

Направи още една крачка и пътечката внезапно разцъфна в светлина, ослепително ярка през очилата, изгаряща очите му сякаш до дъно. Той рязко свали очилата.

— Не мърдай.

Пейнтър замръзна. Някакъв мъж лежеше по корем върху стената на руините. В едната си ръка държеше фенерче, в другата — пистолет, и двете бяха насочени към Пейнтър.

— Дори не примигвай — предупреди мъжът.

— Кейн — простена Сафиа зад него.

Пейнтър изруга наум. Мъжът беше лежал в засада върху стената, оглеждал бе отвисоко и ги беше изчакал да му кацнат на мушката.

— Хвърли оръжието!

Пейнтър нямаше избор. Ако откажеше, онзи щеше да го застреля на място. Пистолетът падна от пръстите му.

Нов глас извика остро зад него, откъм началото на пътечката. Касандра.

— Просто го застреляй.

 

20:40

 

Омаха клечеше до Корал и я чакаше да обискира тялото, проснато на земята. Барак ги прикриваше с пушката си. Намираха се в края на паркинга и чакаха подходящ момент да притичат през откритото пространство.

Стиснал своя „Пустинен орел“, Омаха се мъчеше да успокои сърцето си, което напираше да изскочи от гърдите му. Сякаш не можеше да поеме достатъчно кислород. Преди минута беше чул пистолетни изстрели откъм вътрешността на комплекса.

Сафиа…

Паркингът отпред още беше осветен от локвите горящ бензин. Два хеликоптера кръжаха отгоре, прожекторите им кръстосваха земята в смъртоносни шарки. Противниковите страни изчакваха. Само от време на време по някой картечен откос разкъсваше тишината.

— Да тръгваме — каза Корал и стана, все още в сянката на едно диворасло смокиново дърво. Очите й следяха втората двойка хеликоптери, стрелкащи се над главите им. — Готови за бегом.

Омаха се намръщи — беше видял в ръцете й гранатата, която беше взела от мъртвия пазач.

Тя издърпа халката и пристъпи на открито, вниманието й бе насочено изцяло към небето. Изви ръка назад, прехвърляйки тежестта си върху единия крак. Застина за миг.

— Какво правиш? — попита Омаха.

— Физика — отговори тя. — Анализ на вектора, подходящия момент, ъгъла на изкачване. — Метна гранатата с камшичен удар на цялото си тяло.

Омаха веднага я загуби от поглед в тъмнината.

— Бягайте! — Корал хукна напред, възползвайки се от инерцията на хвърлянето.

Преди Омаха да е помръднал, гранатата избухна над главата му с ослепителна светлина и огря корема на единия хеликоптер. Прожекторите му се завъртяха диво, когато взривната вълна го удари. Шрапнели разкъсаха търбуха му. Един удари резервоара и хеликоптерът избухна в огнена топка.

— Тичайте! — отново извика Корал. Барак вече тичаше по петите й.

Омаха хукна. Отломки валяха вдясно от тях. Парче от витло се удари с трясък в земята. После горящият корпус се срина върху редицата дървета в края на гората и блъвна към небето последен залп от огън и черен дим.

Омаха продължаваше да тича през паркинга. Другите хеликоптери се бяха пръснали като ято подплашени гарги.

Корал стигна до самотния джип и скочи на шофьорското място. Барак отвори със замах задната врата, оставяйки мястото отпред за Омаха.

Докато Омаха посягаше към дръжката на вратата, двигателят на джипа изрева. Тъкмо успя да я отвори, когато Корал включи на скорост и натисна педала за газта. Ръката му едва не излезе от рамото. Затича и в последния миг успя да скочи вътре.

Корал нямаше време да чака изоставащите.

Срина се на седалката, тъкмо когато прозвуча изстрел от пушка.

Омаха се наведе, но изстрелът не беше даден от врага.

Барак беше прострелял прозорчето на тавана. Разчисти с лакът останките от напуканото стъкло, после мушна тялото си през отвора заедно с пушката. Моментално започна да стреля, докато Корал се бореше да върти гумите в калта.

Джипът поднесе на острия завой към отворената порта в оградната стена на комплекса. Гумите забоксуваха. Машината се мъчеше да се отскубне от калта.

Друг хеликоптер се появи в полезрението им, приближаваше под остър ъгъл. Автоматичен огън просветна откъм носа му, трещеше и прекопаваше диря към затъналото в калта возило. Щеше да ги пререже през средата.

Корал стисна лоста, включи на задна и даде газ. Джипът захапа отново по-твърда почва и отскочи назад миг преди гилотината от куршуми да мине само на сантиметри от предната му броня.

Втори хеликоптер се снижи към тях.

Барак откри огън към небето. Прожекторът се пръсна, но самият хеликоптер продължи неумолимо.

Все още на задна, Корал завъртя волана. Колата занесе в калта.

— Омаха, вляво!

Докато Барак беше зает с хеликоптера, един от пазачите беше решил да се възползва от възможността. Изправи се с пушка на рамото. Омаха се отпусна назад в седалката си. Джипът се завъртя лице в лице с мъжа. Лишен от избор, Омаха стреля през предното стъкло. И още два пъти. Бронираното стъкло удържа, но се напука като гъста паяжина.

Пазачът се метна встрани.

Джипът спря да буксува и се стрелна през паркинга, все още на задна скорост. Извила врат, Корал майсторски насочи возилото към портата със задницата напред, преследвана от хеликоптерите.

— Дръжте се!

 

20:44

 

Уловена без изход на пътечката, Сафиа стоеше между Пейнтър и Касандра. Малко по-напред Кейн беше насочил пистолета си. Всички бяха застинали за миг, когато хеликоптерът избухна зад тях.

— Застреляй го — повтори Касандра.

— Не! — Сафиа се опита да застане пред Пейнтър, да го защити. Всяко движение пращаше огнени шишове в рамото й. Кръв се стичаше по ръката й. — Убийте го и за нищо на света няма да ви помогна! Никога няма да откриете тайната на Убар!

Пейнтър я задържа назад, защитавайки я от Кейн. Касандра мина през живия плет.

— Кейн, изпълни заповедта.

Сафиа погледна между двамата въоръжени нападатели. Забеляза някаква промяна в сенките зад мъжа. Нещо, което е било клекнало, сега се изправи върху стената. Очите светеха с котешко червено.

С гъгнив рев леопардът скочи върху Кейн. Пистолетът изгърмя. Сафиа усети как куршумът просъска край ухото й и се заби в пръстта. Човекът и котката паднаха от стената в молитвената стая отдолу.

Пейнтър се приведе, стисна Сафиа за ръката и я завъртя зад себе си, обръщайки се лице в лице с Касандра.

Стреля.

Касандра скочи назад над живия плет. Куршумът не я уцели, а откърти парче мазилка от ъгъла на гробницата.

От другата страна прозвучаха писъци — остри, на кръв. Беше невъзможно да различиш човека от звяра.

Куршуми рикошираха в стените от пясъчник, когато Касандра отвърна на огъня, прикрила се ниско зад ъгъла. Пейнтър бутна Сафиа към стената на гробницата, извън пряката линия на обстрел… поне за момента.

— Върви към външната стена — каза й той и я насочи по пътечката.

— Ами ти?

— Тя ще ни последва. Склонът е твърде открит. — Възнамеряваше да задържи Касандра.

— Но ти…

— По дяволите, тръгвай! — И я бутна по-силно.

Сафиа се запрепъва по пътечката. Колкото по-скоро стигнеше на безопасно място, толкова по-скоро Пейнтър щеше да се погрижи за собственото си бягство. Така оправда действията си, но част от нея съзнаваше, че просто бяга, за да си спаси кожата. С всяка стъпка рамото и пулсираше по-силно, сякаш протестираше срещу малодушното и бягство. Въпреки това тя продължи напред.

Престрелката ехтеше.

Откъм молитвената стаичка не се чуваше и звук, съдбата на Кейн оставаше неизвестна. Нови изстрели се чуха от паркинга. Хеликоптер мина ниско над главата й и завихри дъждовните капки с витлата си.

Стигнала края на пътечката, Сафиа хукна през подгизналата градина към далечната стена. Беше висока само метър и половина, но тя не беше сигурна, че с раненото си рамо ще успее да се прехвърли през нея.

Изпод клоните на един баобаб от далечната страна на стената се появи камила. Движеше се към Сафиа. Изглежда беше същата, която бе минала покрай вратата на гробницата по-рано. И сега беше в същата компания — с голата жена.

Само дето сега жената яздеше камилата.

Сафиа не знаеше какви са намеренията й, но щом Касандра бе стреляла по нея, значи жената трябваше да е на нейна страна. Врагът на моя враг…

Непознатата и подаде ръка… и я заговори. Не беше нито на арабски, нито на английски. И все пак Сафиа я разбра — не защото беше учила езика, което си беше факт, а защото думите сякаш се просмукваха по своя воля през черепа й.

— Добре дошла, сестро — каза непознатата на арамейски, мъртвия език на тази земя. — Мир теб.

Сафиа посегна да хване ръката й. Пръсти се увиха около нейните, твърди и силни. Усети, че я издърпват с лекота нагоре. Болката се стрелна непоносима по ранената и ръка. Вик се изтръгна от устните й. Чернота стесни зрението й до малка точка.

— Мир — тихо повтори жената.

Сафиа усети как думата я залива, влива се в нея и отнася със себе си болката и света. Отпусна се и изгуби съзнание.

 

20:47

 

Пейнтър изтръгна предпазната мрежа от прозореца до главата си. Беше закрепена калпаво. Притисна гръб към стената на гробницата и стреля два пъти да задържи Касандра на място.

Натисна с длан да отвори плъзгащия се прозорец. Славя Богу, не беше заключен! Хвърли поглед към пътечката и видя Сафиа да потъва в сенките.

Отпусна се на едно коляно, стреля още веднъж, изхвърли празния пълнител, взе друг от колана си и го натика в гнездото.

Касандра стреля отново. Куршумът удари стената до крака му.

Къде е поредният проклет леопард, когато имаш нужда от него?

Пейнтър върна изстрела, после прибра пистолета си в кобура. Без да поглежда втори път, той скочи нагоре, метна се през прозореца и падна не особено грациозно в гробницата.

Претърколи се и стана на крака. Погледът му се плъзна по покрита с шалове могила в средата. Като се придържаше покрай стената, той заобиколи гроба с пистолет в ръка и се насочи към вратата. На минаване покрай задния прозорец усети полъх на влажния бриз.

Значи оттук се е промъкнал кучият му син.

Пейнтър погледна през прозореца и улови някакво движение отвън.

От другата страна на ниския зид една камила тъкмо се обръщаше и поемаше надолу по далечния склон. Яздеше я гола жена и сякаш я насочваше само с коленете си. В ръцете си крепеше друга жена. Отпусната, неподвижна. Сафиа…

Камилата и ездачките й се скриха от погледа. Двойка леопарди скочиха върху стената откъм тъмната градина и ги последваха.

Преди да е решил дали да не тръгне след тях, Пейнтър чу шум при вратата. Обърна се приведен. Сянка препречваше изхода.

— Не сме свършили, Кроу! — извика Касандра.

Пейнтър държеше пистолета си в готовност.

Нов рев стигна до ушите му. Рев на мощен двигател, който се приближаваше.

Прозвучаха изстрели. Той позна характерния звук на автомат „Калашников“. Някой от неговите хора. Сянката на Касандра изчезна, скри се от погледа му, оттегли се.

Пейнтър притича към вратата, като стискаше пистолета в позиция за стрелба. Забеляза оставена на пода карта. Посегна и я грабна.

На двора един от джиповете подскачаше през градината, разоравайки неравни бразди. Някой стърчеше през прозорчето на покрива. Просветна насочено към небето дуло. Барак.

Пейнтър огледа остатъка от двора. Изглеждаше празен. Касандра се беше скрила — признаваше временното превъзходство на противника. Той излезе от гробницата и размаха намачканата карта.

Шофьорът на мицубишито явно го забеляза, защото джипът зави рязко. Задницата му се насочи към него. Той хлътна обратно в гробницата, за да не го ударят. Джипът наби спирачки и остърга стената. Задната врата се озова на една линия с вратата на гробницата.

Шофираше Корал.

— Качвай се! — извика Барак.

Пейнтър хвърли поглед към задния прозорец на гробницата. Сафиа…

Която и да беше онази жена, поне я отвеждаше далеч от непосредствената опасност. Засега трябваше да се задоволи и с това.

Обърна се, дръпна дръжката, метна се на задната седалка и трясна вратата след себе си.

— Давай! — извика той.

Корал включи на предна и джипът литна.

Два хеликоптера ги подгониха. Барак стреляше, а джипът летеше към отворената порта. Корал се наведе напред, взирайки се през напуканото стъкло.

Излязоха от комплекса, подскочиха над дълбок коловоз и за миг се озоваха във въздуха, после се приземиха с трясък. Гумите се завъртяха, захапаха пръстта и джипът набра скорост към пътя и прикритието на гъстата гора.

От предната седалка Омаха погледна назад към него с празни очи.

— Къде е Сафиа?

— Няма я. — Пейнтър поклати глава, без да мига. — Сафиа я няма.