Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sandstorm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 150 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2023)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005

ISBN 954-585-604-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки и слепени абзаци; добавяне на илюстрации

5.
Висок волтаж

15 ноември. 02:12 по Гринуич

Лондон, Англия

 

Часове след като Кара си беше тръгнала по този драматичен начин Сафиа седеше в тъмния си кабинет. Единствената светлина идваше от настолна лампа на ореховото й бюро с насочена светлина върху листове и опърпани от преглеждане журнали. Защо Кара искаше от нея да тръгне за Оман само след седмица? Особено след експлозията. Трябваше да се погрижи за толкова много неща тук.

Не можеше да тръгне. И точка. Кара ще трябва да я разбере. А ако й се разсърди, толкова по-зле. Сафиа трябваше да постъпи така, както е най-добре за самата нея. Това го беше чувала доста често от психоаналитика си. Нужни й бяха четири години да създаде някакво подобие на нормалност в живота си, да намери сигурност в дните си, да спи, без да сънува кошмари. Тук беше домът й и тя нямаше да го зареже, за да търси зелен хайвер в земите на Оман.

А да не забравя и деликатните отношения с Омаха Дан…

Сафиа загриза гумичката на молива си. Друго не беше яла през последните дванайсет часа. Знаеше, че трябва да си тръгне, да хапне нещо в кръчмата на ъгъла, а после да си открадне няколко часа сън, или поне да опита. Пък и съвсем беше забравила за Били — в най-скоро време трябваше да му обърне нужното внимание и да го поглези с малко риба тон, за да успокои наранените му чувства.

Въпреки всичко това Сафиа не беше в състояние да помръдне.

Непрекъснато превърташе в главата си разговора с Омаха. Стара болка пулсираше в стомаха й. Ако не беше вдигнала телефона…

Беше се запознала с Омаха преди десет години в Сожар, когато тя беше на двайсет и две, току-що бе завършила Оксфорд и готвеше дисертацията си върху партианските влияния в южна Арабия. Той се намираше в същия крайморски град, принуден да изчака там одобрение от оманското правителство, за да продължи работата си в някакъв отдалечен район от оспорвана погранична територия.

„Говорите ли английски?“ — бяха първите му думи към Сафиа. Тя беше останала да работи до късно на терасата столова в малко общежитие с изглед към Арабско море. Това място беше предпочитано от много студенти при проучвания в района, защото беше изключително евтино и предлагаше единственото свястно кафе наоколо.

Раздразнена от прекъсването, тя беше отвърнала троснато:

— Като британски поданик определено се надявам, че говоря по-добър английски от вас, господине.

Вдигна поглед и видя млад мъж с пясъчноруса коса, наситеносини очи и набола брада, с износени дрехи в жълтеникавокафяв цвят, традиционна оманийска чалма и със смутена усмивка.

— Моля да ме извините — каза той. — Но забелязах, че имате петия брой на „Арабска археология и епиграфия“. Чудех се дали бих могъл да погледна една от статиите.

Тя взе списанието.

— Коя статия?

— „Оман и емирствата в картата на Птолемей“. Предстои ми работа в пограничния район.

— Наистина? Мислех, че този район е затворен за чужденци.

Пак онази усмивка, само че с допълнителна палава нотка.

— Хванахте ме. Трябваше да кажа, че се надявам да работя в пограничния район. Все още чакам вести от консулството.

Тя се беше облегнала назад и го оглеждаше от горе до долу. Премина на арабски.

— Какво смятате да правите там?

Без никаква пауза той също премина на арабски.

— Да дам своя принос в прекратяването на граничния спор, като докажа древните племенни маршрути на местните племена дуру, с което да потвърдя един исторически прецедент.

Тя продължи на арабски, проверявайки познанията му върху местната география.

— Ще трябва да внимавате в Ум ал Самим.

— Да, плаващите пясъци — каза той и кимна. — Чел съм за онази коварна ивица. — Очите му проблеснаха от нетърпение.

Сафиа най-после отстъпи и му подаде списанието.

— Това е единственото копие от Института за арабски изследвания. Ще трябва да ви помоля да го четете тук.

— Така ли? — Беше пристъпил крачка напред. — Това е организацията с нетърговска цел на Кенсингтън, нали?

— Да. Защо?

— От известно време се опитвам да се свържа с някой от началниците там, за да се застъпи за мен пред оманското правителство. Само че никой не отговаря на обажданията и писмата ми. Мястото е корав орех, също като спонсора си, лейди Кара Кенсингтън. По-студенокръвен човек не бях виждал.

— Хмм… — неангажиращо отвърна тя.

След като се запознаха, той попита дали би могъл да седне при нея, докато прочете статията. Тя побутна стола към него.

— Чувал съм, че кафето тук е добро — каза той, докато сядаше.

— Чаят е още по-добър — отвърна тя. — Но пък аз съм британка.

После всеки се бе задълбочил в списанието си и мълчанието се проточи значително, само от време на време се оглеждаха един друг и отпиваха от напитките си. Най-накрая Сафиа видя вратата на терасата да се затваря зад очакваната гостенка и й махна.

Той се обърна при приближаването на новодошлата. Очите му се разшириха.

— Доктор Дан — каза Сафиа, — позволете да ви представя на лейди Кара Кенсингтън. Ще се радвате да разберете, че тя също говори английски.

С удоволствие забеляза как кръвта плъзва по страните му от смущение. Предполагаше, че този млад мъж рядко го сварват неподготвен. Тримата прекараха остатъка от следобеда в разговори, обсъждаха последните събития в арабския свят и в своите страни, поговориха и за арабската история. Кара си тръгна преди залез слънце, предстоеше й ранна вечеря с местната търговска камара, но не и преди да обещае помощта си на доктор Дан за неговата експедиция.

— Май най-малкото, което ви дължа, е една вечеря — беше заявил той след това.

— А аз май ще трябва да приема.

Същата вечер двамата вечеряха бавно и спокойно с печена на дървени въглища морска риба и специалния хляб рукхал. Говориха, докато слънцето не потъна в морето и небето не се напълни със звезди.

Това беше първата им среща. Втората се състоя чак след шест месеца, след като Омаха най-после го освободиха от йеменски затвор, задето беше влязъл в свещено за мюсюлманите място без съответното разрешение. Въпреки това усложнение от наказателно естество те продължиха да се виждат — кога по-често, кога по-рядко — на различни места в четири от седемте континента. На Бъдни вечер в семейния му дом в Линкълн, Небраска, той бе паднал на едно коляно и я беше помолил да се омъжи за него. Най-щастливият миг в живота й.

После, месец по-късно, всичко се промени за един миг.

Не искаше да се връща към този последен спомен, затова стана от бюрото да се разведри. Прекалено задушно беше в кабинета й. Имаше нужда да ходи, да се движи. Добре би било да усети бриза в лицето си, пък дори и влажния студ на лондонската зима. Взе си палтото, излезе и заключи.

Кабинетът й се намираше на втория етаж. Стълбите към първия бяха в другия край на крилото, близо до галерия Кенсингтън, което означаваше, че пак ще трябва да мине покрай мястото на експлозията. Нейсе искаше, но нямаше избор.

Тръгна по дългия тъмен коридор, осветен тук-там от червените охранителни лампи. Обикновено се чувстваше добре в празния музей. След шума на посетителите денем привечер мястото излъчваше покой. Тя често се шляеше из галериите, разглеждаше експонатите, черпеше утеха от тежестта на историята.

С това беше свършено.

Големи вентилатори бяха поставени като охранителни кули по цялата дължина на северното крило, въртяха се и мъркаха шумно в напразни опити да разпръснат вонята на обгорено дърво и стопена пластмаса. Отоплителни уреди светеха в оранжево тук-там по пода, оставени да изсушат коридорите и галериите, след като помпите бяха изсмукали по-голямата част от почернялата от сажди вода. От това в коридора жегата беше като влажната горещина в тропиците. Редицата вентилатори едва-едва раздвижваха въздуха.

Токчетата й потропваха по мраморния под, докато минаваше покрай галериите с етнографските колекции на музея — келтската, руската, китайската. Щетите, нанесени от експлозията ставаха все по-тежки, колкото повече наближаваше собствената си галерия — опушени от дима стени, ивици полицейска лента, купчини сметена мазилка, счупено стъкло.

На минаване покрай входа към египетската експозиция Сафиа чу приглушен звън зад себе си, като от счупено стъкло. Спря и погледна през рамо. За миг й се стори, че вижда примигваща светлинка откъм византийската галерия. Взира се дълго. Входът си остана тъмен.

Опита се да потисне растящата паника. Откакто бяха започнали пристъпите, понякога трудно различаваше истинската от фалшивата опасност. Сърцето туптеше в гърлото й, а косъмчетата на ръцете й настръхнаха под повея на близкия вентилатор, който хъхреше астматично.

Фарове на минаваща кола и нищо повече, каза си тя.

Преглътна тревогата си, обърна се и видя едра тъмна фигура в коридора пред галерия Кенсингтън.

Отстъпи и се препъна.

— Сафиа? — Фигурата вдигна фенерче и го включи право срещу нея. — Доктор Ал Мааз.

Тя въздъхна облекчено и тръгна бързо напред, като пазеше с ръка очите си.

— Раян… — Беше шефът на охраната Раян Флеминг. — Мислех, че си си тръгнал.

Той се усмихна и изключи фенерчето.

— Тъкмо се канех да го направя, когато получих съобщение от директор Тайсън. Двама американски учени са настояли да огледат мястото на експлозията. — Той я придружи до входа на галерията.

Вътре две фигури с еднакви работни комбинезони се движеха в тъмната галерия. Единственото осветление идваше от две високи лампи във всяка стая, които хвърляха малки локвички светлина около себе си. Но дори на тази оскъдна светлина инструментите на учените лъщяха ярко. Приличаха и на гайгерови броячи. В едната ръка всеки от тях държеше компактно устройство със светещ компютърен екран, а в другата — дълги около метър черни прътове, свързани към устройствата с навити кабели като на телефон. Бавно обработваха една от стаите, прокарвайки инструментите си по обгорелите стени и купчините отломки.

— Физици от Масачузетския технологичен институт — каза Флеминг. — Кацнали са тази вечер и са дошли тук директно от летището. Нещо много са се разбързали. Тайсън изрично ми нареди да им съдействам по всякакъв начин. „С експресна поща“, ако трябва да цитирам уважавания ни директор. Нека те запозная с тях.

Все още на нокти, Сафиа се опита да се измъкне.

— Наистина трябва вече да се прибирам.

Флеминг беше влязъл в галерията. Един от американците, висок мъж със смугло лице, го забеляза, после и нея. Свали пръта си и тръгна бързо напред.

— Доктор Ал Мааз, какъв късмет! — Протегна ръка. — Надявах се да поговорим.

Тя стисна ръката му.

— Аз съм доктор Кроу — каза той. — Пейнтър Кроу.

Очите му, пронизващи и зорки, бяха лазурносини, гарвановочерната му коса — дълга до раменете. Сафиа забеляза тъмния му тен. Индианец, предположи тя, но пък сините очи противоречаха на този извод. Сигурно беше заради името. Кроу — гарван. Спокойно можеше да мине и за испанец. Имаше и щедра усмивка, макар и някак резервирана.

— Това е колежката ми, доктор Корал Новак.

Жената се здрависа небрежно със Сафиа и кимна едва доловимо. Изглежда нямаше търпение да се върне към работата си.

Двамата не биха могли да бъдат по-различни. В сравнение с тъмната красота на колегата си жената изглеждаше лишена от пигментация, беше като бледа сянка. Кожата й грееше като прясно навалял сняг, устните й бяха тънки, очите — леденосиви. Естествено русата й, почти бяла коса беше подстригана много късо. На ръст беше колкото Сафиа, с тънки кости, но и с някаква сила в снагата, която се усети в крепкото й ръкостискане.

— Какво точно търсите? — попита Сафиа, като отстъпи крачка назад.

Пейнтър вдигна пръта си.

— Правим радиационни замервания.

— Радиация? — Тя не успя да скрие изненадата и тревогата си.

Той се засмя — не покровителствено, а само топло.

— Не се тревожете. Търсим специфична сигнатура, която мълниите оставят след себе си.

Тя кимна.

— Не исках да ви прекъсвам работата. Приятно ми беше да се запознаем и ако мога да съдействам по някакъв начин за изследванията ви, ще се радвам да бъда от помощ. — Понечи да се обърне.

Пейнтър тръгна след нея.

— Доктор Ал Мааз, ако не се бяхте появили, сам щях да ви потърся. Има няколко въпроса, които бих искал да обсъдя с вас. Може би по време на един обяд.

— Боя се, че съм много заета. — Очите му уловиха поглед, й. Сякаш попадна в капан, неспособна бе да отклони своите. Прочете разочарованието по смръщеното му чело. — М-може би ще успея да уредя нещо. Обадете ми се в кабинета утре сутринта, доктор Кроу.

Той кимна.

— Добре.

Тя едва откъсна погледа си и Раян Флеминг я спаси от по-нататъшно унижение.

— Ще те изпратя — каза той.

Тя излезе след него в коридора, устоявайки на изкушението да погледне назад. Отдавна не се беше чувствала толкова глупаво, толкова смутена… заради някакъв си мъж. Сигурно беше закъснял шок от неочаквания й разговор с Омаха.

— Ще трябва да слезем по стълбите. Асансьорите още не работят.

Тя вървеше до Флеминг.

— Странни птици са тия американци — продължи той, докато слизаха към първия етаж. — Вечно бързат. Трябвало да дойдат точно тази нощ. Иначе резултатите нямало да са валидни. Сега трябвало да си направят замерванията.

Сафиа сви рамене, докато вървяха по късия коридор към страничния служебен изход.

— Не мисля, че това е особеност толкова на американците като нация, колкото на учените като цяло. Ние сме неприятни и твърдоглави хора.

Той кимна с усмивка.

— Забелязал съм го. — С картата си отключи вратата, без да се задейства алармата. Отвори я широко с рамо, пристъпи навън и я задържа, за да мине Сафиа.

Очите му я гледаха някак необичайно срамежливо.

— Питах се, Сафиа, ако ти остане време… може би…

Изстрелът прозвуча като счупване на орех, нищо повече.

Дясната страна на главата на Раян избухна, омазвайки вратата с кръв и мозъчна тъкан. Парченца от черепа рикошираха в метала и се пръснаха навътре в коридора.

Трима маскирани стрелци влетяха през отворената врата, преди тялото на Раян да е паднало на земята. Притиснаха Сафиа към далечната стена, нечия ръка запуши устата й, задушавайки я.

Притиснаха пистолет в средата на челото й.

— Къде е сърцето?

Пейнтър наблюдаваше червената стрелка на скенера си. Тя започваше да трепти в оранжевия обхват на скалата всеки път, когато прокараше пръта на гайгеровия брояч над един потрошен изложбен шкаф. Такъв резултат не можеше да се отмине с лека ръка.

Устройството беше продукт на ядрените лаборатории в Уайт Сендс. Скенерите Рад-Х можеха да улавят ниските нива на радиация. А устройствата, с които двамата работеха в момента, бяха специално настроени така, че да улавят уникалната разпадна сигнатура при анихилация на антиматерия. Когато един атом материя и един антиматерия се сблъскат и се унищожат един друг, при реакцията се освобождава чиста енергия. Точно нея отчитаха детекторите им.

— Улавям необичайно силни показания тук — извика неговата партньорка. Гласът й беше сто процента делови.

Пейнтър отиде при нея. Корал Новак беше отскоро в Сигма, бяха я прехвърлили от ЦРУ само преди три години. Въпреки това за краткия период от назначаването й тя беше успяла да защити докторска степен по ядрена физика и имаше черен колан в шест дисциплини бойни изкуства. Коефициентът й на интелигентност не се побираше в скалата и имаше почти енциклопедични познания в широк обхват от научни и всякакви сфери.

Той беше чувал за Новак, разбира се, дори се бяха срещали на едно районно съвещание, но сега бяха разполагали само с времето на краткия полет от Вашингтон до Лондон, за да се опознаят по-добре. Крайно недостатъчно за двама резервирани по природа индивиди, за да положат основите на връзка, надскачаща строго професионалните отношения. Несъзнателно я сравняваше с Касандра, което само засилваше присъщата му сдържаност. Подобията между двете жени гъделичкаха подозрителността му, а съвсем нелогично — малкото различия го караха да се съмнява в компетентността на новата си партньорка. Пълна безсмислица. И той го знаеше.

Само времето щеше да покаже.

Когато застана до нея, тя насочи приемащия прът на устройството си към стопените останки от една бронзова урна.

— По-добре и вие да потвърдите показанията, които отчитам, командире. При мен сигнатурата е в червения обхват.

Пейнтър го потвърди със собствения си скенер.

— Направо пари.

Корал се отпусна на едно коляно. С тънки оловни ръкавици тя завъртя внимателно урната и я огледа. Нещо издрънча вътре. Тя вдигна поглед към Пейнтър.

Той й кимна да продължи. Корал пъхна ръка в отвора на урната, задържа я за миг там, после извади малко парче камък. Обърна го в защитената си от ръкавицата длан. Едната му страна беше почерняла от експлозията. Другата беше червена, с метален блясък. Не беше камък… а желязо.

— Парче от метеорита — каза Корал. Протегна го към Пейнтър да го сканира. Скенерът потвърди, че именно то е източникът на високите показания. — А вижте и моите допълнителни изследвания. Освен Z-бозони и глуони на гамовия фон, което е нормално при анихилация на антиматерия, тази проба излъчва и много ниски нива на алфа и бета радиация.

Пейнтър се намръщи. Не беше много добър по физика. Корал премести пробата в специален оловен съд за образци.

— Същият радиационен модел се открива при ураниев разпад.

— Уран? Като онзи, който използват в атомните централи.

Тя кимна.

— Непречистен. Сигурно няколко атома са попаднали в метеоритното желязо. — Тя продължи да разглежда показанията на екрана си. Дълбока линия пресече челото й, което си беше драматична реакция за една толкова сдържана жена.

— Какво има? — попита той.

Тя продължи да натиска разни бутони на скенера си.

— Докато летяхме насам, прегледах резултатите от изследванията на АИОП. Нещо не ми харесваше в теориите им за стабилизирана форма на антиматерия, уловена в метеора.

— Смяташ, че е невъзможно?

Определено беше невероятно. Антиматерията винаги и незабавно се самоунищожава при контакт с каквато и да било форма на материя, дори с кислород във въздуха. Как би могла да съществува тук в естествено състояние?

Тя сви рамене, без да вдига поглед.

— Дори да приемем такава теория, веднага изниква въпросът защо антиматерията се е взривила точно в този момент. Защо точно тази гръмотевична буря е задействала експлозията? Най-обикновено съвпадение? Или е имало нещо повече?

— Ти как мислиш? Тя посочи скенера си.

— Ураниев разпад. Той е като часовник. Освобождава енергията си по строго определен, предсказуем начин, в продължение на хилядолетия. Може би някакъв критичен радиационен праг от урана е причинил дестабилизиране на антиматерията. Именно тази нестабилност е позволила шокът от електрическия разряд да отключи реакцията.

— Нещо като таймер на бомба.

— Ядрен таймер. Включен преди хилядолетия. Сериозен повод за тревога.

Челото на Корал оставаше смръщено. Още нещо я тревожеше.

— Какво друго? — попита той.

Тя се отпусна назад на пети и за пръв път го погледна в очите.

— Ако има и друг източник на тази антиматерия — някакъв основен източник, залеж, възможно е той също да е в процес на дестабилизация. Ако въобще се надяваме да го намерим, трябва да бързаме. Възможно е точно такъв атомен таймер да отброява последните деления.

Пейнтър погледна към оловния съд за образци.

— И ако не намерим този основен залеж антиматерия, ще се простим с всички шансове да открием новия източник на енергия.

— Или нещо още по-лошо. — Корал плъзна поглед по обгорената черупка на галерията. — Това тук може да се повтори в далеч по-голям мащаб.

Пейнтър си даде време да проумее тази отрезвителна мисъл.

В натегнатото мълчание провлачени стъпки отекнаха откъм близкото стълбище. Той се обърна. Нечий глас достигна до тях, думите не се разбираха, но той позна гласа на доктор Ал Мааз.

Незнайно по каква причина кожата му настръхна. Защо се връщаше кураторката?

До слуха му достигна по-силен глас, думите — изречени заповедно, говорещият — непознат.

— Заведи ни в твоя кабинет.

Нещо ставаше. Той си спомни какво се беше случило с двамата офицери от изследователския отдел — бяха ги застреляли в главите, като при екзекуция, в собствената им хотелска стая. Завъртя се на пета към Корал. Очите й бяха присвити.

— Оръжия? — прошепна той.

Не им беше останало време да си извадят разрешително за огнестрелно оръжие — това открай време представляваше проблем заради строгите закони за притежаване на оръжия в Британия. Корал се наведе и нави подгъва на панталона си да му покаже нож в кания, закрепена на глезена й. Той не знаеше за този нож. Бяха пътували с пътническа класа, за да не компрометират прикритието си. Сигурно беше мушнала оръжието в проверения си багаж, после го е прикрепила при глезена си в тоалетната на Хийтроу.

Корал изтегли петнадесетсантиметровия кинжал, титан и стомана, немско производство, ако се съдеше по вида му. Подаде му го.

— Задръж го — каза той и грабна лопата с дълга дръжка от една купчина инструменти наблизо, останала след екипите по разчистването.

Стъпки се приближаваха към площадката на стълбището. Можеше да са просто хора от охраната на музея, но не смяташе да поема никакви рискове.

Пейнтър обясни на Корал какъв е планът му с поредица от знаци, после изключи близката лампа, потопявайки в мрак входа към галерията. Двамата застанаха на позиция от двете страни на входа към взривеното крило. Пейнтър пое поста, който беше по-близо до стълбището, зад купчина дървени палети. Виждаше сравнително добре през процепите, а самият той оставаше в сянка. От другата страна на входа Корал клечеше зад три мраморни колони.

Пейнтър бавно вдигна ръка. „По мой сигнал.“ От скривалището си той наблюдаваше входа, без да мига. Не се наложи да чака дълго. Тъмна фигура се приплъзна бързо през него и зае позиция отстрани на излаза на стълбището. Мъжът беше с маска и с карабина на рамото.

Определено не беше от охраната на музея.

Но колко бяха другите?

Появи се втора фигура, облечена и въоръжена по същия начин. Претърсиха коридора. Чуваше се само шумът на вентилаторите. Между тях се появи трета маскирана фигура. Този мъж стискаше Сафиа ал Мааз за лакътя с притиснат в ребрата й пистолет.

Сълзи се стичаха по бледото лице на Сафиа. Трепереше неистово, докато мъжът я буташе напред. Задъхваше се, сякаш не й достигаше въздух.

— Във… в сейфа в кабинета ми е. — Посочи със свободната си ръка надолу по коридора.

Мъжът, който я държеше, кимна на другите двама да продължат натам.

Пейнтър се плъзна бавно назад, улови погледа на партньорката си и й даде команда със знаци. Тя кимна и с лекота смени позицията си.

В коридора Сафиа насочи поглед към входа за галерия Кенсингтън. Знаеше, че двамата американци още са там. Дали нямаше неволно да каже или да направи нещо, което да ги издаде?

Стъпките й се забавиха и гласът й се надигна рязко:

— Моля ви… не ме убивайте!

Мъжът я бутна грубо напред.

— Тогава прави каквото ти казваме.

Тя се спъна и залитна, но успя да се задържи на крака. Очите й отново се плъзнаха напред към входа на галерията, Пейнтър осъзна, че уплашеният й вик е бил опит да ги предупреди да се скрият.

Уважението му към доктор Ал Мааз сериозно нарасна.

Двамата маскирани стрелци се плъзнаха напред, подминавайки скривалището на Пейнтър. Оръжията им описаха дъга, покривайки взривената галерия. Като не откриха нищо, продължиха по коридора.

На два метра зад тях третият мъж влачеше Сафиа Ал Мааз. Тя огледа галерията на минаване. Пейнтър забеляза облекчението й, като видя, че най-близките до входа помещения са празни.

Когато двамата подминаха позицията му, Пейнтър даде знак на партньорката си.

„Давай!“ Корал изскочи иззад колоните — изтъркаляни и оставени полегнали в коридора — и се придвижи между двамата мъже напред и третия, който държеше Сафиа.

Неочакваната й поява стресна мъжа. Пистолетът се отклони от ребрата на пленничката му. Точно това целеше Пейнтър. Не искаше онзи да застреля жената по рефлекс. Това се случваше понякога след удар по главата.

Пейнтър се изниза от сенките и замахна с лопатата.

Главата на стрелеца се пукна отстрани и тялото му се свлече безжизнено на пода, повличайки и Сафиа.

— Стойте тук — прошепна Пейнтър и се стрелна да помогне на Корал.

Нямаше нужда. Партньорката му вече се беше задействала. Изпълнявайки циганско колело с опора върху свободната си ръка, тя нанесе удар с крака, уцелвайки по-близкия от двамата стрелци в коленете. Той се срина, останал без опора. В същото време другата й ръка метна кинжала с удивителна точност право в основата на черепа на другия и прекъсна гръбначния му мозък. Той падна напред с пресеклив стон. Корал довърши колелото си с плавна грация, като гимнастичка, която изпълнява съчетание на земя. Токовете на ботушите й се стовариха върху лицето на първия мъж, който тъкмо се опитваше да се изправи.

Главата му политна назад, после отскочи обратно, след като се удари в мраморния под.

Тя се превъртя отгоре му, готова да го обезвреди при нужда, но той вече беше изпаднал в безсъзнание. Въпреки това Корал остана нащрек. Другият стрелец лежеше проснат по лице. Единственото движение откъм него беше пълзящата локва кръв върху мрамора. Мъртъв.

Сафиа се мъчеше да се измъкне от ръцете на мъртвия си похитител. Пейнтър й се притече на помощ.

— Ранена ли сте?

Тя седна, измъкнала се най-после изпод безжизненото тяло, отдръпна се и от протегнатата ръка на Пейнтър.

— Н-не… май не. — Погледът и се плъзна трескаво по кървавата сцена, без да спре никъде. Гласът й прозвуча така, сякаш всеки миг ще се пречупи окончателно: — О, Боже, Раян! Застреляха го… долу, на вратата.

Пейнтър погледна към стълбището.

— Има ли още стрелци?

Тя поклати глава с разширени очи.

— Аз… не знам.

Пейнтър се приближи още малко до нея.

— Доктор Ал Мааз — строго каза той, за да привлече остатъците от вниманието й. Тя беше само на крачка от шока. — Чуйте ме. Имаше ли някой друг?

Тя няколко пъти пое дълбоко въздух. От лицето и се излъчваше страх. Потръпна за последно и каза малко по-спокойно:

— Долу… — не. Но Раян…

— Ще ида да видя как е. — Пейнтър се обърна към Корал. — Остани с нея. Аз ще сляза долу и ще сигнализирам на охраната.

Наведе се и взе пистолета на нападателя — Валтер P38. Лично той не би си избрал такова оръжие. Предпочита своя Глок. В момента обаче тежестта на валтера лягаше и идеално в ръката му.

Корал пристъпи по-близо и измъкна намотка въже от купчина с отломки да върже единствения жив пленник.

— Ами нашето прикритие? — прошепна му тя и хвърли поглед към жената, която бяха спасили.

— Просто сме много находчиви учени — отговори той. Едва доловим проблясък на усмивка се появи в очите й, докато се обръщаше.

Пейнтър тръгна към стълбището. Току-виж свикнал с такъв партньор.

Сафиа проследи с поглед мъжа, докато не се скри под нивото на стълбищната площадка. Движеше се толкова безшумно, сякаш се плъзгаше по лед. Кой беше той?

Стон привлече вниманието й обратно към жената. Беше забила коляно в долната част на гърба на последния нападател. Извила бе ръцете му назад, което бе предизвикало и стона на зашеметения пленник. Бързо и вещо стегна с въжето крайниците му. Или имаше опит във връзване на телета, или беше нещо повече от обикновен физик. Отвъд това единично наблюдение любопитството на Сафиа излезе в отпуск.

Тя се съсредоточи върху собственото си дишане. Изглежда все още имаше значителен недостиг на кислород във въздуха въпреки работещите вентилатори. Пот покриваше лицето и тялото й.

Остана до стената, коленете плътно прибрани към тялото, ръцете й обвити около тях. Трябваше да устои на силното си желание да се клати напред-назад. Не й се искаше да изглежда чак толкова луда. Тази мисъл като че ли й помогна да се успокои малко. Освен това внимаваше да не поглежда към двамата мъртви. Онзи мъж щеше да вдигне тревога. Охраната щеше да пристигне с палките, фенерите и утешителното присъствие на много хора.

Междувременно коридорът си оставаше прекалено празен, прекалено тъмен, прекалено влажен. Откри, че погледът й непрекъснато се насочва към стълбището. Раян… Нападението се разигра отново пред очите й, като на филмов запис, само че без звук. Онези искаха желязното сърце, нейната находка, с която толкова се гордееше. Раян беше загинал заради находката. Заради Сафиа.

Отново…

Разтърси я хлип. Притисна ръце към устата си в опит да го потисне и откри, че се задушава.

— Добре ли сте? — попита жената от една крачка разстояние.

Сафиа се сви още повече, тресеше се.

— Нищо не ви застрашава вече. Доктор Кроу ще доведе охраната всеки момент.

Тя все така се свиваше на топка в неистово търсене на безопасност.

— Май ще по-добре да… — Гласът на физичката прекъсна задавено.

Сафиа вдигна лице. Жената стоеше на една крачка от нея, с изправен, сякаш вдървен гръбнак, ръцете отпуснати, главата отметната силно назад. Сякаш се тресеше от горе до долу. Пристъп. Звукът от давене продължаваше.

Сафиа изпълзя на ръце и колене към стълбището, понеже не знаеше какво друго да направи. Какво ставаше?

Тялото на жената внезапно се отпусна и тя падна по очи на пода. В полумрака на коридора малко синьо пламъче припукваше в основата на гръбнака й. Пушек се издигаше от дрехите й. Тя лежеше неподвижно.

Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Но когато синьото пламъче угасна, Сафиа забеляза тънка жица. Тя се виеше от падналата жена към една фигура, застанала на три метра нататък по коридора.

Още един маскиран стрелец.

Той държеше някакъв странен пистолет. Сафиа беше виждала такова устройство и преди… във филмите, не в истинския живот. Тазер. Безшумно електрошоково средство за убиване.

Сафиа продължи да пълзи заднешком по гладкия мрамор. Спомни си страха, който я бе обзел на излизане от кабинета й, когато й се стори, че чува нещо, че във византийската галерия примигва светлинка. Не е било от развинтеното и въображение.

Човекът хвърли безполезния вече тазер и тръгна към нея, Сафиа скочи на крака със скорост, родена от адреналина и паниката. Стълбището беше пред нея. Ако стигнеше до него и се добереше до охраняваната зона долу…

Нещо удари мраморния под вдясно от пръстите на краката й. Изсъска и изплю сини искри. Втори тазер.

Сафиа отскочи далеч от него и хукна към изхода. Щяха да минат няколко секунди, докато стрелецът презареди тазера… освен ако нямаше и трето оръжие. Стигна до стълбището с мисълта, че всеки миг ще я застигне светкавица. Или просто изстрел.

Не се случи нито едното, нито другото. Тя заслиза по стълбите тичешком.

Гласове я посрещнаха отдолу, викаха силно. Прозвуча изстрел, оглушителен в затвореното пространство. И долу имаше стрелци.

Сафиа инстинктивно хукна нагоре. Единствената й мисъл беше да избяга, да не спира да тича. Тичаше с всички сили по две стъпала наведнъж. Тази част от музея нямаше трети етаж.

Стълбите водеха към покрива.

Подмина първата площадка и хвана перилото да вземе завоя. На следващата площадка имаше врата. Авариен изход. Заключен отвън, но автоматично се отваряше отвътре. Отварянето му задействаше алармената система, а в момента това беше добре. Дано не го заключваха допълнително след края на приемното време за посетители на музея.

Зад нея се чуха стъпки в подножието на стълбището.

Тя се хвърли върху вратата с ръцете напред и натисна аварийната ръчка.

Заключено.

Удари с хлип стоманената врата. Не!…

Пейнтър вдигна ръце, валтерът бе на пода при краката му. Едва не го бяха застреляли в главата. Куршумът беше минал покрай бузата му, достатъчно близо, за да усети нагорещения от минаването му въздух. Само мигновеното приклякване и превъртане го бяха спасили.

Не му беше трудно да си представи как е изглеждал отстрани, клекнал до трупа на Раян Флеминг при външната врата с пистолет в ръката. Трима служители на охраната се бяха появили и беше настанал пълен хаос. Минута трескави преговори му бяха спечелили тази ситуация — пуснал пистолета си, с вдигнати ръце.

— Доктор Ал Мааз беше нападната — извика той на единия пазач. Друг проверяваше тялото, а третият говореше по радиостанцията. — Господин Флеминг е бил застрелян, когато са я отвлекли. С партньорката ми успяхме да овладеем ситуацията горе.

Никаква реакция от страна на въоръжения пазач. Сякаш беше глух. Просто държеше пистолета си, насочен към Пейнтър. Капки пот лъщяха на челото му.

Пазачът с радиостанцията се обърна и каза на колегите си:

— Трябва да го задържим в гнездото, докато пристигне полицията. Вече са тръгнали насам.

Пейнтър погледна към стълбището. Гризеше го тревога. Изстрелът трябва да се е чул горе. Дали Корал и докторката не бяха предпочели да се скрият и да изчакат?

— Ей, ти! — каза пазачът с пистолета. — Ръцете на главата. Върви натам.

Посочи към коридора обратно на стълбището. Неговият пистолет беше единственото огнестрелно оръжие, с което тримата разполагаха, а мъжът изглеждаше бегло запознат с употребата му. Държеше го твърде хлабаво и твърде ниско. Това сигурно беше единственият пистолет тук и рядко се случваше да го извадят от някой потънал в прах шкаф. Ала скорошната експлозия беше обтегнала нервите на всички.

Пейнтър преплете пръсти на върха на главата си и тръгна в указаната посока. Трябваше да си върне контрола над ситуацията. Държеше ръцете си така, че да се виждат, и се приближаваше до неопитния пазач. Докато се обръщаше, премести тежестта си върху десния крак. Очите на пазача се отклониха за част от секундата. Предостатъчно. Пейнтър ритна с левия крак и уцели пазача в китката.

Пистолетът се плъзна по пода на коридора.

Пейнтър го грабна в движение от пода и го насочи към зашеметеното трио.

— Сега ще направим нещата по моя начин.

Отчаяна, Сафиа натисна отново аварийната дръжка на вратата към покрива. Тя не се помръдна. Сафиа удари слабовато с юмрук по бравата. После забеляза охранителен контролен панел на стената. Стар панел. Не от електронните скенери, които проверяваха картите им, а с код. Паниката виеше като комар в ухото й.

Всички служители имаха код по подразбиране. Можеше да го сменят когато и както пожелаят. Кодът по подразбиране беше рождената дата на всеки служител. Тя така и не беше променила своя.

Скърцане на подметка привлече вниманието й и тя се обърна.

Преследвачът тъкмо беше излязъл на долната площадка. Двамата се изгледаха. Стрелецът държеше пистолет в ръка. Обикновен, а не тазер.

С гръб към вратата, Сафиа плъзна пръсти по бутоните на панела и набра слепешком рождената си дата. След всичките години в музея беше свикнала да вкарва данни в счетоводната програма на компютъра си, без да гледа цифрите.

Като приключи, натисна отново аварийната ръчка.

Тя помръдна леко, но не достатъчно. Все още беше заключено.

— Няма изход — каза стрелецът приглушено. — Слез долу или ще те убия.

Притиснала гръб към вратата, Сафиа осъзна грешката си. Охранителната система беше актуализирана след двехилядната година. Сега годината не се вкарваше само с две цифри, а с четири. Разтвори с върховно усилие пръстите си и бързо набра осемте цифри — две за деня, две за месеца и четири за годината, в която беше родена.

Стрелецът пристъпи напред и протегна ръката с пистолета.

Сафиа натисна с гръб аварийната ръчка. Вратата се отвори рязко. Студен въздух я обля, когато изскочи с препъване навън и настрани. Куршум рикошира в стоманената врата. Водена от отчаянието, тя засили вратата и я затръшна в лицето на връхлитащия стрелец.

Не изчака да види дали вратата ще се заключи автоматично, а хукна зад ъгъла на изходната покривна конструкция. Нощта беше твърде светла. Къде беше прочутата лондонска мъгла, когато имаше нужда от нея? Трескаво се огледа за убежище.

Малки метални надстройки предлагаха известно прикритие — покрити излази на вентилационни шахти, елинсталация и други подобни. Но всичките бяха изолирани и твърде несигурни. А иначе покривът на Британския музей приличаше на бойници на замък, ограждащи централната зала със стъкления покрив.

Приглушен изстрел прозвуча зад нея. Някаква врата се отвори с трясък.

Преследвачът й беше преодолял препятствието.

Сафиа хукна към най-близкото прикритие. Ниска стена обикаляше централната зала, очертавайки ръбовете на покрива от стъкло и стомана. Тя прескочи парапета и се сви зад него.

Краката и бяха върху металния ръб на огромния покрив. Нататък той се простираше в стъклена равнина, разчертана на отделни триъгълни платна. Няколко липсваха, счупени от снощния взрив, дупките бяха временно затворени с листа от пластмаса. Здравите триъгълни стъкла грееха като огледала под светлината на звездите и сочеха към центъра, където лъскавият меден купол на читалнята се издигаше в средата на залата като остров в море от армирано стъкло.

Сафиа остана клекнала с пълното съзнание, че изобщо не е успяла да се скрие.

Ако стрелецът се сетеше да погледне зад ниската стена, тя нямаше къде да избяга.

Стъпки изхрущяха по настлания с чакъл покрив. Направиха няколко кръга, спряха за кратко, после пак продължиха. Все някога щяха да се насочат и към нея.

Сафиа нямаше избор. Запълзя по покрива, придвижваше се като рак по стъклените пана и се молеше да издържат тежестта й. Тринайсетметрово падане върху твърдия мрамор отдолу би било точно толкова смъртоносно, колкото и куршум в главата.

Само да успее да стигне до островния купол на Читалнята и да се скрие зад него…

Едно от паната се пропука под коляното й като тънък лед. Сигурно е пострадало при взрива. Тя се претърколи встрани миг преди то да хлътне под тежестта й и да се изхлузи от стоманената си рамка. Силен звън проехтя отдолу, когато стъклото се удари в мрамора.

Сафиа клечеше на половината път през стъкления покрив като муха, залепнала в огледална мрежа. А паякът със сигурност идваше, привлечен от трясъка.

Трябваше да се скрие, да намери някаква дупка, в която да пропълзи.

Погледна надясно. Имаше само една дупка.

Претърколи се назад към празната стоманена рамка и водена от единствената ясна мисъл да се скрие на всяка цена, преметна крака през рамката, после провря и тялото си. Пръстите й стиснаха стоманения ръб и тя се отпусна надолу, тялото й провисна над тринайсетметровата бездна.

Завъртя се на място, така че да е с лице към предишното си скривалище до стената. Звездната нощ беше ясна и светла. През стъклото видя как маскираната глава наднича над ниския зид, оглеждайки стъкления покрив.

Сафиа затаи дъх. Погледнат отвън, покривът изглеждаше огледален заради сребристата светлина на звездите. Би трябвало да е невидима. Само че мускулите на ръцете й започваха да се схващат, острата стомана се впиваше в пръстите й. А тепърва щеше да й трябва сила, за да се изтегли обратно навън.

Погледна към тъмната зала долу. Грешка. Беше толкова високо. Единствената светлина идваше от червените охранителни лампи близо до стената. Въпреки това тя мерна строшеното стъкло под краката си. Същото щеше да сполети костите й, ако паднеше. Пръстите й стиснаха по-силно ръба, сърцето й заблъска устремно в гърдите.

Откъсна очи от пода и ги вдигна тъкмо когато стрелецът се прекачи през стената. Какво правеше той? Прехвърли се и тръгна по покрива, като внимаваше да стъпва само върху стоманените вътрешни рамки. Идваше право към нея. Как е разбрал?

После се сети. Самата тя беше забелязала покритите с пластмасови листове отвори в покрива. Те бяха като липсващи зъби в бляскава усмивка. Само един отвор не беше покрит. Стрелецът сигурно се е досетил, че жертвата му е паднала вътре, и сега идваше да провери. Движеше се бързо, съвсем различно от нейното паникьосано пълзене. Приближаваше се към скривалището й с пистолет в ръка.

Какво можеше да направи? Нямаше къде да избяга. Просто да се пусне? Поне сама ще е избрала смъртта си. Сълзи изпълниха очите й. Пръстите я боляха. Трябваше само да се пусне, нищо повече. Но пръстите й отказваха да се разтворят. Паниката я беше вдървила до последното мускулче. Висеше си там, докато мъжът пресече и последното пано.

Забеляза я и се дръпна стреснато назад, после се втренчи в нея.

Засмя се ниско и мрачно.

Този смях стресна Сафиа.

Пистолетът се насочи към челото й.

— Кажи ми комбинацията…

Прозвуча пистолетен изстрел. Изтрещя счупено стъкло.

Сафиа изпищя, изпусна рамката с едната си ръка и увисна на другата. Рамото и пръстите й се усукаха болезнено. Едва тогава забеляза стрелеца на пода долу. Позната фигура. Американецът.

Стоеше с широко разтворени крака и се целеше в нея.

Тя обърна лице нагоре.

Стъкленото пано, върху което беше стоял нападателят, се беше напукало на хиляди парченца и още не се беше разпаднало само заради специалната си обработка. Крадецът се препъна назад и изпусна пистолета. Той литна високо, после се удари силно в напуканото пано. Падна през счупеното стъкло и оттам се запревърта през метрите до мраморния под долу. Крадецът хукна по покрива обратно към ниската стена.

Отдолу американецът стреляше ли, стреляше, стъклени пана се чупеха по пътя на куршумите му. Ала крадецът неизменно оставаше една стъпка напред. Най-накрая стигна до стената и се скри зад нея. Изчезна.

Американецът изруга на висок глас. Затича се и застана под Сафиа, която висеше на една ръка като някакъв прилеп под тавански греди. Само че за разлика от прилепите нямаше криле.

Опита да се хване и с другата ръка за стоманената рамка. Наложи се да се залюлее леко, но накрая все пак успя.

— Държите ли се? — загрижено попита американецът.

— Май нямам голям избор — ядно извика тя. — Нали?

— Ако залюлеете крака — предложи той, — може би ще успеете да ги преметнете през съседната рамка.

Тя разбра какво има предвид. Пое дълбоко дъх… и с тих вик залюля крака, сви колене и ги преметна през гредата.

Болката в ръцете й намаля незабавно с намалената тежест. Наложи се да стисне устни, за да не извика от облекчение.

— Охраната вече се качва при вас.

Сафиа изви врат надолу да погледне американеца. Откри, че ако говори, по-лесно ще удържи желанието да завие като вълк срещу луната.

— Колежката ви… тя…

— Добре е. Поразтърсена е, хубавата й блуза вече за нищо не става, но ще се оправи.

Тя облекчено затвори очи. Слава Богу!… Не би могла да се справи с още една смърт. Не и след Раян. Още няколко пъти дълбоко пое въздух.

— Добре ли сте? — попита американецът.

— Да. Но, доктор Кроу…

— Викай ми Пейнтър… Мисля, че при така стеклите се обстоятелства можем да си говорим на „ти“.

— Май тази нощ два пъти ми спаси живота.

— Така става, като виси човек покрай мен. — Макар че не можеше да я види, Сафиа лесно си представи кривата му усмивка.

— Това не е много смешно.

— По-късно ще стане. — Той отиде да вдигне пистолета на крадеца от пода.

Това напомни нещо на Сафиа.

— Онзи, дето стреля по него… беше жена.

Той продължи да оглежда оръжието.

— Знам.

Оръжието беше Зиг Зауер, 45 мм, с гумиран калъф на дръжката за по-сигурен захват. Не е възможно!… Пейнтър затаи дъх и го обърна. Предпазителят беше от дясната страна. Изработен по поръчка за стрелец левичар.

Познаваше този пистолет. Познаваше и стрелеца.

Плъзна поглед по пътечката от натрошени стъкла.

Касандра.