Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (4)

3.
Въпроси на сърцето

14 ноември, 17:05 по Гринуич

Лондон, Англия

 

— Тук! Намерих нещо!

Сафиа се обърна и видя, че един от мъжете с металните детектори вика на партньора си. Сега пък какво? Дотук двамата бяха открили парчета от бронзови статуетки, железни кандила и медни монети. Сафиа тръгна натам — може и да беше нещо важно.

В другия край на галерията Кара се появи на входа към крилото, явно и тя бе привлечена от вика. Приближи се към тях.

— Какво намерихте? — попита хладно и властно.

— Не съм сигурен — каза мъжът и кимна към детектора си. — Но стрелката трепти като бясна.

— Парче от метеорита?

— Не мога да кажа. Под този каменен блок е. Въпросният блок доскоро бе представлявал торс и долни крайници на статуя от пясъчник, сега катурната по гръб. Въпреки че горните крайници и главата липсваха, отнесени от взрива, Сафиа веднага позна фигурата. Статуята с човешки размери някога бе стояла на пост при една гробница в Салала. Датираше от 200 г. пр.Хр. Изобразяваше мъж с продълговат предмет на рамото си. Някои смятаха, че предметът прилича на пушка, но всъщност беше погребално кандило, което се носи на рамото.

Унищожението на статуята беше трагична загуба. Бяха останали само торсът и два счупени крака. Дори и те бяха поразени до такава степен от горещината, че пясъчникът се беше стопил и после втвърдил в стъклена кора по повърхността на отломката.

И други хора от екипа с червени каски се насъбраха около тях.

Мъжът насочи металния си детектор към съсипаната статуя.

— Ще трябва да преместим блока. Да видим какво има отдолу.

— Направете го — каза Кара и кимна. — Ще ни трябват лостове.

Двама мъже тръгнаха към подредените на една маса работни инструменти.

Сафиа решително пристъпи напред.

— Кара, почакай. Нима не виждаш коя е тази статуя?

— Какво имаш предвид?

— Погледни по-внимателно. Това е статуята, която баща ти откри. Която беше заровена до онази гробница в Салала. Трябва да запазим каквото е останало.

— Не ми пука. — Кара я дръпна настрани за лакътя. — По-важно е, че под нея може да има улика за онова, което се случи с баща ми.

Сафиа се опита да я дръпне още по-встрани и каза приглушено:

— Кара… наистина ли смяташ, че случилото се тук може да има нещо общо със смъртта на баща ти?

Кара махна на мъжете с лостовете.

— Дайте ми единия.

Сафиа остана на мястото си. Погледът й се плъзна по другите помещения на галерията и тя видя съдържанието им в нова светлина. Целият й труд, колекцията, годините проучвания… беше ли всичко това за Кара нещо повече от най-обикновен паметник на загиналия й баща? Дали не е било и някакво разследване? Опит да се събере на едно място целият изследователски материал, за да се определи какво точно се е случило с баща й в пустинята преди толкова много години?

Сафиа се спомни историята, както я беше чула като момиче, разказана през сълзи и безутешен плач. Тогава Кара беше убедена, че нещо свръхестествено е причинило смъртта на баща й. Сафиа знаеше подробностите.

Ниснасите… духовете на дълбоката пустиня.

Още като момичета двете с Кара бяха проучили тези легенди, бяха събрали цялата достъпна информация за митологията на ниснасите. Според легендите ниснасите бяха единствените останки от един народ, обитавал някога огромен град в пустинята. Познат беше под различни имена — Ирам, Вабар, Убар. Градът на хилядата колони. Препратки към краха му можеха да бъдат открити в Корана, в Приказки от хиляда и една нощ, в Александрийската библиотека. Основан от правнуците на библейския Ной, Убар бил богат и декадентски град, пълен със зли хора, които се занимавали с тъмни изкуства. Неговият цар не зачел предупрежденията на един пророк на име Худ и Бог унищожил града, погребал го в пясъците и повече никой не го видял, превърнал се в Атлантидата на пустините. По-късно се появили легенди, които упорито твърдели, че градът все още съществува под пясъка, обитаван от мъртвите, гражданите му застинали в камък, покрайнините му били любимо място на зли джинове и на още по-неприятните ниснаси, жестоки създания с магически способности.

Сафиа бе смятала, че Кара е отминала тези митове като най-обикновени притчи. Особено след като следователите бяха обяснили смъртта на баща й с внезапно отворила се в пустинята яма. Такива смъртоносни капани не бяха нещо необичайно в онзи район, случваше се да погълнат самотни камиони или някой непредпазлив пътешественик. Скалното легло под пустинята беше предимно от варовик, порьозна скала, надупчена от каверни, проядени от отдръпващото се ниво на подпочвените води. Такива каверни се сриваха често и това предизвикваше феномени като описания от Кара — плътна завихрена колона от прах над въртоп от подвижен пясък.

На няколко крачки от нея Кара грабна един от лостовете с намерение сама да се включи в работата. По всичко личеше, че обясненията на геолозите отпреди години не я бяха убедили.

Сафиа би трябвало да се досети, особено заради упоритостта, с която Кара преследваше фикс идеята си за древна Арабия и милиардите, които беше похарчила да се рови в миналото, да събира артефакти от всички епохи, да наема най-добрите професионалисти, включително самата нея.

Сафиа затвори очи, замислена каква ли част от собствения й живот е била подчинена на тази безплодна мания. До каква степен Кара беше повлияла върху професионалния й избор? Върху изследователските й проекти тук? Поклати глава. За момента не беше в състояние да го проумее докрай. По-късно щеше да го обмисли на спокойствие.

Отвори очи и пристъпи към статуята, препречвайки пътя на другите.

— Не мога да ви позволя да го направите.

Кара й даде знак да се мръдне, гласът й бе спокоен:

— Ако отдолу има парче от метеорита, то е по-важно от запазването на останките от една счупена статуя.

— Важно за кого? — Сафиа се опита да наподоби деловия маниер на Кара, но въпросът й прозвуча повече като обвинение. — Статуята е една от малкото от тази епоха в Арабия. Дори и счупена, тя е безценна.

— Метеоритът…

— … може да почака — каза Сафиа, прекъсвайки своята работодателка. — Поне докато не намерим начин да преместим статуята, без да я повредим.

Кара я фиксира със стоманен поглед, който пречупваше повечето хора. Сафиа устоя на предизвикателството, понеже бе познавала момичето от миналото на жената.

Пристъпи към нея. Взе лоста и с изненада установи, че ръцете на другата треперят.

— Знам на какво се надяваш — прошепна тя.

И двете знаеха историята на метеорита с форма на камила, разказана от британския изследовател, който го беше открил, и че камилата уж пазела входа към изгубен град, погребан под пясъците.

Град на име Убар.

И сега метеоритът беше избухнал при изключително странни обстоятелства.

— Трябва да има някаква връзка — измърмори Кара, повтаряйки думите си отпреди малко.

Сафиа знаеше един начин да прогони такава надежда.

— Знаеш, че Убар вече е открит. — Остави думите да стигнат до съзнанието на приятелката й.

През 1992 година легендарният град беше открит от Никълъс Клап, любител археолог, с помощта на радар за дълбоко сканиране, качен на сателит. Основан около 900 г. пр.Хр. и разположен при един от малкото водоизточници, древният град бил важен търговски пост по Пътя на тамяна, свързващ тамяновите горички в крайбрежните омански планини с пазарите на богатите градове на север. През вековете Убар процъфтявал и се разраствал. Докато един ден половината град не пропаднал в огромна яма и бил изоставен на милостта на пясъците от суеверните си жители.

— Бил е просто най-обикновена търговска спирка — продължи Сафиа.

Кара поклати глава, но Сафиа не беше сигурна дали отхвърля последното й твърдение или се предава пред реалността. Сафиа добре помнеше колко се беше развълнувала Кара при вестта за откритието на Клап. Вестниците по целия свят тръбяха за това на първите си страници. „ОТКРИТ ЛЕГЕНДАРЕН ИЗГУБЕН АРАБСКИ ГРАД!“.

Беше отишла на място да помогне в ранния етап на археологическите разкопки. Но както Сафиа бе отбелязала, след като в продължение на две години изравяха чирепи и тук-там по някой запазен домакински съд, археолозите се бяха примирили с факта, че мястото е просто един скучен изоставен търговски пост.

Нямаше несметни съкровища, нямаше хиляда колони, нито черни призраци… Бяха останали само болезнените спомени, които преследваха живите.

— Лейди Кенсингтън — повика я отново мъжът с металния детектор, — май доктор Ал Мааз беше права, като каза да не местим това проклето нещо.

И двете жени се обърнаха към прекатурената статуя. Сега мъжете с детекторите стояха от двете й страни и бяха насочили инструментите към масивния торс. И двата метални детектора бибипкаха в хор.

— Грешката е моя — продължи първият. — Каквото и да съм открил, то не е под камъка.

— Тогава къде е? — раздразнено попита Кара. Отговори другият мъж:

— Вътре в него.

Последва миг стъписване, докато Кара не наруши тишината:

— Вътре?

— Да, госпожо. Трябваше по-рано да се сетя да триангулираме. Но въобще не допусках, че може да има нещо вътре в камъка.

Сафиа пристъпи напред.

— Сигурно е случайно попаднал железен къс.

— Не и според замерванията. Сигналът е силен.

— Ще трябва да го отворим — каза Кара.

Сафиа я погледна намръщено. По дяволите! Отпусна се на колене до скулптурата и панталоните и подгизнаха.

— Трябва ми фенерче. Някой й подаде фенерче.

— Какво ще правиш? — попита Кара.

— Ще погледна вътре.

Сафиа прокара ръка по пострадалата от високата температура на взрива повърхност на статуята. Грапавата песъчлива текстура се беше превърнала в стъкло. Долепи фенерчето към масивния торс на статуята и го включи.

Цялата стъклена повърхност на статуята се освети. Подробностите почти не се виждаха под тъмната кристална кора. Сафиа не видя нищо необичайно, но стъклото беше само пет сантиметра дебело. Каквото и да търсеха, можеше да е по-навътре в камъка.

Кара ахна зад нея. Надничаше над рамото й.

— Какво? — Понечи да дръпне фенерчето.

— Не — спря я Кара. — Премести го към центъра.

Сафиа насочи светлината към центъра на торса.

Появи се сянка, буца в средата на статуята, вклинена дълбоко, на границата, където стъклото преминаваше в камък. Светеше в тъмночервено под лъча на фенерчето. Формата не можеше да се сбърка — особено заради местоположението на буцата в торса.

— Това е сърце — прошепна Кара.

Сафиа седна на пода зашеметена.

— Човешко сърце.

 

20:05

 

Часове по-късно Кара Кенсингтън стоеше в частната тоалетна близо до отдела по древния Близък изток.

Още само едничко…

Изтръска една оранжева таблетка върху дланта си. Адерал, амфетамин по рецепта, двадесет милиграма. Претегли хапчето в ръката си. Толкова много енергия в толкова малка обвивка! Но може и да не стигне. Изтръска още една таблетка. В края на краищата, предната нощ не беше мигнала, а имаше още много работа.

Метна хапчетата в устата си, изви глава назад и ги преглътна на сухо, после впери поглед в отражението си в огледалото. Кожата й изглеждаше поруменяла, очите й — твърде разширени. Прокара ръка през косата си в опит да й върне част от обема. Не успя.

Наведе се към крана, пусна студената вода, намокри двете си ръце и ги притисна към бузите си. Задиша дълбоко. Сякаш бяха минали дни, а не часове, откакто я бяха вдигнали от леглото в семейното имение в село Блакхийт. Новината за експлозията я бе подгонила по мокрите от бурята улици в лимузината й към музея.

И сега какво?

През дългия ден най-различни следствени екипи бяха събрали всички необходими проби от галерията — обгоряла дървесина, пластмаса, метали, дори кости. Накрая и няколко фрагмента от метеорита бяха открити сред отломките. Всички първоначални данни сочеха, че електрически разряд е възпламенил някакви летливи компоненти дълбоко в парчето метеоритно желязо. Никой не се наемаше да каже какви са били тези компоненти. По-нататък експериментите щяха да бъдат повторени при лабораторни условия както в Англия, така и в чужбина.

Кара не можеше да прикрие разочарованието си. Образът на светещата сфера върху видеозаписа я бе върнал към деня, когато баща й беше изчезнал в спиралата от пясък, искряща с подобни изливи от синкаво електричество. После експлозията… и още една смърт. Вероятно имаше връзка между миналото и настоящето.

Но каква? Дали и това не беше поредната задънена улица, като толкова други досега?

Почукване на вратата откъсна вниманието й от огледалото.

— Кара, готови сме да започнем. — Беше Сафиа. Усети загрижеността в гласа на приятелката си. Само Сафиа се досещаше за тежестта в сърцето й.

— Идвам веднага.

Тя пусна блистера обратно в чантичката си и я затвори.

Първоначалният прилив на изкуствено предизвикана енергия вече притъпяваше острието на отчаянието. След един последен и отново напразен опит да придаде обем на косата си тя отиде до вратата, отключи я и излезе в един от по-приветливите изследователски отдели — известната Стая с арките на Британския музей.

Построена през 1839 година, двуетажната зала с куполи в западната част на музея беше в стила на ранната викторианска епоха — двойни галерии от библиотечни шкафове, стълби и мостчета от ковано желязо, арковидни проходи, водещи към отделени ниши. Атмосферата на това място те връщаше към времената на Чарлз Дарвин, на Станли и Ливингстън, на Кралското научно общество, когато учените носели фракове и се събирали на раздумка сред лавиците с книги и древни ръкописи. Макар до него никога да не е била допускана широката общественост, отделът по древния Близък изток сега използваше това помещение като учебен център и резервен архив.

Днес обаче, приютило само малцина избрани, то щеше да послужи като импровизирана морга. Кара погледна през стаята към каменния труп без глава и ръце, положен върху носилка на колелца. Само това беше останало от древната скулптура, намерена в северното крило. Сафиа бе настояла да я измъкнат измежду отломките и да я донесат тук, на сигурно място.

Две халогенни лампи осветяваха тялото, а комплект инструменти лежеше в готовност на едно дълго писалище в съседство, подредено като хирургична маса със скалпели, щипки и форцепси. Имаше също и чукове с различни размери и четки.

Само хирург нямаше.

Сафиа напъха ръцете си в латексови ръкавици. Носеше защитни очила и плътно пристегната престилка.

— Готова ли си?

Кара кимна.

— Хайде да отворим гърдите на старчето — извика един млад мъж с типичния глуповат ентусиазъм на американците. Кара познаваше добре всички, които работеха за нейната галерия, познаваше и Клей Бишоп, дипломант от Северозападния университет. В момента той се занимаваше с един повдигнат на триножник цифров рекордер и се явяваше видеооператорът на групата.

— Покажи малко уважение, Бишоп — предупреди го Сафиа.

— Извинявай — каза той с крива усмивка, която противоречеше на разкаянието в думите му.

Не му липсваше привлекателност на този типичен кльощав представител на своето поколение. Беше с дънки, с тениска с щампа и маркови маратонки, които някога може и да са били бели. Поизправи се, протегна се, показвайки ивица от голия си корем, и прокара ръка по червеникавата четина на лицето си. Единствената отстъпка пред академичния дух във външността на този дипломант бяха дебелите очила с черни рамки, достатъчно грозни да изглеждат модерни.

— Тук всичко е готово, доктор Ал Мааз.

— Добре. — Сафиа пристъпи под халогенните лампи до масата с инструментите.

Кара заобиколи от другата страна да гледа, присъединявайки се към другия човек, който щеше да присъства на аутопсията — Раян Флеминг, шефа на охраната. Явно беше дошъл, докато тя е била в тоалетната. Кимна й, но стойката му се стегна при приближаването й — явно и той като повечето музейни работници се изнервяше в близост до нея.

Изкашля се, докато Сафиа снемаше разни мерки.

— Дойдох веднага щом чух за откритието — тихо рече той на Кара.

— И по каква причина? — попита тя. — Има ли някакъв проблем със сигурността?

— Не, от чисто любопитство. — Той кимна към скулптурата. — Не намираме всеки ден статуи със сърца в тях.

Това си беше истина, макар Кара да подозираше, че не точно това сърце беше довело Флеминг тук долу. Очите му се задържаха значително повече върху Сафиа, отколкото върху странната статуя.

Кара се усмихна вътрешно на увлечението му и насочи вниманието си към проснатата на носилката скулптура. Под черупката от стъкло светлината на лампите улавяше дълбок червен блясък.

Сърце, човешко сърце.

Тя се наведе по-близо. Макар сърцето да изглеждаше с правилни размери и анатомична структура, явно е било изработено от някакъв вид руда, щом детекторите на следователския екип бяха уловили присъствието му. И въпреки това Кара не можеше да ре отърси от мисълта, че сърцето всеки момент ще започне да бие, стига тя да почака достатъчно дълго.

Сафиа се наведе над статуята с инструмент с диамантен връх в ръка. Внимателно разчерта стъклото, описвайки квадрат около погребаното сърце.

— Искам да запазя колкото се може повече.

След това постави вакуумна чашка върху стъкления квадрат и хвана дръжката.

— Предполагам, че свръзката между стъклото и пясъчника под него не е силна.

Взе гуменото чукче и започна да почуква решително по протежение на вътрешните ръбове на стъкления квадрат. Появиха се малки пукнатини, следващи очертаните предварително линии. При всеки удар с чукчето присъстващите примижаваха, затаили дъх. Дори Кара откри, че стиска палци.

Единствено Сафиа запази спокойствие. Кара познаваше склонността на приятелката си към паникьосване в стресови ситуации, но винаги когато работеше в свои води, тя беше корава като диаманта, вграден в резачката и за стъкло… също толкова прецизна. Работеше с почти свръхестествено спокойствие и пълна съсредоточеност. Но Кара забеляза блясъка в очите й. Вълнение. Кара отдавна не беше виждала този блясък, той й напомни за жената, която Сафиа беше преди време.

Може би за нея все още имаше надежда.

— Би трябвало да е достатъчно — каза Сафиа. Върна чукчето при другите инструменти и с помощта на миниатюрна четка отстрани стъклените парченца, така че работната повърхност да бъде максимално чиста. Когато остана доволна от резултата, тя хвана здраво дръжката на вакуумната чашка и натисна, първо в едната посока, после в другата, като внимателно разклащаше квадрата. Накрая дръпна силно нагоре и стъкленото блокче се отдели чисто. Кара пристъпи по-близо да надникне в отворената гръд на статуята. Сърцето беше изработено дори с повече детайли, отколкото си беше представяла. Всяка камера се различаваше ясно, включително миниатюрните повърхностни артерии и вени. Лежеше в гнездото си от пясъчник така, сякаш скулптурата се беше оформила около него по естествен начин, като перла в мида.

Сафиа внимателно освободи стъклото от вакуумното устройство и го обърна. Горната повърхност на сърцето се беше отпечатала в стъклото. Тя го насочи към камерата.

— Клей, добре ли хващаш всичко това?

Приклекнал до камерата си, той се залюля на пети.

— О, божке, направо е фантастично!

— Ще приема това за „да“. — Сафиа постави стъклото на библиотечното писалище.

— Ами сърцето? — попита Флеминг.

Сафиа се обърна и погледна в отворената гръд. Почука с дръжката на една малка четка по сърцето. Всички чуха звънтежа.

— Със сигурност е от метал. Бронз, бих казала, съдейки по червеникавия цвят.

— Удари на кухо — изкоментира Клей и премести триножника с камерата така, че да има по-добър ракурс към гръдната кухина. — Я го направи пак.

Сафиа поклати глава.

— По-добре не. Виждате ли как пясъчникът обхваща на места сърцето и отгоре. Няма как да го извадим, без да нарушим целостта на камъка. Мисля, че трябва да го оставим така и други учени да го видят в този вид, преди да сме пристъпили към изваждането му.

През последната минута Кара едва си бе поемала дъх. Сърцето трещеше в ушите й, и то не от амфетамините. Никой друг ли не забелязваше?

Преди да е попитала на глас, в дъното на Стаята с арките се затръшна врата. Всички се стреснаха. Чуха се приближаващи стъпки. На двама души.

Сафиа насочи халогенната светлина към залата.

— Директор Тайсън!

— Едгар! — Кара пристъпи напред. — Какво правиш тук?

Директорът на музея отстъпи крачка встрани, така че да се види придружителят му. Беше инспекторът от отдел „Убийства“ към централното лондонско управление.

— Инспектор Самюелсън беше с мен, когато разбрах за невероятното ви откритие. Тъкмо привършвахме и той помоли за възможност лично да погледне удивителната находка. Как бих могъл да му откажа след помощта, която ни оказа?

— Разбира се! — С най-добрия си дипломатически тон Кара прикри изблика на раздразнение. — Идвате тъкмо навреме. — Даде им знак да се приближат към импровизираната морга, като им отстъпи мястото си. Собственото й откритие трябваше да изчака още малко.

Флеминг кимна на шефа си за поздрав.

— Май и аз видях достатъчно. По-добре да ида да проверя нощната смяна. — Отдръпна се, но не и преди да се обърне към Сафиа: — Благодаря ти, че ми позволи да присъствам.

— За теб винаги — каза разсеяно тя, насочила вниманието си към откритото сърце.

Кара забеляза как очите на Флеминг се задържаха още миг върху Сафиа, а после се извиха с болка и той си тръгна. Както винаги, Сафиа беше сляпа за всичко извън работата си. Беше оставяла и по-достойни мъже от Флеминг да излязат от живота й.

Инспектор Самюелсън пристъпи напред и зае мястото, освободено от шефа на охраната. Беше преметнал униформеното си сако през едната ръка, а ръкавите му бяха навити до лактите.

— Надявам се, че няма да ви преча.

— Ни най-малко — каза Сафиа. — Голям късмет извадихме с това откритие.

— Наистина.

Инспекторът се наведе над статуята. Кара беше сигурна, че не само обикновеното любопитство го беше довело тук. Детективите не обичаха странните съвпадения.

Едгар застана до рамото на инспектора.

— Направо невероятно, нали? Това откритие ще привлече вниманието на целия свят.

Самюелсън се изправи.

— Откъде е дошла статуята?

— Баща ми я откри — каза Кара.

Самюелсън продължително я огледа с вдигната вежда.

Кара забеляза, че Едгар отстъпва крачка назад, забил поглед в обувките си. Това беше тема, към която всички запознати пристъпваха предпазливо.

Сафиа вдигна нагоре защитните си очила и се зае да обясни по-нататък, спестявайки на Кара тази необходимост.

— Реджиналд Кенсингтън финансира археологически екип, който да наблюдава изкопните работи за строежа на нов мавзолей при една гробница в град Салала на оманското крайбрежие. Открил статуята, заровена до старата гробница. Било рядка находка — да намериш предислямска статуя от двеста години преди Христа, при това толкова запазена, направо недокосната! Но пък гробницата е била почитана в продължение на две хилядолетия и районът около нея е останал неосквернен и сравнително рядко посещаван. Истинска трагедия е да загубим един толкова добре запазен артефакт.

Самюелсън не се трогна.

— Но случилото се ни доведе до това ново откритие. Има някакво равновесие. Същото не може да се каже за бедния Хари Мастерсън.

— Разбира се — побърза да каже Сафиа. — Не исках да кажа, че… че неговата смърт не е истинска трагедия. Напълно прав сте.

Самюелсън огледа присъстващите. Очите му се задържаха малко по-дълго върху дипломанта Клей Бишоп. Каквото и да видя там, то изглежда не го задоволи напълно. Погледът му се върна обратно върху статуята.

— Споменахте за гробница близо до мястото, където са намерили статуята.

— Да. Гробницата на Наби Имран.

— Фараон ли е бил?

Сафиа се усмихна.

— Гробницата не е била египетска. — Също като Кара и тя знаеше, че инспекторът се прави на тъп. — В арабския свят най-известни са гробниците на персонажи от Библията или от Корана. В този случай се касае за персонаж и от двете свещени книги.

— Наби Имран? Не помня да са го споменавали в часовете по вероучение.

— Всъщност той никак не е бил маловажен. Чували сте за Дева Мария, нали?

— Бегло. — Каза го толкова искрено, че Сафиа отново се усмихна.

Беше протакала разкритието, но накрая все пак се предаде.

— Наби Имран е бащата на Мария.

 

13:54 източно време

Арлингтън, Вирджиния

 

Пейнтър Кроу седеше на задната седалка на сребрист мерцедес S500 седан. Той се плъзгаше гладко по междущатска магистрала 66 от международното летище Дълес на изток към Вашингтон, но чак дотам нямаше да стигат. Шофьорът, мълчаливец с фигура на защитник в американския футбол, даде мигач и зави в изхода за Арлингтън. Почти бяха пристигнали в щаба на АИОП.

Пейнтър погледна часовника си. Само преди два часа се намираше в Кънектикът, в зловеща конфронтация с партньор, комуто бе имал пълно доверие през последните пет години. Мислите му се отдръпнаха от Касандра като опарени, но продължиха да се въртят около парливия проблем.

Бяха ги привлекли от специалните части по едно и също време — него от „тюлените“ на военноморските сили, нея от армейските рейнджъри. АИОП се беше спряла на тях двамата за един нов, секретен отряд на подчинение на агенцията под кодовото име Сигма форс. Повечето служители на АИОП не подозираха за съществуването на отряда. Задачата на Сигма беше издирване и задържане — таен военизиран отряд от агенти с техническа подготовка, които бяха пращани на горещи места, за да придобият или защитят нови изследвания и технологии. Докато Делта форс беше създадена като антитерористичен отряд, Сигма трябваше да пази и поддържа технологичното превъзходство на Съединените американски щати.

Независимо на каква цена.

А сега и това спешно привикване в щаба…

Трябва да беше някаква нова мисия. Но защо се бяха разбързали толкова?

Седанът се спусна по Норт Феърфакс Драйв и навлезе в паркинга. Минаха през серия охранителни постове и скоро им бе разрешено да паркират на едно празно място. Мъж с гръден кош като варел и безизразно лице пристъпи напред и отвори вратата.

— Последвайте ме, командир Кроу.

Заведе го в централната сграда чак до кабинета на директора и го помоли да почака, докато съобщи за пристигането му. Пейнтър впери поглед в затворената врата.

Вицеадмирал Тони Ректър беше шеф на АИОП още преди Пейнтър да постъпи на работа тук. Преди това бе оглавявал Кабинета за информационни данни, разузнавателния отдел на АИОП, чиято дейност в контрола на данните, изтичащи в компютърните мрежи, в търсене на терористични заговори, активност и финансови трансакции беше станала особено важна след единадесети септември. Интелигентността, опитът и справедливите управленски методи на адмирала в крайна сметка му бяха спечелили директорския пост.

Вратата се отвори. Придружителят му отстъпи встрани и направи път на Пейнтър да мине. Веднага щом той се озова вътре, вратата се хлопна зад гърба му.

Стаята беше облицована с махагонова ламперия и леко миришеше на тютюн за лула. Бюро от същия махагон стоеше в средата на стаята. Зад него Тони Ректър „Тигъра“ стана да се ръкува с новодошлия. Беше едър мъж, не дебел, а като човек, който някога е бил мускулест, а сега е поомекнал малко, прехвърляйки шейсетте. Ала плътта беше единственото „меко“ нещо в него. Очите му бяха сини диаманти, косата му — пригладена и сива. Ръкостискането му беше желязно, както Пейнтър се увери сам, после адмиралът му кимна да се настани на един от двата стола с кожена тапицерия.

— Седнете. Повикал съм и доктор Макнайт. Той скоро ще дойде.

Доктор Шон Макнайт беше основател и директор на Сигма, прекият началник на Пейнтър, бивш тюлен, който впоследствие беше защитил магистърска степен както по физика, така и по информационни технологии. Значи всички големи клечки се включваха в играта. Каквото и да ставаше, беше нещо голямо.

— Мога ли да попитам какъв е поводът, сър?

Адмиралът се настани в собственото си кресло.

— Чух за неприятностите в Кънектикът — каза той, изплъзвайки се от пряк отговор. — Момчетата в компютърния отдел с нетърпение чакат лаптопа на онзи шпионин. Да се надяваме, че ще успеем да възстановим данните за плазмените оръжия от паметта му.

— Съжалявам, че не успяхме… че не успях да се добера до паролата.

Адмирал Ректър сви рамене.

— Поне китайците няма да сложат ръце върху данните. А като се има предвид ситуацията, вие добре свършихте работата.

Пейнтър се въздържа да попита за бившия си партньор. Най-вероятно транспортираха Касандра на сигурно място, където да я разпитат. А оттам — кой знае? Гуантанамо Бей, форт Ливънуърт или някой друг военен затвор. Вече не беше негова грижа. И въпреки това усещаше тъпа болка под гърдите. Дано да беше някакъв проблем с храносмилането. Със сигурност нямаше основание да се чувства виновен за съдбата на Касандра.

— Колкото до въпроса ви — продължи адмиралът, — Службата за отбранителна наука привлече вниманието ни към нещо. Снощи е имало експлозия в Британския музей.

Пейнтър кимна, понеже беше слушал новините по пътя.

— Ударила го е светкавица.

— Такава е официалната версия, да.

Пейнтър не се затрудни да прочете отрицателния отговор между редовете и изправи гръб. Преди да успее да попита вратата се отвори и доктор Шон Макнайт влезе в стаята, или по-скоро нахлу като малко торнадо. Лицето му беше червено, челото — влажно, сякаш бе тичал през целия път дотук.

— Потвърдено е — съобщи той на адмирала. Адмирал Ректър кимна.

— Сядай. Нямаме много време.

Пейнтър погледна към шефа си, докато той сядаше на другия стол. Макнайт работеше в АИОП от двайсет и две години, включително и като директор на службата й за специални проекти. Един от първите му „специални проекти“ беше сформирането на Сигма. Беше я планирал като група оперативни работници, които са на „ти“ с технологиите и същевременно притежават необходимата военна подготовка — „акъл и мускули“, както обичаше да се изразява той — и които биха действали с хирургическа прецизност в защита на секретните технологии.

Резултатът беше Сигма форс.

Пейнтър беше един от първите вербувани, избран лично от Макнайт, след като си беше счупил крака при една мисия в Ирак. Докато Пейнтър се възстановяваше, Макнайт го беше научил колко е важно да поддържаш в отлична форма и ума, не само тялото си, подлагайки го на академичен тренировъчен лагер, който се бе оказал по-суров от обучението за морската пехота. Нямаше друг човек на тази планета, когото Пейнтър да уважава повече от него.

А сега бе толкова различен…

Макнайт седеше на ръба на стола си с изправен гръб. Изглеждаше така, сякаш е спал с тъмния си костюм, личаха му всичките петдесет и пет години — очите му бяха присвити от умора, устните стегнати, пясъчносивата коса разрошена.

Нещо очевидно не беше наред.

Адмирал Ректър завъртя плазмения монитор върху бюрото си към Пейнтър.

— Командир Кроу, най-напред вижте този запис.

Пейнтър се попремести малко по-близо, готов да получи отговори на някои от незададените си въпроси. Десктопът отстъпи място на черно-бяло изображение от видеозапис.

— Това е от охранителните камери на Британския музей.

Той седя мълчаливо, докато записът вървеше. Не продължи дълго. Когато експлозията сложи край на записа и екранът побеля, Пейнтър се облегна назад. Двамата му началници го гледаха изпитателно.

— Онази светеща сфера — бавно каза той — беше кълбовидна мълния, ако не греша.

— Така е — потвърди адмирал Ректър. — Именно този извод привлякъл вниманието на двама изследователи от отдела за отбранителни науки, които били по това време в Лондон. Кълбовидни мълнии никога досега не са били заснемани на филм.

— Нито са причинявали подобни разрушения — добави Макнайт.

Пейнтър си спомни лекцията по електроинженерство, която беше слушал по време на обучението си за Сигма. Сведения за кълбовидни мълнии имаше още от древногръцката епоха, бяха ги наблюдавали цели групи от хора и за тях се споменаваше на много места. Ала се срещаха изключително рядко и именно затова си бяха останали мистерия. Теориите за произхода им варираха от свободно носеща се плазма, образувана поради йонизирането на въздуха по време на гръмотевични бури, до изпаряването на силициев двуокис от почвата, след като светкавица е ударила земята.

— Какво се е случило в музея? — попита той.

— Това. — Адмирал Ректър извади някакъв предмет от чекмедже на бюрото си и го сложи върху попивателната хартия. Приличаше на почерняло парче скала с размери приблизително като на топка за софтбол. — Тази сутрин го транспортирахме с военен самолет.

— Какво представлява?

Адмиралът му кимна да го вземе и той установи, че предметът е необичайно тежък. Не беше скала. Плътността загатваше за наличие на олово.

— Метеоритно желязо — обясни Макнайт. — Проба от артефакта, който преди миг видя да избухва.

Пейнтър сложи парчето обратно на писалището.

— Не разбирам. Казвате, че метеоритът е предизвикал експлозията? А не кълбовидната мълния?

— И да, и не — тайнствено отвърна Макнайт.

— Какво знаете за експлозията на тунгуския метеорит в Русия? — попита Ректър.

Внезапната смяна на темата свари Пейнтър неподготвен. Челото му се набръчка, докато се ровеше в паметта си за тази стара история.

— Не много. Нещо за паднал метеорит през 1908, някъде в Сибир, който причинил голям взрив.

Ректър се облегна назад.

— „Голям“ е меко казано. Експлозията изкоренила гората на шейсет километра наоколо, на площ колкото половин Роуд Айлънд. Взривът освободил енергия, равняваща се на две хиляди атомни бомби. Коне били отнесени на около седемстотин километра. „Голяма“ просто не описва достатъчно добре силата на експлозията.

— Имало е и други последици — продължи Макнайт. — Магнитна буря, която създала вихър с диаметър хиляда километра. Дни наред нощното небе светело от огромното количество вдигнал се в атмосферата прах — било достатъчно светло да си четеш вестника. Електромагнитният импулс обхванал половината свят.

— Господи! — промълви Пейнтър.

— Хората, видели взрива от стотици километри разстояние, разказват за прорязала небето светлина, ярка като слънцето и с опашка във всички цветове на дъгата.

— Метеорът — каза Пейнтър.

Адмирал Ректър поклати глава.

— Това е била само една от теориите. Каменен астероид или комета. Но тази теория се опровергава с няколко факта. Първо, никой никога не е открил и една отломка от метеор. Дори и остатъчен иридиев прах.

— Съдържащите въглерод метеори обикновено оставят иридиев отпечатък — каза Макнайт. — Но в Тунгуска област такова нещо не е открито.

— Освен това не е намерен кратер — добави адмиралът. Макнайт кимна.

— Силата на взрива е била четиридесет мегатона. Преди това последният голям метеор ударил Аризона преди приблизително петдесет хиляди години. Бил само три мегатона, нищо и половина в сравнения с Тунгуския, а оставил кратер с широчина километър и половина и дълбочина двеста метра. Защо тогава в Сибир няма кратер, и то когато се знае точното място на епицентъра заради радиално полегналите дървета навън от точка нула?

Пейнтър нямаше отговор на този въпрос… нито на другия, който не му даваше мира в момента — какво общо има всичко това с Британския музей?

Макнайт продължи:

— След експлозията в района са наблюдавани и интересни биологични последици — засилен растеж на определени лишеи, увеличение в средното ниво на мутациите, включително генетични аномалии в семената и игличките на боровите дървета и дори сред мравешките популации. Хората също не останали незасегнати. Местните племена на евенките в района показват аномалии в Rh-фактора на кръвта. Всичко насочва към последици от радиация, най-вероятно гама лъчи.

Пейнтър се опита да обедини експлозията без кратер, необичайните атмосферни ефекти и остатъчната гама радиация.

— И какво е причинило всичко това?

Адмирал Ректър отговори:

— Нещо доста малко. Около три килограма.

— Невъзможно! — закова Пейнтър, без да помисли. Адмиралът сви рамене.

— Да, ако ставаше въпрос за обикновена материя…

Загадката остана да тежи във въздуха още няколко сякаш безкрайни секунди.

Доктор Макнайт най-после наруши мълчанието.

— Най-новите изследвания от 1995 година говорят, че Тунгуска област наистина е била ударена от метеор, той е бил изграден от антиматерия.

Очите на Пейнтър се разшириха.

— Антиматерия?

Сега вече разбра защо са го повикали на този инструктаж. Докато повечето хора смятаха антиматерията за измислица на научната фантастика, през последното десетилетие тя всъщност се беше превърнала в действителност с производството на частици антиматерия при лабораторни условия. Водещи в тези изследвания бяха Лаборатории ЦЕРН в Женева, Швейцария. Те произвеждаха антиматерия вече близо две десетилетия, използвайки подземен антипротонен нискоенергиен пръстен. Само че цялата едногодишна продукция антипротони от ЦЕРН би дала енергия колкото обикновена електрическа крушка да просветне едва-едва за няколко секунди.

И все пак антиматерията беше особено интригуваща. Само един грам антиматерия би произвела енергия колкото атомна бомба. Разбира се, преди това някой трябваше да открие евтин и достъпен източник на антиматерия. А това беше невъзможно.

Пейнтър си даде сметка, че очите му са се заковали върху буцата метеоритно желязо на адмиралското бюро. Знаеше, че горният слой от земната атмосфера е подложен на непрестанни бомбардировки с частиците антиматерия в космическите лъчи, но те моментално биват унищожавани при контакта си с атмосферната материя. Смяташе се, че е възможно във вакуума на космическото пространство да съществуват астероиди и комети, изградени от антиматерия, останала от Големия взрив.

Започваше да свързва някои от точките в главата си.

— Експлозията в Британския музей…

— Изследвахме някои от отломките от взривената галерия — каза Макнайт. — Метал и дърво.

Пейнтър си спомни какво беше казал шефът му на влизане. „Потвърдено е.“ Студена буца заседна в стомаха му. Макнайт продължи:

— Отломките показват ниско ниво на радиация, което съвпада със замерванията в Тунгуска област.

— Искате да кажете, че експлозията в музея е причинена от анихилация на антиматерия? Че този метеорит всъщност е от антиматерия?

Адмирал Ректър затъркаля овъгленото парче с един пръст.

— Не, разбира се. Това е обикновено метеоритно желязо. Нищо повече.

— Тогава не разбирам…

Макнайт пое щафетата.

— Не можем да пренебрегнем данните за радиация. Съвпадението е прекалено точно, за да е случайно. Нещо се е случило. Единственото обяснение е, че вътре в метеорита е имало запазена антиматерия в някаква непозната за нас стабилна форма. Освобождаването на електрическия заряд от кълбовидната мълния го е дестабилизирал и е предизвикал верижна реакция, резултат на която е експлозията. Каквато и антиматерия да е имало, тя е била изчерпана по време на взрива.

— И ни е оставила само тази черупка — каза адмиралът и отново побутна камъка.

Мълчание се възцари в стаята. Евентуалните последствия от всичко това бяха необозрими.

Адмирал Ректър взе парчето желязо от бюрото си.

— Представяте ли си значението на това, ако сме прави? Източник на почти неограничена енергия. Ако съществува някаква улика как е станало това — или още по-добре, материален образец, — те не бива да попадат в чужди ръце.

Пейнтър осъзна, че кима с разбиране.

— И каква е следващата стъпка?

Адмирал Ректър го погледна изпитателно.

— Не можем да си позволим дори слухове в тази насока да изтекат оттук и да стигнат до външни хора, дори и до нашите съюзници. Твърде много уши са свързани с твърде много усти. — Кимна на доктор Макнайт да продължи.

Шефът на Пейнтър пое дълбоко дъх.

— Командире, искаме от теб да оглавиш малък отряд, който да излети незабавно за музея. Прикритието ви вече осигурено — вие сте американски учени, специализиращи в изследване на светкавиците. Задачата ви е да си създадете контакти когато и където е възможно. Трябва просто да си отваряте очите и ушите за всички нови открития, които могат да бъдат направени там. Ние тук ще продължим изследванията под пълна па̀ра. Ако възникне необходимост от по-нататъшно проучване на място в Лондон, твоят екип ще трябва да осигури възможността за това.

— Да, сър.

Адмирал Ректър и Макнайт се спогледаха за миг, сякаш си размениха неизречен въпрос.

Пейнтър усети как някакъв леден пръст се спуска по гръбнака му.

Адмиралът кимна отново.

— Ще трябва да се съобразим с още един фактор. Възможно е да не сме единствените, които работят по тази хипотеза.

— Какво имате предвид?

— Ако си спомняш, директорът спомена за двама изследователи от Службата за отбранителни науки, които са в Лондон.

— Онези, които съобщили за кълбовидната мълния.

— Точно така. — И двамата началници отново се спогледаха. После прекият му шеф го погледна право в очите. — Преди четири часа двамата са били открити мъртви в хотелската им стая, застреляни. Всичко било обърнато надолу с главата. Има откраднати неща. Лондонската полиция го смята за убийство при грабеж.

Адмирал Ректър се размърда зад бюрото си.

— Но аз открай време трудно преглъщам съвпаденията. От тях получавам киселини.

Макнайт продължи:

— Не знаем дали убийствата са свързани с нашето разследване, но искаме ти и отрядът ти да действате сякаш са свързани. Пазете си един друг гърбовете и бъдете нащрек.

Пейнтър кимна.

— Междувременно — добави адмиралът — да се надяваме, че няма да открият нищо важно, преди вие да прелетите над Голямата локва.

 

21:48 по Гринуич

Лондон, Англия

 

— Трябва да извадиш сърцето.

Сафиа вдигна поглед от миниатюрния сребърен дебеломер. Стаята с арките тъмнееше наоколо. Бяха останали само тя, Кара и Клей. Едгар и инспекторът си бяха тръгнали преди двайсетина минути. Изглежда прецизните измервания и записването бяха охладили значително любопитството им и кратковременния интерес, породен от произхода на статуята като погребална скулптура за гробницата на бащата на Дева Мария.

Сафиа се върна към измерванията.

— Накрая ще извадя сърцето.

— Не, ще го направиш тази вечер.

Сафиа огледа по-внимателно приятелката си. Лицето на Кара се виждаше добре под светлината на халогенните лампи. Яркият им блясък беше отцедил напълно цвета от страните й, но Сафиа забеляза сребристата лъскавина на кожата й и разширените зеници. Беше се надрусала. Пак онези амфетамини. Преди три години Сафиа бе сред малцината, които знаеха, че едномесечната „ваканция в чужбина“ на лейди Кенсингтън всъщност беше престой за детоксикация в луксозна частна клиника в Кент. Откога ги взимаше пак? Погледна към Клей. Не беше сега моментът да влиза в спор с нея.

— Защо бързаш толкова? — попита тя.

Очите на Кара се плъзнаха нервно из стаята. Гласът й се снижи.

— Преди инспекторът да пристигне, забелязах нещо. Изненадана съм, че ти още не си го видяла.

— Какво?

Кара се наведе напред и посочи към една от откритите части на сърцето, и по-точно към десния вентрикул.

— Погледни тази изпъкнала линия тук. — Тя плъзна по линията върха на дебеломера.

— Една от коронарните артерии или вени — каза Сафиа, отново удивена от артистизма на изработката.

— Така ли? — Кара посочи. — Виж колко съвършено хоризонтална е горната част, после се спуска вертикално надолу в двата края под деветдесет градуса. — Тя проследи кръвоносния съд. Пръстите й трепереха с характерния амфетаминов тремор.

Кара продължи:

— Всичко в това сърце е предадено толкова достоверно. Дори Да Винчи би се затруднил да постигне такава анатомична прецизност. — Вдигна поглед към Сафиа. — Природата не обича правите ъгли.

Сафиа се наведе по-близо. Проследи с пръсти линията, сякаш четеше брайлово писмо. Съмнението бавно отстъпи пред шока.

— Краищата… те просто прекъсват изведнъж и толкова. Не продължават надолу.

— Това е буква — каза Кара.

— Епиграфски южноарабски — съгласи се Сафиа, като имаше предвид древното писмо от този район, което предхождало иврит и арамейския. — Това е буквата Б.

— А сега погледни добре и онова, което се вижда от горната сърдечна камера.

— Десният атриум — каза иззад тях Клей. И двете погледнаха към него.

— Следвах медицина, преди да разбера, че гледката на кръв има такъв… е, отрицателен ефект върху погълнатата на обяд храна.

Кара насочи вниманието си обратно към скулптурата и посочи с дебеломера.

— Значителна част от горния атриум все още е скрита от пясъчника, но мисля, че отдолу е скрита още една буква.

Сафиа се наведе още по-близо и опипа с пръсти. Долните краища на откритите съдове свършваха също толкова рязко, колкото и при първия.

— Ще трябва да работя внимателно.

Посегна към наредените пинсети, длета и миниатюрни чукчета. С подходящите инструменти в ръце тя се хвана на работа с прецизността на хирург. С чук и длето отчупи по-големите парчета от крехкия пясъчник, после с пинсети и четка почисти мястото. Само след няколко минути десният атриум се разкри пред очите им.

Сафиа впери поглед в пресичащите се линии на коронарните съдове. Те представляваха съвършено изображение на буква.

Твърде сложно бе, за да е обикновена случайност.

— Коя е тази буква? — попита Клей.

— Няма съвсем същата буква в английския — отговори Сафиа. — Произнася се като „уа“… така че при превод често се транслитерира като У-А и дори като У, защото именно така звучи при произнасяне. Макар че на практика в епиграфското южноарабско писмо изобщо няма букви за гласните звуци.

Кара срещна погледа й.

— Трябва да извадим сърцето — повтори тя. — Ако има още букви, те ще са върху другата му страна.

Сафиа кимна. Лявата страна все още беше скрита в каменната гръд. Не й се искаше да нарушава допълнително целостта на статуята, но любопитството я накара да вземе инструментите си, без да спори повече. Хвана се на работа. Отне й половин час да отстрани каменната прегръдка около сърцето. Най-накрая тя прикрепи вакуумната чашка и стисна дръжката й с две ръце. Отправи молитва към древните богове на Арабия и дръпна право нагоре, използвайки всички мускули на раменете си.

В първия момент й се стори, че нещо все още задържа сърцето в гръдната кухина, но всъщност то се бе оказало по-тежко от очакваното. С решително изражение Сафиа извади сърцето от гърдите. Посипаха се парченца пясъчник и отчупили се отделни зрънца. Като държеше сърцето далеч от себе си, тя се завъртя към писалището с инструментите.

Кара се приближи нетърпеливо. Сафиа постави сърцето върху квадратно парче мека кожа, после махна вакуумната чашка. Освободено, сърцето леко се търкулна на една страна. Чу се тих звук като плисване.

Сафиа погледна към другите двама. И те го бяха чули, нали?

— Казах ви, че това нещо е кухо — прошепна Клей. Сафиа протегна ръка и разклати сърцето върху кожената подложка. Гравитационният му център се променяше при разклащането.

— Има някаква течност в средата. Клей отстъпи назад.

— Страхотно, само дано да не е кръв. Предпочитам моите трупове да са консервирани и увити като мумии.

— Добре е запечатано — успокои го Сафиа, като оглеждаше сърцето. — Дори не виждам как бих могла да го отворя. Сякаш бронзовото сърце е било изковано около течността.

— Гатанки, обвити в гатанки — каза Кара и на свой ред се зае да търкаля и оглежда сърцето. — А другите букви?

Кара се приведе напред. За нула време се ориентираха и откриха другите две камери. Тя прокара пръст по по-голямата, левия вентрикул. Беше гладък, без букви.

— Нищо — каза Кара, изненадана и смутена. — Може да се е изтрила.

Сафиа огледа по-подробно камерата, след като я овлажни с изопропилов алкохол, за да почисти повърхността.

— Не виждам никакви следи. Твърде гладко е.

— Ами левият атриум? — попита Клей.

Тя кимна и обърна сърцето. Веднага забеляза една линия, извита плавно по повърхността на атриума.

— Това е буквата Р — прошепна Кара с лек уплах в гласа. После се срина на един стол. — Не може да бъде!

Клей се намръщи.

— Не разбирам. Имаме буквите Б, УА или У, и Р. Оформят ли някаква дума?

— Би трябвало да познаваш тези три букви от епиграфското южноарабско писмо, Бишоп — каза Сафиа. — Може би не в този ред. — Взе един молив и ги написа както трябваше да се четат.

Клей набръчка съсредоточено лице.

— Епиграфският южноарабски се чете като иврит и арабския, от дясно на ляво, обратно на английския. УАБР… УБР. Но гласните между съгласните не се изписват. — Очите на младия мъж се разшириха. — У-Б-А-Р. Проклетият изгубен град на Арабия, Атлантидата на пясъците!

Кара поклати глава.

— Първо метеоритен фрагмент, който уж трябвало да пази Убар, експлодира… а сега откриваме името, написано върху бронзово сърце.

— Ако въобще е бронзово — каза Сафиа, все още наведена над сърцето.

Кара бързо дойде на себе си.

— Какво имаш предвид?

Сафиа вдигна сърцето с две ръце.

— Когато го извадих от статуята, ми се стори твърде тежко, особено ако е кухо и пълно с течност. Вижте мястото, където почистих лявата камера с алкохол? Основният метал е прекалено червен.

Кара се изправи с проблясък на яснота в очите.

— Мислиш, че е желязо. Като метеоритния фрагмент.

Сафиа кимна.

— Възможно е дори да е от същото метеоритно желязо. Ще трябва да го изследваме, но и в двата случая не откривам никакъв смисъл. По времето, когато е била направена скулптурата, народите в Арабия не са знаели как да топят и обработват желязо с такова качество, да не говорим за такъв шедьовър на изкуството. Толкова много загадки има около това сърце, че дори не знам откъде да започна.

— Ако си права — трескаво рече Кара, — онзи нищожен търговски пост, изровен от пясъците през 1992, няма нищо общо с цялата история. Все още има нещо неоткрито. — Тя посочи артефакта. — Като истинското сърце на Убар.

— Но какво ще правим сега? Каква е следващата ни стъпка? Все още не знаем нищо за Убар.

Клей оглеждаше сърцето.

— Малко странно ми се вижда, че върху левия вентрикул няма букви.

— Убар се пише само с три букви — обясни Сафиа.

— Тогава защо са използвали сърце с четири камери и са изобразили буквите по посока на кръвния поток?

Сафиа се завъртя рязко.

— Обясни какво имаш предвид.

— Кръвта навлиза в сърцето през вена кава в дясното предсърдие. Буквата У. — Той забоде пръст в големия съд, който водеше към горната дясна камера, и продължи с урока по анатомия, онагледявайки думите си с действия. — После минава през атриовентрикуларната клапа към дясната камера, Буквата Б. Оттам кръвта се насочва от сърцето към белите дробове чрез пулмонарната артерия, после се връща обогатена с кислород през пулмонарната вена към лявата камера буквата Р. И изписва „Убар“. Но защо спира дотук?

— Защо наистина? — промърмори Сафиа с набръчкано чело. Размишляваше върху загадката. Името Убар беше изписано в посоката на кръвния поток. Сякаш намекваше за някаква посока, нещо, което тече нанякъде. Зачатък на идея се оформи в главата й.

— Къде отива кръвта, след като напусне сърцето?

Клей посочи към дебел извит кръвоносен съд най-горе.

— През аортата към мозъка и към останалата част на тялото.

Сафиа завъртя тежкото сърце, проследи аортата до края й и погледна вътре. Отворът на кухия съд беше запушен с пясъчник. Не си беше направила труда да го изчисти, беше твърде заета с повърхността на камерите.

— За какво мислиш? — попита Кара.

— Имам чувството, че надписът сочи нанякъде. — Върна сърцето върху масата и се зае да почисти пясъчника от края на аортата. Той лесно се натроши и изпадна. Сафиа се дръпна назад при вида на онова, което откри зад него.

— Какво има там? — попита Клей, проточил глава над рамото й.

— Нещо, което древните народи на Арабия са ценили повече от самата кръв. — Взе пинсета и извади на масата няколко кристални парченца изсъхнала смола. Усещаше сладкия аромат, излъчван от кристалите, запазили се с хилядолетия. Беше ухание от времена преди Христос.

— Тамян — каза Кара със страхопочитание в гласа. — Какво означава?

— Това е пътепоказател — отговори Сафиа. — Така както тече кръвта, така текат и богатствата на Убар. — Обърна се към приятелката си. — Би трябвало да сочи към Убар, към следващата стъпка по пътя към портите му.

— Но накъде сочи? — попита Кара.

Сафиа поклати глава.

— Не съм сигурна. Но от град Салала започва прочутият Път на тамяна. — Побутна кристалчетата. — А гробницата на Наби Имран се намира в същия град.

Кара изправи гръб.

— Значи там трябва да започнем търсенето.

— Търсенето?

— Трябва незабавно да организираме експедиция. — Кара говореше бързо с широко отворени очи. Но не амфетаминът подхранваше вълнението й, а надеждата. — В рамките на една седмица, не повече. Хората, с които поддържам връзка в Оман, ще се погрижат за всички необходими приготовления. И ще ни трябват най-добрите специалисти. Ти, разбира се, и всички, които сметнеш за подходящи.

— Аз? — попита Сафиа и сърцето й прескочи един удар. — Аз… аз не съм… не съм работила на терен от години.

— Отиваш! — отсече Кара. — Крайно време е да престанеш да се криеш в тези прашни зали. Да се върнеш в истинския свят.

— Мога да координирам нещата оттук. Не е необходимо и аз да съм на място.

Кара я погледна и за миг на Сафиа й се стори, че приятелката й ще отстъпи пред молбата й, както го беше правила и преди. После гласът на Кара спадна до дрезгав шепот.

— Саф, аз имам нужда от теб. Ако там наистина има нещо… някакъв отговор… — Тя поклати глава, беше на прага на сълзите. — Трябва да дойдеш с мен. Не мога да се справя сама.

Сафиа преглътна, повела борба със самата себе си. Как би могла да откаже на приятелката си? Взря се в страха и надеждата в очите на Кара. Но в главата й все още ехтяха стари писъци. Тях не можеше да заглуши. Детска кръв все още багреше ръцете й. — Аз… не мога…

Нещо изглежда се беше пречупило в лицето й, защото най-накрая Кара поклати глава.

— Разбирам. — Но от резкия й тон беше ясно, че не е така. Никой не разбираше. Кара продължи: — Но беше права за едно нещо. Ще ни трябва опитен археолог практик. И щом ти няма да дойдеш, знам точния човек за тази работа.

Сафиа разбра кого има предвид. О, не!

Кара сякаш усети потреса й.

— Знаеш, че той има най-голям опит с разкопки в онзи район. — Разрови чантата си и измъкна мобилния си телефон. — Ако искаме да успеем, ще ни трябва Индиана Джоунс.