Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sandstorm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 150 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2023)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005

ISBN 954-585-604-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки и слепени абзаци; добавяне на илюстрации

20.
Битка под пясъка

4 декември, 15:13

Шисур

 

Пейнтър плъзна поглед по импровизираното болнично отделение. Успокоителното все още изпълваше главата му с паяжини, но действието му беше отслабнало достатъчно, за да е в състояние да разсъждава по-ясно, по-целенасочено.

Видя Касандра да влиза в стаята, вятърът я блъсна вътре и навя пясък в краката й. Наложи се да натисне с рамо, за да затвори вратата.

По-рано Пейнтър беше чул достатъчно, за да прецени, че опитът й да настигне другите е бил неуспешен. Ала по уверената й стъпка и по високия дух на мъжете в стаята личеше, че препятствието не е непреодолимо. Както винаги, Касандра имаше и друг план.

Тя забеляза, че е привлякла вниманието му, отиде при него и седна тежко на съседната койка. Личният му пазач, седнал зад него, се размърда. Шефката беше тук. Тя извади един пистолет и го отпусна в скута си.

Това ли е краят?

С периферното си зрение Пейнтър виждаше малкото синьо кръгче на екрана на лаптопа. Поне Сафиа беше още жива. Вече се беше отдалечила значително от Шисур в северна посока. Вертикалната ос на координатната система показваше, че все още се намира дълбоко под земята. Над сто метра.

Касандра даде знак на пазача да се отдалечи.

— Иди да изпушиш една цигара. Аз ще го наблюдавам.

— Да, капитане. Благодаря, сър.

Той побърза да се отдалечи, преди шефката да е променила решението си. Пейнтър долови нотка на страх в гласа на човека. Можеше да се досети как Касандра командва тук. С железен юмрук и сплашване.

Касандра се протегна.

— И така, Кроу…

Пейнтър стисна ръка в юмрук под завивката. Не че би могъл да направи нещо. Един от глезените му беше закопчан с белезници към крака на койката, пък и Касандра седеше извън обсега му.

— Какво искаш, Санчес? Дошла си да злорадстваш?

— Не. Просто исках да те уведомя, че изглежда си разбудил любопитството на шефовете ми. Всъщност залавянето ти може да ме изкачи с няколко стъпала в командната йерархия на Гилдията.

Пейнтър я изгледа злобно. Не беше дошла да злорадства, а да се хвали.

— Гилдията? Значи те ти подписват чекове за заплата.

— Какво мога да кажа? Заплатата е добра. — Тя сви рамене. — Допълнителните облаги също си ги бива. Имам си собствен наказателен отряд. Защо да не съм доволна?

Пейнтър разпозна комбинацията от самоувереност и подигравка в гласа й. Не предвещаваше нищо добро. Със сигурност имаше план, който да й осигури победата.

— Защо се свърза с Гилдията?

Тя го огледа, както лежеше вързан на койката. Гласът й стана някак още по-коварен.

— Истинската власт принадлежи само на онези, които са склонни да нарушат правилата, за да постигнат целите си. Законите и разпоредбите само ти връзват ръцете и очите. Знам какво е да се чувстваш безсилен. — Очите й се отклониха, насочени сякаш към миналото. Пейнтър долови дълбока скръб зад тези думи. Гласът й обаче стигна до точката на леда. — Накрая се освободих, като пресякох граници, които малцина преминават. Зад тази граница открих сила. И никога няма да се върна назад… дори и заради теб.

Пейнтър си даде сметка, че е безсмислено да спори с нея.

— Опитах се да те предупредя, че за теб е по-добре да отстъпиш — продължи Касандра. — Гилдията е склонна да отвръща на удара, ако я вбесиш достатъчно. А ти определено успя да привлечеш вниманието й.

Пейнтър беше чувал да се шушука за Гилдията. Организация, построена на принципа на терористичните клетки, с неясна структура и обвито в тайнственост ръководство. Действаха по целия свят, без да са свързани с някоя определена страна, макар да се твърдеше, че са се появили от пепелта на бившия Съветски съюз, комбинация от руски мафиоти и бивши агенти на КГБ. Впоследствие обаче Гилдията се беше просмукала през границите като арсеник в чаша чай. Почти нищо друго не се знаеше за тях. Освен че са безмилостни и жестоки. Целите им бяха прости — пари, власт, влияние. Ако успееха да сложат ръце върху източника на антиматерия, това щеше да е най-голямата им победа досега. Биха могли да изнудват цели нации, да продават образци на чужди сили или на терористи. Гилдията би била недосегаема и нищо не би могло да я спре.

Той гледаше Касандра. Колко високо беше пуснала Гилдията пипалата си във Вашингтон? Спомни си своя имейл за проверка. Знаеше поне за един човек, който фигурираше във ведомостта й. Представи си Шон Макнайт. Беше ги подхлъзнал, всичките. Пейнтър стисна още по-силно юмрук.

Касандра се наведе напред и опря лакти на коленете си.

— Когато това приключи, ще те опаковам, ще ти вържа панделка и ще те доставя на Гилдията. Те ще ти разфасоват мозъка като рак мъртва риба.

Пейнтър поклати глава, макар сам да не беше сигурен какво отрича.

— Познавам от първа ръка методите им за разпит — продължи Касандра. — Впечатляваща работа. Имаше един човек, оперативен агент на МИ-5, който се опита да се внедри в една клетка на Гилдията в Индия. Така го бяха обработили, че само скимтеше жално като пребито пале. Не бях виждала скалпиран човек с пробити дупки в черепа, в които са напъхани електроди. Удивително! Но защо ли ти разказвам всичко това? Предстои ти да го изпиташ лично.

Пейнтър никога не беше подозирал степента на поквара и коварност в тази жена. Как не ги беше забелязал? Та той едва не се беше влюбил в нея! Знаеше отговора. Какъвто бащата, такъв и синът. Баща му се беше оженил за жена, която по-късно го намушка с нож и го уби. Как не е предусетил баща му убийцата в жената, на която е врекъл сърцето си, до която си е лягал всяка нощ, с която са си родили дете? Дали не беше някаква генетична слепота, предавана от поколение на поколение?

Очите му се преместиха към синьото кръгче на екрана. Сафиа. Замисли се за топлите чувства, които изпитваше към нея. Не беше любов, поне още не беше след толкова кратко време. Но беше нещо по-дълбоко от уважение и приятелство. Той се вкопчи в тази възможност, в този потенциал в себе си. Имаше и добри жени, с искрени сърца като неговото. И той можеше да ги обича.

Погледна отново към Касандра. Гневът се отцеди от него.

Тя изглежда съзря нещо в лицето му. Беше очаквала поражение, а намери твърдост и спокойствие. Объркване просветна в очите й, а зад него Пейнтър зърна и нещо по-дълбоко.

Тревога.

Но само за част от мига.

След това ярост изпепели всичко друго. Касандра скочи с ръка на пистолета си. Той просто я гледаше. Нека го застреля. По-добре това, отколкото да го предаде на началниците си.

Касандра издаде звук, който само наподобяваше смях.

— Ще те оставя на Министъра. Но може да дойда да погледам.

— Министъра?

— Неговото лице ще е последното, което ще видиш в живота си. — И му обърна гръб.

Пейнтър долови острата нотка на страх в тези последни думи. Прозвуча точно като пазача, когото беше отпратила преди няколко минути. Страх от вишестоящия — безмилостен и непрощаващ.

Последните паяжини на успокоителното се стопиха в пламъците на внезапно просветление. Министъра. Той затвори очи, сякаш да се скрие от тази възможност. Сега вече знаеше със сигурност кой ръководи Гилдията, или поне кой насочва ръката на Касандра.

Беше по-лошо, отколкото си го беше представял.

 

16:04

 

— Това трябва да е дворецът на царицата — каза Омаха. От другата страна на вътрешен двор от черно стъкло Сафиа гледаше нагоре към гигантската сграда, докато Омаха движеше лъча на фенерчето си по повърхността на извисяващите се куполи. Основата беше квадратна, но нагоре се издигаше четириетажна кръгла кула с тераси, от които се откриваше гледка към града. Сапфири, диаманти и рубини украсяваха стени и парапети. Покриви от злато и сребро грееха под сините дъги, танцуващи по тавана на пещерата.

Сафиа обаче успя да запази хладнокръвието на учения въпреки удивителната гледка.

— Това е дубликат на разрушената цитадела горе. Виж размерите. Формата на основата. Съвпадат.

— Мили Боже, Саф! Права си. — Омаха пристъпи в двора. Пространството беше заградено от две страни, отпред имаше огромен арковиден отвор.

Сафиа погледна през рамо. Дворецът — а нямаше съмнение, че това беше дворецът на царицата — се намираше високо в пещерната стена, в самия край на града. Оттам терасовидно се спускаха лъкатушни улици често накъсвани от стълби и рампи. Колони стърчаха навсякъде.

— Хайде да погледнем вътре — предложи Омаха и тръгна напред, следван от Клей.

Кара помагаше на Лу’лу. Ходжата се беше възстановила от първоначалния си шок.

По пътя си дотук бяха минали покрай множество мумифицирани тела, погребани в стъклото, повечето отчасти, други напълно. Навсякъде около тях, зад всеки завой, форми на агония се протягаха от стъклото, страшни скелетоподобни дървета от съсухрени, мумифицирани крайници. Позите им нашепваха за невъобразима трагедия и страдание. Една жена, замразена в стъклена стена, потънала почти изцяло в нея, се бе опитала да защити детето си, вдигнала го високо, сякаш го предлагаше на Бог. Молитвата й не е била чута. Детето й лежеше в стъклото над главата й. Гледки на страдание ги връхлитаха отвсякъде.

Убар вероятно бе имал към хиляда души население. Елитът на града е бил горе. Царедворци, духовенство, занаятчии, онези, които са се ползвали с доверието на царицата. Всички са били убити.

Макар царицата да бе запечатала мястото и да не бе казала никога и никому за него, все пак някакви слухове се бяха промъкнали на горния свят. Сафиа пак си спомни двете приказки от „Хиляда и една нощ“ — „Градът от пиринч“ и „Вкамененият град“. И в двете се разказваше за град, чието население замръзнало във времето, превърнато съответно в пиринч или камък. Само че истината беше много по-лоша.

Омаха вървеше към входа на двореца.

— С десетилетия можем да изследваме всичко това. Така де, вижте само колко майсторски е обработено стъклото.

Кара се обади:

— Убар е съществувал хиляда години. Разполагал е с източник на енергия, невиждан преди… и досега. Целият този град е символ на човешката изобретателност.

Сафиа не споделяше ентусиазма й. Градът беше некропол. Град на мъртвите. Не беше свидетелство на изобретателност, а на агония и ужас.

Близо два часа се придвижваха нагоре през града и се огледаха за някакво обяснение на трагедията. Но ето че бяха стигнали до края, без да открият нещо, което да ги насочи.

Другите им спътници бяха останали долу. Корал все още работеше до брега на езерото, провеждаше тайнствени химически опити с помощта на Дани, който беше открил у себе си нова страст към физиката… или пък към високата руса физичка. Корал изглежда беше надушила нещо. Преди групата на Сафиа да потегли, тя я беше помолила за нещо странно — за няколко капки от нейната кръв и от кръвта на няколко от жените Рахим. Сафиа се беше съгласила, но Корал отказа да обясни странната си молба и незабавно се хвана на работа.

Междувременно Барак и останалите Рахим се бяха пръснали да потърсят някакъв изход от гробницата.

Омаха поведе малката група през двора на двореца.

В центъра на откритото пространство огромна желязна сфера с диаметър около метър и двайсет лежеше в люлка от черно стъкло, оформена като длан. Сафиа огледа скулптурата, докато я заобикаляше. Без съмнение тя символизираше допира на царицата до подобни железни артефакти, източника на цялата енергия тук.

Забеляза, че и Лу’лу оглежда скулптурата. Но не с предишното благоговение. Ужасът още не беше изтлял в очите й.

Подминаха сферата.

— Вижте това. — Омаха забърза напред.

Приближи се до друга скулптура, този път от пясъчник, кацнала върху стъклен постамент. Стоеше от едната страна на арковидния вход към двореца. Сафиа вдигна поглед към обвитата в плащ фигура, вдигнала нависоко издължена лампа в едната си ръка. Близнак на скулптурата, в която бяха намерили желязното сърце, само че тук времето не беше изличило детайлите. Изработката беше изключителна, плащът се диплеше като истински, малко пламъче от пясъчник грееше на върха на кандилото, чертите на лицето бяха нежни, на млада жена. Сафиа усети нов прилив на ентусиазъм.

Погледна към другата страна на арката. И там имаше постамент от черно стъкло… но статуя нямаше.

— Царицата я е взела оттук — каза Сафиа. — Собствената си статуя… за да скрие първия ключ.

Омаха кимна.

— И я е оставила в гробницата на Наби Имран.

Кара и Лу’лу стояха пред арковидния вход. Кара насочи фенерчето си навътре.

— Елате да видите това.

Сафиа и Омаха се приближиха. Зад входа имаше къс коридор. Кара плъзна лъча по стените. Грееха с богати, земни нюанси — кафеникави, кремави, бледочервени, жълтеникави. Тук-там индигово и тюркоаз.

— Това е пясък — каза Кара. — Смесен със стъклото.

Сафиа беше виждала и преди такава изработка — пана от различно оцветен пясък, съхранен зад стъкло… само че тук изображението беше в самото стъкло. То покриваше стените, тавана, пода, картина на оазис в пустиня. Отгоре грееше слънце с лъчи от златен пясък, размесен със синьо и бяло за небето. От двете страни се люлееха финикови палми, а в далечината се синееше приканващо сапфирено езеро. Червени дюни покриваха едната стена, отсенките и нюансите бяха толкова изящни, че да ти се прииска да затичаш натам. Отдолу — пясък и камък. Истински пясък и камък, вградени в стъклото.

След ужасите в долната част на града красотата тук беше балсам за душата. Коридорът беше дълъг само няколко стъпки и извеждаше в голяма зала с други коридори, водещи навътре. Широко стълбище извиваше вдясно към горните етажи.

И навсякъде в залата стъклото беше пълно с пясъчни панорамни пейзажи на пустиня, море и планини.

— Така ли е била декорирана оригиналната цитадела? — зачуди се на глас Омаха. — Дали царицата не се е опитала да пресъздаде каменния си дом, като превърне стъклото в пясъчник.

— Може да е било и въпрос на уединение — каза Сафиа. — Светлина вътре би издала всяка крачка на царицата.

Крачеха бавно из залата, която предлагаше достатъчно храна за въображението им. Сафиа се задържа пред една пясъчна картина срещу входа — първата, която човек виждаше на влизане в залата.

Представляваше пустинен пейзаж със залязващо слънце, издължени сенки и небе като тъмно индиго. На този фон се издигаше силуетът на кула с плосък връх, която й беше някак смътно позната. Увита в плащ фигура се приближаваше, високо вдигнала лампа. От върха на кулата се сипеше струя блестящ пясък — лъчи светлина. Кварцът и силицият на пясъка блестяха като диаманти.

— Откриването на Убар — каза Лу’лу. — Това е образ, който се предава от поколение на поколение. Савската царица като момиче, което се е заблудило в пустинята, но намира убежище и пустинни дарове.

Омаха се приближи зад рамото на Сафиа.

— Тази сграда със светлинните лъчи… И тя прилича на Цитаделата.

Чак сега Сафиа осъзна защо сградата й се беше сторила позната. Изображението беше грубовато, особено в сравнение с изяществото на другите картини. Сигурно е била изработена много по-рано от тях. Стенните пана от двете и страни изобразяваха горния и долния Убар. Дворецът и Цитаделата бяха внушителни.

Сафиа спря пред изображението на подземния Убар, предимно в индигово и черно, с изключителна прецизност на детайлите. Различаваха се дори двете статуи при входа. Единственият друг детайл в двора беше фигурата на момичето с плаща — отново. Царицата на Убар. Сафиа докосна фигурата, искаше да разбере своята прародителка.

Толкова много загадки имаше тук! Някои щяха да си останат неразгадани.

— По-добре да се връщаме долу — предложи Кара. Сафиа кимна. Тръгнаха си неохотно. Широка улица с много завои водеше от езерото към двореца. Сафиа вървеше до ходжата. Кара помагаше на старицата, най-вече по стъпалата. Тихи припламвания на син огън осветяваха пътя им отгоре. Само Омаха не беше изключил фенерчето си. Никой от останалите не държеше да вижда ужасите наоколо.

Докато вървяха надолу, тишината на града ги затисна с тежестта на цяла една вечност, тежест, присъща на църквите, мавзолеите и дълбоките пещери. Въздухът миришеше на влага, с нишка на електричество. Веднъж Сафиа беше минала покрай автомобилно произшествие, отделено със заграждения заради паднал в дъжда проводник под високо напрежение. Кабелът танцуваше и плюеше искри. Тукашният въздух миришеше по същия начин и изпълваше Сафиа с безпокойство, напомняше и за сирени, кръв и връхлитаща от нищото трагедия.

Какво щеше да се случи сега?

 

16:25

 

Омаха гледаше Сафиа, докато двете с ходжата вървяха по криволичещия стъклен път. Беше бледа сянка на себе си. Искаше му се да иде при нея, да я утеши, но се боеше, че вниманието му няма да бъде посрещнато добре. Беше виждал това изражение в очите й. След Тел Авив. Силно желание да се свие на топка и да се изключи от околния свят. И тогава той не бе успял да я утеши.

Кара се приближи към него. Изтощение се излъчваше сякаш от цялото и тяло. Поклати глава и каза шепнешком:

— Тя още те обича…

Омаха се спъна, но успя да остане на крака, само лъчът на фенерчето му подскочи лудо. Кара продължи:

— Трябваше само да й кажеш, че съжаляваш.

Омаха отвори уста, после пак я затвори.

— Животът е труден. Не е необходимо и любовта да е трудна. — Тя го подмина, гласът и стана малко по-суров. — Поне веднъж в живота си се прояви като проклет мъж, Индиана.

Омаха спря, фенерчето увисна край тялото му. Беше твърде зашеметен, за да се движи. Наложи се да насили безчувствените си крака. Останалия път през града изминаха мълчаливо.

Най-накрая езерото се появи отпред. Омаха с облекчение очакваше компанията на повече хора. Барак го нямаше, явно още търсеше някакъв изход. Но повечето от Рахим се бяха върнали. Малцина бяха в състояние да издържат дълго в атмосферата на този некропол. Израженията им бяха различни след сблъсъка с истината в прежния им дом.

Дани забеляза Омаха и забърза да го пресрещне.

— Доктор Новак откри интересни неща. Ела да видиш.

Групата на Омаха го последва към кея. Корал си беше стъкмила импровизирана лаборатория. Погледът й беше някак напрегнат, когато вдигна очи към новодошлите. Един от уредите й се беше превърнал в стопена буца метал. Още димеше и миришеше на изгоряла гума.

— Какво е станало? — изуми се Сафиа. Корал поклати глава.

— Злополука.

— Какво откри? — попита Омаха.

Корал завъртя към тях един плосък екран. В единия му край се нижеше информация. Основният прозорец, отворен върху екрана, показваше няколко чертежа. Първите й думи събудиха всеобщо любопитството.

— В тази вода може да бъде открито доказателство за съществуването на Бог.

Омаха вдигна вежди.

— Би ли обяснила по-подробно, ако обичаш? Или само това откри? Философията на баницата с късметчета.

— Не е философия, а факт. Да започнем от началото.

— И нека бъде светлина.

— Не чак от онова начало, доктор Дан. Елементарна химия. Водата е съставена от два атома водород и един кислород. Странното е, че тези атоми в молекулата са под ъгъл.

Корал посочи към първия чертеж на екрана.

voda.jpg

— Именно тази чупка води до лек поляритет — отрицателен заряд при кислородния атом, положителен при водородните. И точно заради нея водата може да приема и необичайни форми. Като леда.

— Ледът е необичайна форма? — обади се Омаха.

— Ако ще ме прекъсваш постоянно… — Корал се намръщи.

— Индиана, остави я да довърши.

Корал признателно кимна на Кара.

— Когато материята се кондензира от газ в течност и в твърдо тяло, тя става все по-плътна и заема все по-малко пространство. Не е така при водата обаче. Тя достига най-високата си плътност при четири градуса по Целзий. Преди да замръзне. Когато замръзне, тази особена прегъната молекула образува необичайна кристална решетка с доста допълнително пространство в себе си.

— Лед — промърмори Сафиа.

— Ледът е с по-ниска плътност от водата, много по-ниска. Затова и се носи над нея. Ако не беше така, на Земята нямаше да има живот. Ледът, който се образува по повърхността на езерата и океаните, щеше моментално да потъва и да смазва всичко живо под себе си, отнемайки на ранните форми на живот всякакъв шанс да се развият. Освен това плаващият лед изолира водните басейни, като по този начин защитава живота, вместо да го унищожи.

— Но какво общо има всичко това с антиматерията? — попита Омаха.

— Ще стигна и дотам. Исках преди това да подчертая особените свойства на водната молекула и способността и да влиза в странни конфигурации. Защото има и друг вариант на нейната структура. Случва се постоянно в обикновената вода, но трае само наносекунди. Тази форма е твърде нестабилна при земните условия. В космоса обаче водата заема и запазва точно тази необичайна форма.

Корал посочи към следващия чертеж на екрана.

— Това е двуизмерно изображение на двайсет водни молекули в сложна конфигурация. Нарича се пентагонален додекаедър, или петоъгълен дванадесетостенник.

pentagonal_dodecahedron.jpg

— Но най-вярна представа ни дава триизмерното изображение. — Корал посочи третата рисунка.

dodekaedyr.jpg

— Прилича на голяма куха сфера — каза Омаха. Корал кимна.

— И е точно това. Додекаедърът е познат и под името „бакибол“, топката на Баки. Наречен е на архитекта Бакминстър Фулър, който създал подобни конструкции.

— Значи тези бакиболове ги има в космоса — уточни Сафиа. — Но тук са с краткотраен живот.

— Проблем в стабилността.

— И защо тогава ни разказваш за тях? — попита Кара. Дани се надигна на пръсти и посочи към езерото.

— Водата тук е пълна с такива бакиболове, стабилни и непроменени.

— Голяма част от водата — съгласи се Корал.

— Как е възможно? — попита Сафиа. — Какво ги прави стабилни?

— Онова, което дойдохме да търсим — каза Корал, вперила поглед в езерото. — Антиматерията.

Омаха се приближи.

Корал натисна няколко клавиша.

— Антиматерията и материята поради своята противоположност се привличат и точно поради това антиматерията не се среща на Земята. Материята е навсякъде и антиматерията би се самоунищожила моментално. В Лабораториите ЦЕРН в Швейцария учените произведоха частици антиматерия и успяха да ги опазят за период от време в магнитни вакуумни камери. Бакиболовете изпълняват същата функция.

— Как? — Омаха се наведе над рамото на Корал, докато тя отваряше прозорец с нова диаграма.

bakibol.jpg

— Защото бакиболовете действат като микроскопични магнитни камери. В центъра на тези сфери има абсолютно празно пространство, вакуум, в който антиматерията може да оцелее. — Тя посочи към буквата „А“ в центъра на диаграмата. — От своя страна, антиматерията се отплаща на бакибола. Привлича водните молекули и по този начин сгъстява сферата, точно колкото да осигури стабилност на бакибола. И понеже е заобиколен отвсякъде от еднакво количество водни молекули, атомът антиматерия виси в идеалния център на сферата, без да се допира до материя.

Корал плъзна поглед по групата хора.

— Стабилизирана антиматерия — каза Омаха. Корал въздъхна.

— Стабилна, докато не я бомбардира силен електрически заряд или не влезе в близък контакт с мощен магнит или радиация. Всеки от тези фактори нарушава равновесието. Бакиболът се срива в себе си, антиматерията влиза в контакт с водната молекула и се самоунищожава, освобождавайки енергия. — Корал погледна към димящите останки на машинката си. — Неограничена енергия.

Мълчанието се проточи.

— Как се е озовала тук цялата тази антиматерия? — попита Кара.

Дани кимна.

— Тъкмо говорехме за това, когато пристигнахте. Опитвахме се да изградим някаква хипотеза. Помниш ли, Омаха, разговора в пикапа за накланянето на земната ос, което превърнало този район от пищна савана в пустиня?

— Преди двайсет хиляди години — каза той.

Дани продължи:

— Доктор Новак предположи, че метеорит от антиматерия, достатъчно голям да оцелее при преминаването си през атмосферата, е ударил Арабския полуостров, взривил се е и се е заровил дълбоко в порестия пясъчник, създавайки този кристален мехур под земята.

Докато всички оглеждаха пещерата с нови очи, Корал обясни:

— Експлозията трябва да е проникнала в системата от земна вода и ефектът й е преминал през дълбоките канали. Буквално е разтърсил света. Достатъчно да се отрази на земния поляритет или дори да наруши въртенето на магнитното земно ядро. Във всички случаи е довело до промяна в местния климат, която превърнала райската градина в пустиня.

— И в процеса на този катаклизъм се е образувал стъкленият мехур — подхвана Дани. — Експлозията и горещината от сблъсъка са задействали мощно изпаряване и изхвърляне на атоми антиматерия и субчастици. Когато мястото се охладило, запечатано отвсякъде като самостоятелна система, водата се кондензирала около атомите антиматерия и образувала защитни, стабилизирани бакиболове. И мястото останало в този си вид в продължение на десетки хиляди години.

— Докато някой не открил шибания мехур — каза Омаха. Представи си номадското племе, натъкнало се на това място, търсейки примерно вода. Сигурно бързо са разбрали за странните свойства на водата като енергиен източник в древни времена. Със сигурност са се опитали да го скрият, да го защитят, а както Кара беше споменала по-рано, човешката изобретателност е намерила начин да го използва. Омаха си спомни вълшебствата, с които изобилстваха местните легенди — летящи килимчета, магьосници, владеещи невероятни сили, вълшебни предмети с всякаква форма и размер, духове, които могат да ти осигурят всичко, което си пожелаеш. Дали всички те не намекваха за тукашната мистерия?

— Ами ключовете и другите предмети? — каза той. — Ти спомена нещо за магнетизъм.

Корал кимна.

— Мога само да гадая с какво ниво на технология са боравели древните хора. Имали са достъп до енергиен източник, който ние все още не разбираме. Те обаче са го разбирали достатъчно. Вижте как е обработено стъклото, камъка, да не говорим за сложните магнитни задвижващи устройства, които са конструирали.

Кара погледна към града.

— Имали са хиляда години да усъвършенстват изкуството си.

Корал сви рамене.

— Бас ловя, че течността в ключовете е взета от това езеро. Бакиболовете имат слаб заряд. Ако целият този заряд бъде насочен в една посока, тогава железният контейнер ще се магнитизира. И понеже бакиболовете вътре са в равновесие с магнитното поле на желязото, те остават стабилни и не се анихилират в това поле.

— Ами желязната камила в музея? — попита Сафиа. — Тя експлодира.

— Верижна реакция на сурова енергия — отговори Дани. — Кълбовидната мълния явно е била привлечена от желязото и странния поляритет на течното и ядро. Вероятно дори от значително разстояние. Вижте този таван, в който се просмуква статично електричество от бурята.

Омаха погледна нагоре към електрическия танц, която сякаш беше набрал сила. Дани довърши:

— Мълнията е предала електрическия си заряд на желязото, отдавайки цялата си енергия наведнъж. Което е било твърде много. Ефектът е бил драматичен и неконтролируем и е довел до взрива.

Корал се размърда.

— Бас ловя, че дори и така нямаше да се стигне до експлозия, ако антиматерията вече не е била леко дестабилизирана от остатъчната радиация, излъчвана от ураниевите атоми в желязото. Радиацията е възбудила и засилила крехкостта на конфигурацията от сфери.

— Ами езерото тук? — измърмори Омаха, оглеждайки подозрително водата.

Корал се намръщи.

— Уредите ми не са достатъчно чувствителни за достоверен анализ. Не отчетох радиация тук, но това още не означава, че изобщо няма. Може би по-навътре в езерото бихме открили, но трябва още екипи да слязат тук, ако въобще се стигне до това.

Клей се обади за пръв път, скръстил ръце пред гърдите си.

— Какво тогава се е случило през тристата година след Христа? Как са попаднали всички тези тела в стъклото? Експлозия ли е имало?

Корал поклати глава.

— Не знам, но няма данни за експлозия. Може би някаква злополука. Експеримент, който е излязъл от контрол. В този резервоар има енергия с незнайни характеристики. — Тя погледна към града, после към Сафиа. — Има още нещо, което трябва да ви кажа, доктор Ал Мааз.

Сафиа насочи вниманието си обратно към физичката.

— За кръвта ви — каза Корал.

Преди да е уточнила за какво става въпрос, някакъв звук привлече очите на всички към езерото. Нисък вой. Всички застинаха. Шумът се засили бързо.

Джетове.

В другия край на езерото някакъв блясък се изстреля високо във въздуха, отразявайки се в тавана и стените. После още един.

Не, не беше блясък. Падаше към града… към тях.

— Ракета! — изкрещя Омаха. — Скрийте се!

 

16:42

 

Пейнтър чакаше своя шанс.

Стаята се тресеше под яростния напор на пясъчната буря, който блъскаше вратите, закованите прозорци и керемидите по покрива. Звучеше като прегладнял хищник, който си пробива път навътре, непреклонен, решителен, подлуден от жаждата си за кръв. Виеше от гняв и изливаше в разтърсващ рев мощта си.

Вътре някой беше пуснал радио. „Дикси Чикс“. Но музиката звучеше слабовато на фона на страховитата буря.

А тя бавно, но упорито се вмъкваше в убежището им.

През тясната пролука под вратата се сипеше пясък, гърчеше се и пълзеше по пода като гнездо от змии. През процепите на прозорците вятърът свиреше и въздишаше, непрекъснатите му вече пориви вкарваха прашни облачета в стаята.

Въздухът беше станал задушен, миришеше на кръв и йод.

Останали бяха само ранените, един лекар и двама пазачи. Преди половин час Касандра беше повела останалите под земята.

Пейнтър погледна към лаптопа. Там все още грееше синьото кръгче на Сафиа. Тя се намираше на десетина километра на север, все още дълбоко под пясъците. Пейнтър се надяваше светлинката да означава, че Сафиа е още жива. Само че приемникът нямаше да угасне след нейната смърт. Това, че продължаваше да предава, не беше гаранция. Но ако се съдеше по промяната в координатите на кръгчето, Сафиа все още се движеше. Не му оставаше друго, освен да вярва, че е жива.

Но докога?

Времето го притискаше като осезаема тежест. Беше чул пристигането на тракторите M4 от въздушната база Тумрайт, които бяха доставили новите припаси и оръжие. Керванът беше пристигнал точно когато пясъчната буря ги удари с най-голямата си злоба. И все пак групата бе успяла да надбяга предсказаната мегабуря.

В добавка към новите припаси още трийсет мъже се бяха присъединили към живата сила на Касандра. Мъже със суров поглед, бодри и тежковъоръжени. Държали се бяха така, сякаш мястото им принадлежи по право. Поредният елитен отряд на Гилдията. Без излишни приказки бяха съблекли камуфлажните си униформи и ги замениха с черни термални водонепромокаеми костюми.

Пейнтър ги беше наблюдавал от леглото си.

Доста от тях го поглеждаха косо. Вече бяха чули за кончината на Джон Кейн. Изглеждаха готови да му откъснат главата с голи ръце. Само че бързаха, изскочиха навън в бурята. През отворената врата Пейнтър бе зърнал един джет върху платформа с колела.

Водолазни костюми и джетове. Какво беше открила Касандра долу?

Продължаваше да действа под чаршафа. Бяха го оставили само по боксерки, единият му глезен прикован към крака на леглото. Имаше само едно оръжие — трисантиметрова игла. Преди няколко минути, когато двамата пазачи скочиха да затиснат отворилата се от вятъра врата, Пейнтър бе успял да грабне иглата от купчина използвани медицински консумативи.

Поизправи се малко и посегна към крака си.

Пазачът, излегнал се на съседната койка, вдигна пистолета си от свивката на лакътя, където го беше опрял.

— Лягай назад.

Пейнтър се подчини.

— Сърбеше ме.

— Твой проблем.

Пейнтър въздъхна. Изчака вниманието на пазача да се отклони. Премести свободния си крак към прикования. Беше успял да стисне иглата между палеца и втория си пръст. Опита се да я пъхне в ключалката на белезниците — трудна работа, когато го правиш слепешката и с пръстите на крака си.

Но има ли желание, начин се намира.

Затвори очи и се постара леките му движения да останат незабелязани под чаршафа.

Най-накрая с облекчение усети как натискът върху прикования му крак намалява. Беше свободен. Лежеше неподвижен. Хвърли поглед към пазача.

И сега какво?

 

16:45

 

Касандра клечеше на носа на понтонната лодка „Зодиак“. Двигателят постепенно затихна зад нея. Беше фокусирала лещите си за нощно виждане към далечния бряг. Три пламъка висяха високо над града и го осветяваха ярко през лещите. Въпреки ситуацията Касандра не успя да потисне удивлението си.

От другия бряг на езерото се чу продължителен трясък на счупено стъкло.

Още една изхвърлена от ракета граната се изви в дъга откъм един от шестте джета. Удари навътре в града и изригна с ослепителен блясък през лещите й. Тя свали бинокъла. Блясъкът на сигналните ракети къпеше града в оттенъци на алено и огнено. Кълба дим висяха в неподвижния въздух. Под тавана множество енергийни дъги припукваха, издуваха се и се вихреха в лазурносин въртоп.

Тук разрушението създаваше рядка красота.

Пукот на картечна стрелба насочи вниманието и навътре по брега. Втори „Зодиак“ се движеше през града и го обсипваше с непрекъснат огън.

Нови ракети се извиха над водата и удариха града. Колони от стъкло се сриваха като отсечени дървета.

Наистина красиво.

Касандра извади портативния приемник от бойното си яке. Погледна екрана — синьото кръгче светеше, отдалечаваше се от нейната позиция към високото.

Артилерийският преграден огън целеше само да ги загрее.

Бягайте, докато можете. Купонът едва сега започва.

 

16:47

 

Сафиа се катереше с другите по тясно стълбище с много завои. Навсякъде ехтяха експлозии, трясъкът се усилваше от акустиката на стъкления мехур. Дим изпълваше въздуха. Те тичаха в мрака с изключени фенерчета.

Омаха се движеше до нея, прикрепяйки Лу’лу. Сафиа държеше едно дете за ръката, макар че едва ли вдъхваше голям кураж на момичето. При всеки взрив се навеждаше с мисълта, че това е краят и стъкленият мехур ще се срути отгоре им. Малките пръстчета стискаха нейните.

Хора тичаха пред и зад нея. Кара помагаше на друга от стариците. Дани, Клей и Корал бяха отзад и водеха деца. Част от жените Рахим се бяха шмугнали в странични улички към удобни за стрелба позиции. Други просто тихомълком бяха изостанали да бранят ариергарда им.

Сафиа видя как една жена измина няколко крачки в тъмна уличка и изчезна пред очите й. Може да беше някаква игра на стъклените отражения и сянката… или пък беше демонстрация на дарбата, за която и беше разказала Лу’лу. Дарбата да замъглиш сетивата на другия и да изчезнеш.

Стигнаха до върха на стълбите. Сафиа погледна през рамо. Долната част на града и брегът на езерото, се виждаха като на длан. Сигналните ракети горе осветяваха мястото в алено.

Царският платноход се беше превърнал в димяща развалина от натрошено дърво. Каменният кей беше разрушен, стъкленият бряг — изоран дълбоко.

— Прекратиха бомбардировката — каза Омаха.

Сафиа си даде сметка, че е прав, макар че експлозиите все още кънтяха в главата й.

Силите на Касандра се придвижваха навътре покрай брега на езерото. Джетове и понтонни лодки извиваха носове и приставаха в синхрон, като въздушен отряд. Покрай самата брегова линия по-малки моторници пореха водата.

Сафиа примижа и различи хора във водолазни костюми, яхнали моторизирани сърфове. Удариха се в брега, изхвръкнаха високо и се превъртяха на колене, пушките готови за стрелба в ръцете им. Други вече тичаха по улиците.

Престрелка изригна в ниското като рой светулки между хората на Касандра и жени от Рахим. Ала бе краткотрайна, като разлаяни кучета. Нова граната се изви откъм близкия джет и удари там, откъдето идваше стрелбата. Стъкло се пръсна във фонтан от светлина.

Сафиа се помоли Рахим да са успели да се изтеглят навреме. Стреляй и бягай. Това беше единственият им шанс. Бяха твърде малко и противникът ги превъзхождаше неимоверно по огнева мощ. Но къде можеха да избягат? Бяха затворени в стъклен мехур. Дори платноходът им беше унищожен.

Сафиа гледаше как джетовете и понтонните лодки стигат до брега и разтоварват още мъже. С огън щяха да си пробият път през целия град и да ги намерят.

Сигналните ракети горе започнаха да избледняват, пропадайки към разрушения град. С угасването им Убар потъна в мрак, осветяван само от фонтаните син огън по тавана, които го къпеха в индигови сенки.

Сафиа погледна към извития в купол таван. Енергийните разряди и облаците от газове бяха набрали сила и се вихреха трескаво, сякаш разгневени от разрушението.

Нов залп изригна в града и го разтърси.

— Не трябва да спираме — каза Омаха и я побутна напред.

— И къде ще отидем? — попита тя и се обърна към него. Той срещна погледа й. Не знаеше какво да й отговори.

 

16:52

 

Пясъчната буря продължаваше да блъска къщата. Вече лазеше по нервите на всички. Пясък, прах и мръсотия покриваха всичко, промъкваха се през всяка пролука и процеп. Ветровете виеха.

Според бойните доклади по радиостанцията очевидно Касандра постигаше пълна победа. Имаше голямо преимущество в огнева мощ и жива сила и буквално помиташе противника, почти без съпротива, наслаждаваше се на успеха.

А останалите горе не можеха да вземат участие във веселбата.

— Изключи това лайняно радио, бе! — изкрещя пазачът. — Да ти го начукам, Пиърсън! — извика в отговор лекарят докато сменяше една превръзка.

Пиърсън се завъртя.

— Слушай, лайно такова…

Вторият пазач отиде до пластмасовия варел с вода и го наклони, за да сипе в една картонена чашка.

Пейнтър разбра, че по-добра възможност няма да има.

Претърколи се от леглото и грабна пистолета от ръката на пазача, като изви жестоко китката му. Изстреля от упор два куршума в гърдите му.

Силата на удара отхвърли пазача назад върху койката.

Пейнтър падна на едно коляно в стойка за стрелба, прицели се във втория пазач и стреля три пъти. В главата. Два от куршумите попаднаха в целта. Пазачът се срина, мозък и кръв плиснаха по стената.

Пейнтър отскочи назад и завъртя пистолета. Надяваше се ревът на бурята да е заглушил изстрелите. Огледа стаята. Дрехите и оръжията на ранените бяха наредени на купчина близо до него, където те не можеха да ги достигнат. Това означаваше, че остава само лекарят.

Пейнтър насочи поглед към него, периферното му зрение покриваше останалата част от стаята. На койката Пиърсън стенеше, от устата му извираха кървави мехури.

Пейнтър каза на лекаря:

— Посегнеш ли за оръжие, мъртъв си. На този все още може да се помогне. Сам избирай. — Отстъпи към лаптопа, посегна, без да гледа, затвори го и го пъхна под мишницата на ръката, с която държеше оръжието.

Лекарят беше вдигнал ръце с дланите към него.

Пейнтър тръгна странично към вратата, посегна зад гърба си към дръжката и я отвори. Вятърът едва не го събори обратно в стаята. Той се приведе срещу чудовищния порив и с мъка се измъкна навън. Не си направи труда да затвори вратата. Завъртя се на пета и пое встрани.

Тръгна в посоката, където беше чул да спират бронираните трактори, едва си пробиваше път през пясъка и вятъра. Бос, само по боксерки. Пясъкът го жулеше като шкурка. Въобще не си направи труд да отваря очи. Нямаше какво да се види. Пясъкът го давеше при всяко вдишване.

Държеше пистолета пред себе си. С другата си ръка стискаше лаптопа. Той съдържаше информация, която му беше нужна — за Гилдията и за Сафиа.

Протегнатият му пистолет се удари в нещо метално.

Първият от тракторите. Колкото и да му се искаше да скочи вътре, Пейнтър продължи напред. Огромното возило беше заклещено от събратята си отзад. Двигателят му работеше, за да подхранва акумулатора.

Молеше се всички да са запалени. Продължи напред, като се движеше бързо.

Чу смътни крясъци зад себе си. Новината за бягството му се разпространяваше.

Пейнтър се гмурна още по-бързо през ветрищата на бурята покрай веригите на тракторите. Стигна до последния в редицата. Двигателят му мъркаше като доволно коте, коте, само дето тежеше двайсет тона.

Плъзна се покрай едната му страна, напипа вратата и се помъчи да я отвори срещу напора на вятъра. Нямаше да стане с една ръка. Той пъхна пистолета под ластика на боксерките си, които се смъкнаха наполовина под тежестта му. Остави лаптопа върху веригата и най-после успя да открехне вратата, колкото да се вмъкне странично в кабината. Дръпна компютъра в движение.

Трясна вратата, заключи и облегна гръб на нея. Изплю събралия се в устата му пясък и разтърка очи да махне прахта, полепнала по веждите и миглите му.

Куршуми обсипаха фланга на трактора, ужилвайки гърба му с вибрациите на попаденията във вратата. Той се дръпна встрани. Купонът продължаваше.

Отправи се бързо към предните места и се плъзна на шофьорското. Метна лаптопа на съседната седалка. Пясъчната буря се вихреше пред стъклото, светът тънеше в среднощен мрак. Той включи фаровете. Видимостта достигаше цели два метра. Не беше зле.

Включи на задна скорост и натисна газта.

Тракторът тръгна назад. Ако там имаше нещо, оставаше му само да се надява, че бронираното чудовище ще мине през него.

Нова стрелба го подгони, като деца, които хвърлят камъни.

Той продължи невъзмутимо и скоро се озова в пустинята, все така на заден ход.

Погледна през предното стъкло и видя два еднакви блясъка да разцъфват откъм тъмния град.

Преследваха го.

 

17:00

 

Докато другите почиваха, Омаха огледа двореца на царицата. Сградата не беше пострадала от първоначалната бомбардировка. Може би мястото, подходящо за отбрана бе горе в кулата.

Той поклати глава.

Привлекателно като идея, но непрактично. Единствената им надежда беше да не спират. Само че се бяха насочили към края на града. Над и отвъд двореца нямаше почти нищо. Няколко улици и ниски сгради.

Той погледна към долната част на Убар. Тук-там все още избухваха спорадични престрелки, но все по-рядко и все по-близо. Отбранителната линия на Рахим се огъваше.

Омаха знаеше, че са обречени. Никога не беше смятал себе си за песимист, а просто за реалист. Погледна към Сафиа. Щеше да я защитава до последния си дъх.

Кара се приближи до него.

— Омаха…

Той я погледна. Кара никога не го наричаше Омаха. Лицето и беше изтощено, набраздено от страх, очите и — кухи. И тя усещаше края.

Кара кимна към Сафиа. Гласът й прозвуча като въздишка.

— Какво, по дяволите, чакаш? Исусе Христе… — Тя отиде при стената на двора, облегна се тежко и се смъкна на земята.

Омаха си спомни какво му беше казала по-рано. „Тя още те обича.“ Погледна към Сафиа, на няколко крачки от него. Беше коленичила до едно дете и държеше малките му ръчици в своите. Лицето и грееше под блясъка отгоре. Мадона и младенец.

Той пристъпи към нея… и още малко. И отново чу думите на Кара: „Животът е труден. Не е нужно и любовта да е трудна.“ Сафиа заговори, без да вдига поглед:

— Това са ръцете на майка ми — каза тя толкова тихо, толкова спокойно, напук на положението, в което се намираха. Погледна настойчиво детето. — Всички тези жени. Майка ми и досега живее в тях. Пълен кръговрат. От новороденото до старицата. Пълен живот. А не прекратен без време.

Омаха падна на едно коляно. Впери поглед в лицето и така, както тя се взираше в детето. Дъхът му спря от видяното. Буквално.

— Сафиа… — каза тихо. Тя се обърна към него с блеснали очи. — Омъжи се за мен.

Тя примигна.

— Какво?

— Обичам те. Винаги съм те обичал.

Тя извърна поглед.

— Омаха, не е толкова просто…

Той докосна нежно брадичката и с пръст и завъртя лицето и към себе си. Изчака очите им да се срещнат.

— Напротив. Просто е.

Тя понечи да се дръпне. Този път нямаше да я пусне да избяга. Наведе се по-близо.

— Съжалявам.

Очите й заблестяха малко по-силно, не от щастие, а от сбиращи се сълзи.

— Ти ме остави.

— Знам. Не знаех какво да правя. Но теб те остави едно момче. — Той свали ръката си и нежно хвана нейната. — Сега един мъж стои на колене пред теб.

Тя го гледаше в очите и се колебаеше.

Някакво движение зад рамото и привлече погледа му. Силуети нахлуваха от тъмнината зад ъгъла на двореца. Мъже. Дузина.

Омаха скочи на крака и посегна да бутне Сафиа зад себе си.

От сенките една позната фигура мина напред.

— Барак… — Омаха се мъчеше да проумее какво става. Огромният арабин беше изчезнал някъде още преди нападението.

Още мъже се появиха зад Барак, в пустинни наметала. Водеше ги мъж с патерица под едната мишница.

Капитан Ал Хафи.

Водачът на Пустинните фантоми махна на мъжете зад себе си. Шариф също беше сред тях, жив и здрав, както при гробницата на Йов. Беше оцелял от престрелката без драскотина. Шариф и другите мъже се пръснаха из уличките, въоръжени с пушки и гранатомети.

Омаха зяпна след тях.

Не знаеше какво става, но Касандра определено щеше да се натъкне на изненада.

 

17:05

 

Оставаше само да се разчисти.

Касандра стоеше с един крак върху понтонната си лодка. Слушаше кратките реплики по отворения канал, докато отделните групи завземаха града на квадранти и разчистваха единични ядра на съпротива. Стискаше електронния си приемник, пръстите я сърбяха да натисне бутона. Знаеше къде точно в града се намира Сафиа.

Позволила бе на кураторката да бяга като мишка в лабиринт, докато хората и настъпваха след нея, пробивайки отбраната. Все още искаше да залови кучката жива. Особено сега, когато Пейнтър беше в действие.

С мъка сдържаше яростта си.

Щеше да откъсне топките на всички мъже горе, ако Пейнтър се измъкнеше.

Пое дъх дълбоко, накъсано. Оттук не можеше да направи нищо. Трябваше да подсигури мястото и да изтръгне тайните му, което означаваше да залови Сафиа жива. С този коз щеше да играе срещу Пейнтър. Едно хубаво малко асо.

Взрив привлече вниманието и към града. Изненада се, че хората й са сметнали за нужно да използват още една граната. Проследи траекторията й във въздуха.

Примигна невярващо.

Мамка му…

Скочи от лодката и хукна по брега. Гумените й подметки бяха добра опора върху грапавото стъкло. Сниши се зад купчина отломки миг преди гранатата да удари лодката й.

Експлозията я оглуши, ушите я заболяха, дори очите й запариха. Стъкло и вода се издигнаха във висок фонтан. Тя се претърколи по-далеч под дъжда от стъклени парченца. Покри главата си с ръце. Назъбени парчета падаха около нея, отскачаха от другото стъкло, пронизваха дрехите и кожата й, пареха като огнен дъжд.

След като смъртоносният дъжд спря, тя погледна нагоре към града. Да не би врагът да беше докопал някой от нейните гранатомети? Още две гранати разкъсаха въздуха.

Нов автоматичен огън изригна от десетина различни места.

Какво ставаше, по дяволите?

 

17:07

 

Докато експлозиите затихваха преди да затрещят автоматите, Сафиа гледаше удивено как капитан Ал Хафи се приближава, облегнат на патерицата си. Всички се бяха смълчали от смайване при неочакваната му поява.

Капитанът спря погледа си върху Лу’лу. Пусна патерицата и се смъкна на едно коляно. Заговори на арабски, но на диалект, който малцина бяха чували. Сафиа наостри слух, за да различи думите на напевната реч.

— Ваше височество, моля да простите на своя слуга, че пристига толкова късно.

И наведе глава.

Ходжата изглеждаше объркана не по-малко от всички останали както от появата му, така и от държанието му. Омаха застана до Сафиа.

— Той говори на шахрийски.

Мислите на Сафиа препуснаха. Шахра бяха планинският клан, който проследяваше произхода си чак до цар Шадад, първия управник на Убар… или по-скоро съпругът на първата му царица.

Барак се обади, чул думите на Омаха.

— Ние всички сме от клана Шахра.

Капитан Ал Хафи се изправи на крака. Един от мъжете му подаде патерицата.

Сафиа си даде сметка какво е видяла току-що — официално отдаване на почит от царските потомци към тяхната царица.

Капитан Ал Хафи им даде знак да го последват и премина на английски:

— Намерението ми беше да ви измъкна, но мога да ви предложа само убежище. Остава ни да се надяваме, че моите мъже и вашите жени ще успеят да задържат мародерите. Елате.

Поведе ги покрай двореца. Всички го последваха. Омаха вървеше до Барак.

— Ти си Шахра?

Мъжът кимна.

— Значи затова знаеше задния изход от планините, през онова гробище. Каза, че само Шахра знаели пътеката.

— Долината на спомените — назова официалното име на местността Барак. — Гробовете на нашите предци от времето, когато са напуснали Убар.

Капитан Ал Хафи куцукаше край Лу’лу. Кара я подкрепяше от другата страна и се включи в разговора.

— Затова ли всички пожелахте да участвате в мисията? Заради връзката й с Убар?

Капитанът наведе глава.

— Моля да ме извините за подвеждането, лейди Кенсингтън. Просто Шахра не разкриват тайните си пред външни хора. Така повеляват традициите ни. И ние сме пазители на това място не по-малко от Рахим. Били сме натоварени с тази трудна задача от последната царица на Убар, точно преди двете линии да се разделят. Така както разделила ключовете, тя разделила и царските кръвни линии, всяка със собствените си тайни.

Сафиа ги погледна — домовете на Убар, сбрани отново.

— И каква тайна е била поверена на вас? — попита Омаха.

— Старата пътека към Убар. Извървяната от първата царица. Беше ни забранено да я отваряме, докато Убар не бъде отново открит.

— Задна вратичка — каза Омаха. Сафиа си помисли, че би трябвало сама да се досети. Царицата, запечатала Убар след ужасната трагедия, е била повече от педантична. Имала е резервни планове за резервните планове, разпределени между двете кръвни линии.

— Значи може да се излезе оттук? — попита Омаха.

— Да, има път към повърхността. Но не можем да се измъкнем навън. Пясъчната буря буквално беснее и е опасно да се мине по купола на Убар. Точно затова се забавихме толкова, след като научихме от Барак, че портата е отворена.

— Е, по-добре късно, отколкото никога — каза Дани зад тях.

— Да, но сега нова буря връхлита района от юг. Би било сигурна смърт да излезем горе.

— Значи все още сме в капан — заключи Омаха.

— Докато бурята утихне. Просто трябва да удържим дотогава.

С тази тревожна мисъл те изминаха още няколко улици в мълчание, докато не стигнаха до задната стена на пещерата. Изглеждаше солидна, но капитан Ал Хафи продължи напред. Сафиа забеляза права пукнатина в стената от стъкло. Извиваше се под ъгъл навътре и затова не се виждаше от пръв поглед.

Капитан Ал Хафи ги заведе при пукнатината.

— Повърхността е на сто и петдесет стъпала нагоре. Проходът може да послужи като скривалище за децата и жените.

— И като капан, ако не успеем да задържим Касандра.

Капитан Ал Хафи плъзна поглед по насъбралите се хора.

— Всяка помощ ще е добре дошла. От всеки, който може да държи оръжие.

Дани и Корал се приближиха да вземат оръжие от складираното в пукнатината. Дори Клей пристъпи напред и протегна ръка.

Студентът усети изненадания поглед на Сафиа.

— Наистина държа на онази шестица — беше единственото, което каза, преди да отстъпи встрани. В очите му грееше страх, но и решителност. Омаха отиде последен.

— Пистолет си имам. Но още един ще ми дойде добре.

Капитан Ал Хафи му подаде една M-16.

— И това става.

Сафиа пристъпи към него, когато той се дръпна встрани.

— Омаха… — Така и не му беше отговорила долу, в двора на двореца. Дали думите му не бяха предсмъртно признание с ясната мисъл, че са обречени?

Той и се усмихна.

— Не е нужно да казваш нищо. Аз казах, каквото исках. Още не съм си заработил отговора ти. — Той отстъпи крачка встрани. — Но се надявам, че поне ще ми позволиш да опитам.

Сафиа се приближи, сложи ръка зад врата му и го дръпна надолу. Каза в ухото му:

— Аз наистина те обичам… просто не знам… — Не успя да довърши. Недоизказаното увисна между тях.

Той въпреки това я прегърна.

— Аз пък знам. И ще изчакам, докато и ти си готова.

Раздели ги дочут спор. Думи на висок глас между Кара и капитан Ал Хафи.

— Няма да ви позволя да участвате в битката, лейди Кенсингтън.

— Напълно способна съм да стрелям с пушка.

— Тогава вземете една с вас на стълбите. Може да ви потрябва.

Кара фучеше, но капитанът беше прав. Стълбите към повърхността можеха да се превърнат в последния им фронт.

Капитан Ал Хафи сложи ръка на рамото й.

— Имам дълг към вашето семейство. Позволете ми днес да го изплатя.

— За какво говориш? — попита Кара.

Той наведе глава, в гласа му се промъкнаха скръб и срам.

— Не за пръв път предлагам услугите си на вашето семейство. Когато бях млад мъж, всъщност момче, пожелах да помогна на вас и на вашия баща.

Кара се смръщи още повече.

Капитан Ал Хафи вдигна лице да срещне погледа й.

— Първото ми име е Хабиб.

Кара ахна и отстъпи крачка назад.

— Водачът ни в деня на лова! Ти си бил!

— Трябваше да придружа баща ви заради интереса му към Убар. Но се провалих. Страхът ми попречи да ви последвам онзи ден в забранените пясъци. Едва когато видях, че смятате да навлезете в ниснасите, тръгнах след вас, но вече беше късно. Успях само да ви извлека от пясъка и да ви върна в Тумрайт. Не знаех какво друго да направя.

Кара изглеждаше зашеметена. Сафиа местеше поглед между двамата. Събитията бяха описали пълен кръг… обратно в началната си точка — пясъците, където беше загинал баща им.

— Така че позволете ми да ви защитя сега… защото не успях да го направя в миналото.

Кара успя само да кимне. Капитан Ал Хафи се отдалечи. Тя извика след него:

— Бил си момче тогава.

— Сега съм мъж. — Обърна се да последва своите хора надолу към града.

Думите му прозвучаха на Сафиа като ехо на казаното от Омаха.

Ходжата плъзна поглед по лицата наоколо.

— Още не е свършило. — С тези загадъчни думи тя пристъпи в пукнатината. — Трябва да извървим пътя на старата Царица.