Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (17)

16.
Кръстопътища

4 декември, 05:55

Дофарските планини

 

Небето на изток просветляваше, когато Омаха намали скоростта на пикапа на върха. Пътят продължаваше надолу от другата страна на хребета… ако изровената, осеяна с камънаци широка пътека можеше да се нарече път. Долната част на гърба го болеше от постоянното друсане през последните десет мили.

Натисна спирачките. Тук пътят прехвърляше билото на последния проход през планините. Напред височините се спускаха в солни плата и чакълести равнини. В огледалото за задно виждане се ширеха пасища зелен пирен и стада пасящ добитък. Преходът беше рязък.

От двете страни на пикапа се простираше лунен пейзаж от червени скали, тук-там прекъснати от групички чепати дървета с червеникава кора, приведени от ветровете, които духаха над прохода. Boswellia sacra. Рядкото и ценно тамяново дърво. Източникът на богатство от древните векове.

Когато Омаха наби спирачки, главата на задрямалия Пейнтър се килна назад.

— Какво става? — замаяно попита той. Едната му ръка лежеше върху пистолета в скута му.

Омаха посочи напред. Пътят се спускаше през сухо речно легло. Каменист, коварен маршрут, подходящ само за високопроходими автомобили.

— Оттук започва нанадолнище — каза Омаха.

— Знам го това място — каза Барак зад тях. Този човек сякаш никога не спеше, зает да дава указания на Омаха, докато се движеха на зигзаг през планината. — Това е Уади Дикур, Долината на спомените. Скалите и от двете страни са древно гробище.

Омаха включи на скорост.

— Да се надяваме, че няма и ние да си намерим гроба.

— Защо дойдохме тук? — попита Пейнтър.

На третия ред седалки Корал и Дани се размърдаха, облегнати един на друг. Поизправиха се и наостриха уши. Клей, седнал до Барак, продължи да хърка, отметнал глава назад, сляп и глух за ставащото около него.

Барак отговори на въпроса на Пейнтър.

— Само местното племе Шахра знае този път през планината към пустинята. Те още събират тамян от дърветата наоколо по традиционния начин.

Омаха никога не беше срещал член на клана Шахра. Те живееха изолирано, технологията им беше на ниво каменна епоха и строго спазваха традицията. Езикът им беше проучен подробно. Не приличаше на съвременния арабски, звучеше мелодично, почти като напев, и съдържаше осем допълнителни фонетични срички. С течение на времето повечето езици губят част от звуците си, развиват се и стават по-икономични в процеса на развитието си. Заради допълнителните срички езикът на Шахра се смяташе за един от най-древните в арабския свят.

Самите Шахра наричаха себе си „народа на ’Ад“, по името на цар Шадад, първия владетел на Убар. Според предаваните от уста на уста легенди те произлизали от истинските жители на Убар, онези, които избягали от разрушението през тристата година от новата ера. Всъщност може би Барак ги водеше точно по маршрута, по който народът на ’Ад някога е избягал от катастрофата, унищожила града.

Смразяваща мисъл, особено в сенките на древните гробове. Барак завърши:

— По речното русло има само трийсет километра до Шисур. Не е далеч.

Омаха подкара пикапа надолу, на най-ниска предавка, с едва десетина километра в час. Ако подкараше по-бързо, рискуваше пикапът да се плъзне към коварните глинести шисти и каменистия сипей. Въпреки предпазливостта му пикапът често поднасяше, сякаш се движеше по лед. След половин час ръцете на Омаха се плъзгаха мокри от пот по волана.

Но поне слънцето беше изгряло — като прашна роза в небето.

Омаха познаваше този оттенък. Наближаваше буря, която щеше да удари района след няколко часа. Ветрове откъм пустинята вече се катереха по речното легло и се блъскаха недоволно в пикапа, чиято форма не беше от най-аеродинамичните.

Омаха тъкмо излизаше от остър завой на речното легло, когато пред тях се появиха две камили и двамина облечени в дълги роби бедуини. Той натисна твърде рязко спирачките, задният край поднесе и пикапът се удари странично в няколко нестабилно наредени каменни плочи край пътя. Метал изхрущя. Плочите се катурнаха.

Клей се събуди със сумтене.

— Отиде ни депозитът срещу удар — промърмори Дани.

Двете камили, натоварени с привързани бали и препълнени кошове, изгъргориха с тръскане на глави, докато минаваха покрай пикапа. Сякаш носеха цяла покъщнина на гърбовете си.

— Бегълци — каза Пейнтър и кимна към други натоварени по подобен начин камили, мулета и коне, които пъплеха нагоре по сухото речно легло. — Спасяват се от бурята.

— Всички добре ли са? — попита Омаха, докато се бореше със скоростния лост и натискаше съединителя. Пикапът подскочи, разклати се и накрая отново тръгна напред.

— В какво се ударихме? — попита Корал, като гледаше назад към преобърнатите камъни.

Дани посочи към други подобни каменни купчини из цялото гробище.

— Трилити — отговори той. — Древни молитвени камъни — Всяка купчина се състои от три плочи, опрени под наклон една на друга във формата на малка пирамида.

Омаха подкара пикапа по пътя, като внимаваше за други натрупани камъни. Това стана по-трудно, когато „трафикът“ се сгъсти, колкото по-надолу по речното легло се спускаха.

Хората масово бягаха от пустинята.

— Ти нали каза, че никой не знаел за тази задна вратичка откъм планините? — попита Пейнтър Барак.

Арабинът сви рамене.

— Когато си изправен пред майката на всички пясъчни бури, бягаш към по-високи места. Където и да е, стига да е на високо. Бас държа, че всяко речно легло се е оживило също като това. По главните пътища със сигурност е още по-зле.

Бяха чули някоя и друга метеорологична информация по радиото, когато въобще успяваха да уловят сигнал. Пясъчната буря беше нараснала по размер, обхващаше Източното крайбрежие, придружена от ветрове със скорост сто и трийсет километра в час, които вдигали във въздуха огромни количества пясък. Бурята местела пясъчни дюни сякаш са пяна в бурно море.

И това не беше най-лошото. Системата от високо атмосферно налягане по крайбрежието се придвижвала към сушата. Двете буреносни системи щели да се срещнат над оманската пустиня — рядка комбинация от атмосферни явления, която се очакваше да породи буря, невиждана от векове.

Макар че слънцето беше изгряло, северният хоризонт оставаше забулен в пушлив мрак. Докато се спускаха по планинския път, бурята напред ставаше все по-висока, като приливна вълна.

Най-после стигнаха до дъното на речното легло. Скалите и от двете страни останаха назад, отстъпвайки пред пясъчни солени плата.

— Добре дошли в Руб ал Кали — обяви Омаха. — Празната четвъртина.

Не можеше да има по-подходящо име.

Напред се стелеше огромна равнина от сив чакъл, нашарен от ивиците на синьо-белите солници. А отвъд тях дълго червено възвишение бележеше началото на безкрайните вълнисти дюни, които пресичаха арабския свят. Пясъците грееха в розови, кафяви, морави и алени отблясъци. Истинска палитра!

Омаха погледна индикатора за горивото. С малко късмет бензинът щеше да им стигне до Шисур. Погледна назад към пустинния фантом, единствения им водач.

— Трийсет километра значи?

Барак се облегна назад и сви рамене.

— Плюс-минус.

Като клатеше глава, Омаха се обърна отново напред и подкара пикапа по равното. Няколко изостанали бегълци пъплеха към планините. Не показаха никакъв интерес към пикапа, който се движеше към бурята. Само глупак можеше да пътува натам.

Всички в пикапа мълчаха, вперили погледи в бурята. Единственият звук идваше от хрущящия пясък и чакъл под гумите. По този по-дружелюбен терен Омаха рискува да вдигне скоростта на петдесет километра в час.

За жалост ветровете сякаш се засилваха с всеки изминат километър, навявайки пясък от дюните. Щеше да е чудо, ако по пикапа останеше някаква боя, докато стигнат до Шисур.

Дани пръв наруши мълчанието:

— Трудно е да повярваш, че някога това е било просторна савана.

Клей се прозя.

— За какво говориш?

Дани се премести малко по-напред на седалката.

— Не винаги е било пустиня. Сателитните карти показват наличие на древни речни легла, езера и потоци под пясъка, което навежда на мисълта, че някога този район е бил покрит с пасища и гори, пълни с хипопотами, бизони и газели. Истинска райска градина.

Клей плъзна поглед по голия пейзаж.

— И кога е било това?

— Преди двайсетина хиляди години. Все още могат да се намерят неолитни артефакти от онова време — остриета на брадви, на ножове за почистване на кожа, върхове на стрели. — Дани кимна към пустошта. — После започнал период на суша, които превърнал арабския свят в пустиня.

— Защо? Какво е предизвикало такава промяна?

— Не знам.

Нов глас се намеси с отговор на въпроса на Клей:

— Климатичната промяна се е дължала на ефекта Миланкович.

Всички насочиха вниманието си към Корал Новак. Тя обясни.

— Периодично Земята се накланя в орбитата си около слънцето. Тези „орбитални колебания“ предизвикват масивни климатични промени. Като превръщането в пустини на арабския свят, на части от Индия, Африка и Австралия.

— Но какво причинява това колебание в наклона? — попита Клей.

Корал сви рамене.

— Може би е обикновено сверяване на часовника. Естествени периодични промени в орбитата. Или е нещо по-драматично. Промяна в поляритета на Земята, нещо, което се е случвало хиляда пъти в геоложката история. Или пък никеловото ядро на Земята е хлъцнало в процеса на въртенето си. Никой не може да каже със сигурност.

— Каквото и да е станало — заключи Дани, — ето го резултата.

Пред тях дюните се бяха превърнали в масивни могили от червен пясък, някои достигаха до двеста метра височина. Между тях се тъмнееше вездесъщият чакъл като мрежа от лъкатушни хаотични пътища, познати сред местните като „улици сред дюните“. Лесно можеше да се загубиш сред лабиринта от улици, но един по-директен маршрут напряко през дюните би затруднил и най-високопроходимото возило. Риск, който те не можеха да поемат.

Омаха посочи напред и погледна в огледалото към Варак.

— Знаеш пътя през проклетите дюни, нали?

Исполинът арабин отново сви рамене, което беше обичайният му отговор на всеки въпрос.

Омаха погледна към надвисналите дюни… и отвъд тях, към стената от врящи тъмни пясъци, издигащи се над хоризонта като димния край на огромен горски пожар, който пълзи към тях.

Нямаха време за погрешни завои.

 

07:14

 

Сафиа вървеше до Кара по друг тунел. Жените от клана Рахим се движеха пред и зад тях на групички, понесли газени лампи. Вървяха вече три часа, като спираха редовно, за да пият вода или да починат. Рамото беше започнало да я наболява, но тя си мълчеше.

Целият клан беше потеглил. Дори децата.

Една майка кърмачка крачеше малко пред тях, придружена от шест деца на възраст от шест до единайсет. По-големите момичета държаха по-малките за ръка. Както всички жени от Рахим децата също бяха увити в наметала с качулки.

Сафиа ги оглеждаше, а и те и мятаха по някой и друг скришен поглед през рамо. Приличаха си като сестри. Зелени очи, черни коси, тъмна кожа. Дори срамежливите им усмивки разкриваха еднакви трапчинки.

И докато възрастните жени се различаваха по нещо — някои бяха слаби и стройни, други с по-едър кокал, някои с дълги, други с къси коси, — като цяло чертите на всички бяха поразително еднакви.

Лу’лу вървеше в крачка с тях. Тя лично беше организирала потеглянето на клана. Като потомствени пазители на Убар никоя от жените Рахим нямаше да остане встрани от това паметно събитие.

Когато тръгнаха, Лу’лу се беше умълчала — остави на Сафиа и Кара достатъчно време да поговорят за откритието, че са сестри. Този факт все още им се струваше нереален. През последния час обаче нито една от тях не бе проговорила, всяка потъна в собствените си мисли. Кара първа наруши мълчанието:

— А къде са мъжете ви? — попита тя. — Бащите на всички тези деца? Ще ни чакат някъде по пътя ли?

Лу’лу я погледна намръщено.

— Няма мъже. Това е забранено.

Сафиа си спомни какво беше казала по-рано старицата — че раждането на Сафиа било в разрез с правилата. Може би трябва да се получи разрешение? Затова ли всички изглеждаха толкова еднакви? Някакъв опит да запазят генетичното си наследство чисто?

— Значи сте само жени? — попита Кара.

— Някога Рахим са били стотици — тихо каза Лу’лу. — Сега сме трийсет и шест. Талантите ни, дадени чрез кръвта на Биликис, са отслабнали, станали са по-крехки. Често имаме мъртвородени. Други губят талантите си. Светът стана токсичен за нас. Миналата седмица Мара, една от по-възрастните, загуби благословията си, когато отиде в болницата в Маскат. Не знаем защо.

Сафиа се намръщи.

— За какви таланти споменаваш непрекъснато? Лу’лу въздъхна.

— Ще ти кажа, защото си една от нас. Ти беше подложена на тест и се установи, че носиш следа от благословията на Убар.

— Подложили сте я на тест? — попита Кара, като хвърли поглед към Сафиа.

Лу’лу кимна.

— На даден етап ние подлагаме на тест всички деца със смесена кръв, които се раждат в клана ни. Алмааз не беше първата, напуснала Рахим, за да легне с мъж и да загърби наследството си заради любов. И други такива деца са се раждали. Много малко от тях имат таланта. — Тя допря ръка до лакътя на Сафиа. — Когато научихме за чудодейното ти оцеляване при терористичното нападение в Тел Авив, решихме, че е възможно кръвта ти да носи някаква сила.

Сафиа се препъна при споменаването на бомбата. Спомняме си статиите във вестниците, които бяха разгласили „чудодейното“ й оцеляване.

— Но ти напусна страната преди да успеем да те подложим на тест и повече не се върна. И ние решихме, че сме те загубили. После чухме за откриването на ключа. В Англия. В музей, където ти работиш. Нямаше начин това да не е знак! — Жар се промъкна в гласа на жената, жар, изпълнена с много надежда. — Когато се върна тук, ние те потърсихме. — Лу’лу плъзна поглед напред по тунела и сниши глас. — Първо се опитахме да стигнем до годеника ти. Да го използваме, за да дойдеш при нас.

Кара ахна.

— Значи вие сте се опитали да го отвлечете.

— И той не е лишен от таланти — призна старицата с крива усмивка. — Разбирам защо си му дала сърцето си.

Сафиа се смути.

— След като не успяхте да го отвлечете, какво направихте?

— Когато стана ясно, че ти няма да дойдеш при нас, решихме ние да отидем при теб. Подложихме те на тест по стария начин. — Тя погледна към Сафиа. — Със змията.

Сафиа спря на място, връхлетяна от спомена за случката в банята в имението на Кара.

— Пратили сте ми килимната змия?

Лу’лу спря заедно с Кара. Няколко от жените ги подминаха.

— Тези простички същества разпознават хората с дарба, благословените от Убар. Такава жена те няма да наранят, а ще открият покой близо до нея.

Сафиа и сега сякаш усети навитата на голите й гърди змия, все едно се припичаше на камък, изпълнена с доволство. После прислужницата беше влязла в банята и писъкът й беше разбудил агресивността на змията.

— Можеше да убиете някого!

Лу’лу им даде знак да тръгнат напред.

— Глупости! Ние не сме глупави. Не се придържаме към старите традиции в това отношение. Бяхме извадили зъбите на змията. Никой не е бил заплашен.

Сафиа продължи надолу по тунела, твърде смаяна, за да каже нещо.

При Кара обаче нещата не стояха така.

— Какви всички тези приказки за някакъв талант? Какво е трябвало да усети змията в Сафиа?

— Онези, които носят благословията на Убар, притежават способността да налагат волята си на други умове. Дивите животни са особено податливи, прекланят се пред нашите желания и изпълняват заповедите ни. Колкото по-просто е устроено животното, толкова по-лесно е да го контролираш. Елате да видите.

Лу’лу пристъпи към стената, където малка дупка се отваряше в песъчливия под. Тя отвори ръце. Леко жужене се разнесе из главата на Сафиа. От дупката се показа малка полевка, сляпа, мустачетата й мърдаха. Животинчето се покатери, послушно като малко коте, в дланта на ходжата. Лу’лу я погали с един пръст, после я пусна. Полевката се стрелна към дупката си, явно крайно изненадана, че е излязла оттам.

— На такива простички същества е лесно да се въздейства. — Лу’лу кимна към Кара и продължи надолу по тунела. — Също както и на умовете, отслабени от пристрастеност.

Кара отклони поглед.

— Върху будния ум на хората обаче може да упражним само минимален контрол. В най-добрия случай успяваме да забулим и притъпим възприятията им, когато са близо до нас. Да скрием присъствието си за кратко време… и то само на собственото си тяло. Дори дрехите е трудно да направим невидими. Най-добре е да го правиш гола и в сенките.

Кара и Сафиа се спогледаха изумени. Изглежда жените владееха някаква форма на телепатия, изкривяване на чуждия ум.

Лу’лу нагласи наметалото си.

— Разбира се, талантът може да се използва и върху самата теб, концентрация на волята, насочена навътре. Това е най-голямата ни благословия, която подсигурява връзката ни с царица Биликис, първата и последната от нас.

Сафиа си спомни легендите за Савската царица, истории, които се разказваха из целия арабски свят, Етиопия и Израел. Много от тях включваха колоритни преувеличения — вълшебни килимчета, говорещи птици, дори телепортиране. А за най-важния мъж в живота й, цар Соломон, се говореше, че можел да говори с животните, същото, което ходжата твърдеше сега. Сафиа си спомни леопарда, който беше нападнал Джон Кейн. Можеха ли тези жени наистина да контролират такива опасни животни? И дали подобен талант не е бил изворът на всичките странни истории за Савската царица?

Кара наруши мълчанието.

— Какво става, когато насочите таланта си навътре?

— Най-великата благословия — повтори Лу’лу с копнеж в гласа. — Зачеваме дете. Дете, което не е посято от мъж.

Кара и Сафиа се спогледаха с недоумение.

— Девствено раждане… — прошепна Кара.

Също като при Дева Мария. Мислите се блъскаха в главата на Сафиа. Затова ли първият ключ, желязното сърце, е бил скрит в гробницата на бащата на Девата? Нещо като признание. От една девица на друга.

Лу’лу продължи:

— Но децата, които раждаме, не са като другите. Детето на нашето тяло е нашето тяло, родено да продължи линията.

Сафиа поклати глава.

— Какво имаш предвид?

Лу’лу вдигна тоягата си и посочи с нея напред и назад, сякаш да обхване целия клан.

— Ние всички сме една и съща жена. Ако го кажем със съвременни термини, ние сме генетично идентични. Най-голямата от всички благословии е талантът да запазим чиста кръвната си линия, да произведем ново поколение от собствената си утроба.

— Клонинги — каза Кара.

— Не — възрази Сафиа. Тя разбираше какво се опитва да опише ходжата. Подобен репродуктивен процес се среща при някои насекоми и животни, най-известни сред които са пчелите.

— Партеногенеза — каза тя на глас. Кара изглежда се обърка.

— Това е форма на репродуциране — женската може да произведе яйцеклетка с нормално ядро, съдържащо собствения й генетичен код, която след това се развива и роденото е идентичен генетичен дубликат на майката.

Сафиа плъзна поглед напред и назад по тунела. Всички тези жени…

По някакъв начин телепатичната дарба на тези жени им позволяваше да се възпроизвеждат, запазвайки изцяло генетичния си код. Безполово размножаване. Спомни си един от преподавателите си по биология в Оксфорд, който веднъж им бе споменал, че половото размножаване е в някаква степен неестествено за телата ни. Че нормално всяка клетка в тялото се дели и произвежда свой точен дубликат. Само половите клетки в яйчниците и тестисите при деленето си произвеждат клетки, които носят само половината от оригиналния генетичен код — яйцеклетки при жените, сперматозоиди при мъжете, — и така става възможно смесването на генетичния материал. Но ако една жена може по някакъв начин, чрез усилие на волята си, да спре клетъчното деление в неоплодената си яйцеклетка, поколението й би било точен дубликат на майката…

Майката…

Гърлото й се стегна. Тя спря и се вгледа в лицата около себе си. Ако казаното от Лу’лу беше вярно, ако майка й е била от този клан, значи навсякъде около Сафиа вървяха нейни копия. Виждаше я във всичките й възможни въплъщения — от новородено бебе, което сучеше от гърдата на майката, после малкото момиченце, което вървеше ръка за ръка с по-голямата си сестра, до старицата край себе си. Всички те бяха нейната майка.

Сега вече Сафиа разбра тайнствените думи, които ходжата й беше казала по-рано. „Всички ние. Всички ние сме твоята майка.“ Не беше метафора. Беше факт.

Преди Сафиа да е успяла да помръдне или да каже нещо, две жени ги подминаха. Едната носеше сребърния куфар с желязното сърце. Другата държеше желязното копие с бюста на Савската царица. Погледът на Сафиа се плъзна по железните черти на статуята. Лицето на царицата. Лицето на всички тези жени.

Внезапно просветление я връхлетя и почти я ослепи. Наложи се да се облегне на стената на тунела.

— Савската царица…

Лу’лу кимна.

— Тя е първата и последната. Тя е всички нас.

Нещо, казано по-рано от ходжата, проехтя в главата на Сафиа — „Ние сме Савската царица“.

Сафиа гледаше фигурите с дълги плащове, които се точеха покрай нея. Тези жени се бяха размножавали безполово от праисторически времена, възпроизвеждайки генетичния код на една-единствена жена, първата, родила дете по този начин, първата възпроизвела себе си.

Биликис, Савската царица.

Впери поглед в лицето на Лу’лу, в зелените очи на отдавна мъртвата царица. Миналото, оживяло в настоящето. Първата и последната.

Как беше възможно това?

Вик прозвуча откъм началото на колоната.

— Пресекли сме планините — каза ходжата. — Хайде. Портите на Убар ни чакат.

 

07:33

 

 

Пейнтър заслони очи, местейки поглед от заседналия пикап към изгряващото слънце и стените от пясък навсякъде около тях. Не можеха да посрещнат бурята тук. Представи си как тези чудовищни дюни се изсипват отгоре им като приливни вълни върху скала.

Трябваше да се махнат.

Допреди няколко минути пикапът се клатушкаше по един участък равен пясък, захапвайки ръбовете на дюните като дъска за сърф. Чакълените „улици“, по които се движеха окончателно бяха изчезнали и не им оставаше друго, освен да си пробиват път през спечения пясък.

Само дето не навсякъде пясъкът беше спечен.

— Камилска локва — отбеляза Барак, който оглеждаше коленичил задния край на пикапа. И предните, и задните гуми бяха потънали до осите. — Тук пясъкът е много рехав. И дълбок. Като плаващи пясъци. Камилите се въргалят в тях, за да почистят телата си. Оттам и името им.

— Можем ли да изкопаем пикапа? — попита Омаха.

— Нямаме време за това — каза Пейнтър. Барак кимна.

— А и колкото по-дълбоко копаеш, толкова по-дълбоко ще потъва.

— Тогава ще трябва да разтоварим каквото можем. И да продължим пеша.

Дани изпъшка, седнал на пясъка встрани.

— Наистина трябва да бъдем по-взискателни, когато избираме транспорта си. Първо онзи камион с твърдата каросерия, сега тази трошка.

Пейнтър мина встрани, напрегнат от излишъци нервна енергия, или пък се дължеше на електричеството във въздуха, някакъв облак статичен заряд, избутан напред от пясъчната буря.

— Ще се покатеря на онази дюна там. Може да видя Шисур от върха й. Едва ли остава повече от миля. Вие разтоварвайте. Оръжия, оборудване, всичко.

Тръгна нагоре по склона. Омаха се повлече след него.

— Мога и сам да проверя — махна му Пейнтър да се връща. Омаха продължи да се катери, набивайки крак, сякаш да накаже пясъка. На Пейнтър не му се спореше в момента. Така че двамата продължиха да се катерят мълчаливо по склона на дюната. Оказа се, че все пак има нещо като пътечка — отдолу не я беше забелязал.

Омаха го настигна.

— Съжалявам…

Пейнтър сбърчи чело вместо въпрос.

— За пикапа — измърмори Омаха. — Трябваше да видя онова камилско нещо.

— Не се обвинявай. И аз щях да се натреса в него.

Омаха продължи напред.

— Просто исках да кажа, че съжалявам.

Пейнтър усети, че извинението не се отнася само до затъналия пикап.

Най-сетне стигнаха до острия като нож хребет на дюната, който се ронеше под краката им. Ручейчета пясък се спуснаха на криволици по отвъдната страна.

Съвършена, кристална неподвижност тегнеше над пустинята. Нито птича песен, нито цвъртене на насекоми. Дори и вятърът беше утихнал временно. Спокойствието преди буря.

Пейнтър гледаше онемял просторите напред. Във всички посоки се редяха дюни, чак до хоризонта. Но онова, от което не можеше да откъсне очи, беше врящата стена на север, ураганът от пясък. Тъмните пелени му заприличаха на гръмотевични облаци. Забеляза дори няколко синкави светкавици. Статични разряди. На практика същото като светкавиците.

Трябваше да стигнат до някакво убежище.

— Там — каза Омаха и посочи. — Онази групичка финикови палми.

Пейнтър различи малка кръпка зеленина на по-малко от километър, заровена сред дюните, скрита от погледа.

— Оазисът на Шисур — каза Омаха. Не бяха далеч.

Обръщаше се, когато някакво движение привлече погледа му. В небето на изток. Нещо черно летеше, очертано на фона на утринния светлик. Той вдигна очилата за нощно виждане пред очите си, като превключи на дневна светлина с увеличение. Увеличи още.

— Какво е?

— Транспортен хеликоптер. Военновъздушни сили на САЩ. Навярно от Тумрайт. Кръжи и се готви да кацне.

— Спасителна мисия заради бурята?

— Не. Касандра. — Пейнтър чу гласа й в главата си. „Наистина ли мислеше, че ще се хвана на приказките ти, че си тръгнал към йеменската граница?“ А това тук беше поредното потвърждение колко нависоко във Вашингтон беше впила зъбите и ноктите си групата на Касандра. Как Пейнтър можеше да се надява на победа при тези обстоятелства? Имаше само петима души, повечето без военна подготовка.

— Сигурен ли си, че е тя?

Пейнтър проследи как хеликоптерът се спусна към пясъците и изчезна сред дюните.

— Да. Това е същото място като на картата. На шест мили встрани.

Пейнтър свали очилата. Касандра беше твърде близо, за да се чувства спокоен.

— По-добре да тръгваме — каза той.

Пейнтър погледна още веднъж към оазиса да се ориентира за посоката и тръгна обратно по склона на дюната. През по-голямата част от пътя се плъзгаха и бързо се озоваха долу. Пейнтър огледа наредения багаж. Никак не беше малко. Но не смееха да оставят нищо, което по-късно може да им потрябва.

— Колко е пътят? — попита Корал.

— Половин миля — каза Пейнтър. Хората му се спогледаха с облекчение.

Само Корал пристъпи към него, усетила напрежението в тялото му.

— Касандра вече е тук — каза той. — На изток.

Корал сви рамене.

— Така е добре. Когато пясъчната буря удари, тя няма да може да помръдне оттам. Това може да ни спечели някой и друг ден тук. Особено ако ни настигне и онази крайбрежна система от високо атмосферно налягане. Мегабурята, за която тръбят всички.

Пейнтър кимна и си пое дълбоко дъх. Корал беше права. Все още имаха шансове за успех.

— Благодаря ти! — промърмори той.

— Пак заповядай, командире.

Бързо разпределиха товара. В най-големия сандък беше радарът за дълбоко проникване — щяха да го носят Пейнтър и Омаха. Тежеше ужасно, но ако искаха да претърсят руините за заровено съкровище, този инструмент можеше да им потрябва.

След малко поеха на път. Заобиколиха една огромна дюна, висока колкото две футболни игрища, а по-малките отвъд нея ги катереха. Слънцето продължаваше да се изкачва по небето, нагрявайки въздуха и пясъка. Скоро крачката им се забави до пълзене, когато адреналинът им се изчерпа, а умората се натрупа.

Най-сетне изкачиха една ниска дюна и в долината от другата и страна откриха група сравнително нови сгради, дървени постройки и една малка джамия. Село Шисур.

В долината долу безкрайното червено на Руб ал-Кали отстъпваше за кратко на зеленина. Акациеви дръвчета растяха покрай сградите, обсипани с жълти цветове храсти грееха като кръпки сред пясъка, примесени с гъсталаци от ниски палми. По-големи дървета от типа на мимозата провлачваха цъфнали гроздове до земята като сенчести беседки. А вездесъщите финикови палми стърчаха над всичко.

След пустинната пътека, където единствената растителност се състоеше от няколко чепати солени храста и тук-там вехнеща острица, оазисът на Шисур им се стори истински рай.

Нищо не помръдваше в селото. Изглеждаше изоставено. Ветровете отново бяха набрали скорост с приближаването на бурята. Прашни дяволи шетаха тук-там из уличките. Пердета плющяха от отворени прозорци.

— Тук няма хора — отбеляза Корал.

Омаха пристъпи напред и огледа малкото градче.

— Евакуирали са се. Но пък и без буря в селото почти не остават хора извън туристическия сезон. Шисур е главно крайпътна спирка при скитанията на бедуинското племе Байт Мусан. Те непрекъснато идват и си отиват. След като бяха открити руините и градчето се превърна в туристическа атракция, доста хора се задържат тук за постоянно. Но дори и това е сезонно в голяма степен.

— И къде точно са руините? — попита Пейнтър. Омаха посочи на север от селото. Малка кула от ронеща се скала стърчеше над равните пясъци.

Пейнтър я беше взел за естествено образувание, една от многото колони от пясъчник с плосък връх в пустинята. Едва сега забеляза, че тази е направена от каменни блокове. Приличаше на наблюдателница.

— Цитаделата на Убар — каза Омаха. — Най-високата й точка. Голямата част от руините са в ниското и не се виждат оттук. — Той тръгна към празното село.

Другите се затътриха по финалната права към убежището, привели глави срещу упорития вятър, извърнали лица да опазят очите си от навеите пясък.

Пейнтър се забави още миг. Най-после бяха стигнали до Убар. Но какво ли щяха да намерят? Обърна поглед към заплахата, надвиснала от север. Пясъчната буря изпълваше целия хоризонт, закриваше останалия свят. Прашната стена изяждаше пустинята пред очите му.

Нови изливи на статично електричество танцуваха там, където бурята се срещаше с пясъците. Особено силен разряд се търколи по склона на една дюна като балон, носен от силен вятър. След миг избледня, сякаш се просмука в самия пясък и изчезна. Пейнтър затаи дъх. Знаеше какво е това.

Кълбовидна мълния.

Същата като онази, която беше предизвикала експлозията на метеорита в Британския музей.

Бяха направили пълен кръг.

Някой заговори зад рамото му и го стресна:

— Синият джин на пясъците. — Барак също бе забелязал природния феномен. — Бурите винаги докарват джинове.

Пейнтър се чудеше дали той наистина вярва, че това са зли духове, или го приема просто като легенда, която да обясни явлението.

Барак сякаш усети догадките му.

— Каквото и да представляват, не вещаят нищо добро. — Тръгна по склона след другите.

Още миг Пейнтър се взира в чудовищната буря, докато очите му не залютяха от набиващия се пясък. Това беше само началото.

Тръгна надолу и обърна поглед на изток. Нищо не помръдваше. Вълнистите дюни скриваха всичко. Огромно море. Ала Касандра и отрядът й чакаха някъде там.

Акули… обикалят ли, обикалят…

 

08:02

 

Сафиа не беше очаквала този начин на придвижване, не и от един древен клан, който водеше началото си от Савската кралица. Пясъчното бъги се набираше по наклона, огромните му гуми с дълбоки грайфери захапваха с лекота терена. Изстреляха се през хребета на дюната, полетяха за миг във въздуха, после се приземиха от другата му страна. Гумите и амортисьорите поеха голяма част от удара.

Въпреки това Сафиа стискаше със здравата си ръка напречния предпазен лост пред себе си, подобен на предпазните лостове на влакчетата в увеселителните паркове. Кара се държеше по същия начин, кокалчетата на ръцете и бяха побелели. И двете бяха облекли пустинни наметала с вдигнати качулки, стегнати с тънки шалове през долната част на лицата, които предпазваха кожата от жулещия вятър. Носеха и слънчеви очила с полароидни стъкла, прикрепени здраво за главите.

Лу’лу седеше на пътническото място отпред, а бъгито управляваше жена на около шестнайсет години, която се казваше Джед. Шофьорката — или пилотът, което на моменти й подхождаше повече — беше стиснала решително устни, макар че в очите й блестеше и известна доза неподправено момичешко вълнение.

Следваха ги други огромни бъгита, всяко с по пет жени от клана на борда си. Пресичаха на зигзаг собствените си следи, за да избегнат пясъка, вдигнат от бъгитата отпред. От двете страни по фланговете се движеха пясъчни мотопеди с огромни гуми, пресичаха следите на по-големите возила и изпълняваха юнашки скокове над върховете на дюните.

Скоростта на кервана им не беше самоцелна. Пришпорваше ги пясъчната буря, която трещеше към тях от север.

Когато излязоха от подземния лабиринт тунели, Сафиа откри, че се намират от другата страна на планината Дофар на прага на Руб ал Кали. Бяха прекосили планинската верига отдолу. Бяха минали през проходите, останали от стари реки, прокопали си някога път през пясъчника.

Бъгитата и мотопедите ги чакаха там. Кара беше изказала на глас изненадата си от избора на превозни средства — очаквала била камили или някакви други не толкова съвременни начини на придвижване. Лу’лу беше обяснила — „Може да произхождаме от миналото, но живеем в настоящето“ Рахим не прекарваха целия си живот в пустинята, а също като Савската царица бяха в непрекъснато движение, образоваха се и дори трупаха богатства. Имаха си банкови сметки, играеха на фондовата борса, притежаваха недвижима собственост, търгуваха с петролни фючърси.

В момента групата пътуваше стремглаво към Шисур в опит да надбяга бурята.

Сафиа не се беше противопоставила на цялото това бързане. Не знаеше още колко време ще й спечели лъжата, която беше пробутала на Касандра. Ако искаха да се доберат до целта преди нея, трябваше да се възползват от всяко предимство.

Лу’лу и другите разчитаха на нея да ги води. Както беше казала ходжата, „Ключовете са се разкрили пред теб. Същото ще направят и портите“. Сафиа се надяваше жената да е права. Дотук се беше осланяла на интуицията и знанията си. Надяваше се те да я водят и занапред.

На предната седалка Лу’лу вдигна едно уоки-токи „Моторола“ към ухото си, после каза нещо. Думите се изгубиха сред рева на моторите и воя на ветровете. След като приключи, тя се обърна назад, колкото й позволяваха предпазните колани, и извика:

— Може да възникне проблем. Съгледвачите, които изпратихме напред, докладват, че малка група непознати влиза в Шисур.

Сърцето на Сафиа подскочи в гърлото и. Касандра…

— Може би просто търсят подслон. Съгледвачите са намерили транспорта им. Стар пикап, затънал в една камилска локва.

Кара се наведе напред.

— Пикап… да не е бил един син „Фолксваген“?

— Защо?

— Може да са нашите приятели. Онези, които ни помагат. — И погледна обнадеждено към Сафиа.

Лу’лу вдигна уоки-токито и проведе кратък разговор. Кимна, после се обърна към Кара и Сафиа.

— Бил е син юрован.

— Те са! — възкликна Кара. — Как са разбрали къде да ни намерят?

Сафиа поклати глава. Изглеждаше невъзможно.

— Все пак трябва да бъдем предпазливи. Може Касандра или хората и да са ги заловили.

А дори и да бяха приятелите им, нов страх сви сърцето на Сафиа. Кои бяха оцелели? Пейнтър се беше опитал да я спаси, рискувал бе всичко, останал бе да прикрие бягството й. Беше ли успял да се измъкне? Престрелката, която беше чула, докато бягаше от гробницата, проехтя в главата й.

Всички отговори се криеха в Шисур.

След още десет минути препускане из дюните малкият градец се появи зад поредния хребет, в една плитка долина, заобиколен от вълнистата повърхност на пустинята. Миниатюрната джамия на селото издигаше минарето си над скупчените дървени бараки и по-стабилни постройки от сгурбетон. Всички бъгита спряха под линията на хребета. Няколко от жените се изкатериха към билото. Проснаха се по корем, наметалата им се сливаха с цвета на пясъка, стискаха снайпери в ръце.

Притеснена да не би да стрелят по погрешка, Сафиа слезе от бъгито. Кара я последва и двете тръгнаха към хребета. Предпазливостта накара Сафиа да измине последните метри пълзешком.

Не съзря никакво движение в селцето. Дали не се бяха скрили при звука от приближаването на бъгитата, без да знаят какви са намеренията на пришълците?

Сафиа огледа района.

На север руини покриваха пространство от петнайсетина акра, заобиколени от рушащи се стени, изкопани от пясъка и реконструирани. Стражеви кули се издигаха на равни интервали над стените, каменни кръгове, останали без покрив високи един етаж. Но най-интересното в руините беше централната им цитадела, триетажна постройка от каменни блокове. Замъкът беше кацнал на върха на ниско възвишение, надвиснало над дълбока неравна яма в земята. Дупката обхващаше повечето от земята между стените. Дъното й тънеше в сенки.

Сафиа знаеше, че руините на крепостта върху хълма са само половината от оригиналната конструкция. Другата половина лежеше на дъното на дупката — когато понорната яма се отворила отдолу, повлякла участъци от стените и половината замък. Трагедията се обясняваше с постепенното спадане на подпочвените води. Естествена цистерна от пясъчник лежеше под града. Когато нивото на водата в нея спадало поради суша и прекомерна употреба, на мястото й оставала куха подземна пещера, която след време се сринала и отнесла половината град.

Някакво движение привлече погледа на Сафиа обратно към селото.

От една врата долу излезе човек, облечен с „дишдаша“, и с традиционна оманска чалма. Мъжът вдигна голяма чаша във въздуха.

— Току-що сложих чайника на огъня. Ако искате чаша чай, по-добре си довлечете задниците тук долу.

Сафиа се изправи. Тази крива усмивка и беше позната.

Омаха…

Заля я вълна на облекчение. Преди да се усети, вече тичаше по нанадолнището към него, очите й се замъглиха от сълзи. Изненада се от собствената си реакция.

Едва не падна пред настлания с чакъл път.

— Спри там — предупреди Омаха и отстъпи крачка назад. От прозорците и вратите наоколо изскочиха дулата на пушки. Капан…

Сафиа спря, зашеметена, наранена. Преди да е реагирала, някой изскочи иззад прикритието на ниска стена, сграбчи я и я завъртя. Юмрук стисна кичур от косата й и дръпна рязко назад, оголвайки шията й. Нещо студено докосна кожата й.

Дълъг кинжал отрази светлината на слънцето.

Нечий глас просъска с ледена ожесточеност, която я смрази повече и от ножа.

— Отвлякохте наша приятелка. Омаха се приближи към нея.

— Усетихме, че идвате. Не бих забравил лицето на човек, който се е опитал да ме отвлече.

— Какво направихте с доктор Ал Мааз? — просъска в ухото й гласът, а острието на кинжала се притисна още по-силно към гърлото й.

Сафиа си даде сметка, че лицето й все още е скрито зад шала и очилата. Бяха я взели за една от жените похитителки. Понеже едва си поемаше дъх от уплаха, тя само вдигна ръка и смъкна шала и очилата си.

Омаха зяпна глуповато, после скочи и изблъска настрани ръката на мъжа, който я държеше.

— Обожемой, Сафи… — Притисна я силно към гърдите си.

Огън избухна в рамото й.

— Омаха, ръката ми!

Той отстъпи назад. Хора наизлязоха през вратите и се показаха на прозорците.

Сафиа погледна зад себе си мъжа с кинжала. Пейнтър. Дори не беше познала гласа му. Оказа се трудно да примири двете усещания — Пейнтър, когото познаваше, и мъжът, който я беше нападнал току-що. Все още чувстваше острието, притиснато в кожата й, юмрука, извил главата й.

Пейнтър отстъпи крачка назад. Облекчение грееше на лицето му, но в сините му очи имаше и някакво чувство, толкова силно и сурово, че беше трудно да се разчете. Срам и съжаление. Той отклони поглед към хълма в съседство.

Сега мотопеди и бъгита се редяха по хребета му, двигателите им ревяха. Рахим бяха готови да й се притекат на помощ. Облечени и закачулени като Сафиа жени се появиха иззад ъглите на сградите с готови за стрелба пушки.

Кара хукна надолу по склона, размахала ръце.

— Всички назад! — извика силно тя. — Станало е недоразумение, нищо повече.

Омаха поклати глава.

— Тази жена не е нужно да си сваля маската. Командирския й глас бих познал навсякъде.

— Кара! — изуми се Пейнтър. — Как?

Омаха се обърна към Сафиа.

— Добре ли си?

— Да — успя да изграчи тя.

Кара стигна до тях. И си смъкна шала.

— Остави я на мира. — Тя им махна с ръка да се отдалечат. — Оставете й малко място да диша.

Омаха се дръпна назад. Кимна към склона. Рахим слизаха предпазливо към селото.

— Кои са приятелките ви?

Кара сви рамене.

— Не е лесно да се обясни.

 

08:22

Насред пустинята

 

Касандра пристъпи към палатката си, пустинен модел на американската армия, направен така, че да издържа на ветрове със скорост до сто и трийсет километра в час. Беше я подсилила с щит против вятър и пясък откъм подветрената страна.

Хората й също разполагаха с подобна защита. По-големите транспортни камиони бяха спрени така, че да осигуряват някакъв завет.

На входа на палатката Касандра изтръска пясъка от камуфлажната си униформа. Беше с широкопола шапка на главата, стегната здраво покрай ушите, и с шал през лицето. Ветровете връхлитаха на пориви и опъваха въжетата на палатките, които се пълнеха с пясък. Пясъчната буря трещеше като минаващ товарен влак.

Току-що се беше върнала от една последна инспекция, след като се бе уверила, че всички хеликоптери са свалени от камионите. Мъжете вече бяха заложили GPS-маяците, които да фиксират местоположението им чрез орбиталните сателити. Данните вече би трябвало да са на разположение в компютризираната й картографска система.

Касандра разполагаше с два часа преди статичното електричество на пясъчната буря да стане опасно за електрониката и да се наложи да я изключат. Предостатъчно време да прихване информацията от сателита ЛАНДСАТ, когато той се фокусираше върху GPS-маяците. Сателитният радар извличаше образ на дълбочина до двайсет метра под пясъка. Щеше да й покаже какво лежи отдолу. Някакво указание откъде да започнат копаенето. Веднага щом бурята отминеше, отрядът щеше да се хване на работа със земекопните машини. И докато някой се усети, че копаят, те отдавна ще са се изнесли.

Такъв беше планът.

Вътрешността на палатката беше спартанска. Една койка и една огромна раница, тип туристическа. В останалата си част палатката представляваше сателитна комуникационна система от най-добро качество. Другото електронно оборудване още не беше разтоварено.

Отиде при лаптопа и седна на койката. Свърза се с Космическия център в Хюстън и въведе парола, за да получи достъп до данните на ЛАНДСАТ. Информацията трябваше да е прехвърлена преди пет минути. Данните я чакаха. Тя набра командите и стартира изтеглянето им.

Облегна се назад и впери поглед в екрана, който бавно се изпълни с образ от пустинята. Видя камионите си, палатките дори дупката, която бяха изкопали за тоалетна. Образ от повърхността. Чудесно качество.

Следващият образ бе от по-дълбокото сканиране.

Касандра се наведе към екрана.

Повърхността отстъпи, разкривайки по-различен строеж, основната скала под пясъка. Фосил от друго време, запазен в пясъчника. В по-голямата си част теренът беше равен и плосък, само в единия край го пресичаше руслото на старо речно легло. Някога реката се е оттичала в древно езеро, погребано сега под лагера им.

Касандра оглеждаше внимателно релефа, моментна снимка от друго време.

Не видя нищо интересно. Нито метеоритен кратер, нито интригуващ артефакт.

Облегна се назад. Щеше да прати данните на двама геолози от Гилдията. Може би те щяха да разчетат нещо повече.

Шум откъм подвижното платнище на входа привлече вниманието й. Джон Кейн влезе с накуцване.

— Уловихме сигнала на доктор Ал Мааз.

Касандра рязко обърна лице към него.

— Кога? Къде?

— Преди осем минути. Още няколко минути минаха, докато определим местонахождението му. Най-напред е регистриран на десет мили западно оттук. Докато го триангулираме, тя е спряла да се движи. На около шест мили от нас.

Докуцука до картата на работната и маса и почука с пръст.

— Точно тук.

Касандра се наведе и прочете името.

— Шисур. Какво има там?

— Попитах един от техниците в Тумрайт. Каза, че там били открити старите руини на Убар. През деветдесетте.

Касандра се взираше в картата. Синята и червената линия изглеждаха така, сякаш са били начертани току-що. Червеното кръгче отбелязваше сегашното им местоположение. Тя сложи пръст върху кръгчето и го прокара назад по линията.

Тя пресичаше Шисур.

Касандра затвори очи. Представи си изражението на кураторката, когато тя беше отбелязала кръгчето. Сафиа бе продължила да проучва картата. Погледът й беше отнесен, сякаш изчисляваше нещо наум.

— Проклетата кучка… — Пръстите и върху картата се затвориха в юмрук. Гняв възпламени вътрешностите й. Но някъде още по-дълбоко просветна и уважение.

Джон Кейн стоеше, смръщил вежди. Касандра върна поглед обратно към образа, препратен от ЛАНДСАТ.

— Тук няма нищо. Прецакала ни е. На грешно място сме.

— Капитане?

Тя обърна лице към Кейн.

— Вдигай мъжете. Тръгваме. Искам камионите да са в движение след десет минути.

— Бурята…

— Забрави! Времето ще ни стигне. Тръгваме. Не можем да си позволим бурята да ни задържи тук. — Побутна Кейн към входа. — Ще оставим оборудването, палатките, припасите. Вземете само оръжията.

Кейн изскочи от палатката.

Касандра се обърна към един от сандъците си. Отвори капака и извади портативния дигитален радиопредавател. Включи го, въведе кода и го настрои на една вълна с имплантирания в кураторката приемник.

Задържа пръст над бутона за предаване. Едно докосване и таблетката C4 във врата на доктор Ал Мааз щеше да избухне, да прекъсне гръбнака й и да я убие моментално. Почувства неудържим импулс да го натисне, после изключи устройството.

Не съчувствие възпря ръката й. Сафиа беше доказала способностите си да разгадава гатанки. Подобно умение можеше все още да й потрябва. Но, което беше по-важно, Касандра не знаеше със сигурност дали Пейнтър е с нея.

А това беше важно.

Касандра искаше Пейнтър да види как Сафиа умира.