Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (18)

17.
Да разбиеш ключалка

4 декември, 09:07

Шисур

 

Сафиа пристегна очилата на очите си.

— Всички ли са екипирани?

— Все едно се спуска нощ — каза Клей откъм отворената врата. Бяха заковали с дъски прозорците на централната сграда, избрана заради масивната врата, която да ги пази от ветровете. Освен това вратата беше на южната стена, далеч от директната атака на бурята.

През прага Сафиа виждаше утринното небе, пометено от вихрещите се високо във въздуха пясъци, които бяха потъмнили света до зловещ полумрак. Прашни облаци прибулваха слънцето. Канали от въртящ се пясък помитаха уличките от двете страни на къщата и се завихряха току пред вратата. Ръбът на бурята ги беше настигнал. В далечината сърцето й стенеше и ревеше като някакъв обезумял от глад звяр, който препуска сляпо през пустинята.

Не им оставаше много време.

Сафиа се обърна към групата, скупчена в простичко обзаведената стая. Повечето сгради в Шисур бяха оставени незаключени. Сезонните жители просто изнасяха всичко, преди сами да се изнесат. Нямаше нищо за крадене, освен строшена глинена посуда, една мръсна спукана чиния в кухненската мивка и шепа бледозелени скорпиони. Дори пердетата бяха отнесли.

— Всички имате определени места, където да търсите — каза Сафиа. Беше закачила карта на едната стена. Разделила беше района на пет участъка — по един за всеки от металните детектори, които бяха отмъкнали от бараката за инструменти край руините. Имаха уоки-токита, с които да поддържат контакт. На всеки, освен на най-малките деца, беше определен участък от координатната система, на всички бяха раздадени кирки, мотики и лопати.

— Ако металните детектори уловят нещо, отбележете го. Нека помощниците ви го изкопаят. Не спирайте да се движите. Не спирайте да търсите.

Всички закимаха, че са разбрали указанията й. Търсачите бяха облечени с червеникавокафяви пустинни плащове, осигурени от Лу’лу. Лицата бяха увити с шалове, очите — защитени с очила. Сякаш се бяха подготвили да влязат под вода.

— Ако откриете нещо важно, съобщете по уоки-токито. Аз ще дойда да го видя. И помнете… — Тя почука по часовника върху китката на шинираната си ръка. — След четиридесет и пет минути всички се събираме тук. Бурята ще ни удари с пълната си сила след по-малко от час. Ще изчакаме най-лошото да отмине тук, в къщата, като в това време ще прегледаме евентуалните находки. Ще продължим отново, когато ветровете утихнат. Някакви въпроси?

Никой не вдигна ръка.

— Да вървим тогава.

Трийсетте търсачи се отправиха към бурята. Понеже Цитаделата беше най-подходящото място да се търсят портите на Убар, Сафиа поведе мнозинството от отряда към руините на крепостта, където щяха да фокусират вниманието си. Пейнтър и Клей теглеха шейната с дълбочинния радар. Барак беше преметнал металния детектор на рамото си като пушка. Зад него Корал и Кара носеха земекопни инструменти. Най-отзад вървяха Лу’лу и шофьорката на бъгито Джед. Другите Рахим се бяха разделили на групи, които да претърсят останалите участъци.

Сафиа пристъпи зад ъгъла на къщата. И моментално отстъпи назад, блъсната от вятъра. Сякаш я беше блъснала Божията ръка, със загрубяла и грапава длан. Тя се приведе срещу вятъра и тръгна към портите на руините.

Забеляза, че Пейнтър оглежда ходжата. При срещата бяха обменили информация за случилото се дотук, така че всички да са наясно със ситуацията. Разбира се, историята на Сафиа беше най-потресаващата и фантастична от всички — тайно племе от жени, чиято кръвна линия води назад до Савската царица и ги дарява със странни ментални способности, произлизащи от някакъв източник в сърцето на Убар, Въпреки че лицето на Пейнтър беше скрито зад шал и очила, самата му стойка излъчваше съмнения и недоверие. Крачеше нащрек между Сафиа и ходжата.

Излязоха от селото и минаха през дървените порти към руините. Всяка група се отправи към определения й участък. Омаха и Дани вдигнаха ръце за поздрав и се отправиха към понорната яма под Цитаделата. Двамата имаха достатъчно опит в полевите проучвания, а пропастта беше друго вероятно място за значима находка, понеже един ъгъл от крепостта беше пропаднал в нея.

И въпреки това Омаха не беше останал много доволен от поставената му задача. Откакто Сафиа беше пристигнала, той непрекъснато вървеше по петите й, сядаше до нея и за миг не я изпускаше от очи. Вниманието му не остана незабелязано — самата Сафиа не беше сигурна дали у нея надделява смущението или раздразнението. Но тя разбираше облекчението му от факта, че я е намерил жива, и не роптаеше срещу вниманието му.

Пейнтър, от друга страна, се беше отдръпнал, не показваше никакви чувства, държеше се крайно делово. Гледаше да си намира работа и беше изслушал разказа за преживелиците й, без да го коментира по никакъв начин. Нещо се беше променило между тях, имаше някакво смущение. Сафиа знаеше причината. Ръката й несъзнателно понечи да се вдигне към мястото, където той беше притиснал кинжала си. Беше показал друга страна на характера си, ожесточеност, по-свирепа и остра от кинжала. Никой от двамата не знаеше как да реагира. Тя беше твърде потресена, разколебана. Той се беше затворил в себе си.

Сафиа върна мислите си към загадката, която се надяваха да разбулят, и поведе своята група по една стръмна пътечка към крепостта на хълма. Докато се изкачваха, наоколо се разкри цялата система на руините. Минало беше цяло десетилетие, откакто Сафиа за последен път беше видяла комплекса. По онова време беше разкопана само Цитаделата, могила от камъни, която тепърва щеше да се реставрира, и малка част от стената. Сега цялата крепостна стена беше изникнала над пясъка, частично достроена от археолозите, заедно с основите на седемте кули, които някога са охранявали стените.

Дори и понорната яма, десет метра дълбока, беше разкопана и почистена.

Но най-голямо внимание бяха отделили на Цитаделата. Натрупаните безредно камъни сега бяха подредени един върху друг като парченца от мозайка. Основата на замъка беше квадратна със страни от по десет метра, и поддържаше кръглата стражева кула.

Сафиа си представи патрулиращите по бойниците стражи, които са си отваряли очите за мародери и са наблюдавали приближаващите кервани. Под крепостта беше процъфтявал оживен град — амбулантни търгували с ръчно изработени глинени съдове, боядисани платове, вълнени килими, зехтин, палмово пиво, вино от фурми; зидари се трудели над по-високи стени; из целия град кучета лаели, камили ревяли и деца тичали между сергиите, а въздухът кънтял от смеховете им. Отвъд стените напоявани ниви се ширели зелени, засети със сорго, памук, пшеница и овес. Мястото било истински оазис за живот и търговия.

Погледът на Сафиа се плъзна към ямата. После, един ден, всичко е свършило. Градът е бил разрушен. Хората се разбягали, обзети от суеверен ужас. И Убар е изчезнал под напора на пясъците и годините.

Но всичко това беше на повърхността. Легендите за Убар стигаха по-надълбоко, легенди за магически сили, тиранични царе, несметни съкровища, град на хилядата колони.

Сафиа погледна към двете жени, старата и младата, еднолични близначки, разделени от десетилетия. Какво свързваше двете версии за Убар — мистичната и скучната? Отговорите бяха скрити някъде тук. В това Сафиа беше сигурна.

Стигна до портата и погледна нагоре към крепостта.

Пейнтър включи фенерче и насочи яркия му лъч към тъмната й вътрешност.

— Да се хващаме на работа.

Сафиа прекрачи през прага. Веднага щом влезе в крепостта, ветровете утихнаха напълно, а далечният рев на пясъчната буря се притъпи.

Лу’лу се приближи към нея.

Барак ги последва и включи металния детектор. Описваше дъги зад тях, сякаш да изтрие стъпките им от пясъка.

На три крачки по коридора се отваряше помещение без прозорци, като изградена от човешки ръце пещера. Задната стена представляваше руина от сринати камъни.

— Провери помещението — обърна се Сафиа към Барак.

Високият арабин кимна и се зае да търси скрити артефакти.

Пейнтър и Клей подготвиха дълбочинния радар, както ги беше инструктирала.

Сафиа плъзна лъча на фенерчето си по стените и тавана. Нямаше никаква украса. Някой беше палил огън. По тавана имаше петна от сажди.

Тръгна на бавна обиколка. Търсеше нещо, което да я насочи. Барак крачеше напред-назад, вперил очи в показанията на детектора, докато го плъзгаше по стените и пода. Помещението беше малко, така че не му отне много време. Не откри нищо. Съвсем нищо.

Сафиа застана в средата на стаята. Това беше единственото запазено вътрешно помещение. Кулата се беше сринала и бе унищожила всички помещения горе.

Пейнтър включи дълбочинния радар, после и преносимия му монитор. Клей влезе в стаята, като влачеше бавно червената шейна по покрития с навят пясък каменен под сякаш теглеше впрегнат вол. Сафиа се приближи да погледне показанията, защото имаше по-голям опит с тази машина. Ако имаше някакви тайни подземни помещения, радарът щеше да ги засече.

Екранът остана черен. Нищо. Твърда скала. Пясъчник. Сафиа се изправи. Ако Убар имаше тайно сърце, то трябваше да е някъде под земята. Но къде? Може би Омаха е извадил по-голям късмет. Сафиа вдигна радиостанцията си.

— Омаха, чуваш ли ме?

Кратка пауза.

— Да, какво става? Намерихте ли нещо?

— Не. А вие?

— Още не сме приключили, но засега нямаме нищо. Сафиа се намръщи. Това бяха двете най-вероятни места за скрити отговори. Тук беше духовният център на Убар, царското му седалище. Древната царица би искала да има пряк достъп до тайното сърце на Убар. Едва ли би разположила входа към него далеч от дома си. Сафиа се обърна към Лу’лу.

— Спомена, че след трагедията царицата запечатала Убар и разпръснала ключовете му.

Лу’лу кимна.

— Докато дойде време Убар да се отвори отново.

— Значи портата не е била унищожена, когато ямата се е отворила. — Това си е било чиста проба късмет. Твърде много късмет. Замисли се върху този факт, усетила, че може би нещо се крие зад него.

— Май трябва да донесем ключовете тук — каза Пейнтър.

— Не — отхвърли идеята Сафиа. Ключовете щяха да потрябват едва след като откриеха портата. Но къде би могла да е тя, ако не в Цитаделата?

Пейнтър въздъхна и скръсти ръце.

— Ами ако се опитаме да пренастроим радара, да увеличим интензитета му, за да получим образ от по-голяма дълбочина?

Сафиа поклати глава.

— Не, не, подходът ни е принципно погрешен. Твърде много техника. Това няма да ни даде отговора на загадката.

Пейнтър сякаш се засегна. Той явно страстно вярваше в технологията.

— Разсъждаваме твърде съвременно. Метални детектори радари, участъци, картографиране. Всичко това е правено и преди. За да оцелее толкова дълго, без да бъде открита, портата сигурно е вградена в естествения пейзаж. Скрита на видно място. Иначе досега да са я открили. Трябва да спрем, да разчитаме на инструментите и да започнем да мислим с главите си.

Откри, че Лу’лу я гледа вторачено. Ходжата имаше чертите на царицата, която беше запечатала Убар. Но дали и нравът им беше еднакъв?

Сафиа си представи Реджиналд Кенсингтън, застинал завинаги в стъкления блок, символ на болка и терзание. Ходжата си беше мълчала през всичките тези години. Сигурно беше изкопала тялото, отнесла го беше в планинското си леговище и го беше скрила там от очите на света. Само появилите се ключове за Убар я бяха накарали да наруши мълчанието си, да си развърже езика и да разкрие тайните си. Във всичко това имаше някаква безмилостна решителност.

И ако древната царица е била като ходжата, тя би защитила Убар със същата тази безмилостна решителност, която граничеше с жестокост.

Сафиа усети кладенец от лед да се издига около нея, когато си спомни въпроса, който сама си беше задала преди малко. Как може портата да е оцеляла при отварянето на понорната яма? Знаеше отговора. Затвори очи, дълбоко объркана. Беше възприела неправилна гледна точка. Назад. Сега всичко си идваше на мястото, по потресаващ начин.

Пейнтър изглежда беше доловил внезапния й потрес.

— Сафиа?

— Знам как е била запечатана портата.

 

09:32

 

Пейнтър се връщаше бързешком от къщата, която бяха избрали за щаб. Сафиа го беше пратила да донесе скенера Рад-Х, който взеха от джипа на Касандра. Явно Касандра го беше демонстрирала на Сафиа още в Салала, беше й показала положителните стойности за разпад на антиматерия, които се отчитаха при облъчване на желязното сърце, за да убеди археоложката в истинската причина за това търсене.

Заедно със скенера Пейнтър беше открил цял куфар с анализиращо оборудване, по-съвършено от всичко, с което беше работил. За разлика от него Корал беше огледала находката му с жаден блясък в очите. Единственият й коментар беше: „Хубави играчки.“ Пейнтър помъкна целия куфар: Явно Сафиа беше надушила нещо.

Бурята го дърпаше безмилостно, докато той се изкачваше към крепостта. Песъчинки се забиваха във всеки открит сантиметър от кожата му, вятърът плющеше в шала и наметалото му. Наведе се срещу поривите. Денят беше помръкнал до здрач. А това беше едва челото на бурята.

На север светът свършваше със стена от мрак, нашарена от паяжини син огън. Заряди статично електричество. Направо можеше да го помирише човек. Във връзка с подготвяната си мисия до Марс НАСА беше провела изследване как се отразяват такива пясъчни бури върху хората и оборудването. Най-голямата заплаха за електрониката не бяха прахта и пясъкът, а изключително високият електрически заряд във въздуха, създаден от комбинацията на сух въздух и кинетична енергия. Достатъчно висок да изпържи за секунди електронните вериги и да прогори до болка кожата при пряко попадение. А тази буря раждаше гигантска вихрушка от статично електричество, която всеки миг щеше да ги застигне.

Пейнтър вървеше упорито към ниското възвишение през вятъра и навявания на пелени пясък. Когато наближи, не тръгна нагоре, а надолу, по стръмната пътечка, която се спускаше в понорната яма. Дълбоката яма се простираше от изток на запад по по-дългата си ос. Цитаделата се намираше зад най-западната й точка, сякаш застанала там на пост.

Сафиа и групата й клечаха в отсрещния, източния край на пропастта. Рахим също се бяха събрали покрай ръба на ямата. Повечето лежаха по корем, за да се запазят в максимална степен от вятъра.

Без да им обръща внимание, Пейнтър се спусна — ту на бегом, ту с пързаляне — по песъчливата пътечка. Стигна дъното и тръгна бързо напред.

Сафиа, Омаха и Кара се бяха навели над монитора на дълбочинния радар. Сафиа почукваше по екрана.

— Ето тук. Виждате ли този джоб. Само на метър под повърхността е.

Омаха се обърна назад.

— Клей, премести шейната с радара две стъпки назад. Да точно там. — И отново се приведе над монитора.

Пейнтър отиде при тях.

— Какво открихте?

— Камера — каза Сафиа. Омаха се намръщи.

— Според мен е остатък от стар кладенец. Отдавна пресъхнал. Сигурен съм, че вече е бил документиран от други изследователи.

Пейнтър се премести по-близо тъкмо когато Омаха кликна върху един бутон на монитора. Зареди се неясно триизмерно изображение на напречно сечение на терена под радарната шейна. Беше с конична форма, тясно на върха и по-широко на дъното.

— В най-широката си част е малко над три метра — каза Омаха. — Просто оцеляла част от първоначалната цистерна.

— Наистина прилича на сляп джоб — съгласи се Кара. Сафиа се изправи.

— Не, не е. — Обърна се с лице към Пейнтър. — Донесе ли детектора?

Пейнтър вдигна куфара.

— Пусни скенера.

Пейнтър отвори куфара, издърпа чувствителния накрайник от основата на скенера и го включи. Червената игла описа дъга напред и назад за настройване. Появи се примигваща зелена светлинка, после спря да мига.

— Готово.

Бавно се завъртя в кръг. На какво се надяваше Сафиа? Червената игла не помръдна от нулата.

— Нищо — извика той към хората зад себе си.

— Казах ти, че… — започна Омаха.

— А сега провери скалната стена — прекъсна го Сафиа и посочи към стената на ямата. — Приближи се.

Пейнтър протегна скенера пред себе си като пръчка за търсене на подпочвена вода. Пясък се завихряше по пода на ямата, подхванат от ветровете горе. Пейнтър се приведе над скенера, когато наближи скалната стена. Прокара накрайника по скалата, в по-голямата си част пясъчник.

Иглата потрепна.

Той хвана по-здраво скенера и го закри от вятъра със собственото си тяло. Стрелката спря да се движи. Показанието беше съвсем слабо, леко помръдване, но все пак тестът беше положителен.

Той извика през рамо:

— Тук улавям нещо!

Сафиа му махна да се връща.

— Трябва да копаем под шейната. На един метър дълбочина. Да отворим джоба.

Омаха погледна часовника си.

— Имаме само двайсетина минути.

— Можем да се справим. Почвата е мека — пясък и малки камъни. Ако няколко души копаят едновременно…

Пейнтър беше съгласен с нея, чувстваше и прилив на вълнение.

— Да го направим.

След по-малко от минута кръг от копачи се хвана на работа. Сафиа се дръпна встрани, прихванала шинираната си ръка с другата.

— Готова ли си да ни обясниш? — попита Омаха. Сафиа кимна.

— Първо исках да се уверя. От самото начало съм подхождала неправилно към проблема. Всички знаем, че ямата се е отворила под Убар и е унищожила половината град. Хората суеверно вярвали, че върху тях се е стоварил Божият гняв. След катастрофата последната царица на Убар запечатала сърцето му, за да запази тайните му.

— Е, и? — попита Кара, застанала до ходжата.

— Не ви ли се струва странно, че портата сякаш по поръчка е останала незасегната по време на разрушението? И че докато хората панически напускали разрушения град, царицата останала и изпълнила всичките тези тайни действия — запечатала портата по такъв начин, че никой никога не я открил, изработила и скрила ключове на свещени по онова време места.

— Май има нещо странно — каза Кара. Омаха видимо грейна.

— Разбирам накъде биеш. — Хвърли поглед към копачите, после погледна обратно към Сафиа и стисна здравата й ръка. — Гледали сме откъм задника.

— Някой би ли си направил труда да обясни и на нас, простосмъртните? — попита Пейнтър раздразнено.

Омаха обясни:

— Грешка в хронологията. Също като при онова за яйцето и кокошката. Винаги сме вярвали, че Убар е бил запечатан заради пропадането в ямата.

— А сега погледнете на проблема в нова светлина — добави Сафиа. — Все едно вие сте царицата. Какво би означавала такава катастрофа за царското семейство? Истинското богатство на Убар и източник на неговата сила лежало другаде. Царицата би могла просто наново да построи загубеното. Имала е богатството и властта да го направи.

Омаха се включи, двамата се допълваха като опитен екип.

— Градът не е бил важен. Този град е бил само маска, скриваща истинския Убар. Фасада. Инструмент.

— Инструмент, употребен по нов начин — каза Сафиа. — Средство да се скрие портата.

Кара поклати глава, явно и тя объркана колкото Пейнтър. Омаха въздъхна.

— Нещо е ужасило царицата достатъчно дълбоко, за да се лиши тя от богатството и силата на Убар, да принуди нея и потомците и да водят номадско съществуване по границите на цивилизацията. Наистина ли мислите, че сриването на една нищо и никаква понорна яма би имало такова въздействие?

— Сигурно не — каза Пейнтър. Забелязал бе нарастващото вълнение, което Сафиа и Омаха споделяха. Двамата бяха в стихията си. Той беше изключен и гледаше отстрани. Вълна на ревност прониза гърдите му. Сафиа подхвана нишката.

— Нещо е ужасило царското семейство достатъчно, за да заключат Убар за останалия свят. Не знам какво е било въпросното събитие, но царицата не е действала прибързано. Забележете колко методично е подготвила ключове, скрила ги е на места, свещени за народа, обвила ги е в гатанки. Звучи ли ви това като ирационална реакция на някаква случка? Било е обмислено, планирано и осъществено. Също като първата й стъпка в запечатването на Убар.

Сафиа погледна към Омаха. Той запълни празнотата.

— Царицата нарочно е предизвикала пропадането на ямата.

Последва миг мълчание.

— Разрушила е собствения си град? — най-накрая попита Кара. — Защо?

Сафиа кимна.

— Градът е бил само средство за постигане на крайната цел. Царицата го е използвала, за да погребе портата на Убар.

Омаха вдигна поглед и го плъзна по ръба на ямата.

— Действието е имало и психологическа цел. То е прогонило хората, уплашило ги е толкова, че повече да не се върнат. Бас държа, че самата царица лично е пуснала слухове за гнева Божи. Какъв по-добър начин да бележиш околността с религиозен знак „Минаването забранено“?

— Как се сети за всичко това? — попита Пейнтър.

— Беше просто догадка — каза Сафиа. — Исках да се убедя. Ако ямата е използвана за погреб, трябва да има нещо под нея. След като металните детектори не откриха нищо, или обектът е бил заровен много дълбоко, или е някаква камера.

Пейнтър хвърли поглед към копачите.

Сафиа продължи:

— И също като при гробниците, царицата е обвила знаците в символи и митове. Дори и първият ключ. Желязното сърце. То символизирало сърцето на Убар. А в повечето градове сърцето на общността е кладенецът. Така че тя скрила портата на Убар в кладенеца, заровена в пясъка, както желязното сърце беше запечатано в пясъчник, после е сринала ямата отгоре.

— И прогонила хората — измърмори Пейнтър. Изкашля се и заговори по-ясно: — Ами радиационния сигнал?

— Яма като тази се отваря с динамит — отвърна Омаха. Сафиа кимна.

— Или с някаква форма на взрив на антиматерия.

Пейнтър погледна към Лу’лу. Ходжата беше запазила стоическо мълчание през цялото време. Наистина ли предците й са употребили такава сила?

Старицата изглежда усети вниманието му. Размърда се. Очите й бяха скрити зад очилата.

— Не. Това са клевети. Царицата не би убила толкова много невинни хора само за да скрие тайната на Убар.

Сафиа отиде при нея.

— Никакви човешки останки не са били открити в ямата или около нея. Изглежда е намерила начин да опразни града предварително. Церемония или нещо друго. После е отворила ямата. Мисля, че никой не е загинал тук.

И все пак ходжата не беше убедена, дори се дръпна по-далеч от Сафиа.

Вик се надигна откъм копачите:

— Намерихме нещо! — изкрещя Дани. Всички обърнаха лица към него.

— Елате да видите, преди да копаем по-нататък.

Бързо отидоха при него. Корал и Клей отстъпиха да им направят място. Дани посочи с лопатата си.

В центъра на изкопа тъмночервеният пясък се беше превърнал в сняг.

— Какво е това? — попита Кара.

Сафиа скочи в изкопа, падна на едно коляно и прокара ръка по повърхността.

— Не е пясък. — Тя вдигна глава нагоре. — Тамян е.

— Какво? — попита Пейнтър.

— Сребърен тамян — уточни Сафиа и се изправи. — Същия, с който беше запушено желязното сърце. Скъпа форма на цимент. Запушва върха на скритата камера като тапа на бутилка.

— А отдолу? — попита Пейнтър. Сафиа сви рамене.

— Има само един начин да разберем.

 

09:45

 

Касандра стисна лаптопа си, когато високоскоростният трактор M4 подскочи над върха на поредната малка дюна. Транспортното средство приличаше на кафяво „Уинебаго“, кацнало върху чифт танкови вериги, и въпреки теглото си от осемнайсет тона се движеше по трудния терен като беемве по магистрала.

Поддържаха разумна скорост, съобразена с терена и времето. Видимостта беше силно ограничена, само на няколко метра напред. Носен от вятъра пясък се вихреше наоколо, отделян от върховете на дюните като огромни корабни платна. Небето беше притъмняло, безоблачно, слънцето приличаше на бледа луна. Касандра не смееше да рискува — затънеше ли тракторът, никога нямаше да го измъкнат. Така че продължаваха с разумна предпазливост.

Зад нея другите високопроходими камиони пътуваха по следите на по-големия трактор, който прокарваше широка диря през пустинята. Най-отзад се движеха другите камиони с привързаните към каросериите им хеликоптери.

Касандра погледна часовника в ъгъла на компютърния екран. Макар да бяха минали цели петнайсет минути, докато потеглят, сега се движеха с добро темпо. Щяха да стигнат до Шисур след двайсетина минути.

Тя задържа погледа си върху екрана. Два прозореца стояха отворени. Единият показваше информация в реално време от сателита на Националната метеорологична агенция, който следеше пътя на пясъчната буря. Тя не се съмняваше, че ще стигнат до убежището на оазиса, преди бурята да се е разразила в пълната си мощ, стига да не изникнеше нещо непредвидено. Повече я притесняваше крайбрежната система от високо атмосферно налягане, която се придвижващо навътре в сушата и щеше да се сблъска с пустинната буря след няколко часа. На мястото на сблъсъка щеше да настане истински ад.

Другият прозорец на монитора показваше топографска карта на този ъгъл от пустинята. На нея бяха отбелязани всички сгради в Шисур, включително и руините. Малко въртящо се синьо кръгче светеше в центъра на руините.

Доктор Сафиа ал Мааз.

Касандра гледаше синята светлинка. Какво е намислила сега? Жената я беше подвела, пратила я беше за зелен хайвер. Решила бе да измъкне наградата изпод носа на Касандра под прикритието на бурята. Умно момиче. Но интелигентността не беше всичко. Силата беше не по-малко важна. На това я бяха научили в Сигма, където съчетанието на силата с ума беше основен принцип.

Касандра щеше да даде на доктор Ал Мааз този урок.

Ти може и да си умна, но силата е на моя страна.

Погледна в страничното огледало към редицата от военни камиони. В тях имаше сто мъже, въоръжени с последен модел оръжия. Зад гърба й, в транспортната част на трактора, Джон Кейн пътуваше със своите хора. Пушките им стърчаха като игли на таралеж, докато извършваха последната проверка на оръжията си — нещо като смъртоносен и свещен ритуал преди битка. Те бяха най-добрите от най-добрите, нейната Преторианска гвардия.

Касандра обърна очи напред, докато тракторът утъпкваше безмилостно пътя си. Опита се да пробие с поглед здрача и бруления от вятър пейзаж.

Доктор Ал Мааз може би щеше да открие съкровището там.

Но накрая Касандра щеше да го вземе.

Погледна отново към екрана на лаптопа. Бурята прояждаше картата на района, поглъщайки всичко по пътя си. В другия прозорец картата на града и руините светеше в мрачната кабина.

Касандра се стресна. Синьото кръгче го нямаше на картата.

Доктор Ал Мааз беше изчезнала.

 

09:53

 

Сафиа висеше на стълбата. Вдигна очи към Пейнтър. Лъчът от фенерчето му я заслепи. Внезапно си спомни за онзи миг в музея, когато тя висеше от стъкления покрив, а той стоеше тринайсет метра под нея и се опитваше да й вдъхне увереност, докато чакаха да пристигне помощ. Само че сега ролите им бяха разменени. Той беше горе, тя — долу. Но този път Сафиа висеше над пропаст.

— Само още няколко стъпки — каза той, шалът плющеше около врата му.

Тя погледна долу към Омаха, който здраво държеше стълбата.

— Давай, няма страшно.

Парченца от ронещия се тамян се изсипаха около нея. Големи късове от него лежаха край краката на Омаха, а въздухът в подземната камера тежеше от уханието им. Само за няколко минути бяха пробили с кирки тапата на коничната пещера.

Омаха беше спуснал свещ в пещерата — да провери за лош въздух, но и за да освети вътрешността й. После се спусна по сгъваемата стълба, за да огледа лично. Едва тогава се бе съгласил и Сафиа да слезе долу. Наложи се да извади лявата си ръка от шината и да прехвърля по-голямата част от тежестта си на дясната.

Слезе с мъка по последните стъпенки. Ръката на Омаха я прихвана през кръста и тя се отпусна благодарно в прегръдката му. Той й помогна да стъпи на пода.

— Добре съм — каза тя, когато ръката се задържа над лакътя й.

Той махна ръката си.

Тук, далеч от вятъра, беше много по-тихо, сякаш временно бе оглушала.

Пейнтър бързо слезе по стълбата и скоро лъчовете на три фенерчета шареха по стените.

— Също като в пирамида — каза Пейнтър.

Сафиа кимна. Три грапави стени се накланяха към дупката на върха.

Омаха коленичи на пода и прокара ръка по пръстта.

— Пясъчник — каза Сафиа. — Всичките три стени и подът.

— Това важно ли е? — попита Пейнтър.

— Не е нормално. Стените и подът са направени от изсечени плочи пясъчник, дело на човешки ръце. Строили са върху основната скала от пясъчник, предполагам. После са изсипали огромни количества пясък отстрани до нивото на тесния отвор. После са запушили дупката и са го засипали с още пясък.

Омаха погледна нагоре.

— И за да са сигурни, че никой няма да го открие по случайност, са сринали отгоре ямата и са уплашили народонаселението с приказки за призраци.

— Но защо е целият този труд? — попита Пейнтър. — Какво представлява камерата?

— Не е ли очевидно?

Омаха му се ухили и Сафиа си помисли, че изглежда направо поразително. Очилата бяха смъкнати под брадичката му, шалът и качулката — свалени назад. Не се беше бръснал от няколко дни, бузите и брадичката му бяха покрити с бронзова четина, а косата му стърчеше на разни посоки. Беше забравила как изглежда, когато работи на терен. Див, неопитомен. Беше в стихията си, като лъв в савана.

Всичко това я заля само след една негова широка усмивка.

Той обичаше всичко това… някога и тя го беше обичала. Беше също толкова дива и освободена, негова любима, приятелка и колежка. После дойде Тел Авив…

— Кое е очевидно? — попита Пейнтър. Омаха махна широко с ръка.

— Тази конструкция. Вече видя една такава днес.

Пейнтър се намръщи.

Сафиа знаеше, че Омаха го каза не от злоба, а заради чисто удоволствие и страхопочитание пред откритието.

— Ударихме се в една такава — много по-малка, — докато се спускахме от планината.

Очите на Пейнтър се разшириха, погледът му се плъзна по кухината.

— Онези молитвени камъни.

— Трилит — каза Омаха. — Ние сме във вътрешността на огромен трилит.

Сафиа подозираше, че на Омаха му иде да се разскача като малко дете, и в интерес на истината вълнението му беше заразително. Самата тя трудно стоеше на едно място.

— Трябва да свалим ключовете тук.

— А бурята? — подсети я Пейнтър.

— Майната й на бурята! — рече Омаха. — Ти и другите можете да идете да се скриете в града. Аз оставам тук. — Очите му се спряха върху Сафиа.

Тя кимна.

— Тук сме добре защитени. Стига някой да ни свали железните артефакти заедно с вода и малко припаси, с Омаха все ще измислим какво да правим по-нататък. Току-виж сме разрешили загадката, докато бурята отмине по пътя си. Иначе ще загубим цял ден.

Пейнтър въздъхна.

— Тогава и аз ще трябва да остана.

Омаха размаха ръце.

— Кроу, тук не си полезен. Ако използвам собствените ти думи, това е по моята част. Пушкала, военни операции… там ти си спецът. Само ще заемаш място.

Буреносни облаци се струпаха зад сините очи на Пейнтър.

Сафиа посегна да го хване за ръката.

— Омаха е прав. Имаме радиостанции, ако ни потрябва нещо. Някой трябва да се погрижи всички да са на безопасно място, когато бурята удари.

С явна неохота Пейнтър тръгна към стълбата. Очите му се задържаха върху нея, преместиха се към Омаха, после се отклониха встрани. Изкатери се и извика надолу:

— Обадете се по радиото какво ще ви трябва. — После подкара всички далеч от дупката, обратно към убежището в къщите от сгурбетон.

Сафиа внезапно си даде сметка, че е останала съвсем сама с Омаха. Онова, което допреди минута беше изглеждало напълно естествено, сега и се струваше странно и неудобно, сякаш въздухът внезапно беше застудял. Камерата изведнъж се беше смалила, твърде пренаселена. Може би всичко това не беше чак такава блестяща идея.

— Откъде ще започнем? — попита Омаха с гръб към нея. Сафиа нагласи ръката си в шината.

— Ще търсим знаци.

Отстъпи назад и прокара лъча на фенерчето си нагоре надолу по всяка от стените. Изглеждаха напълно еднакви. Единственото интересно нещо беше малка квадратна дупка издълбана в средата на едната стена, може би място, където да оставиш газена лампа.

Омаха вдигна един металдетектор от пода.

Сафиа му махна да го остави.

— Съмнявам се това да…

Веднага щом Омаха включи детектора, той запищя. Омаха вдигна вежди.

— Късметът на новака.

Но когато раздвижи детектора над пода, той продължи да писука, сякаш металът беше навсякъде. Вдигна го към стените. Същият ефект.

— Добре де — отстъпи Омаха и изключи детектора, който явно нямаше да им помогне. — Започвам искрено да мразя онази дърта царица.

— Скрила е игла в купа сено.

— Изглежда дълбочината е извън обхвата на детекторите с които изследвахме повърхността. Време е да преминем към ниски технологии. — Омаха измъкна тефтерче и молив, компас в ръка се зае да начертае карта на трилита. — А ключовете?

— Какво за тях?

— Ако са от времето на катастрофата, разрушила Убар, как така са се оказали в статуя от двеста години преди Христа и в гробницата на Йов? Убар е бил разрушен през третия век от нашата ера.

— Огледай се — каза Сафиа. — Те са умеели да обработват пясъчника. Сигурно са открили онези свещени места като постигане на баланс на енергийния източник в ключовете. Антиматерия или нещо друго. И са вградили артефактите в елементи, които вече са били в гробниците — статуята в Салала и молитвената стена при гробницата на Йов. После са ги запечатали отново с пясъчник с такова умение, че намесата е останала незабелязана.

Омаха кимна и продължи да чертае. Звукът откъм радиостанцията стресна и двамата. Беше Пейнтър.

— Сафиа, взех артефактите. Ще ги донеса заедно с водата и малко храна. Нещо друго ще ви трябва ли? Вятърът се усилва непрекъснато.

Тя се замисли, огледа стените около себе си, после се сети за нещо, което можеше да им бъде от полза. Каза му го.

— Разбрано. Ще го донеса.

Тя изключи радиото и хвана погледа на Омаха, който твърде бързо сведе очи към тефтерчето си.

— Това е най-доброто, което можах да скицирам — измърмори той и й показа диаграмата си.

— Ами по принцип трите камъка на трилита символизират небесната троица. Сада, Хирд и Хаба.

— Луната, слънцето и зорницата, троицата, почитана от ранните религии в този район. Царицата за пореден път демонстрира, че се отнася еднакво към различните вярвания.

— Само че коя каменна плоча кое небесно тяло символизира? — попита Омаха.

Тя кимна.

— Откъде да започнем?

— С утрото, да кажем? Зорницата се появява призори на югоизток. — Омаха потропа по съответната стена. — Това поне изглежда достатъчно очевидно.

— Остават две стени — продължи Сафиа. — Основата на северната е подравнена спрямо оста изток-запад, права като стрела.

— Пътят, по който слънцето се движи по небето.

Сафиа грейна.

— А малкият кух квадрат на северната стена може би символизира прозорец, през който влиза слънчевата светлина.

— Което означава, че последната стена е на луната. — Омаха пристъпи към югозападната стена. — Не знам защо тази символизира луната, но Сада е била най-почитаното божество за пустинните племена в арабския свят. Следователно трябва да има по-особено значение.

Сафиа кимна. В повечето култури слънцето било главното божество, вездесъщо, даващо живот и топлина. Ала в жарките пустини то е смъртоносно, безмилостно. Така че тук не то, а луната, Сада, била най-почитана заради хладното си докосване. Луната носела дъжд, представяна като бик с оформени като полумесец рога. Всяка четвърт от цикъла на луната била наричана „Ил“ или „Илах“, което с течение на годините започнало да означава „бог“. На еврейски „Ел“, или „Елохим“. На арабски „Аллах“.

Луната беше най-важна.

— Само че стената изглежда съвсем празна — каза Омаха. Сафиа се приближи до него.

— Трябва да има нещо — каза тя и се включи в огледа. Повърхността беше грапава, на места надупчена.

Хрущене на пясък обяви появата на Пейнтър. Омаха се качи наполовина по стълбата, пое багажа и го додаде на Сафиа долу.

— Как вървят нещата тук? — извика Пейнтър, докато подаваше пластмасова туба с вода.

— Бавно — отвърна Сафиа.

— Но напредваме — намеси се Омаха. Пейнтър се приведе срещу вятъра. Останал без товар, изглеждаше така, сякаш следващият силен порив ще го отнесе като хвърчило. Омаха слезе обратно долу, последван от навят от вятъра пясък.

— По-добре се връщай в убежището — извика нагоре Сафиа, притеснена за безопасността на Пейнтър.

Той и махна, обърна се и се гмурна в пясъчните вихри.

— Та докъде бяхме стигнали? — попита Омаха.

 

10:18

 

Излязъл от ямата, Пейнтър си пробиваше път през бурята. Беше се спуснала зловеща нощ. Прах закриваше слънцето и обливаше света в червено. Видимостта свършваше рязко на няколко крачки пред лицето му. Очилата за нощно виждане бяха на очите му, но дори и те му осигуряваха само един допълнителен метър видимост. Видя портите само като по-тъмни силуети встрани, докато минаваше през тях.

Сред сградите на селото пясък течеше под краката му, носен от вятъра, все едно газеше в поток. Дрехите му припукваха от статичното електричество. Усещаше вкуса му във въздуха. Устата му беше като пълна с тебешир, устните му бяха сухи и изпръхнали.

Най-накрая се мушна на завет до стената на убежището им. Измъкнал се от челюстите на бурята, Пейнтър успя да си поеме дълбоко дъх. Пясък танцуваше в диви въртележки, сипеше се на пелени от покрива. Той тръгна, опрял ръка на стената на къщата.

На крачки пред него нечия фигура изникна от вихрите мрак, призрак, който постепенно доби форма. Призрак с пушка. Една от съгледвачките Рахим, която стоеше на пост. Кимна й на минаване. Тя не реагира по никакъв начин. Пред входа спря и погледна назад. От жената нямаше и следа, отново беше изчезнала.

В бурята ли беше потънала, или това беше част от способността й да се слива с фона, да прибулва възприятията на другите? Пейнтър стоеше пред вратата. Беше чул разказа на Сафиа, но казаното му изглеждаше твърде фантастично, за да е вярно. Като демонстрация за способностите им ходжата беше сложила един бледозелен скорпион на пода и го беше накарала да изписва осморки в прахта, отново и отново, сякаш имаше контрол над животинката. Някакъв номер ли беше? Като с танцуващите змии?

Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато ветровете прозвучаха някак различно. Ревът беше станал постоянен до такава степен, че той почти беше престанал да го забелязва. За миг обаче се чу някакво по-дълбоко громолене, звук, донесен от вятъра, а не присъщ на самия вятър. Пейнтър застина, ослуша се да го долови отново, опита се да провре поглед през булото от навявани пясъци. Бурята продължаваше да реве. Громоленето не се повтори.

Само от бурята ли беше? Той се взря на изток. Сигурен беше, че звукът е дошъл от онази посока. Отвори рязко вратата и се шмугна вътре, изблъскан от вятъра.

Стаята беше претъпкана с тела. Чу дете да плаче на горния етаж. Лесно позна Корал сред другите жени — изпъкваше като айсберг в тъмно море. Тя стана от пода. Беше почиствала пистолетите си.

Усетила тревогата му, Корал побърза да го пресрещне.

— Какво не е наред?

 

10:22

 

Всички камиони се събраха на завет зад една дюна, сякаш чакаха да се включат в парад. Мъже клечаха покрай камионите, търсейки някакво прикритие от вятъра, но подробностите се губеха в плътния здрач. Бяха на четиристотин метра от Шисур.

Касандра крачеше с Кейн покрай редиците. Беше с очила за нощно виждане, маскировъчна униформа и пясъчно пончо с качулка, стегнато с колан на кръста.

Кейн крачеше, покрил с една ръка слушалката на радиостанцията в ухото му — слушаше някакъв рапорт. Двайсет войници бяха тръгнали преди десет минути.

— Разбрано. Изчакайте по-нататъшни заповеди. — Свали ръка и се приведе към Касандра. — Отрядът е в покрайнините на градчето.

— Нека обградят района. И града, и руините. Да изберат подходящи места за стрелба със снайпер. Не искам нищо и никой да напусне мястото.

— Слушам, капитане. — Той повтори заповедите в прикрепения към гърлото си микрофон.

Продължиха към края на колоната, където бяха шестте камиона с хеликоптерните шейни, покрити с брезенти и привързани за транспортните си рами. При последните два кашона мъже освобождаваха въжетата, привързващи хеликоптерите. Един брезент литна, подхванат от вятъра, и отлетя високо.

Касандра се намръщи.

— Това са двамата ти най-добри пилоти, така ли? — попита тя.

— Да се надяваме, че са достатъчно добри — отвърна Кейн, присвил очи срещу бурята.

И двамата бяха заложили живота си за успеха на тази мисия. Провалът при гробницата ги беше поставил в неизгодно положение. Трябваше да се докажат пред командването на Гилдията. Но Касандра забелязваше и нещо друго у Кейн, някаква нова жестокост, по-малко хумор и дълбоко загнездила се ярост. Бяха го победили, осакатили, белязали. Никой не можеше да стори това на Джон Кейн и да остане жив достатъчно дълго, за да се хвали с победата си.

Стигнаха до последната група камиони.

Двамата пилоти ги чакаха. Касандра тръгна към тях.

Държаха шлемовете си под мишница, влачеха кабели, по които щеше да тече информация от радара. В такова време можеше да се лети само по уреди. Видимостта беше нулева.

Двамата се изпънаха чак когато я познаха — това не беше лесно под пластовете дрехи.

Касандра ги огледа от горе до долу.

— Гордън, Фаулър. Смятате, че можете да вдигнете двете птички във въздуха. В тази буря?

— Да, сър — потвърди Гордън. Фаулър кимна. — Прикачихме филтри срещу пясъка на отворите на двигателите и инсталирахме в радарната система програма за полет в пясъчна буря. Готови сме.

Касандра не видя страх по лицата им, нищо че вятърът виеше като обезумял. Всъщност и двамата изглеждаха възбудени, развълнувани, като сърфисти, готови да се пуснат по големи вълни.

— Искам да поддържате непрекъснат контакт лично с мен — каза Касандра. — Имате комуникационния ми канал.

Утвърдителни кимвания.

— Единият ще огледа града, другият — руините. Кейн ще ви даде специален софтуер, който да заредите в бордовите компютри. С негова помощ ще уловите сигнала на основната мишена. Мишената не трябва — повтарям, не трябва да пострада.

— Разбрано — промърмори Гордън.

— Всякакви други вражески единици — довърши Касандра — следва да бъдат застреляни на място.

Нови кимвания. Касандра се завъртя настрани.

— Хайде тогава, вдигайте птиците във въздуха.

 

10:25

 

Омаха гледаше как Сафиа пълзи на колене и замита пясъка от пода с една ръка. Откри, че му е трудно да се съсредоточи. Беше забравил колко е хубаво да работи рамо до рамо с нея. Забеляза мъничките капчици пот по челото й, как лявото й око се присвиваше, когато нещо събудеше интереса й, петното мръсотия на бузата й. Това беше онази Сафиа, която той познаваше толкова добре… отпреди Тел Авив.

Сафиа продължи да мете.

Имаше ли някаква надежда за тях двамата?

Тя вдигна поглед към него, забелязала, че е спрял да работи.

Той се размърда и се изкашля.

— Какво правиш? — попита я и махна към сметения пясък. — Прислужницата идва утре.

Тя седна и потупа стената, която се наклоняваше над главата й.

— Това е югоизточната страна. Плочата, която символизира зорницата, която пък изгрява всеки ден в небето на югоизток.

— Точно това казах и аз. Е, и?

Сафиа беше работила мълчаливо през последните десетина минути, подреждайки припасите, донесени от Пейнтър — методично, както вършеше всичко. Повечето време беше посветила на ключовете. Всеки път, когато Омаха се опиташе да й зададе въпрос, тя вдигаше ръка да го спре.

Сега се върна към смитането на пясъка.

— Вече определихме коя стена на кое небесно тяло отговаря, но сега трябва да разберем кой ключ на кое небесно тяло отговаря.

Омаха кимна.

— Добре. И хрумна ли ти нещо?

— Трябва да мислим в контекста на древността. Нещо, което Касандра не направи и без да се замисля, прие, че става въпрос за съвременни мили, вместо за римски. Отговорът се крие в този факт. — Сафиа погледна към него изпитателно.

Той впери поглед в стената, решен да намери отговор.

— Зорницата всъщност не е звезда, а планета. И по-точно Венера.

— Открита и наименувана от римляните.

Омаха се изправи, после извърна поглед към артефактите.

— Венера е била римската богиня на любовта и красотата. — Коленичи и докосна желязното копие с бюста на Савската царица. — А тук си имаме една истинска красавица.

— Това си помислих и аз. И също като в гробницата на Йов, и тук трябва да има място, където да се пъха копието. Дупка в земята. — Тя продължи търсенето си.

Омаха се присъедини към усилията и, но търсеше другаде.

— Подхождаш погрешно — каза той. — Не подът е важен, а стената. — Прокара длан по повърхността и продължи да разсъждава, наслаждавайки се на интелектуалното съперничество при разрешаването на гатанката. — Плочата символизира зорницата, така че именно в плочата би трябвало да…

Думите му заглъхнаха, когато пръстите му откриха дълбока дупка в стената. На височината на кръста му. Изглеждаше естествено образувание и лесно можеше да остане незабелязана в пълния със сенки полумрак. Показалецът му потъна докрай. Той клекна пред дупката.

Сафиа стана зад него.

— Намери ли я?

— Дай артефакта.

Сафиа се обърна и грабна желязното копие. Омаха извади пръста си и й помогна да пъхнат края на копието в дупката. Не се оказа много лесно заради наклона на стената. Но накрая все пак успяха да уцелят отвора. Копието потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Накрая цялото копие потъна в пясъчника и остана да стърчи само бюстът, който сега висеше на стената като някакъв човешки трофей.

Сафиа го понамести още малко.

— Виж как стената е вдлъбната от тази страна. Точно по формата на скулата й. — Тя завъртя бюста и го бутна още малко.

— Пасва идеално.

Сафиа отстъпи назад.

— Като ключ в ключалка.

— И виж накъде гледа сега нашата желязна царица.

Сафиа проследи погледа й.

— Към лунната стена.

— А сега сърцето — каза Омаха. — На коя стена принадлежи то — на слънцето или на луната?

— Ако трябва да гадая — на слънцето. Луната е била най-главната богиня в този район. Меката й светлина носела разхлаждащи ветрове и утринната роса. Според мен следващото, което ни трябва, последният ключ или пътепоказател, ще бъде свързан с нейната стена.

Омаха пристъпи към северната стена.

— Значи сърцето принадлежи на тази. Слънцето. Жестоката господарка.

Сафиа погледна към артефакта.

— Богиня с желязно сърце.

Омаха вдигна артефакта. Имаше само едно място, където можеше да се постави. В малкия прозорец, изрязан в северната плоча. Но преди това Омаха прокара ръка по перваза, като се повдигна на пръсти, за да може да опипа дъното на нишата.

— И тук има малки вдлъбнатини. Като на стената.

— Люлка за сърцето.

— Ключалка и ключ.

Наложи се да завърти няколко пъти сърцето, докато пасне с вдлъбнатината в пясъчника. Най-накрая легна на мястото си. Запушеният му с тамян край сочеше към лунната стена.

— Така, по всичко личи, че последната стена наистина е важна — каза Омаха. — И сега какво?

Сафиа прокара ръце по стената.

— Тук няма нищо.

Омаха бавно се завъртя в кръг. — Нищо, което да видим в тъмното. Сафиа погледна към него.

— Светлина. Всички небесни тела светят. Слънцето свети. Зорницата свети. Омаха присви очи. — Но какво осветяват?

Сафиа се дръпна назад. Отново й направи впечатление ненормално грапавата повърхност на стената, надупчена като лунен пейзаж.

— Фенерчетата — измърмори тя.

Всеки взе по едно фенерче от пода. Сафиа застана до висящия от стената бюст, а Омаха се премести до сърцето в прозореца.

— Да бъде светлина! — Вдигнал фенерчето над главата си той насочи лъча му така, сякаш е слънчева светлина, лееща се през прозореца сякаш през запушения край на сърцето. — Слънцето свети през висок прозорец.

— А зорницата грее ниско на хоризонта. — Сафиа коленичи край бюста и подравни своя лъч с посоката, в която гледаше Савската царица.

Омаха впери поглед в лунната стена, осветена под различни ъгли от лъчите на двете фенерчета. Несъвършенствата на релефа и създаваха сенки и пукнатини. Постепенно върху стената се открои силует, сякаш нарисуван от тези сенки.

Омаха примижа.

— Прилича на камилска глава. Или на кравешка може би.

— Това е бик! — Сафиа погледна към Омаха, очите й като два нагорещени въглена. — Сада, богът на луната, е изобразяван като бик заради оформените като полумесец рога.

Омаха огледа сенките.

— Но къде са му рогата?

Сафиа посочи към припасите.

— Дай ми онова, докато държа светлината.

Омаха закрепи фенерчето си на прозореца до желязното сърце. Отиде при багажа и взе устройството, което приличаше на пушка, само дето краят на дулото му беше разширен като сателитна чиния. Сафиа изрично беше помолила Пейнтър да го донесе. Омаха нямаше търпение да види как действа.

Подаде й го и зае мястото й с фенерчето.

Тя се премести в центъра на помещението и насочи лазерния копач. Кръг червена светлина се появи на стената. Тя го нагласи над фигурата от сенки, между ушите.

Натисна спусъка на устройството. Червените светлини се завъртяха и пясъчникът моментално започна да се троши под напора на лазерната енергия, която разрушаваше кристалната му структура. Изригнаха пясък и прах. Както и някакви по-светли парченца, улавящи светлината. Стружки метал, червен.

Железни стружки, осъзна Омаха и разбра защо металният детектор беше писукал непрестанно. Архитектите на тази загадка бяха смесили железни стружки с пясъка в скалата.

Лъчът действаше като торнадо, дълбаеше пясъчника сякаш беше мека пръст. Омаха държеше здраво фенерчето и гледаше. В сърцевината на камъка бавно се открои нещо по-ярко.

Желязна маса.

Сафиа продължи да работи, като движеше лазера нагоре и надолу. Само след няколко минути над образа от сенки се появи дъгата на чифт рога.

— Определено е бик — съгласи се Омаха.

— Сада — промълви Сафиа и наведе лазера. — Луната. Приближи се и докосна вградените в камъка рога, сякаш да се убеди, че са истински. Дъжд от сини искри изригна при допира. — Ох!

— Добре ли си?

— Да — каза тя и тръсна пръстите си. — Статично електричество.

Отстъпи крачка назад да огледа рогата върху плочата.

Те определено се сключваха в заострен полумесец, издаден от скалата. Пясък и прах от издълбаването на камъка се вихреха из камерата, подхванати от внезапно засилилите се горе ветрове, които сякаш духаха право надолу през отвора.

Омаха вдигна поглед. Над ямата небето беше тъмно, но нещо още по-тъмно раздвижваше въздуха и се снижаваше. Откъм тъмния силует внезапна светлина прониза мрака.

О, не…

 

10:47

 

Омаха грабна Сафиа през кръста и я повлече настрани в сенките под наклонените плочи.

— Какво пра…

Преди да довърши, лъч от ярка светлина удари през дупката горе, разливайки светлинна колона в центъра на трилитната камера.

— Хеликоптер — извика Омаха в ухото й.

Сега Сафиа вече чуваше слабия тътен на витлата на фона на еднообразния рев на бурята. Омаха я държеше здраво.

— Това е работа на Касандра.

Светлината примигна и угасна, когато прожекторът се отклони, но тътенът на витлата остана. Все още беше някъде отвън и претърсваше в бурята.

Сафиа клекна и повлече и Омаха след себе си. След угасването на прожектора камерата изглеждаше още по-тъмна.

— Трябва да предупредя Пейнтър — каза Сафиа. Запълзя към моторолата, но когато посегна, нова искра се изви от повърхността на радиото към върховете на пръстите й и я ужили като оса. Тя дръпна назад ръката си. Едва сега забеляза колко се е усилило статичното електричество. Усети го върху кожата си, като пълзящи мравки. Косата и изпука, когато се обърна да погледне Омаха.

— Сафиа, върни се.

Очите на Омаха бяха широко отворени. Той заобиколи към нея, придържайки се в сенките. Вниманието му не беше насочено към хеликоптера, а към центъра на камерата.

Сафиа отиде при него. Той хвана ръката й, при което и двамата ги удари ток, от който косъмчетата по ръцете им настръхнаха.

В центъра на камерата синкаво сияние се сбираше там, където преди малко светеше прожекторът на хеликоптера. Трептеше, вихреше се във въздуха, краищата му плуваха. С всяка секунда се уплътняваше, вихрейки се навътре.

— Статично електричество — каза Омаха. — Погледни ключовете.

И трите железни артефакта, — сърцето, бюстът и рогата — грееха с червеникав оттенък.

— Те извличат електричеството от въздуха. Действат като един вид гръмоотводи за статичното електричество, създавано от бурята горе — така се зареждат с енергия.

Синьото сияние нарасна до искрящ облак в центъра на камерата. Следваше поривите на някакви свои си ветрове, кипеше на място. Ключовете засветиха още по-ярко. Въздухът пукаше. Дъги на електрически разряди се извиваха над всяка гънка по наметалата и шаловете им.

Сафиа зяпна в почуда. Пясъчникът беше един от най-добрите изолатори, с изключително ниска електропроводимост. Освобождаването на рогата от камъка изглежда бе затворило някаква верига между трите артефакта. А камерата действаше като магнитна бутилка, уловила в капан енергиите.

— Трябва да се махаме оттук, веднага — настоя Омаха.

Сафиа продължаваше да гледа като омагьосана. Бяха станали свидетели на нещо, приведено в действие преди хилядолетия. Как биха могли да си тръгнат?

Омаха я хвана над лакътя и пръстите му се впиха в плътта и.

— Саф, ключовете! Те са като желязната камила в музея. А сега тук се оформя кълбовидна мълния.

Сафиа си спомни заснетото от камерите в Британския музей. Червеникавото сияние на метеорита, лазурните вихри на кълбовидната мълния… Омаха беше прав.

— Мисля, че току-що задействахме бомба — каза Омаха, като издърпваше Сафиа на крака. Бутна я към стълбата. — И тя всеки момент ще избухне.

Сафиа вдигна крак на първата стъпенка и светът изведнъж избухна в ослепителна светлина. Тя се дръпна и застина, като елен пред автомобилни фарове.

Хеликоптерът се беше върнал и кръжеше точно над главите им.

Смъртта ги чакаше горе… точно както ги чакаше и долу.