Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (5)

4.
Бяла вода

15 ноември. 07:02

Река Янгдзъ, Китай

 

— Не съм ти Индиана Джоунс! — изрева той в слушалките на сателитния телефон, за да го чуят през рева на реактивните двигатели на лодката. — Името ми е Омаха… Доктор Омаха Дан. Кара, много добре знаеш това!

Отговори му нетърпелива въздишка.

— Омаха? Индиана? Какво значение има, по дяволите? На вас, американците, имената ви звучат по един и същи начин.

Той клечеше до кормилото на лодката, която хвърчеше надолу по закривения речен пролом. Високи скали се нижеха по двата бряга на калната Янгдзъ, която се гънеше и извиваше през един участък с подходящото име „Теснините“. След няколко години язовирът Трите пролома щеше да потопи целия този район под тихите дълбини на седемдесет метра вода, но засега подводните скали и коварните бързеи си оставаха реална заплаха, докато бързата река се провираше през стеснението.

Скалите и бързеите обаче не бяха единствената опасност.

Куршум рикошира с писък в корпуса на лодката. Предупредителен изстрел. Преследвачите бързо скъсяваха разстоянието в двойка черни катери Ятаган 170. Дяволски бързи лодки.

— Слушай, Кара, какво искаш? — Моторницата му удари една вълна и за миг полетя във въздуха. Той се надигна от мястото си, като стисна по-силно кормилото с едната си ръка.

Вик на изненада прозвуча иззад него. Омаха извика през рамо:

— Дръж се!

Лодката се удари с трясък във водата. Някой простена.

— Да беше казал по-рано!

С бърз поглед назад се увери, че по-малкият му брат Дани е добре. Лежеше проснат на кърмата, заврял глава в шкафчето под задната седалка. Отзад черните близнаци продължаваха преследването.

Омаха покри с ръка приемащия накрайник на телефона.

— Вземи пушката.

Брат му излезе на заден ход от шкафчето, измъквайки оръжието след себе си. Бутна нагоре очилата си с опакото на китката.

— Взех я!

— А патроните?

— Ох, да бе! — Дани се мушна обратно.

Омаха поклати глава. Брат му беше уважаван палеонтолог, който беше защитил доктората си на двайсет и четири години, но често действията му подхождаха повече на полуидиот. Омаха вдигна телефона.

— Кара, за какво е всичко това?

— Какво става? — попита тя вместо отговор.

— Нищо, но ни хващаш малко в крачка. Защо се обаждаш? — Последва дълга пауза. Не разбра дали се дължи на забавянето в сателитната връзка между Лондон и Китай, или е просто умишлена пауза от страна на Кара. Във всеки случай имаше време да размисли. Не беше виждал Кара Кенсингтън от четири години. Откакто беше развалил годежа си със Сафиа Ал Мааз. Знаеше, че това не е обикновено обаждане. Кара говореше сериозно и немногословно, което естествено породи у него тревога за Сафиа. Не можеше да приключи разговора, преди да се е уверил, че тя е добре. Кара най-после обясни:

— Организирам експедиция, която ще работи в Оман. Бих искала да оглавиш екипа. Интересува ли те?

Той едва не затвори. Глупав разговор по работа!

— Не, благодаря.

— Важно е… — Пролича напрежението в гласа й. Изпъшка.

— За колко време?

— До една седмица ще се съберем в Маскат. Не мога да ти съобщя подробностите по телефона, но се отнася за важно откритие. Нищо чудно да пренапишем историята на целия Арабски полуостров.

Преди да е отговорил, Дани се намърда до него.

— Заредих и двете цеви. — Подаде пушката на Омаха. — Но не знам как ще ги задържиш на разстояние с тези сачми.

— Не аз. Ти. — Посочи зад него. — Цели се в корпуса. Просто ги разтърси, колкото да ми спечелиш малко време. Имам си достатъчно работа тук.

Дани кимна и се обърна.

Омаха приближи телефона обратно към лицето си и чу Кара насред изречението:

— … става? Какви са всичките тия приказки за стреляне?

— Успокой се. Просто гоним няколко големи речни плъха…

Изстрелът на пушката го прекъсна.

— Пропуснах — изруга Дани зад него. Кара попита:

— Какво решаваш за експедицията?

Дани зареди отново.

— Да стрелям ли пак?

— Да, дявол да те вземе!

— Чудесно — каза Кара, но грешно разбрала избухването му. — Ще се видим в Маскат след една седмица. Знаеш къде.

— Чакай! Не съм…

Но връзката беше прекъснала. Той хвърли слушалките на палубата. Кара дяволски добре знаеше, че думите му не бяха казани по повод експедицията. Както винаги се беше възползвала от ситуацията.

— Уцелих един от водачите в лицето! — кресна Дани със значителна изненада в гласа. — Лодката се насочва към брега. Но ти внимавай! Другата ни излиза дясно на борд!

Омаха погледна надясно. Лъскавият черен Ятаган летеше успоредно на тях. Четирима мъже в износени сиви униформи, бивши войници, стояха ниско зад бордовете. Единият вдигна мегафон. Изля се китайска реч със заповедна интонация, която в общи линии означаваше „Намалете… или умрете!“. Сякаш да подчертае заповедта, един гранатомет се появи над борда и дулото му се облещи срещу тях.

— Не мисля, че този път сачмите ще ни помогнат — каза Дани и потъна в другата седалка.

По липса на друг избор, Омаха дръпна дросела и намали скоростта на лодката. Размаха ръка да признае поражението си.

Дани отвори жабката. Вътре имаше съвършено запазено трио от фосилизирани яйца на тиранозавър, които струваха колкото теглото си в злато. Открити в пустинята Гоби, те бяха предназначени за един музей в Пекин. Този тип съкровища не страдаха от липса на фенове. Много колекционери купуваха и продаваха такива неща на черния пазар за невероятни суми.

— Задръж — прошепна Омаха на брат си. Дани затвори жабката.

— Моля те, недей да правиш онова, което си мисля, че се каниш да направиш…

— Никой не може да краде от мен. Аз съм единственият осквернител на гробове по тия места.

Той отвори клапата на азотния резервоар, захранващ импулсните реактивни двигатели, свързани с турборотора на тяхната Хамилтън 212. Беше спазарил лодката от един търговец в Нова Зеландия. Преди това беше разхождала туристи по река Блек Рок край Оуклънд.

Огледа следващия остър завой.

Трийсет метра. С малко късмет…

Натисна бутона. Азотен газ се вля в ротора и запали импулсните реактивни двигатели. Пламък изригна от двата ауспуха под акомпанимента на гърлен реактивен трясък. Носът на лодката се вирна нагоре, кърмата заора дълбоко.

Викове се надигнаха откъм другата лодка. Хванати неподготвени, те не успяха да изстрелят навреме ракетата си.

Омаха отвори докрай дросела. Лодката полетя по водата като торпедо от алуминий и хром.

Дани трескаво се опита да се върже с колана към седалката си.

— О, боже мой…

Омаха просто запази стойката си пред кормилото, коленете — полусвити. Трябваше да усеща равновесието на лодката под краката си. Наближаваха острия завой. Той рискува да хвърли един поглед през рамо.

Другата лодка хвърчеше след тях в напразен опит да поддържа разстоянието. Но преследвачите имаха едно неоспоримо предимство. Огнен проблясък отбеляза изстрелването, явно купена на черния пазар китайска противотанкова граната тип 69, чийто смъртоносен обхват бе с радиус двайсет метра. Нямаше нужда да са близо.

Омаха завъртя рязко кормилото надясно и лодката се повдигна, високо върху левия си борд. Разораха водата, навлизайки в завоя.

Гранатата се стрелна покрай тях на сантиметри от кърмата.

Като излязоха от завоя, Омаха изправи лодката и продължи напред в центъра на реката. Експлозията разкъса отсрещната скална стена. Големи и малки камъни заваляха сред облак от дим и прах.

Той изцеди още скорост от реактивните двигатели, лодката вече почти не докосваше повърхността на водата. Усещаше се така, сякаш се движи върху лед.

Другата лодка се появи откъм потъналия в дим завой и ги подгони отново. Онези вече зареждаха нова граната.

Не можеше да им даде още един шанс да го хванат на прицел. За щастие теснините сякаш му съдействаха. Извивките и острите завои за дълго ги скриваха от погледа на китайците, но също така принуждаваха Омаха да прекъсне подаването на азот и да намали скоростта.

— Можем ли да избягаме? — попита Дани.

— Не мисля, че имаме друг избор.

— Защо просто не им дадем яйцата? Не си струва да умрем заради тях.

Омаха поклати глава на братовата си наивност. Направо не беше за вярване, че са братя. И двамата бяха по метър осемдесет и пет, и двамата имаха пясъчноруси коси, но Дани изглеждаше като сглобен от жили и кости. Омаха беше по-широк и по-грубоват, загрубял от натрупания житейски опит, кожата му бе загаряла от слънцето на шест от седемте континента. А и десетте години разлика между двамата бяха белязали лицето му с бръчки, като пръстените на дърво — слънчеви ветрила в крайчетата на очите, дълбоки линии на челото от твърде много мръщене и недостатъчно усмивки.

Брат му си беше останал небелязан, гладък, празна плоча, върху която тепърва ще се пише. Беше завършил докторската си програма едва миналата година, презглава, сякаш Колумбийският университет беше някакво състезание по бързоходство. Омаха подозираше, че поне отчасти това бързане идваше от желанието на Дани да се присъедини към митарстването на батко си по широкия свят.

Е, постигна го — дълги дни, редки душове, смрадливи палатки, мръсотия и пот. И за какво? За да им грабнат някакви тъпи крадци находката?

— Ако им дадем яйцата…

— Във всички случаи ще ни убият — довърши Омаха, въвеждайки лодката в поредния остър завой на реката. — Такива като тях не оставят следи след себе си.

Дани се огледа назад.

— Значи ще бягаме.

— Колкото можем по-бързо.

Воят на Ятагана се усили, когато излезе от завоя зад тях.

Скъсяваха разстоянието. Нужна му бе по-висока скорост и участък открита вода, достатъчно дълъг да отвори широко азотното захранване и отново да увеличи дистанцията, но не твърде дълъг, защото би позволил на преследвачите им да заредят нова граната.

Провря лодката през тесен обратен завой. От нерви не забеляза една скрита скала. Лодката изстърга отгоре й, увисна за един дъх време във въздуха, после се освободи със зловещо скърцане на алуминий.

— Никак не прозвуча добре — отбеляза Дани.

Да, не прозвуча добре. Челото му се набръчка още по-дълбоко. С краката си усещаше едно постоянно треперене в корпуса. Даже в спокойна вода. Нещо се беше разкъсало.

Двигателят на Ятагана отново зарева силно.

Докато навлизаше в нов завой, Омаха зърна за миг преследвачите. Седемдесет метра зад тях. Обърна се и чу Дан да пъшка. Реката напред кипеше и се пенеше до бяло, защо то в този участък се провираше през стеснение между високи скални стени. Дълъг прав участък — прекалено дълъг прекалено прав.

Ако бе видял подходящо място, където да свърнат към брега и да си пробват късмета по суша, досега да го е направил. Продължи надолу в пролома, като оглеждаше внимателно теченията и внимаваше за скали. Планът вече се зараждаше в главата му.

— Дани, това няма да ти хареса.

— Кое?

След около четвърт от пътя през бързеите той насочи лодката към малък водовъртеж, завъртя я в тесен кръг и насочи носа обратно срещу течението.

— Какво правиш?

— Лодката е пробита — каза той. — Вече няма начин да ги надбягаме. Ще трябва да се бием.

Дани побутна пушката.

— Сачми срещу ракетни гранати?

— Важно е да ги изненадаме. — Другото важно нещо беше да се избере точният момент.

Избута дросела напред и носът на лодката се впи срещу течението. Омаха следваше картата в главата си — заобиколи това снижение, около онзи дълбок бързей, внимавай да не забършеш онази скала, която разделя течението, мини откъм по-спокойната страна. Насочи се към една бурна вълна, тъкмо когато тя заля голям камък, изгладен от постоянната битка с водата.

Воят на другата лодка се усилваше с приближаването й.

— Ето ги… — Дани бутна нагоре очилата си.

Над върха на вълната Омаха зърна носа на Ятагана да излиза от завоя. Премести палеца си и отвори дюзата на азотното захранване докрай. Всичко или нищо!

Ятагана излезе от завоя и китайците ги забелязаха. Сигурно изглеждаха така, сякаш потъват, обърнати със задницата назад от някакъв коварен бързей или водовъртеж.

Другата лодка намали, но инерцията и течението я довлякоха сред бързеите само на десет метра от тях. Твърде близо, за да използват ракетна граната. Шрапнелите от експлозията щяха да застрашат собствената им лодка и живота на хората в нея.

За миг всичко сякаш застина.

Или поне така изглеждаше.

— Дръж се здраво! — предупреди Омаха и натисна азотния впръсквател.

Сякаш нещо взриви куфарче с динамит под кърмата им. Лодката подскочи напред, вряза се във вълната и се удари в скритата отдолу скала. Носът се покатери върху плоския и връх, кърмата потъна. Двата импулсни реактивни двигателя изстреляха алуминиевия корпус право нагоре. Издигнаха се във въздуха над вълната, като летяха високо и плюеха огън.

Дани изпищя… после пак, Омаха също нададе вик.

Лодката им прелетя над Ятагана, но не полет беше истинската цел. Азотното захранване прекъсна, пламъците угаснаха и лодката им се стовари върху направения от фибростъкло Ятаган.

Ударът събори Омаха по задник. Вода нахлу над бордовете и го заля. После лодката подскочи обратно нагоре.

— Дани!

— Добре съм. — Все още беше вързан с колана към седалката и изглеждаше замаян.

Омаха изпълзя напред и погледна през борда.

Ятагана лежеше раздробен на парчета, които се носеха в различни посоки. Тяло с лицето надолу изплува сред отломките. Кръв се издигаше през калните води, като отделен поток. Миризма на гориво изпълни въздуха. Течението спасително ги отнасяше далеч от корабокрушението, в случай че разрушената лодка избухнеше.

Омаха забеляза двама китайци да се държат за по-големи парчета от лодката си, водата ги отнасяше към бързеите. Изглежда бяха загубили интерес към динозавърските яйца.

Настани се обратно на мястото си и провери двигателя. Той се задави и угасна. Никаква надежда! Алуминиевият корпус беше огънат, килът — пробит, но поне още не бяха потънали. Той откачи греблата от стойките им.

Дани разкопча предпазния колан и взе подаденото му гребло.

— Сега какво?

— Ще се обадим за помощ преди другата лодка да е дошла.

— И на кого ще се обадиш?

 

00:05 по Гринуич

 

Сафиа внимателно увиваше желязното сърце в специална хартия за артефакти без киселини в състава й, когато телефонът на масата иззвъня. Мобилният телефон на Кара. Беше го оставила тук, преди за пореден път да отскочи до тоалетната. Да се освежи, поне така им каза. Но Сафиа знаеше истината — още хапчета.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Искаш ли да се обадя? — попита Клей, докато сгъваше триножника на камерата.

Сафиа въздъхна и взе апарата. Може да беше нещо важно.

— Ало!

Последва дълга пауза.

— Ало? — повтори тя. — Мога ли да ви помогна? Някой се прокашля, сякаш от много далеч.

— Сафиа? — казано бе с тих, изненадан глас. Глас, който тя познаваше много добре.

Кръвта се отцеди към краката й.

— Омаха?

— Аз… опитвах се да се свържа с Кара. Не знаех, че и ти си там.

Тя направи усилие да размърда вдървения си от шока език. Думите й прозвучаха тромаво.

— Кара… не е тук в момента. Ако изчакаш малко, ще я…

— Чакай! Сафиа…

Тя застина преди да свали телефона, държеше го, сякаш е забравила как се използва.

Далеч от ухото й гласът на Омаха звучеше тихо и тънко.

— Аз… може би… — Той трескаво търсеше думи и накрая се спря на един неутрален въпрос: — Щом сте заедно, трябва да знаеш за какво става въпрос. На каква експедиция си е наумила да ме праща?

Сафиа доближи телефона до ухото си. С делови разговор можеше да се справи.

— Дълга история. Попаднахме на нещо тук. Нещо изумително. Сочи към възможни нови разкрития по отношение на Убар.

— Убар?

— Именно.

Нова удължена пауза.

— Значи всичко е заради баща й.

— Да. Но този път Кара като никога може би се цели в нещо наистина значимо.

— Ти ще участваш ли в експедицията? — Въпросът беше зададен безизразно.

— Не, оттук ще съм в състояние да помогна повече.

— Глупости! — Следващите думи се изляха високо. Наложи й се отново да отдалечи телефона от ухото си. — Ти знаеш за Убар и историята му повече от всеки друг на света. Трябва да дойдеш! Ако не заради Кара, заради самата себе си.

Един глас заговори зад рамото й като продължение на думите на Омаха.

— Прав е — каза Кара и мина пред нея. — Ако искаме да разрешим тази загадка и другите, на които се натъкнем, ще имаме нужда от теб на място.

Сафиа местеше поглед от телефона към приятелката си и обратно с чувството, че е попаднала в капан. Кара посегна и взе апарата от ръката й.

— Омаха, тя ще дойде.

Сафиа отвори уста да възрази.

— Това е твърде важно — прекъсна я Кара, като говореше едновременно на двамата. Очите й лъщяха от прилива на изкуствено предизвикан адреналин. — Няма да приема отрицателен отговор… и от двама ви.

— Мен можеш да ме вмъкнеш в списъка — каза Омаха, а думите му — като електронен шепот. — В интерес на истината обаче добре би било преди това да ме измъкнеш.

Кара доближи телефона до ухото си, така че само тя да чува думите му. Слуша известно време, после кимна и каза:

— Случва ли ти се поне от време на време да не си в беда, Индиана? Имам GPS координатите ти. До час ще пристигне хеликоптер да те вземе. — Тя затвори отривисто телефона. — Наистина ти е по-добре без него.

— Кара.

— Отиваш. След седмица. Дължиш ми го. — й излезе с гръм и трясък.

След миг на неудобство Клей се обади:

— Аз не бих имал нищо против да отида.

Сафиа се намръщи. Дипломантът не знаеше нищо за истинския свят. И това сигурно беше добре. Усещаше, че е задвижила нещо, което може би трябваше да си остане заровено завинаги.