Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (11)

10.
Буря

3 декември, 02:07

Арабско море

 

Бяха закъснели.

Пейнтър се приближи към отворената врата на каютата на Сафиа. Лампата вътре светеше. Въпреки малкото оставащо време и мисълта, че корабът е миниран, той се поколеба за миг.

Кара остана при тялото на Клей Бишоп. Пейнтър се боеше, че може да намери и Сафиа в същото състояние. Мъртва на пода. Но знаеше, че трябва да погледне истината в очите. Тя му се беше доверила. Смъртта им, нейната и на Клей, бяха изцяло по негова вина. Не беше проявил достатъчно бдителност. Мисията беше проведена под носа му, по време на негова вахта.

Застанал встрани от вратата, той я отвори докрай. Без да мига, огледа каютата. Празна.

Като не вярваше на очите си, той предпазливо прекрачи прага. Аромат на жасмин се долавяше във въздуха. Но само той беше останал от жената, обитавала тази стая. Нямаше следи от насилие. Само че металният куфар с артефакта от музея не се виждаше никъде.

Той стоеше, временно парализиран от тревога и объркване.

Някой изстена зад него.

— Клей е жив! — извика Кара откъм коридора. Пейнтър хукна натам.

Кара бе коленичила до тялото на младежа. Държеше нещо малко с два пръста.

— Намерих това в гърба му.

Докато вървеше към нея, Пейнтър видя, че гърдите на момчето бавно се движат. Как го беше пропуснал? Но всъщност знаеше отговора. Прекалено прибърза, беше сигурен, че са обречени.

Кара вдигна към него ръката си. Малка окървавена стреличка.

— Приспивателно — потвърди той.

Погледна назад към отворената врата. Приспивателни. Значи Сафиа им е трябвала жива. Целта на мисията е била отвличане. Той поклати глава и прехапа устни, за да не се разсмее на глас — отчасти заради удивителното постижение на Касандра, отчасти от облекчение.

Сафиа беше жива. Засега.

— Не можем да го оставим — каза Кара.

Той кимна с мисълта за проблясъка на подводницата в тъмната вода… Не им оставаше много време. Колко ли им оставаше?

— Остани с него.

— Ти къде?

Пейнтър не обясни. Хукна към долната палуба да погледне в каютите на другите от групата — братята Дан и собствената му партньорка. И техните каюти бяха празни. Всички ли бяха отвлечени?

На долното ниво откри един уплашен член на екипажа, от готвачите, който се криеше с разкървавен нос. Опита се да го накара да се качи с него, но бедният човечец беше парализиран от страх.

Пейнтър нямаше време да го убеждава, така че хукна нагоре по стълбите.

Кара беше накарала студента да седне. Клей беше замаян, главата му се полюшваше отпуснато. Опитваше се да каже нещо, но речта му беше нечленоразделна.

— Хайде. — Пейнтър хвана Клей под едната мишница и го вдигна на крака. Беше като да местиш чувал с мокър цимент.

Кара вдигна очилата му от пода.

— Къде отиваме?

— Трябва да се махнем от кораба.

— Ами другите?

— Няма ги. Сафиа и другите. Пейнтър ги поведе нагоре по стълбите.

Тъкмо стъпваха на последната площадка и нечия фигура се стрелна надолу към тях. Заговори бързо на арабски, твърде бързо, за да го разбере Пейнтър.

— Капитан Ал Хафи — набързо го представи Кара. Пейнтър беше получил информация за водача на Пустинните фантоми.

— Имаме нужда от още амуниции от складираните в трюма — бързо каза капитанът. — А вие всички трябва да се скриете.

Пейнтър му препречи пътя.

— Колко можете да издържите с амунициите, които имате?

Мъжът сви рамене.

— Няколко минути.

— Трябва да задържите нападателите. В никакъв случай не бива да напускат кораба. — Пейнтър мислеше бързо. Смяташе, че задържаните на борда са единствената причина „Шабаб Оман“ все още да не е хвръкнал във въздуха. Измъкнеха ли се, нищо нямаше да попречи на Касандра да детонира мините.

Пейнтър забеляза нечие отпуснато тяло до входа. Беше един от маскираните стрелци, същият, когото беше видял проснат на палубата. Остави Клей да седне на пода и се промъкна към мъжа. Току-виж намерил у стрелеца нещо, което да му е от помощ. Радиостанция или нещо друго.

Капитан Ал Хафи го последва.

— Довлякох го тук, надявах се, че може да носи допълнителни амуниции. Или граната. — Последното го каза с дълбока горчивина. Една-единствена граната би сложила край на патовото положение на палубата.

Пейнтър обискира трупа и в движение махна маската. Мъжът носеше радио, прикрепено към гърлото, което улавяше и най-тихия шепот. Пейнтър го дръпна и пъхна слушалката в собственото си ухо. Нищо. Дори статичен шум. Отрядът мълчеше.

Продължи да го претърсва, пъхна в джоба си очилата за нощно виждане и откри дебела ивица около гърдите на мъртвеца. ЕКГ-монитор.

— По дяволите!

— Какво? — попита Кара.

— Имаме късмет, че не сте открили граната — каза той. — Сложили са им монитори, които следят сърдечната дейност. Смъртта им би била равнозначна на бягството им. Изчезнат ли веднъж — през борда или на оня свят — другите ще взривят кораба.

— Ще взривят кораба? — повтори Ал Хафи на английски с присвити очи.

Пейнтър му разказа набързо какво беше видял и до какви изводи беше стигнал.

— Трябва да се махнем от кораба преди ариергарда. Видях един моторизиран скиф, вързан зад кърмата.

— Това е корабната лодка — потвърди капитанът. Пейнтър кимна. Малка и лека моторница от алуминий.

— Да, но неверниците стоят между нас и лодката — възрази Ал Хафи. — Бихме могли да минем под тях, през вътрешността на кораба, но ако моите хора спрат да стрелят, онези ще избягат.

Пейнтър прекрати обискирането на мъртвия стрелец и надникна през отвора към откритата палуба. Престрелката беше поутихнала — и двете страни бяха на път да останат без амуниции и се опитваха да ги пестят.

Фантомите бяха в неблагоприятно положение. Не можеха да позволят на стрелците да избягат… нито можеха да ги убият.

Поредното патово положение.

Или пък не?

Обърна се, обзет от внезапно вдъхновение.

Но преди да е казал нещо, гръмотевичен трясък изригна откъм задната част на палубата. Той отново надзърна отвън. Капакът на долния трюм се беше отворил рязко от мощта на три коня. Расовите животни хукнаха в галоп по брулената от вятъра палуба, блъскаха се в палети и повличаха такелаж. Настана хаос. Изпотрошиха се лампи. Мракът около кораба се сгъсти.

Една кобила връхлетя право през барикадата на стрелците. Прозвучаха изстрели. Кон изцвили пронизително.

Сред врявата откъм трюма се появи и четвърти кон, в галоп. Белият арабски жребец. Изстреля се по рампата и копитата му изгромоляха върху дъските на палубата.

Само че този път конят не действаше по своя воля.

На гърба на коня Омаха се надигна на седлото с пистолети в двете ръце. Насочи се към най-близкия стрелец и стреля и с двата пищова, изпразвайки ги безмилостно от съвсем близко разстояние.

Двама мъже паднаха, докато той ги подминаваше.

— Не! — извика Пейнтър и изскочи през вратата. Ответната стрелба заглуши вика му.

Движение откъм капака на задната палуба привлече вниманието му — Корал се придвижваше в снайперистка позиция. С готова пушка на рамото. Прицели в единствения оцелял стрелец. Той се метна към парапета на десния борд с намерението да се хвърли във водата.

Единичен изстрел от пушка изгърмя с проблясък.

Стрелецът подскочи във въздуха, сякаш го беше ритнал призрачен кон. Лявата страна на главата му експлодира. Тялото му се плъзна по палубата и се спря в перилото.

Пейнтър преглътна стона си. Патовото положение най-после беше решено. Сега, когато ариергардът беше унищожен, нищо не пречеше на Касандра да взриви кораба.

 

02:10

 

Касандра погледна часовника си, докато се качваше от понтонната лодка „Зодиак“ на кораба с въздушна възглавница. Времето, предвидено за взрива, беше надхвърлено вече с десет минути. На палубата я посрещна вторият в командването.

Джон Кейн се приближи до нея. Извика на двама от мъжете да помогнат за качването на припадналата кураторка. Вълните се издигаха все по-високо под нарастващия напор на вятъра и качването на борда се превръщаше в трудно упражнение, изискващо точна преценка на равновесието и подходящия момент. Касандра изтегли куфара с артефакта.

Въпреки забавянето мисията беше изпълнена успешно.

Кейн пристъпи до нея. Приличаше повече на сянка, отколкото на човек, облечен в черно от ботушите до плетената черна шапка.

— От „Аргус“ докладваха, че са излезли от обсег преди осем минути. Чакат заповед да детонират мините.

— А бойният отряд? — Касандра беше чула престрелката на палубата на „Шабаб“. Докато се отдалечаваше, спорадичната стрелба беше ехтяла над водата. Но през последната минута всичко беше заглъхнало.

Той поклати глава.

— ЕКГ-мониторите показват права линия.

Мъртви. Касандра си представи лицата на мъжете. Опитни наемници.

Стъпки затропаха по палубата откъм пилотската кабина.

— Капитан Санчес! — Беше радистът на отряда.

Едва успя да спре върху хлъзгавата повърхност.

— Сигналите се възобновиха. И трите!

— От бойния отряд? — Касандра плъзна поглед по морето, сякаш в отговор на вниманието й нова престрелка се чу откъм „Шабаб Оман“. Тя погледна към Кейн, който сви рамене.

— Сигналът се изгуби за кратко — докладва радистът. — Може да е заради бурята. Но сега пак улавяме сигналите, силни и стабилни.

Касандра продължи да гледа към светлините на другия кораб. Очите й се присвиха, докато отново си представяше мъжете.

Кейн стоеше до рамото й.

— Какви са заповедите ви?

Тя погледна за последно към платнохода под жилещите капки на дъжда, който започваше да се изсипва върху палубата.

— Детонирайте мините.

Радистът се стресна, но явно не посмя да постави под въпрос решението й. Погледна към Кейн, който кимна. Мъжът стисна юмрук и хукна обратно към пилотската кабина.

Касандра се подразни от колебанието, с което се бе подчинил на заповедта й. Официално Касандра ръководеше мисията, но тези мъже бяха свикнали да ги командва Кейн. А тя току-що беше осъдила трима от тях на смърт.

Макар че лицето на Кейн остана безизразно, а очите му — непроницаеми като стъкло, тя обясни:

— Вече са мъртви — каза тя. — Новият сигнал е фалшив.

Кейн сбърчи вежди.

— Откъде сте толкова си…

Тя го прекъсна.

— Защото Пейнтър Кроу е там.

 

02:12

 

Клекнал при другите, Пейнтър провери ивиците, прикрепени към голите гърди на Омаха и Дани. Сърдечните монитори на мъртъвците изглежда функционираха нормално. Устройството върху собствените му гърди примигваше ритмично, изпращайки сигнала на пулса му към скрития нападателен кораб.

Дани изтри дъждовните капки от очилата си.

— Тези неща няма ли да дадат накъсо, ако се намокрят.

— Не — успокои го Пейнтър.

Всички се бяха събрали на задната палуба — Кара, братята Дан, Корал. Клей се беше освестил достатъчно, за да стои на краката си. Но при силното клатушкане на кораба върху високите вълни му беше трудно да пази равновесие без чужда помощ. На няколко стъпки встрани четиримата омански фантоми стреляха хаотично с пушките си, имитирайки престрелка.

Пейнтър не знаеше колко дълго ще издържи измамата. Надяваше се да е достатъчно, за да напуснат кораба. Капитан Ал Хафи беше впрегнал екипажа на работа. Моторницата беше развързана и готова да приеме пътници.

Другата спасителна лодка беше готова за спускане. От петнайсетчленния екипаж бяха останали десетима. Нямаха излишно време, така че се налагаше да изоставят мъртвите.

Пейнтър наблюдаваше бурното море, прикрит зад перилото, така че да не го забележат от патрулиращите джетове. Вълните вече достигаха четири метра. Платната плющяха на вятъра, а дъждът се изливаше косо върху палубата. Алуминиевата моторница се удряше в кърмата.

А все още бяха в периферията на бурята.

Пейнтър видя как един от черните джетове прелетя над висока вълна и увисна във въздуха за миг, преди да се стрелне надолу. Наведе инстинктивно глава, но всъщност нямаше нужда. Пилотът на джета беше насочил машината си в обратна посока.

Пейнтър се изправи. Джетът се отдалечаваше. Разбрала е…

Обърна се на пета.

— В лодките! — изкрещя той. — Веднага!

 

02:14

 

Сафиа се събуди и от мрака на безсъзнанието се озова сред гръмотевичен трясък. Студен дъжд обливаше лицето й. Лежеше по гръб, мокра до кости. Седна. Светът се завъртя. Гласове. Крака. Още една гръмотевица. Тя се сви от силата на трясъка.

Усещаше клатушкане, надигане. На кораб съм.

— Идва на себе си — каза някой зад нея.

— Свали я долу.

Главата на Сафиа се извъртя към говорещия. Жена. Стоеше на метър от нея, загледана в морето със странно изражение на лицето. Беше облечена в черно, дългата й черна коса беше сплетена на плитка.

Сафиа познаваше тази жена. Заляха я спомени. Клей извика, после някой почука на вратата на каютата й. Клей? Тя не отговори, беше усетила, че нещо не е наред. Толкова години беше живяла на ръба на паниката, че неминуемо беше натрупала в себе си дебел слой параноя. Но и да беше отговорила, не би имало значение. Разбиха ключалката толкова лесно, като да бяха влезли с ключ.

Жената бе влязла първа през вратата и нещо се заби във врата на Сафиа. Сега тя вдигна пръсти и откри слабо чувствително място под ухото си. Беше се довлякла до далечната стена на каютата, задушаваше се, обзета от паника, която стесняваше полезрението й до тесен кръг. После дори и този кръг изчезна. Усети, че пада, но не и удара в пода. Светът просто се бе изплъзнал от сетивата й.

— Намерете й нещо сухо да облече — каза жената. Сафиа изтръпна, разпознала гласа, презрението, особения изговор на съгласните. Покрива на Британския музей. „Кажи ми комбинацията.“ Жената, която се беше опитала да открадне желязното сърце в Лондон.

Сафиа поклати глава. Сигурно сънуваше кошмар.

Двама мъже я изправиха на крака. Тя се опита да намери опора, но стъпалата й се хлъзнаха по мократа палуба. Коленете и бяха като от кашкавал. Трудно и беше дори да повдигне брадичката си.

Плъзна поглед над металните перила на кораба. Бурята ги беше настигнала. Морето се издигаше и спускаше на тъмни талази, като гърбове на китове, лъскави и гладки. Тук-там бяла пяна проблясваше като сребро на оскъдната светлина. Но онова, което привлече погледа и впрегна волята й да не отпуска глава, бе огнената руина на известно разстояние.

И малкото й сили я напуснаха.

Един кораб гореше върху бурните вълни, мачтите му се бяха превърнали във факли. Платна се развяваха сред валма от нажежена пепел, отнасяни от поривите на вятъра. Корпусът беше пробит. Около него горящи отломки украсяваха морето като разпръснати лагерни огньове.

„Шабаб Оман“.

Въздухът напусна дробовете й. Задушаваше се от невъзможността да изпищи и от отчаянието. После изведнъж й прилоша от морското вълнение. Повърна на палубата и опръска обувките на пазачите си.

— Мамка му, гледай я какво направи! — изруга единият и я дръпна жестоко.

Очите на Сафиа не можеха да се откъснат от опожарения кораб. Гърлото й гореше.

Не, не, не може да бъде… там са всички, които обичам…

Ала част от нея знаеше, че е заслужила тази болка, тази загуба. След Тел Авив живееше с очакването всичко да й бъде отнето. Животът се състоеше от жестокости и неочаквани трагедии. Постоянство и сигурност не съществуваха.

Горещи сълзи се стичаха по бузите й.

Гледаше втренчено горящите останки на „Шабаб Оман“. Едва ли имаше надежда някой да е оцелял… а дори и мисълта за надежда си отиде след думите на жената, която я беше отвлякла:

— Патрулът да се върне — каза тя. — Да убият всичко което се движи.

 

02:22

 

Пейнтър изтри кръвта от плитката порезна рана над лявото си око. Ритна с крака, за да се задържи над водата, докато вълните го подмятаха. Дъждът плющеше от снишилото се небе, прорязвано от светкавици. Гръмотевици ръмжаха заплашително.

Погледна назад към преобърнатата моторница, която се издигаше и спускаше в синхрон с него. Дебело въже около кръста му го свързваше с носа на скифа. Непосредствено около него морето тъмнееше, сякаш се носеше върху петролно петно. По-далеч обаче огньове обсипваха бурните води, появяваха се и изчезваха. А в центъра се издигаше горящият корпус на „Шабаб Оман“, наполовина потънал, обхванат от огъня до ватерлинията.

Като избърса за пореден път кръвта и дъжда от очите си, Пейнтър огледа водата за някаква заплаха. Неясна тревога, свързана с акули, прекоси мислите му. Особено заради кръвта. Надяваше се бурята да задържи хищниците в дълбокото.

Но не за тези хищници се оглеждаше Пейнтър.

Не се наложи да чака дълго.

Осветен от многото огньове, един джет се появи, описвайки широк кръг.

Пейнтър вдигна ръка и смъкна очилата за нощно виждане на очите си. Потопи се по-дълбоко, така че силуетът му да изпъква възможно най-малко. Светът се разля в зелено и бяло. Огньовете се виждаха като ослепително ярки бели петна, а морето придоби сребрист зеленикав оттенък. Фокусира погледа си върху джета. През очилата за нощно виждане машината се очертаваше рязко на фона на водата, предният фар грееше почти колкото огньовете. Пейнтър превключи на увеличение. Пилотът седеше прегърбен отпред. Зад него беше стрелецът на въртящата се картечница, която можеше да изстрелва по сто патрона в минута.

Пейнтър забеляза още два джета, които обикаляха сред отломките. Бяха започнали отдалеч и постепенно стесняваха кръговете. Някъде от другата страна на горящия кораб се чуха изстрели. Чу се и вик, но бе прекъснат веднага — за разлика от стрелбата.

Целта на патрулите беше очевидна.

Без оцелели. Без свидетели.

Пейнтър заплува назад към преобърнатата моторница, която плаваше като тапа в бурното море. Наближи и се гмурна под нея. Очилата за нощно виждане бяха непромокаеми. Странно светло изглеждаше морето през тях. Той видя множеството крака, които висяха под преобърнатия скиф.

Промъкна се сред тях и изскочи под лодката. Хората се държаха за планшири и алуминиеви седалки. Бяха само осем. Скрити под моторницата. Кислородът вече се изчерпваше заради учестеното им дишане.

Кара и братята Дан с общи усилия крепяха Клей на място. Дипломантът изглежда до голяма степен се бе възстановил. Капитан Ал Хафи беше заел позиция близо до предното стъкло на моторницата. Също като двамата си подчинени, той беше съблякъл пустинната си униформа и беше останал само по гащета. Съдбата на четвъртия фантом оставаше неизвестна.

Мините бяха избухнали точно когато моторницата се бе ударила във водата. Ударната вълна ги беше отхвърлила встрани, преобръщайки малката лодка. Всички бяха получили дребни наранявания. В последвалата паника Пейнтър и Корал им помагаха да се пъхнат под моторницата, докато навсякъде около тях валяха горящи отломки. Преобърнатата лодка им осигуряваше надеждно укритие от търсещи очи.

Корал прошепна в ухото му:

— Изпратила ли е разчистващ екип?

Пейнтър кимна.

— Остава ни само да се надяваме, че бурята ще съкрати търсенето.

Вой на двигател се приближи, утихваше и се засилваше, докато моторницата и нейните скрити пътници се издигаха и падаха с движението на вълните. Накрая звукът рязко се засили. Джетът явно бе свърнал успоредно на моторницата и яздеше същата вълна.

Пейнтър бе обзет от лошо предчувствие.

— Всички под водата! — нареди той. — Докато преброите до трийсет!

Изчака, за да се увери, че всички са се подчинили. Корал изчезна последна. Пейнтър пое дълбоко дъх, после…

Картечна стрелба разтърси алуминиевия корпус на моторницата. Оглушително. Като градушка с размери на топки за голф върху ламаринен покрив. Само че не беше градушка. От толкова близко разстояние няколко куршума пробиха двойния корпус на лодката.

Пейнтър се гмурна. Два заблудени куршума изсъскаха през водата. Гледаше как другите се държат под скифа, ръцете протегнати нагоре, пръстите впити до болка. Пейнтър се надяваше скоростта на куршумите да бъде убита от двойния корпус и съпротивлението на водата.

Видя как една от траекториите се стрелва на сантиметри от рамото му.

Задържа дъха си, докато стрелбата спря, после изплува нагоре. Воят на джета все още се чуваше твърде близо. Изтрещя гръмотевица и алуминиевият корпус завибрира като камбана.

Омаха изплува до него, последван от другите, когато нуждата от кислород надви страха им. Никой не каза нищо. Всички се вслушваха в рева на двигателя, готови да се гмурнат отново при необходимост.

Ревящият джет се приближи още повече и се блъсна в единия борд на скифа.

Ако се опитат да го преобърнат… да използват граната…

Огромна вълна повдигна лодката и скритите под нея пътници. Джетът се удари по-силно в моторницата, подметна от бурята. Ядна ругатня се чу отвън. Двигателят зарева помощно и започна да се отдалечава.

— Бихме могли да се възползваме от този джет — прошепна Омаха, наврял нос в ухото му. — Двамата. Остана ни по един пищов, нали така?

Пейнтър го погледна намръщено.

— И после какво? Нали ще си преброят джетовете! Там някъде има главен кораб, нещо бързо. Ще ни настигнат преди да сме усетили.

— Не ме разбра — настоя Омаха. — Не ти говоря за бягство. Идеята ми е да върнем джета, откъдето е дошъл. Да се промъкнем под прикритие. Да освободим Сафиа.

Пейнтър трябваше да признае, че на Омаха не му липсва смелост. Твърде жалко, че същото не можеше да се каже и за здравия му разум.

— Това не са ти някакви аматьори — сопна му се той. — Ще трябва да се действа слепешката. Всички преимущества са на тяхна страна.

— На кой му пука за преимущества? Става въпрос за живота на Сафиа.

Пейнтър поклати глава.

— Преди да се приближиш и на сто метра от главния кораб ще те разкрият и ще те вдигнат във въздуха.

Омаха не отстъпваше.

— Щом ти не искаш, ще отида с брат ми.

Пейнтър се опита да го сграбчи, но Омаха бутна ръката му.

— Няма да я изоставя. — Обърна му гръб и заплува към Дани.

Пейнтър бе доловил болката в гласа на другия мъж, яростта. Самият той изпитваше същото. Бяха отвлекли Сафиа по негова вина. Част от него искаше той да изскочи навън, да нападне, да рискува всичко.

Но подобен курс на действие беше обречен. И той го знаеше.

Омаха беше извадил пистолета си.

Пейнтър не можеше да го спре, но знаеше кой би могъл. Обърна се и сграбчи ръката й.

— Много държа на нея — остро каза той.

Кара се опита да освободи ръката си, но Пейнтър не я пусна.

— За какво говориш? — попита тя.

— Попита ме по-рано… в каютата ти. Държа на Сафиа. — Трудно беше да го признае на глас, но нямаше друг избор освен да погледне истината в очите. Наистина държеше на нея. Може и да не беше любов… все още… но той определено искаше да разбере докъде ще го доведе накрая. Това го изненада точно толкова, колкото изглежда изненада и Кара.

— Вярно е — настоя Пейнтър. — И ще я върна, но не по този начин. — Той кимна към Омаха. — Не по неговия начин. Както го е замислил, само ще предизвика смъртта й. В момента нищо не я заплашва. В по-голяма безопасност е от нас. И ние трябва да оцелеем заради нея. Всички ние. Иначе не би имало никаква надежда наистина да я спасим.

Кара го слушаше. Завършен корпоративен водач както винаги, тя не забави решението си. Обърна се рязко към Омаха.

— Свали проклетия пищов, Индиана.

От другата страна на алуминиевия корпус джетът хищник изрева по-силно, пришпорен на по-висока предавка. Отдалечаваше се.

Омаха погледна в посоката на утихващия рев… после изруга и прибра пистолета си.

— Ще я намерим — каза Пейнтър, но не мислеше, че другият мъж го е чул. А може и така да беше по-добре. Предвид обстоятелствата, не знаеше дали ще може да спази даденото обещание. Все още бе разтърсен от атаката, от поражението. От самото начало Касандра се движеше с една стъпка преди него.

Трябваше да проясни мислите си.

— Ще изляза да погледна. За да съм сигурен, че са си отишли.

Гмурна се и изплува изпод моторницата. Мислите му се задържаха върху умението на Касандра да предвижда ходовете им. Как го беше постигала? Нова тревога покълна в гърдите му. Имаше ли предател между тях?

 

02:45

 

Омаха се държеше за планшира на моторницата, издигаше се и се спускаше с ритъма на вълните. Това безкрайно чакане в мрака му беше противно. Чуваше как другите дишат. Никой не говореше. Всеки се беше потопил в собствените си тревоги.

Стегна захвата си около алуминиевата рамка, докато моторницата се катереше към хребета на нова вълна, влачейки хората със себе си.

Всички освен един. Освен Сафиа.

Защо беше послушал Пейнтър? Трябваше да си опита късмета с онзи джет. По дяволите какво мислели другите! Напрежение се натрупваше в гърлото му, едва си поемаше дъх от гняв. Потисна изблика, понеже не беше сигурен дали напрежението му ще избие в плач или във вик, ако го освободи. В мрака миналото го заля откъм дълбините на морето.

Той сам си беше тръгнал от нея.

След Тел Авив нещо беше умряло у Сафиа, повличайки и любовта със себе си. Тя се беше оттеглила в Лондон. Опитал се бе да остане с нея, но кариерата му, страстта му бяха другаде. Всеки път, когато се връщаше при нея, откриваше нова промяна, нова празнина. Тя умираше вътрешно. И скоро той откри, че се ужасява от мисълта да се върне в Лондон от поредното забутано ъгълче на света. Чувстваше се в капан. Виждаха се все по-рядко и по-рядко. Тя изглежда не го забелязваше, или поне не се оплакваше. И от това го болеше най-много.

Кога свърши всичко, кога любовта се превърна в прах и пясък?

Не би могъл да каже. Доста преди той най-после да признае поражението си и да си поиска пръстена, който бе наследил от баба си. По време на една дълга хладна вечеря. Никой от двамата не беше казал нищо. И двамата знаеха. Мълчанието им бе казало повече от нескопосания му опит да обясни.

Накрая тя просто бе кимнала, а после свали пръстена от ръката си. Изхлузи се лесно. Постави го в дланта му, после го погледна в очите. В нейните нямаше мъка, само облекчение.

Тогава той си беше тръгнал от нея.

Другите се размърдаха, когато Пейнтър изплува отново под корпуса на подводницата. Пое си дъх и каза:

— Мисля, че се отървахме. От десет минути насам няма и помен от джетове.

Корабокрушенците замърмориха облекчено.

— Трябва да се насочим към брега. Тук сме твърде уязвими.

Омаха забеляза слабия бруклински акцент на другия мъж. Не го беше доловил преди. А сега престъргваше във всяка дума. Указанията му твърде много приличаха на заповеди. Военна подготовка. Офицерска.

— Има две гребла, прикрепени в скоби към двата борда на моторницата. Ще ни трябват, за да я преобърнем. — Промуши се между тях и им показа как да освободят греблата.

Едното беше натикано в ръката на Омаха.

— Трябва да се разделим на две групи. Едната ще натиска надолу левия борд, а другата с помощта на греблата ще вдигне десния. Би трябвало да успеем да я преобърнем. Но първо ще ида да откача външния двигател. Пострадал е при стрелбата и от резервоара му изтича бензин.

След няколко последни указания всички се гмурнаха и изплуваха от външната страна.

Дъжд се сипеше от тъмното небе. Вятърът беше утихнал до спорадични повеи. След мрака под лодката нощта се стори на Омаха много по-светла. Светкавици прорязваха облаците и осветяваха океана на кръпки. Тук-там по повърхността на водата все още горяха отломки. Нямаше и следа от „Шабаб Оман“.

Омаха се завъртя, оглеждайки водата. Пейнтър заплува към кърмата на моторницата и се зае да откачи двигателя. Омаха се замисли дали да не му помогне, но накрая просто си остана да го гледа как се бори със задържащия винт.

Като дръпна силно няколко пъти, Пейнтър най-после откачи мотора и той потъна в морето. Пейнтър потърси с поглед Омаха.

— Хайде да обърнем това момиче.

Оказа се доста по-трудно, отколкото го беше описал. Опитваха четири пъти, докато накрая всички се наредиха от едната страна и натиснаха с тежестта си. Пейнтър и Омаха, всеки въоръжен с по едно гребло, повдигнаха нагоре десния борд. Прибягнаха и до помощта на поредната вълна. Най-накрая обаче моторницата се преобърна с дъното надолу, наполовина пълна с вода.

Качиха се на борда и се заеха да изгребат водата. Омаха нагласи греблата на местата им.

— Продължава да се пълни — каза Кара, когато нивото на водата вътре в лодката започна да се повишава под тежестта на корабокрушенците.

— Куршумите са я пробили — добави Дани, опипвайки корпуса под нивото на водата.

— Продължавайте да изгребвате — отвърна Пейнтър пак с онази заповедническа нотка. — Ще се редуваме да гребем и да изгребваме. Доста път има до брега.

— Трябва да внимаваме — каза капитан Ал Хафи, с голи гърди, но все така спокоен. — Теченията тук са коварни. Трябва да си отваряме очите за рифове и подводни скали.

Пейнтър кимна и махна на Корал да отиде на носа.

Омаха погледна към малкото горящи отломки, после премести поглед в другата посока. Брегът едва се виждаше, като малко по-тъмна облачна маса. Проблясъци на светкавици разкриваха колко много са се отдалечили.

Пейнтър също огледа водата около лодката. Но не акулите или брегът го тревожеха. Безпокойството ясно се четеше по стиснатите му устни. Някъде там дебнеха опасните мъже, които бяха отвлекли Сафиа. Но за нейната безопасност ли се тревожеше той, или за собствената си кожа?

Омаха си спомни думите, казани преди малко от Пейнтър.

„Държа на нея… на Сафиа.“ Усети как прилив на гняв стопля кожата му под мокрите дрехи. Лъжеше ли Пейнтър? Омаха сви юмруци около дръжките на двете гребла и изпъна гръб. Започна да гребе. Пейнтър, застанал на кърмата, погледна към него. Студени очи, стъклата на очилата за нощно виждане, го огледаха от главата до петите. Какво знаеше за този човек? Той трябваше да обясни много неща.

Омаха почувства болка в челюстите си, мускулите му се схващаха от дългото стискане.

„Държа на нея.“ Не можеше да реши кое предположение го гневи повече.

Това, че онзи лъже… или че казва истината.

 

03:47

 

Един час по-късно Пейнтър газеше през дълбока до кръста му вода и дърпаше преметнатото през рамото му въже. Брегът се простираше сребрист пред него, обрамчен от назъбени скали. Останалата част от крайбрежието тънеше в мрак, като се изключат няколкото слаби светлинки далеч на север. Селце някакво. Непосредствената околност изглеждаше пуста. Въпреки това той си отваряше очите на четири. Беше дал очилата за нощно виждане на Корал, която стоеше на пост в моторницата.

Обувките му потъваха дълбоко в каменистия пясък на дъното. Мускулите на бедрата му горяха от усилието. Раменете го боляха от гребането. Вълните го побутваха отзад към очакващия го бряг.

Само още малко…

Поне дъждът беше спрял.

Запъна рамо във въжето и отново затегли лодката към твърда земя. Дани се трудеше на греблата отзад, докато Пейнтър превеждаше лодката между скалите. Най-накрая брегът се ширна отпред, съвсем близо.

— Натисни здраво! — извика Пейнтър през рамо към Дани.

Въжето се поотпусна, когато Дани се подчини на заповедта. Моторницата подскочи напред, засилена от натиска на греблата. Пейнтър се бореше с вълните, до коленете във вода. Газеше с мъка напред и леко встрани.

Моторницата яхна една последна вълна и се стрелна вдясно от Пейнтър. Той се наведе, за да избегне сблъсъка.

— Извинявай! — извика му Дани, прибирайки греблата. Носът на лодката се заби в пясъка с метално скърцане.

Вълната се оттегли и остави моторницата на брега.

Пейнтър излази на четири крака от водата и се изправи.

Осмината мъже и жени излязоха от моторницата. Корал помогна на Кара, а Дани, Омаха и Клей буквално се проснаха на пясъка. Само пустинните фантоми останаха прави и се заеха да огледат плажната ивица.

Пейнтър се отдалечи от прииждащите вълни, крайниците му тежаха като олово. Задъхан, той се обърна да види как се справят другите. Трябваше да скрият лодката, да я завлекат някъде, или да я потопят.

Една сянка надвисна зад него. Така и не видя вдигнатия юмрук. Удариха го право в лицето. Твърде слаб, той просто се срина назад по задник.

— Омаха! — извика Кара.

Сега вече Пейнтър разбра кой го беше ударил. Омаха стоеше над него.

— Какво… — Преди да довърши, онзи му се нахвърли, бутна го назад в пясъка с една ръка върху гърлото, другата вдигната за нов удар.

— Ти, шибано копеле такова!

Преди юмрукът да е ударил, ръце награбиха Омаха за рамото, за ризата. Издърпаха го назад. Той се бореше, извиваше се, но Корал беше сграбчила в юмрук яката на ризата му и не го пускаше. Беше силна. Памукът се разпра по шева на вратната извивка.

Пейнтър се възползва от възможността да изпълзи назад. Лявото му око сълзеше от първия юмручен удар.

— Пусни ме! — изрева Омаха. Корал го метна по гръб на пясъка. Кара застана от другата му страна.

— Омаха! Какви ги вършиш, по дяволите?

Той седна, целият почервенял.

— Онова копеле знае повече, отколкото ни казва. — Вирна палец към Корал. — Той и колежката му амазонка.

Дори брат му се опита да го успокои.

— Омаха, сега едва ли е най-подходящият момент да…

Омаха се изтласка на колене, задъхан, от устата му хвърчаха слюнки.

— Подходящ е и още как, мамка му! Дотук вървяхме по свирката му. Искам да получа някои отговори, преди да сме направили и една крачка повече. — Изправи се на крака, като залитна леко.

Пейнтър също стана с помощта на Корал.

Другите ги гледаха напрегнато, сякаш на пясъка помежду им беше теглена черта и двубоят всеки миг щеше да започне.

Кара стоеше в центъра и гледаше към различните групи. Вдигна ръка да привлече вниманието им и се обърна към Пейнтър.

— Ти каза, че имаш план. Да започнем с това.

Пейнтър пое дълбоко дъх и кимна.

— Салала. Там ще заведат Сафиа. Там трябва да отидем и ние.

Омаха извика:

— Откъде знаеш? Защо си толкова сигурен? Може да я заведат къде ли не… заради откупа, за да продадат артефакта. Кой, по дяволите, знае къде ще я отведат?

— Аз знам — спокойно рече Пейнтър. Остави тишината да се проточи, преди да продължи. — Ударът не беше случаен нито групата, която го осъществи. Действията им бяха целенасочени и много добре планирани. Отвлякоха Сафиа и желязното сърце. Знаели са какво търсят и кой знае най-много за него.

— Защо? — попита Кара, като прекъсна с нетърпящ възражения жест поредното избухване на Омаха. — Какво искат?

Пейнтър пристъпи напред.

— Каквото искахме и ние. Някаква улика, която да ги насочи към истинското местоположение на изгубения град Убар.

Омаха изпсува под сурдинка. Другите просто гледаха и мълчаха.

Кара поклати глава.

— Не отговори на въпроса ми. — Тонът й не вещаеше нищо добро. — Какво искат? Какво се надяват да спечелят, като открият Убар?

Пейнтър облиза устни.

— Това са пълни глупости! — изръмжа Омаха и мина стремително покрай Кара.

Пейнтър остана на място, като даде знак на Корал да не се намесва. Нямаше да допусне втори удар.

Омаха вдигна ръка. Метал блесна под оскъдната светлина. Пистолет, насочен към главата на Пейнтър.

— Достатъчно ни дърпа конците на всичките. Отговори на въпроса й, по дяволите. Какво става?

— Омаха! — предупреди Кара, но в гласа й нямаше много енергия.

Корал се плъзна настрани, готова да нападне Омаха по фланга. Пейнтър отново й даде знак да не се намесва. Омаха размаха пистолета.

— Отговори ми! Каква проклета игра се разиграва тук? И за кого работиш наистина?

Пейнтър нямаше друг избор — трябваше да разкрие картите си. Имаше нужда от съдействието на групата. Ако искаше да спрат Касандра и да спасят Сафиа, трябваше да си осигури помощта им. Двамата с Корал не биха се справили сами.

— Работя за американското министерство на отбраната — призна той най-накрая. — И по точно за АИОП. Изследователски и развоен отдел на министерството.

Омаха поклати глава.

— Направо върхът! Военните? Какво общо има всичко това с тях? Тръгнали сме на археологическа експедиция.

Кара отговори преди Пейнтър да е отворил уста.

— Експлозията в музея.

Омаха погледна към нея, после пак към Пейнтър. Той кимна.

— Права е. Онова не беше обикновен взрив. Остатъчната радиация сочи към една невероятна възможност. — Очите на всички бяха вперени в него, освен тези на Корал, която беше насочила цялото си внимание към Омаха и пистолета му. — Съществува голяма вероятност експлодиралият метеорит да е съдържал някаква форма на антиматерия.

Омаха се изсмя гръмко, сякаш отдавна бе сдържал натрупалата се подигравка.

— Антиматерия… Пълни глупости! Ти за какви ни взимаш?

Корал се обади делово, професионално.

— Доктор Дан, Пейнтър ви казва истината. Лично направихме замервания в зоната на взрива и открихме Z-бозони и глуони, разпадни частици от взаимодействие на материя с антиматерия.

Омаха се намръщи, вече не толкова уверен.

— Знам, че звучи абсурдно — каза Пейнтър. — Но ако свалиш пистолета, ще обясня.

Вместо да го свали, Омаха приближи пистолета до главата му.

— Досега само с него успях да те разприказвам.

Пейнтър въздъхна. Струвало си бе да опита.

— Нека бъде по твоя начин тогава.

С насочен в лицето пистолет, той резюмира накратко информацията — за Тунгуския метеорит в Русия през 1908, за уникалната гама-радиация, открита там и в Британския музей, за плазмените характеристики на експлозията и как имало данни, че някъде в пустините на Оман вероятно лежи находище на антиматерия, запазено по някакъв непознат начин, който я е съхранил стабилна и нереагираща въпреки присъствието на материя.

— Макар че вече може да е в процес на дестабилизация — завърши Пейнтър. — Възможно е именно това да е причината метеоритът в музея да експлодира. Същото може да се случи и тук. Времето е критичен фактор. Може би сега е последният шанс да открием и запазим това находище на неограничена енергия.

Кара се намръщи.

— И какво смята да прави американското правителство с такъв неограничен източник на сила?

Пейнтър прочете подозрението в очите й.

— На първо време да го охранява. Това е непосредствената и най-важна цел. Да го защити от онези, които биха посегнали на него. Ако такава сила попадне в неподходящи ръце…

Възцари се мълчание, докато думите му утихваха. Всички те знаеха, че вече не границите, а идеологиите деляха света. Макар и необявена, в момента се водеше нова световна война, в която фундаменталните добродетели и уважението към човешките права биваха атакувани от сили на нетърпимост, деспотизъм и сляпа жар. И макар битките й понякога да се водеха пред очите на целия свят — в Ню Йорк, в Ирак, — истинската борба беше невидима, тайна, с незнайни герои и скрити злодеи.

По собствено желание или не, групата се беше оказала въвлечена във войната.

Кара наруши мълчанието:

— А онази другата група? Похитителите на Сафиа. Те са същите, които проникнаха в Британския музей.

Пейнтър кимна.

— Така смятам.

— Кои са те? — Омаха още държеше пистолета насочен към главата му.

— Не знам… не знам със сигурност.

— Глупости!

Пейнтър вдигна ръка.

— Знам само кой ги води. Мой бивш партньор, къртица, внедрена в АИОП. — Беше твърде изтощен, за да крие гнева си. — Казва се Касандра Санчес. Така и не открих за кого работи. Някаква чужда сила. Терористи. Черноборсаджии. Знам само, че са добре финансирани, организирани и абсолютно безмилостни в методите си.

Омаха изсумтя.

— А ти и партньорката ти сте от сладките пухкави животинчета.

— Ние не убиваме невинни хора.

— Не, вие сте много по-лоши! Оставяте други да ви свършат мръсната работа. Знаели сте, че се очаква да завалят лайна, но си държахте устите затворени. Ако ни бяхте казали навреме, можехме да се подготвим по-добре. Можехме да предотвратим отвличането на Сафиа.

Пейнтър нямаше какво да каже. Омаха беше прав. Бяха го хванали неподготвен, провалът му заплашваше мисията и живота им.

Разсеян от чувството за собствената си вина, той не успя да реагира навреме. Омаха му се нахвърли и притисна дулото на пистолета в челото му, принуждавайки го да отстъпи крачка назад.

— Ти, копеле такова… ти си виновен за всичко!

Пейнтър чу болката и тревогата в гласа на Омаха. Човекът не беше на себе си. Гняв се сбра на топка в гърдите на Пейнтър. Беше му студено, целият беше натъртен и му беше писнало да му навират пистолет в лицето. Не знаеше дали няма да се наложи да отстрани Омаха от пейзажа.

Корал чакаше напрегната.

Помощта дойде от неочакван източник.

Тропот на копита се разнесе внезапно в другия край на плажната ивица. Всички се обърнаха, дори и Омаха. Той отстъпи назад и най-после свали оръжието си.

— Мамка му! — промърмори той.

Удивителна гледка! Бял жребец, гривата му развяна, копитата дълбаят ями в пясъка. Конят от „Шабаб Оман“.

Жребецът препускаше към тях, навярно привлечен от високите гласове. Явно беше доплувал до брега след експлозията. Спря рязко на няколко метра от тях, разпенен под хладния нощен въздух, разгорещен. Тръсна глава.

— Не е за вярване, че се е измъкнал! — каза Омаха.

— Конете са отлични плувци — натърти Кара, но и в нейния глас се промъкна благоговение.

Един от пустинните фантоми се приближи бавно до коня с дланите нагоре, като шептеше на арабски. Животното потрепна, но позволи на мъжа да приближи. Беше уморено, уплашено и се нуждаеше от утеха.

Внезапната поява на коня свали напрежението. Омаха гледаше пистолета, сякаш се чудеше как се е озовал в ръката Кара пристъпи напред и застана лице в лице с Пейнтър.

— Мисля, че е време да прекратим споровете. И да спрем да се виним един друг. Всички си имаме своите причини да дойдем тук. Явни и скрити. — Погледна назад към Омаха, който отказа да срещне погледа й. Пейнтър можеше да се досети за скритите причини на Омаха. Очевидно беше — от начина по който гледаше Сафиа и от безграничния му гняв преди малко. Човекът още беше влюбен.

— Сега — продължи Кара, — трябва да решим какво ще направим, за да освободим Сафиа. Това е най-важно. — Обърна се към Пейнтър. — Какво ще правим?

Пейнтър кимна. Лявото око го стрелна болезнено дори при това леко движение.

— Онези ни мислят за мъртви. Това ни дава преимущество, от което трябва да се възползваме. Пък и знаем накъде са тръгнали. Трябва да стигнем до Салала по най-бързия начин. Това означава да изминем почти триста мили.

Кара погледна към светлинките на далечното село.

— Ако открия телефон, ще мога да измоля от султана…

— Не — прекъсна я той. — Никой не бива да знае, че сме живи. Дори и оманското правителство. В противен случай бихме застрашили и слабото предимство, с което разполагаме. Групата на Касандра успя да отвлече Сафиа благодарение на изненадата. Ние можем да си я върнем по същия начин.

— Но с помощта на султана Салала може да бъде затворен и претърсен!

— Касандра вече доказа колко е изобретателна. Явно са вкарали в страната значително количество жива сила и оръжия. Това не би могло да стане без връзки в правителството.

— И ако се разкрием, това ще стигне до похитителите — измърмори Омаха. Беше прибрал пистолета в кобура и потриваше кокалчетата си. Гневният изблик изглежда му беше помогнал да си възвърне равновесието. — И ще изчезнат, преди да сме предприели каквото и да било. Ще изчезнат заедно със Сафиа.

— Именно.

— Тогава какво ще правим? — попита Кара.

— Ще намерим транспорт.

Капитан Ал Хафи пристъпи напред. Пейнтър не беше сигурен как ще се отнесе капитанът към перспективата да измами собственото си правителство, като запази в тайна мисията им, но пък в конкретната си работа Пустинните фантоми действаха при условия на пълна независимост. Той кимна на Пейнтър.

— Ще пратя един от хората си в селото. Така няма да предизвикаме подозрения.

Капитанът изглежда прочете нещо по лицето на Пейнтър, някакъв въпрос защо толкова охотно им помага.

— Те убиха един от хората ми. Калил беше братовчед на жена ми.

Пейнтър кимна съпричастно.

— Нека Аллах го заведе у дома. — Знаеше, че няма по-силна лоялност от тази към членовете на собственото ти племе и семейство.

С лек поклон на благодарност капитан Ал Хафи махна на по-високия от двамата си подчинени, истински гигант на име Барак. Размениха си няколко бързи изречения на арабски. Барак кимна и понечи да тръгне.

Кара го спря.

— Как ще вземеш камион, като нямаш пари?

Барак й отговори на английски:

— Аллах помага на онези, които си помагат сами.

— Ще го откраднеш?

— Ще го взема назаем. Това е традиция сред нашите пустинни племена. Човек може да вземе назаем онова, от което се нуждае. Кражбата е престъпление.

След този кратък урок по мъдрост мъжът се отдалечи на бегом в посока на далечните светлинки и скоро изчезна в мрака като истински фантом.

— Барак ще изпълни задачата си — увери ги капитан Ал Хафи. — Ще намери достатъчно голямо превозно средство, което да побере всички ни… и коня.

Пейнтър погледна назад към каменистия бряг. Другият фантом, мълчалив младеж на име Шариф, водеше жребеца на късо въже.

— Защо да взимаме и коня? — попита Пейнтър, загрижен за прекаленото внимание, което би привличал един голям камион. — Тук има добра паша, а и все някой ще го намери.

Капитан Ал Хафи отговори:

— Нямаме много пари. А коня можем да го разменим, да го продадем. Или да го използваме като транспорт, ако се наложи. Ще ни служи и като прикритие за пътуването до Салала. Коневъдните ферми там са широко известни. Няма да предизвикаме толкова голямо подозрение, ако жребецът е с нас. А и освен това бялото носи късмет. — Последното беше казано дяволски сериозно. За арабите късметът беше толкова важен, колкото и покривът над главата.

Спретнаха си нещо като лагер. Докато Омаха и Пейнтър влачеха моторницата зад няколко по-големи скали, за да не се вижда откъм морето, другите напалиха огън на завет зад един сринал се участък от скалната стена. Там огънят щеше да остане незабелязан, а всички те имаха нужда от топлината и светлината му.

Четиридесет минути по-късно скърцането на раздрънкана скоростна кутия обяви появата на транспорта им. Запалени фарове изникнаха иззад един завой на крайбрежното шосе. Камион с открито ремарке. Стар Интернешънъл 4900, боядисан в жълто и целият ръждясал. Ремаркето му беше обточено с дървен парапет и се отваряше отзад.

Барак изскочи от кабината.

— Виждам, че си намерил нещо назаем — каза Кара. Той сви рамене.

Загасиха огъня. Барак беше успял да вземе назаем и малко дрехи — роби и наметала. Облякоха се бързо и скриха западняшките си дрехи.

След като се приготвиха, капитан Ал Хафи и хората му се качиха в кабината заради евентуално спиране. Другите се покатериха отзад. Наложи се да вържат кърпа на очите на коня, за да го прекарат по рампата в каросерията. Завързаха го близо до кабината.

Докато камионът подскачаше по крайбрежния път, Пейнтър гледаше жребеца. „Бялото носи късмет.“ Дано да е така помисли си той… защото късмет определено им беше важен.