Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (14)

13.
Стъпките на пророка

3 декември. 17:55

Дофарските планини

 

 

Сафиа гледаше през прозореца, докато джипът правеше поредния завой през планинските възвишения. След като напуснаха магистралата, асфалтът скоро беше отстъпил на груба чакълена настилка, която на свой ред се превърна в черен, изровен от коловози път. Движеха се бавно, най-вече заради дълбокия пролом вляво от пътя.

Долината в ниското се точеше в тъмни отсенки на злачно зелено и изчезваше в сенките близо до дъното, докато слънцето залязваше на запад. Пръснати баобаби стърчаха тук-там по склона, чудовищни дървета с преплетени дънери, сякаш пренесени от някоя древна епоха. Навсякъде земята се гънеше в нюанси на изумрудено с плащ от шарени сенки. Водопад лъщеше между две възвишения в далечината, пръските му искряха под последните лъчи на слънцето.

Ако примижеше, Сафиа почти можеше да си представя, че внезапно се е озовала обратно в Англия.

Пищната зеленина в този високопланински район изцяло се дължеше на ежегодните мусонни ветрове кареефи, които запояваха подножието и самите планини с почти постоянен мъглив ръмеж от юни до септември. Дори и сега, докато слънцето залязваше, духаше постоянен вятър. Небето отгоре беше потъмняло до сиво под балдахин от пухкави облаци, които докосваха по-високите върхове.

По пътя им дотук радиото беше настроено на местен новинарски канал. Касандра се беше ослушвала за репортажи във връзка с продължаващите спасителни работи по „Шабаб Оман“. Засега не бяха открити оцелели, а морето се бунтуваше с наближаването на нова буреносна система. Ала основната тема на метеорологичните прогнози бяха новините за жестоката пясъчна буря, която продължаваше да се придвижва като товарен влак през Саудитска Арабия към оманската пустиня, унищожавайки всичко по пътя си.

Лошото време беше в унисон с настроението на Сафиа — и двете бяха тъмни, заплашителни, непредсказуеми. Усещаше как някаква сила се набира в нея, точно под гръдната й кост, като буря в бутилка. Оставаше напрегната, готова. Напомняше й наближаващ пристъп на паника, но този път нямаше страх, само решителна увереност. Нямаше си нищо, така че нямаше какво да изгуби. Спомняше си годините в Лондон. И тогава беше същото. Беше потърсила утеха в пълната изолация. Сега обаче беше успяла докрай. Беше празна, останала й беше само една цел — да спре Касандра. И това беше достатъчно.

Касандра беше потънала в собствените си мисли, само от време на време се навеждаше да каже нещо с тих глас на Джон Кейн, който седеше отпред. Клетъчният й телефон беше иззвънял преди няколко минути. Тя отговаряше отсечено, като се изви леко настрани и говореше шепнешком. Сафиа чу името на Пейнтър. Опитала се бе да подслуша, но онази говореше твърде тихо и думите й се сливаха с говора откъм радиото. После Касандра затвори, обади се още два пъти, след което потъна в напрегнато мълчание. Гневът сякаш се излъчваше от нея на вълни.

Оттогава Сафиа упорито насочваше вниманието си към пейзажа навън, оглеждаше се за места, където би могла да се скрие, опитваше се да запомни терена, просто за всеки случай.

След още десет минути бавно пътуване отпред се появи по-голямо възвишение, чийто връх все още се къпеше в светлина. Златната камбана на ниска кула грееше под слънцето.

Сафиа поизправи гръб. Гробницата на Йов.

— Това ли е мястото? — размърда се Касандра с присвити очи.

Сафиа кимна, усетила, че моментът не е подходящ да провокира похитителката си.

Джипът се спусна по последния склон, заобиколи подножието и пое нагоре по дългия път с множество серпантини към върха. Група камили си почиваха край пътя близо до гробницата горе, клекнали на възлестите си колене. Няколко мъже седяха под сянката на голям баобаб, очевидно местни хора от планинските племена. И камилите, и хората проследиха с поглед преминаващите край тях джипове.

След последната серпантина се появи ограденият със зид комплекс на гробницата — малка бежова постройка, миниатюрна варосана джамия и красива градина с местни храсти и цветя. За паркинг служеше открита отъпкана площ отпред, празна в този късен час на деня.

Както преди, Кейн паркира джипа, слезе и заобиколи да отвори вратата на Сафиа. Тя слезе и размърда схванатия си врат. Касандра отиде при тях, докато паркираха и другите два джипа. Мъжете, които слязоха от тях, бяха с цивилни дрехи — дънки, ризи с къс ръкав, тънки пуловери с поло яка. Всички обаче носеха еднакви якета с логото на туристическа агенция „Сансийкърс“, с няколко размера по-големи, за да прикриват презраменните им кобури. Те се пръснаха бързо в хлабав кордон близо до пътя, имитирайки интерес към градините или стените. Двамина имаха бинокли и оглеждаха района наоколо, като се въртяха бавно в кръг.

С изключение на пътя, по който бяха дошли, друг удобен достъп до гробницата нямаше — обградена беше от стръмни, почти вертикални скални стени. Нямаше да е лесно да избяга пеша.

Джон Кейн обиколи хората си, като кимаше и даваше последни инструкции, после се върна.

— Откъде ще започнем?

Сафиа махна по посока на джамията и подземието. От една гробница в друга. Поведе ги през отвора в стената.

— Мястото изглежда пусто — отбеляза Кейн.

— Служителят, който се грижи за поддръжката, трябва да е тук някъде — каза Сафиа и посочи стоманената верига, която висеше хлабаво до входа. Никой не беше заключил комплекса.

Касандра даде знак на двама от мъжете.

— Претърсете мястото.

Двамата тръгнаха да изпълнят нареждането.

Касандра тръгна след тях. Сафиа я последва, рамо до рамо с Кейн. Влязоха в двора между джамията и малката бежова сграда на подземието. Имаше и няколко древни руини в дъното до гробницата. Древна молитвена стая, навярно единственото, останало от истинския дом на Йов.

Вратата на гробницата беше отворена и незаключена също като портата.

Сафиа огледа входа.

— Може да отнеме известно време. Нямам никаква представа откъде да започна търсенето.

— Ако отнеме цялата нощ, значи ще останем тук цялата нощ.

— Ще останем тук? — Сафиа не успя да прикрие изненадата в гласа си.

Лицето на Касандра беше като изсечено от камък.

— Колкото е необходимо.

Сафиа плъзна поглед по двора. Надяваше се служителят просто да е забравил да заключи и да си е тръгнал. Боеше се, че всеки момент може да се чуе изстрел, знак за смъртта му. Ами ако пристигнеха поклонници въпреки късния час? Още колко души щяха да умрат?

Вече не знаеше какво да иска. Колкото по-скоро Касандра получи своето, толкова по-малко вероятно бе и други невинни хора да загинат. Но това означаваше да й помогне. Нещо, което й беше дълбоко противно.

Понеже нямаше друг избор, Сафиа прекоси двора и влезе в криптата. Имаше някаква представа, какво ще намери… но не и къде може да е скрито.

Спря за миг на прага. Тази крипта беше по-малка от гробницата на Наби Имран и представляваше правилен квадрат. Стените бяха боядисани в бяло, подът беше зелен. Две червени персийски молитвени килимчета бяха застлани край гробната могила, която също беше отрупана с копринени шалове с отпечатани откъси от Корана. Под шаловете се виждаше голата пръст, където според легендите било погребано тялото на Йов.

Сафиа обиколи бавно могилата. Тук нямаше мраморна плоча, само пръснати глинени кандилници, обгорени до черно от честа употреба, и един малък поднос, където посетителите да оставят монети като дарение. Иначе помещението нямаше никаква украса освен една плоча върху стената, която изброяваше имената на пророците — Мойсей, Авраам, Йов, Исус и Мохамед. Сафиа се надяваше, че няма да се наложи да минат през гробниците на всички тези мъже по пътя към Убар. Обиколката завърши обратно при входа, без да й е подсказала нищо.

Касандра се обади откъм вратата:

— Ами желязното сърце? Можем ли да го използваме тук? — Както и преди, тя беше донесла сребристия куфар и го беше оставила до вратата.

Сафиа поклати глава, защото усещаше, че тук сърцето нямаше никакво специално значение. Излезе от помещението, промушвайки се между Касандра и Кейн.

Чак когато се озова навън, си даде сметка, че е влязла в гробницата с обувки. Не беше покрила и косата си. Намръщи се.

Къде се е дянал служителят?

Огледа комплекса, притеснена за безопасността на човека, и отново се помоли да си е тръгнал. Вятърът се беше усилил, метеше двора на талази и клатеше главичките на редица лилиуми. Мястото изглеждаше изоставено, сякаш пренесено от миналото.

И въпреки това Сафиа усещаше нещо… нещо, което не можеше да назове, почти като очакване. Може да беше от светлината. Всичко — съседната джамия, ръбовете на стените, дори плътно утъпканият чакъл на градинската алея — изпъкваше с отчетливи, някак двуизмерни подробности, като фотографски негатив, гледан срещу силна светлина. Усещаше, че стига да изчака достатъчно, всичко ще й се разкрие в пълните си цветове и подробности.

Само че тя не разполагаше с нужното време.

— И сега какво? — настоятелно попита Касандра, връщайки я в настоящето.

Сафиа се обърна. До входа на гробницата в земята беше вкопана малка метална врата, капак. Тя се наведе да хване дръжката. Знаеше какво лежи отдолу.

— Какво правите? — попита я Касандра.

— Върша си работата. — Сафиа не се опита да скрие презрението си, беше твърде уморена и не й пукаше дали ще подразни похитителите си. Дръпна капака.

Отдолу имаше плитка яма, към трийсет и пет сантиметра дълбока, издълбана в камъка. На дъното личаха чифт вкаменени отпечатъци — отпечатък от бос крак на едър мъж и друг, от конско копито.

— Какво е това? — попита Кейн. Сафиа обясни:

— Ако си спомните какво ви разказах за Йов, той бил повален от множество болести, преди Бог да му заповяда да удари с крак по земята и така избликнал целителният извор. — Тя посочи отпечатъка от крак. — Предполага се, че това е следата, оставена от Йов там, където е ударил с крак земята.

Посочи дупка в земята.

— А тук е избликнал изворът, подхранван от водоизточник в подножието на хълма.

— Водата се е движила нагоре? — попита Кейн.

— Иначе не би било чудо.

Касандра гледаше надолу.

— А отпечатъкът от копито какво общо има с чудото?

Сафиа сбърчи чело, оглеждайки копитото. И то беше вкаменено.

— Не знам за легенда, която да е свързана с него — измърмори тя.

И въпреки това нещо гъделичкаше паметта й.

Вкаменени отпечатъци на кон и човек.

Защо това й звучеше познато?

Из този район имаше безброй истории за хора и животни, които се превръщали в камък. Някои дори бяха свързани с Убар. Тя разрови спомените си. Две такива истории, от сборника „Хиляда и една нощ“ — „Вкамененият град“ и „Градът от пиринч“ — разказваха как бил открит изгубен град в пустинята, място, където царяло такова всепоглъщащо зло, че градът бил прокълнат и жителите му били вкаменени заради греховете си или пък превърнати в пиринч — според приказката. Препратката към Убар беше прозрачна. Във втората приказка обаче търсачите на съкровища не се натъкнали случайно на прокълнатия град. Имало ориентири, които ги отвели до портите му.

Сафиа си спомни най-важния пътепоказател в приказката — една пиринчена скулптура. Тя изобразявала човек на кон, който носел копие с набучена на върха му глава. На главата имало надпис. Знаеше надписа наизуст, защото беше провела обширно проучване върху арабските гатанки по молба на Кара:

Ти, който идеш при мен, ако ли не знаеш пътя, що води към Града от пиринч, потрий ръката на конника и той ще се обърне, а после ще спре, и в която посока спре, натам тръгни, защото пътят ще те заведе до Града от пиринч.

До Убар.

Сафиа се замисли за откъса. Метална скулптура, която се обръща, когато я докоснеш, и сочи към следващия пътеводител. Спомни си желязното сърце, което се беше завъртяло като стрела на компас върху мраморния олтар. Приликата не можеше да бъде случайна.

А сега това.

Сведе поглед към ямата.

Човек и кон. Вкаменени.

Сафиа забеляза, че и двата отпечатъка са в една и съща посока, сякаш мъжът е водил коня си за юздата. Това ли беше следващата посока? Намръщи се от мисълта, че отговорът е твърде лесен, твърде очевиден.

Пусна капака и стана.

Касандра застана до нея.

— Хрумна ли ви нещо?

Сафиа поклати глава, вглъбена в загадката. Тръгна в посоката на отпечатъците, натам, където отдавна мъртвият пророк би се отправил с коня си. Озова се пред входа на археологическите разкопки зад гробницата, отделени с тясна алея от по-новите сгради. Руините представляваха неясна структура от четири полусрутени стени, без покрив, очертаващи малко помещение, около три метра в диагонал. Изглеждаше така, сякаш някога е било част от по-голям дом, който отдавна е изчезнал. Тя прекрачи прага и влезе вътре.

Джон Кейн остана при входа, а Касандра я последва.

— Какво е това място?

— Древна молитвена стая. — Сафиа погледна нагоре към смрачаващото се небе, после прекрачи едно молитвено килимче на пода.

Приближи се до грубите ниши, вградени в две от стените, за да ориентират богомолците за посоките, към които да отправят молитвите си. Знаеше, че по-новата сочи към Мека. Отиде при по-старата ниша.

— Тук се е молил пророкът Йов — промърмори тя повече на себе си, отколкото на Касандра. — Винаги с лице към Йерусалим.

Към северозапад.

Сафиа пристъпи в нишата и се обърна назад, в посоката, от която беше дошла. Металният капак на ямата се виждаше ясно в здрача. Стъпките водеха право тук.

Тя огледа внимателно нишата. Беше солиден зид от пясъчник, добит в някоя местна каменоломна. Каменните блокове се бяха поразместили през вековете. Тя докосна вътрешната стена.

Пясъчник… като скулптурата, в която беше открито желязното сърце.

Касандра пристъпи до нея.

— Знаете нещо, което не ни казвате. Какво е то? — И опря пистолет в ребрата на Сафиа. Сафиа дори не беше видяла кога го е извадила.

С опряна на стената ръка тя се обърна към Касандра. Не пистолетът я накара да заговори, а собственото й любопитство.

— Трябва ми метален детектор.

 

18:40

 

Нощта се спускаше, когато Пейнтър свърна от магистралата по настлания с чакъл страничен път. Зелена табела съобщаваше на арабски:

Пикапът подскочи при прехода от асфалт към чакъл. Пейнтър не намали и задните гуми изсипаха дъжд от камъчета върху магистралата. Чакълът задрънча по дъното на пикапа със звук като от автоматична стрелба, което определено не разреди насъбралото се в стомаха му напрежение.

Омаха седеше на мястото на стрелеца, прозорецът му бе свален наполовина.

Дани седеше зад брат си на задната седалка.

— Не забравяй, че тази таратайка изобщо не е високопроходима. — Зъбите му тракаха в унисон с пикапа.

— Би било рисковано да намаля — извика назад Пейнтър. — Наближим ли, ще трябва да изключа фаровете. Дотогава трябва да бързаме.

Омаха изръмжа в знак на съгласие.

Пейнтър настъпи газта по едно стръмно нанагорнище. Задницата на пикапа поднесе. Пейнтър го овладя с мъка. Не беше возило за планински терен, но друг избор нямаха…

Когато се върнаха от интернет кафето, капитан Ал Хафи ги чакаше с Фолксваген юрован от 1988. Корал преглеждаше другите му покупки — три автомата Калашников и два деветмилиметрови пистолета „Хеклер и Кох“. Всичко това заменено срещу султанския жребец. И докато оръжията бяха добри и с предостатъчно допълнителни амуниции, пикапът определено не отговаряше на представата на Пейнтър за нужното им превозно средство. Капитанът не беше предполагал, че ще пътуват извън града. Нямаше време да търсят друг транспорт.

Поне пикапът щеше да побере всички. Дани, Корал и двамата пустинни фантоми се бяха сместили на задната седалка, Кара, Клей и капитан Ал Хафи — на допълнителната трета седалка отзад. Пейнтър безуспешно се беше опитал да ги убеди, че не е необходимо всички да идват с него. Искаха да дойдат и за съжаление знаеха твърде много. Салала вече не беше безопасен за когото и да било от тях. Касандра би могла по всяко време да прати убийци да им затворят устата завинаги. Пейнтър можеше само да гадае къде тя има уши и очи, не знаеше и на кого може да се довери. Така че нямаха друг избор, освен да се движат в група.

Пикапът подскочи при поредния остър завой. Фаровете му описаха широка дъга и заслепиха някакво голямо животно, застанало на пътя. Камилата ги гледаше тъпо, докато Пейнтър натискаше спирачките. Гумите изскърцаха страховито и пикапът спря.

Камилата погледна надолу към возилото с червените си очи, после бавно пресече остатъка от пътя. Наложи се Пейнтър да навлезе в банкета, за да я заобиколи, и веднага даде газ — само за да набие отново спирачки след петнайсетина метра. Още дузина камили изпълваха пътя, движеха се безредно, сякаш бяха излезли на разходка.

— Натисни клаксона — предложи Омаха.

— И да предупредя Касандра и хората й, че идваме? — навъсено каза Пейнтър. — Някой ще трябва да слезе и да ни отвори път през камилите.

— Знам как да се оправя с тях — рече Барак и скочи от пикапа.

Веднага щом краката му се удариха в чакъла, шепа мъже излязоха иззад скалите и от потъналите в сенки ниши наоколо. Насочиха пушки към пикапа. Пейнтър улови движение в огледалото за задно виждане. Там имаше още двама. С прашни роби до глезените и тъмни чалми.

— Разбойници — изръмжа ядно Омаха и посегна към пистолета си.

Барак стоеше до отворената врата на пикапа. Държеше дланите си така, че да се виждат, далеч от оръжието си.

— Не са разбойници — прошепна той. — Те са Байт Катир.

Бедуините номади можеха да различават различните племена от сто метра разстояние — от начина, по който връзваха чалмите си, до цвета на робите, седлата на камилите и как си носеха пушките. Пейнтър не владееше това умение, но пък беше проучил как стоят нещата с всички местни племена — Махра, Рашид, Авамир, Дам, Саар. Знаеше и за Байт Катир, племе от планините и пустинята, изолирана, почти отшелническа група, склонна да се засяга и при най-нищожния повод. Можеха да бъдат опасни, ако ги предизвикаш, и много държаха на камилите си, дори повече, отколкото на съпругите си.

Един от мъжете пристъпи напред, изпосталял до кости от слънцето и пясъка.

— Салам алейкум — промърмори той. Мир вам. Думи, които прозвучаха съвсем неуместно от устата на човек, който държи насочена пушка.

— Алейкум ас салам — отговори Барак, все така с открити длани. И на теб мир. Продължи на арабски: — Какво ново?

Мъжът свали леко пушката си. „Какво ново?“ беше стандартният въпрос, който си задаваха при среща членовете на племената. Да не отговориш беше признак на много лошо възпитание. Водопад от думи премина между двамата — информация за времето, за наближаващата пясъчна буря, за прогнозите за още по-бурно време, за множеството бедуини, които бягали от „ар-римал“ — пясъците, — за трудностите по пътя, за изгубените камили.

Барак представи капитан Ал Хафи. Всички обитатели на пустинята знаеха за фантомите. Шепот се надигна сред останалите мъже. Най-накрая пушките бяха метнати обратно през рамо.

Пейнтър беше слязъл от пикапа и стоеше до него. Аутсайдер. Чакаше ритуалът по представянето и обменът на новини да приключи. Ако беше разбрал правилно, прабабата на Шариф била участвала във филма „Лорънс Арабски“ заедно с дядото на водача на групата. При наличието на такава връзка настроението се повиши осезаемо. Гласовете станаха развълнувани, като при празненство.

Пейнтър се приближи до капитан Ал Хафи.

— Питай ги дали са видели джиповете.

Капитанът кимна и заговори по-сериозно. Отвърнаха му с кимвания. Водачът, шейх Емир ибн Рави, каза, че три джипа били минали оттук преди четиридесет минути.

— А върнаха ли се? — попита Пейнтър, вече на арабски, бавно включвайки се в разговора. Може би собствената му тъмна кожа, която го определяше като човек, непринадлежащ към бялата раса, помогна да се снижи характерната им подозрителност към всички чужденци.

— Не — отговори шейхът и махна с ръка към височините. — Още са при гробницата на Наби Аюб.

Пейнтър погледна нагоре към тъмния път. Значи още бяха там. Омаха стоеше до отворената врата на мястото до шофьора. Беше чул разменените реплики.

— Разбрахме достатъчно — настоя той. — Да тръгваме.

Хората от Байт Катир подкараха камилите си встрани от пътя. Животните протестираха с гъргорене и гневни звуци.

— Чакайте — каза Пейнтър и се обърна към капитан Ал Хафи. — Колко пари ти останаха от продажбата на жребеца?

Капитанът сви рамене.

— Само шепа риали.

— Ще стигнат ли да купим или вземем под наем няколко камили?

Капитанът присви очи.

— Искаш камилите. За прикритие?

— За да се приближим до гробницата. Само малка група.

Капитанът кимна и се обърна към шейх Емир. Заговориха бързо, като двама преговарящи водачи. Омаха пристъпи към Пейнтър.

— Пикапът е по-бърз.

— По тези пътища не е много по-бърз. А с камилите ще успеем да стигнем съвсем близо до гробницата, без групата на Касандра да ни усети. Сигурен съм, че е забелязала тези хора по пътя. Присъствието им няма да събуди подозрения, те са просто част от пейзажа.

— И какво ще правим горе?

Пейнтър вече имаше нещо наум. Разясни накратко плана си на Омаха. Междувременно капитан Ал Хафи стигна до някакво споразумение с шейха.

— Ще ни даде назаем камилите си — каза капитанът.

— Колко?

— Всичките. — Капитанът видя изненадата по лицето на Пейнтър и обясни: — За един бедуин е невъзпитано да отхвърли молбата на свой гост. Но има едно условие.

— И какво е то?

— Казах им, че искаме да освободим една жена, отвлечена от групата при гробницата. Те биха искали да помогнат. За тях ще бъде чест.

— Освен това им се иска да пострелят с пушките си — добави Барак.

Пейнтър предпочиташе да не излага на риск тези хора. Омаха не споделяше скрупулите му.

— Имат оръжия. Ако искаме планът ти да успее, колкото повече огнева мощ имаме, толкова по-добре.

С това Пейнтър нямаше как да не се съгласи и кимна утвърдително. Шейхът се ухили до уши и подбра хората си. Пристегнаха набързо седлата, накараха камилите да клекнат, за да е по-лесно качването на гърбовете им, а амунициите бяха раздадени като аперитиви на купон.

Пейнтър събра собствените си хора в светлината от фаровете на юрована.

— Кара, искам да останеш при пикапа.

Тя отвори уста да възрази, но не вложи сърце в протестите си. Лицето й лъщеше от пот въпреки хладния нощен вятър.

Пейнтър я прекъсна.

— Някой трябва да скрие пикапа встрани от пътя и после да го докара по мой сигнал. Клей и Дани ще останат с теб, ще имате една пушка и един пистолет. Ако ние се провалим и Касандра избяга със Сафиа, ще трябва вие да ги проследите.

Кара се намръщи и дълбоки линии набраздиха лицето й, но все пак кимна.

— Гледайте да не се провалите — троснато рече тя. Но дори и това избухване изглежда и дойде в повече.

Встрани Дани спореше с брат си и настояваше и той да дойде.

Омаха не се поддаде на увещанията му.

— Няма ги и проклетите ти очила дори! Като нищо ще ме гръмнеш в задника по погрешка. — Все пак сложи ръка на рамото на брат си. — Разчитам на теб да удържиш положението тук. Вие сте последният ни фронт. Не мога да рискувам да я загубя отново.

Дани кимна и отстъпи.

Клей нямаше възражения да остане при пикапа. Стоеше на крачка встрани със запалена цигара в ръка. Очите му се взираха в нищото, почти невиждащи. Способностите му да се справи с всичко това бяха на изчерпване.

След като постигнаха всеобщо съгласие, Пейнтър се обърна към чакащите камили.

— Качвайте се!

Омаха го настигна.

— Яздил ли си някога камила?

— Не. — Пейнтър хвърли поглед към него.

За пръв път през този ден Омаха се ухили широко.

— Ще бъде забавно.

 

19:05

 

Окъпана в лъчите на два прожектора, Касандра гледаше как един от хората на Кейн размахва метален детектор над задната стена на нишата. Вдясно от центъра на зида детекторът изжужа, в знак че е открил нещо. Касандра се обърна към Сафиа.

— Знаехте, че ще намерим нещо. Как разбрахте?

Сафиа сви рамене.

— Желязното сърце е било поставено в крайбрежната гробница на Имран, скрито в скулптура от пясъчник. И сочеше насам. Нагоре в планините. Логично беше следващият маркер да е нещо подобно. Друго парче желязо, като сърцето. Единствената загадка беше къде е скрито.

Касандра погледна към стената. Въпреки потиснатия гняв, който изпитваше към затворничката, кураторката наистина беше доказала ценността на присъствието си.

— И сега какво?

Сафиа поклати глава.

— Ще трябва да го изкопаем. Да го извадим от камъка. Както желязното сърце от статуята. — Обърна се с лице към Касандра. — Трябва да действаме внимателно. Една-единствена грешка и заровеният артефакт може да бъде повреден. Ще минат дни, докато го извадим.

— А може би не.

Касандра се обърна и се отдалечи, оставяйки Сафиа под зоркия поглед на Кейн. Излезе от молитвената стая и тръгна към джиповете по бялата чакълена алея през градината. На минаване покрай входа към гробницата някаква сянка улови погледа й.

С плавно движение Касандра падна на едно коляно и измъкна пистолета от презраменния кобур, водена от рефлекса и превърналата се във втора нейна природа бдителност. Покри входа и изчака, докато вдиша и издиша два пъти. Вятърът шепнеше в клонките на един храст. Ушите й се вслушваха напрегнато.

Нищо никакво движение откъм гробницата.

Тя се изправи грациозно, без да сваля пистолета от входа. Плъзна се странично по утъпканата пръст покрай алеята, за да избегне хрущенето на чакъла. Стигна до входа, покри едната страна на помещението и огледа другата. Задните прозорци пропускаха достатъчно отразена светлина от мощните прожектори в съседство.

Надгробната могила тънеше в сенки. Мебелировка нямаше. Нищо, което да предлага прикритие. Гробницата беше празна.

Тя излезе заднешком и прибра пистолета си. Игра на светлини и сенки, нищо повече. Сигурно някой беше минал пред фаровете.

След един последен поглед наоколо тя пое обратно по алеята. С решителни крачки тръгна към джиповете и мислено се упрекна, задето се плаши от собствената си сянка.

От друга страна, имаше предостатъчно основания да си отваря очите на четири.

Прогони тази мисъл, когато наближи джиповете. Те бяха превозили дотук не само хората на Кейн, а и комплект археологически инструменти. За лова за съкровища Гилдията им беше осигурила обичайната екипировка — лопати, кирки, чукове, четки, сита. Бяха ги подсигурили и с последния писък в електронното оборудване, включително дълбочинна радарна система и портативно устройство за връзка със сателитната система ЛАНДСАТ. То беше в състояние да проникне на двайсет метра под пясъка и да осигури подробна топографска карта на всичко, което лежи отдолу.

Касандра отиде при един от джиповете, чийто товар бяха извадили наполовина, докато търсеха металния детектор. Знаеше точно кой инструмент й е необходим сега.

Използва лост да отвори сандъка. Вътрешността му беше настлана със слама и стиропор, които да предпазят машинарията, конструирана от Гилдията на базата на един изследователски проект на АИОП. Приличаше на пушка, но краят на дулото се разширяваше като камбана, а керамичният приклад беше достатъчно широк за батерията, необходима да захрани устройството.

Касандра бръкна в сандъка, извади батерията и я пъхна в гнездото. Инструментът натежа в ръцете й. Метна го на рамо и тръгна обратно към молитвената стая.

Разположени на равни интервали в периметъра, хората на Кейн бяха нащрек. Никой не се беше отпуснал, не си подвикваха шеги. Кейн ги беше обучил добре.

Когато Касандра влезе, Кейн забеляза какво носи и очите му заблестяха.

Сафиа се обърна от мястото си до стената. Беше начертала с тебешир един четириъгълник, трийсетина сантиметра широк при върха и над метър и двайсет висок.

— Замерванията са положителни в този участък — каза кураторката и се изправи. Намръщи се, като видя устройството в ръцете на Касандра.

— Ултразвуков лазер — обясни Касандра. — Използва се за прокопаване в скала.

— Но…

— Дръпнете се. — Касандра вдигна устройството на рамото си и насочи разширеното дуло към стената.

Сафиа мина встрани.

Касандра натисна бутона до палеца си, който играеше ролята на предпазител. В резултат тънички лъчи червена светлина потекоха навън като струя на душ. Всеки лъч представляваше миниатюрна лазерна пушка, фокусирана през редуващи се кристали от александрит и ербий. Касандра прихвана мишената си — очертания участък върху стената. Миниатюрните точици на пасивния все още лазер оформиха идеален кръг.

Тя натисна спусъка. Устройството завибрира на рамото й, когато миниатюрните точки започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо. Звук извън диапазона на човешкия слух прониза болезнено костиците на ухото й. Тя се концентрира, взирайки се над дулото.

Там, където червеният лъч се срещаше със стената, камъкът започна да се разпада в облак от прах и силиций. Вече няколко десетилетия зъболекарите използват ултразвукови инструменти за почистване на зъбен камък. Същият принцип беше залегнал и тук, подсилен от концентрираната енергия на лазерите. Пясъчникът продължаваше да се разпада под двойната атака.

Касандра бавно прокарваше лъча напред-назад по стената, унищожавайки пясъчника слой подир слой. Лазерът действаше само върху агрегатни материали като пясъчника. По-плътните камъни, като гранита, не му бяха по силите. Беше безвреден дори за човешката плът. Най-много да получиш тежко слънчево изгаряне.

Пясък и прах изпълниха молитвената стая, но вятърът успяваше да ги издуха, преди концентрацията им да е станала непоносима. След три минути стената беше издълбана на дълбочина десет сантиметра.

— Спри! — извика Сафиа, вдигнала ръка.

Касандра отпусна спусъка и вдигна нагоре замлъкналата пушка.

Сафиа размаха ръка пред лицето си да разкара прахта и пристъпи към стената. Вятърът издуха остатъците от пясък и прах през покрива, докато тя се навеждаше напред.

Касандра и Кейн отидоха при нея. Кейн насочи запалено фенерче в дупката, издълбана от лазера. Парче метал блестеше с червени оттенъци в дъното на отвора.

— Желязо — каза Сафиа през рамо със следа от страхопочитание в гласа си, смесица от гордост и удивление. — Също като сърцето.

Касандра се върна назад и насочи оръжието.

— Ами да видим тогава какво късметче се крие в шибания пакет чипс.

Натисна спусъка и концентрира лъча около железния артефакт.

Въртящите се лазери отново смляха пясъчника на прах, отнемайки нови пластове. Артефактът се разкриваше постепенно, осветен от червеното сияние. Детайли се появяваха от камъка — нос, надвиснали вежди, едно око, крайчецът на устни.

— Това е лице — каза Сафиа.

Касандра продължи внимателно работата си, отстраняваше камъка сякаш беше кал и разкриваше лицето отдолу. То сякаш само излизаше от камъка, устремило се към тях.

— Мили Боже!… — промълви Кейн, вдигнал фенерчето си към лицето. Приликата беше прекалено голяма, за да е случайна.

Кейн премести поглед върху Сафиа.

— Това сте вие!

 

19:43

 

Пейнтър седеше на гърба на камилата и се взираше над тъмната долина, която делеше групата им от Джебал Ейтеен. На върха на отсрещното възвишение гробницата блестеше ярко осветена на фона на безлунното вечерно небе. Картината ставаше още по-ярка през очилата му за нощно виждане, които превръщаха гробницата в морски фар.

Той огледа терена. Лесно за отбрана място. Имаше само един достъп — черния път, който лъкатушеше нагоре по южната страна на възвишението. Включи очилата на максимално увеличение. Беше преброил четиринадесет вражески единици, но не беше видял и следа от Сафиа. Сигурно беше в комплекса на гробницата.

Или така поне се надяваше той.

Трябваше да е жива. Алтернативата беше немислима.

Свали очилата и се помъчи да заеме по-удобна поза върху камилата си. Не успя.

Капитан Ал Хафи яздеше вдясно от Пейнтър, Омаха — вляво. И двамата изглеждаха отпуснати, сякаш седяха в любимото си кресло у дома. Седлата, двойни менгемета от дърво върху палмови рогозки, прикрепени към плешките на животните пред гърбицата им, не бяха от най-меките подложки на света. Ако питаха Пейнтър, това си беше чиста проба уред за изтезания, измислен от някой арабски садист. След половин час на седлото имаше чувството, че бавно го разчекват на две като ядец на пиле.

Изкривил лице в гримаса, Пейнтър посочи надолу по склона.

— Ще продължим в група до дъното на долината. Ще ми трябват десет минути да се позиционирам. След изтичането на десетте минути всички бавно ще тръгнете нагоре по пътя към гробницата. Вдигайте шум — колкото повече, толкова по-добре. Стигнете ли до последната серпантина, спирате и стоите, сякаш се каните да прекарате там нощта. Напалете огън. Така ще заслепите нощното им зрение. Пуснете камилите да пасат. Движението им ще прикрие собственото ви придвижване на позиции за стрелба. После ще чакате да ви дам сигнал.

Капитан Ал Хафи кимна и предаде инструкциите нататък, като минаваше бавно покрай редицата мъже.

Корал зае мястото на капитана до Пейнтър. Наведе се леко напред на седлото си, лицето и изглеждаше изопнато. Явно и на нея не й харесваше този начин на придвижване.

Тя кръстоса ръце върху лъка на седлото.

— Може би аз трябва да ръководя тази операция. Имам повече опит в инфилтрирането от теб, — Сниши глас. — И не съм лично засегната.

Пейнтър стисна здраво седлото, когато камилата се размърда под него.

— Чувствата ми към Сафиа няма да повлияят на способностите ми.

— Имах предвид Касандра, бившата ти партньорка. — Корал вдигна едната си вежда. — Да не би да се опитваш да докажеш нещо?

Пейнтър вдигна поглед към осветената гробница на съседното възвишение. Докато беше оглеждал комплекса, терена и вражеската сила, с частица от вниманието си търсеше и следа от Касандра. Тя беше дирижирала всичко от взрива в Британския музей насам. Досега обаче двамата не се бяха изправяли лице в лице. Как щеше да реагира той? — Тя беше предателка, убийца, похитителка. Всичко това в името на какво, на каква кауза? Кое е успяло да я обърне срещу Сигма… и срещу него? Само пари ли? Или имаше и нещо друго?

Не разполагаше с отговор на тези въпроси.

Гледаше към светлините. Това ли беше една от причините да настоява сам да поведе тази мисия? За да я види? Да я погледне в очите?

Корал наруши мълчанието.

— Не й оставяй вратичка да се измъкне. Без милост, без колебание. Иначе ще изгубиш всичко.

Той не каза нищо, докато камилите се клатушкаха бавно към дъното на долината. Растителността стана по-гъста със спускането им по черния път. Високи баобаби закриваха небето като плътен балдахин, а масивни тамаринди, натежали от жълти цветове, се извисяваха като войници на пост. Накъдето погледнеш, дебели като въжета лиани се увиваха измежду туфи жасмин.

Групата им спря сред гъстата гора.

Камилите се отпуснаха на колене, за да слязат ездачите. Един от мъжете на шейха се приближи към камилата на Пейнтър и му помогна да се оправи с добичето.

— Фарха, кр, кр… — говореше той на животното. „Фарха“ беше името й и означаваше „радост“. Ако питаха Пейнтър, името изобщо не й подхождаше. Единствената радост, която можеше да си представи в момента, беше тази да се смъкне най-после от гърба и.

Камилата коленичи под него, люшна се назад и се отпусна на задницата си. Пейнтър се държеше здраво, притиснал крака към корема й. Камилата сви предните си крака и най-после миряса на земята.

Пейнтър се изхлузи от седлото. Краката му се подгъваха, а мускулите на бедрата му се бяха стегнали на възли. Изкуцука няколко крачки встрани, докато мъжът шепнеше на камилата, а накрая даже взе, че я целуна по носа, за което тя го възнагради с доволно гъргорене. Явно мъжете от Байт Катир наистина обичаха камилите си повече от жените си.

Като клатеше глава, Пейнтър отиде при останалите. Капитан Ал Хафи клечеше до шейх Емир и чертаеше нещо в прахоляка по пътя на светлината на миниатюрно фенерче — набелязваше как най-добре да разположи хората. Шариф и Барак гледаха Омаха и Корал, докато двамата американци приготвяха калашниците си. Всеки от тях имаше и по един израелски пистолет „Пустинен орел“ като допълнително оръжие.

Пейнтър се възползва от паузата да провери собствените си пистолети „Хеклер и Кох“. Извади и провери в тъмното затворите с по седем деветмилиметрови патрона всеки. На колана си имаше два допълнителни магазина, заредени и готови. Накрая прибра пистолетите в кобурите им, единият презраменен, другият — на кръста.

Омаха и Корал се приближиха, докато пристягаше чантичката за дребни принадлежности отпред на корема си. Не губи време да проверява съдържанието й, защото вече го беше направил в Салала.

— Откога да отброяваме десетте минути? — попита Омаха, вдигна лявата си китка и натисна някакъв бутон на часовника си, за да освети циферблата.

Пейнтър свери собствения си часовник с този на Корал.

— От сега.

Корал улови погледа му, сините й очи излъчваха загриженост.

— И без колебание, командире.

— Нито капка — прошепна той.

Омаха застана пред него, когато Пейнтър се обърна към пътя за гробницата на билото.

— Не се връщай без нея. — Прозвуча колкото като молба, толкова и като заплаха.

Пейнтър кимна, в знак че е разбрал и двете, и тръгна. Десет минути.

 

 

Под светлината на двата прожектора Сафиа се опитваше да отдели артефакта от прегръдката на пясъчника с помощта на кирка и четка. Вятърът беше набрал сила и подхващаше на пориви пясъка и прахта, уловени между четирите стени на откритата към небето молитвена стая. Имаше чувството, че цялата е покрита с прах, като жива статуя от пясъчник.

С падането на нощта бяха паднали и температурите. Светкавици просветваха на юг, все по-близо, придружавани от тътнещо громолене, и определено вещаеха дъжд.

С ръкавици на ръцете Сафиа почистваше с четката прахта от артефакта, опасявайки се да не го надраска. Железният бюст на жена в реален размер грееше на ярката светлина — очите отворени, сякаш взрени в нея. Сафиа се боеше от този втренчен поглед и се стремеше да задържа вниманието си върху непосредствената си работа.

Двамата похитители си шепнеха зад нея. Касандра беше настояла да освободи железния артефакт с лазерната пушка, но Сафиа не се съгласи от страх да не го повредят. Боеше се, че лазерът може да отстрани най-горния слой от метала и да унищожи детайлите.

Отстрани и последния камък. Опитваше се да не гледа чертите на лицето и въпреки това осъзна, че го разглежда с периферното си зрение. Лицето забележително приличаше на нейното. Само че беше по-младежко. Може би около осемнайсет. Това, разбира се, беше невъзможно. Просто расово съвпадение и толкова. Изобразяваше жена от южните части на арабския свят, а като представителка на този район Сафиа несъмнено би имала някаква прилика въпреки смесения си произход.

И все пак я побиваха тръпки. Сякаш гледаше собствената си погребална маска.

Особено заради факта, че бюстът беше набит върху желязно копие, дълго повече от метър.

Сафиа се облегна назад. Артефактът заемаше централната част на очертания с тебешир правоъгълник върху стената на молитвената ниша. Копието от червено желязо стоеше изправено, бюстът беше забучен на върха му. Всъщност двете представляваха един предмет. Макар че гледката я изнервяше, Сафиа не беше съвсем изненадана. Исторически погледнато, скулптурата не беше лишена от смисъл.

— Ако все така се бавите — прекъсна Касандра мислите й, — ще включа отново проклетия лазер.

Сафиа протегна ръка и се опита да разклати железния обект. Почти се беше отделил от стената.

— Още съвсем малко. — Хвана се на работа.

Кейн се размърда и сянката му затанцува по стената.

— Трябва ли всъщност да го местим? Може би и така гледа в правилната посока.

— Гледа на югоизток — отговори му Сафиа. — Обратно към морето. Не е възможно това да е правилната посока. Чака ни нова гатанка.

При тези думи артефактът се отдели от стената с лицето напред. Сафиа го спря с рамо.

— Крайно време беше — измърмори Касандра.

Сафиа се изправи, гушнала бюста. Държеше дръжката на копието с две ръце. Желязната глава беше облегната на рамото й близо до ухото и тя веднага разпозна тихото плискане вътре. Също като при сърцето. Стопена тежест лежеше в сърцевината му.

Кейн взе артефакта от нея и го вдигна, сякаш беше стрък царевица.

— И какво ще правим сега с него? Касандра насочи фенерчето си.

— Обратно в гробницата, като в Салала.

— Не — каза Сафиа. — Този път не.

Плъзна се покрай Касандра и поведе. Помисли си дали да не проточи търсенето, да спечели време. Само че беше чула дрънчене на камилски звънчета откъм долината долу. Наблизо имаше бедуински лагер. Ако някой от тях реши да се поразходи нагоре…

Сафиа забърза крачка и спря пред покритата яма близо до входа на гробницата. Коленичи и вдигна капака. Касандра насочи лъча на фенерчето си в дупката, осветявайки двата отпечатъка. Сафиа отново си припомни приказката, която я беше накарала да последва отпечатъците — за пиринчения конник, който носел копие в ръка, а на копието била забучена човешка глава.

Погледна покрай рамото на Касандра към Кейн и артефакта. След незнайно колко столетия беше открила копието.

— И сега какво? — попита Касандра.

Имаше само още едно нещо в ямата, чието значение трябваше да разгадаят — дупката в центъра й.

Според Библията и Корана именно от тази дупка избликнал вълшебният извор, който правел чудеса. Сафиа се помоли за свое собствено чудо.

Посочи към дупката.

— Сложи го там.

Кейн обкрачи ямата, насочи долния край на копието и го пъхна в дупката.

— Пасва идеално.

Отстъпи назад. Копието остана да стои право, здраво закрепено. Бюстът на върха му гледаше към долината.

Сафиа обиколи копието. Докато го оглеждаше, от тъмното небе закапа дъжд и затрополи тихо по опечената пръст и камък.

Кейн измърмори:

— Върхът! — Измъкна една шапка и я нахлупи на бръснатата си глава.

Само след миг дъждът се усили.

Сафиа обиколи втори път копието, този път намръщена.

Касандра споделяше притеснението й.

— Нищо не се случва.

— Явно пропускаме нещо. Дай ми фенерчето. — Сафиа свали мръсните си работни ръкавици и протегна ръка с дланта нагоре да го вземе. Касандра и го отстъпи с явна неохота.

Сафиа прокара лъча му по дължината на копието. По дръжката му имаше бразди на равни интервали. Украса ли бяха, или съдържаха някакво скрито значение? Сафиа се изправи и застана зад бюста. Кейн беше забил копието така, че лицето гледаше на юг, към морето. Което очевидно беше погрешна посока.

Очите и се плъзнаха по бюста към задната част на главата. Забеляза миниатюрен надпис в основата на врата, засенчен от линията на косата. Сафиа приближи фенерчето. Надписът изглежда е бил частично скрит под напластената прах, но сега дъждът го измиваше. Четири букви се видяха съвсем ясно.

Касандра разбра, че е открила нещо, приближи се и видя надписа.

— Какво означава?

Сафиа преведе, още по-намръщена:

— Женско име. Биликис.

— Това е името на жената, която е изобразена, така ли?

Сафиа не отговори, беше твърде изумена. Възможно ли е? Заобиколи и разгледа лицето на жената.

— Ако е така, това е откритие с феноменално значение. Биликис е била почитана от всички религии. Жена, обгърната от тайнственост и легенди. Наполовина човек, наполовина пустинен дух.

— Никога не съм чувала за нея.

Сафиа се изкашля да прочисти гърлото си, все още зашеметена от откритието.

— Позната е с титлата си — Савската царица.

— От историята за цар Соломон?

— И безброй други легенди.

Дъждът се сипеше и се стичаше на ручейчета по желязното лице, сякаш статуята плачеше.

Сафиа посегна и изтри сълзите от бузите на царицата.

Когато го докосна, бюстът се залюля, сякаш върху хлъзгав лед, и избяга от пръстите й. Направи един пълен кръг, после забави и постепенно спря, с лице в обратната посока.

На североизток.

Сафиа се обърна назад към Касандра.

— Картата — нареди Касандра на Кейн. — Донеси картата.