Артър Кларк
Фонтаните на рая (58)

Глава 57. Последната зора

Морган остана в основата на кулата само пет минути. Времето не предразполагаше към размяна на любезности, а от друга страна той не желаеше да консумира от ценния кислород, който им бе донесъл с такова себеотрицание. Здрависа се с всички поред и се напъха обратно в паяка.

Почувствува се по-добре, когато свали маската. Олекна му от мисълта за успешния край на неговата мисия и че само след три часа щеше да се върна в безопасност на Земята. След всички премеждия да се добере до кулата, усети неохота да потегли надолу и да се предаде за кой ли път на привличането на гравитацията, ако и да съзнаваше, че се завръщаше у дома.

Освободи ключалките на стиковащото устройство и започна да се спуска надолу, като първите няколко секунди изпадна в безтегловност.

Когато индикаторът на скоростта отчете триста километра в час, се включи автоматичната спирачна система и теглото му се възвърна. Брутално изчерпаната батерия започна да се зарежда, но вероятно бе повредена така, че не можеше да бъде поправена и щеше да се наложи да бъде бракувана.

Възникна зловеща аналогия. Морган неспирно мислеше за пренапрежението, което бе изпитало тялото му, но някаква упорита гордост го караше де се въздържа да поиска да го чака лекар на „Земната станция“. Беше направил малък облог със съвестта си: щеше да го направи, само ако КОРА се обадеше пак.

Но той се спускаше бързо в нощта, а сърдечният монитор оставаше мълчалив. Инженерът се отпусна и остави капсулата да се грижи сама за себе си в автоматичен режим, а той започна да се възхищава на гледката на небето. Малко въздухоплавателни средства осигуряваха такъв панорамен изглед и съвсем малцина можеха да наблюдават звездите при подобни превъзходни условия. Северното сияние бе изчезнало напълно, прожекторът бе угасен и нищо не можеше да се сравни със звездния рой.

Освен, разбира се, изкуствените звезди, създадени от човешка ръка. Почти директно над главата му грееше яркият маяк на орбиталната станция „Ашока“, застинала завинаги над Хиндустан, само на няколкостотин километра от комплекса на кулата. Наполовина на това разстояние на изток грееше „Конфуций“, доста по-надолу бе „Камехамеха“, докато високо на запад хвърляха отблясъци „Кинте“ и „Имхотеп“. Тези бяха най-ярките жалони на човешкото присъствие около екватора. Имаше буквално плеяда други, всички взети заедно многократно по-ярки от съзвездието Сириус. Колко биха се учудили древните астрономи, ако можеха да зърнат чудната небесна огърлица! И как щяха да се смаят, щом установяха, че новите звезди оставаха неподвижни и нито залязваха, нито изгряваха, а древните небесни светила плуваха по предначертания им от древността курс.

Докато гледаше в захлас диамантената огърлица, разпростряна в небето, Морган в полусън трансформира образа в нещо друго, много по-внушително. Напрегна слабо въображението си и тези звезди, дело на човешка ръка, станаха светлини на титаничен мост.

Отплува във все по-диви фантазии. Как се казваше бродът във Валхала, по който героите от норвежките легенди преминаваха от този свят в отвъдния? Не можа да си спомни, но сънят му бе грандиозен.

Дали и други същества бяха опитвали напразно да съединят небесата на техните съседни светове, при това — много преди хората? Мисълта му се развихри около великолепните пръстени на Сатурн и призрачните арки на Уран и Нептун. Въпреки че съвсем добре знаеше, че там даже не бяха възникнали дори признаци на живот, беше му забавно да си представи тамошните разбити останки на срутени мостове.

Жадуваше за сън, но въпреки неговата воля въображението му го понесе на своите крила. Също като куче, захапало нов кокал, не можеше да се отърве от натрапчивите мисли.

Новата концепция не бе напълно абсурдна, даже не бе и оригинална. Много от станциите на синхронна орбита вече се простираха на километри разстояние и се свързваха с кабели, значително дълги в сравнение с височината на тяхната орбита. Ако ги съединеше, щеше да се формира пръстен, който да опаше света. Подобна инженерна задача би била многократно по-лека от построяването на кулата и би се изразходвало по-малко материал.

Не… не пръстен… а колело. Тази кула представляваше само първата „спица“. Щеше да има и други (четири?, шест?, множество?), разположени все на екватора. Когато бъдеха съединени с твърди връзки горе, в орбита, проблемите, свързани с нестабилността, които преследваха като чума единичната кула, щяха да изчезнат. Африка, Южна Америка, островите Гилберт, Индонезия… всички те щяха да осигурят места за земни станции, ако се наложеше.

Някой ден, когато материалите станеха по-здрави и науката напреднеше, кулите щяха да бъдат неуязвими дори за най-силните урагани, и тогава площадките на върховете на планините щяха да са излишни. Ако можеше някак той да изчака още сто години, може би нямаше ненужно да безпокои Маханайаке Тхеро…

Докато мечтаеше, тънкият полумесец на изгряващата Луна се вдигна необезпокоявано над източния хоризонт и порозовя от първите слънчеви лъчи, предвестници на зората. Земята освети със собствена светлина лунния диск толкова силно, че Морган можа да види с големи подробности нощния ландшафт. Напрегна очи, за да разгледа по-добре тази най-прекрасна в живота му гледка, невидяна от човешко същество от по-ранните епохи, истинска звезда в ръцете на лунния полумесец. Но нощес не бе видно нито едно от човешките селения.

Оставаха му двеста километра, по-малко от два часа път. Нямаше смисъл да опитва да се държи буден. Паякът бе програмиран за автоматично приземяване и щеше да докосне леко Земята, даже без да го обезпокои в съня му…

Болката го събуди първа. КОРА закъсня с част от секундата.

— Не се опитвай да се движиш! — нареди му успокоително. — Вече поисках помощ по радиото. Линейката вече е на път.

„Комично е! Но не се смей! — заповяда си Морган. — Тя прави само най-доброто!“ Не изпита страх. Въпреки че болежката под гръдната кост стана по-интензивна, бе все още търпима. Опита да фокусира мисълта си върху нея и само от това получи облекчение на симптомите. Много отдавна бе открил, че най-добрият начин да успокои болно място бе да се концентрира мислено върху него.

Повика го Уорън Кингзли, но думите му звучаха далечно и почти нямаха значение. Разпозна тревогата в гласа на приятеля си и понечи да облекчи скръбта му, но силите му бяха се изчерпали и не можа да се справи с този проблем… както и с който и да било друг.

Сега вече не чуваше и думите му. Слаб, но постоянен рев заличаваше всички останали звукове. Въпреки че съзнаваше, че съществуваше само във въображението му… или в каналите-лабиринти на ушите му, изглеждаше му напълно реален. Би повярвал, че стоеше край някой огромен водопад.

Скоро шумът отслабна, стана по-мек и мелодичен. И внезапно го разпозна. Колко приятно бе да чуе още веднъж тук, на мълчаливия фронт на Космоса, звука, който не можеше да забрави от първата си визита на Якагала!

Гравитацията го връщаше у дома така, както през вековете бе чертала траекториите на водните пръски на фонтаните на Рая! Но той бе създал творение, което земното привличане нямаше да си възвърне никога… или поне докато човекът притежаваше мъдростта и волята да го съхрани.

Колко студени станаха краката му! Работеше ли животоподдържащата система на транспортьора? Скоро щеше да съмне и щеше да се разлее достатъчно топлина.

Звездите избледняваха много по-бързо, отколкото имаха право. Странно! Денят почти настъпи, а около него тъмата се сгъсти! И фонтаните потъваха обратно в земята и гласчетата им ставаха все по-слаби… по-слаби… по-слаби…

Сега се чуваше друг глас, но Ваневар Морган не можеше да го чуе. Между кратки, пронизителни алармени сигнали КОРА крещеше на зараждащата се зора:

— Помощ! Моля всички, които ме чуват, да дойдат веднага! Тук е КОРА! Спешно е!

Помощ! Моля всички, които ме чуват, да дойдат веднага!…

КОРА продължи да зове. Слънцето изгря и първите му лъчи погалиха върха на планината, която едно време бе свещена. Далече отдолу сянката на Шри Канда скочи върху облаците, а конусът й бе все още идеален, независимо от човешката намеса.

Вече не идваха пилигрими, които да наблюдават как символът на вечността лягаше върху лицето на разбуждащата се земя. Но през бъдните векове планината щеше да види милиони хора как щяха да пътуват удобно и комфортно към звездите.

Епилог: Триумфът на Калидаса

През последните дни на онова кратко лято, преди челюстите на ледовете да се бяха затворили около екватора, един от пратениците на „Стархоум“ пристигна в Якагала.

Господарят на рояците беше се самосъешил в човешки облик. С изключение на една малка подробност, подобието бе превъзходно, но дузината деца, които придружаваха жителя на далечния свят в автокоптера, се намираха постоянно в състояние на лека истерия, като най-малките непрекъснато избухваха в кикот.

— Какво е толкова смешно? — попита ги на перфектен език, общоприет в Слънчевата система. — Или само се шегувате?

Нормалният му обхват на виждане покриваше изцяло инфрачервения спектър. Но те не му обясняваха, че човешката кожа не представляваше мозайка от случайни съчетания на зеления, червения и синия цветове. Дори когато ги заплаши, че щял да се превърне в Тиранозавър рекс и да ги погълне цели-целенички, те отказаха да задоволят любопитството му. Бързо посочиха грешката на космическия пришълец, обединяващ много в едно цяло, пропътувал неизброими светлинни години и събирал знания в продължение на тридесет столетия, че маса от само стотина килограма едва ли щеше да наподоби впечатляващ динозавър!

Жителят на „Стархоум“ не се обиди. Бе търпелив, а децата на Земята го изумяваха безкрай с тяхната биология и психология. Същото можеше да се каже и за най-младите създания. Бе изследвал девет подобни биологични вида и почти си представяше какво означаваха растежа, зрелостта и умирането.

Пред дузината човеци и нехуманоида се простираше пуста земя. Някогашните тучни полета и гори бяха издухани от студените повеи от север и юг. Грациозните кокосови палми бяха изчезнали много отдавна и дори мрачните борове, които ги бяха надживели, сега представляваха голи скелети, а техните корени се разрушаваха от разширяващите територията си мразове. Никакъв живот не бе останал на повърхността на Земята. Само в океанската бездна, където вътрешната топлина на планетата все още държеше леда на разстояние, малко на брой слепи, освирепели от глад създания пълзяха, плуваха и се изяждаха едно друго.

И все пак за същество, чиято планета-дом бе се въртяла около угасваща червена звезда, Слънцето грееше от безоблачното небе с непоносима яркост. Въпреки че цялата му топлина бе изчезнала, изчерпана от болестта, атакувала ядрото му преди хилядолетие, неговото яростно, студено сияние разкриваше всички подробности на поразената земя и хвърляше разкошни отблясъци откъм настъпващите глетчери.

За всяко дете, все още наслаждаващо се на силата на своето пробуждащо се съзнание, температурите под нулата бяха весело предизвикателство. Те танцуваха голи в преспите и с боси крака ритаха във въздуха облаци от блестящи кристали във формата на сух прашец и затова техните симбионти често ги предупреждаваха: „Не позволявайте на сигналите за студ да преминат допустимите граници!“. Причината бе, че все още не бяха достатъчно пораснали и не можеха да сменят евентуално увредените си крайници без помощта на по-възрастните.

Най-голямото момче се изфука. Бе се подложило преднамерено на студа и обяви на всеослушание, че бил „съставен от огнени елементи“. (Жителят на „Стархоум“ си отбеляза новия израз с цел бъдещо изследване, което щеше да го доведе до пълно объркване.) Малкият ексхибиционист се превърна в колона от пламък и пара и затанцува насам-нататък по древния зид. Другите деца нарочно се отнесоха с пренебрежение към тази груба форма на себеизтъкване.

Жителят на „Стархоум“, обаче, съзря любопитен парадокс. Защо земните хора бяха се оттеглили към по-близките до Слънцето планети, щом можеха да се преборят със студа с мощта, която притежаваха… и техните братовчеди от Марс използуваха?

На този въпрос не можа да си отговори задоволително. Обмисли за кой ли път загадъчния отговор, получен от „Аристотел“, обединяващ много себеподобни в едно цяло и с когото най-лесно се разбираше.

„За всяко природно явление има сезон — бе му отвърнал земният мозък. — Настъпват времена, когато трябва да се борим с природата или да й се подчиним. Истинската мъдрост се състои в това да направим правилно своя избор. Когато свърши дългата зима, хората ще се върнат на една обновена и освежена Земя!“

Ето защо през последните няколко столетия цялото земно население беше изтекло като потоци през екваториалните кули и бе пропътувало в посока на Слънцето към по-младите океани на Венера и плодородните равнини в облагородените области на Меркурий. След петстотин години Слънцето щеше да оздравее и заточениците щяха да се завърнат. Щяха да напуснат Меркурий, но Венера щеше да остане като втори дом. Угасването на Слънцето бе дало и подтика, и възможността за обуздаването на онзи адски свят.

Въпреки че тези събития бяха от изключително значение, те касаеха жителя на „Стархоум“ само непряко. Интересът му бе съсредоточен върху някои по-фини аспекти на човешката култура и общество. Всеки биологичен вид бе уникален и поднасяше изненади със своите особености. Настоящият бе загатнал на жителя на „Стархоум“ объркващата идея за негативната информация… или съгласно местната терминология: хумора, фантазията, мита…

Чуждоземецът се мъчеше да проумее тези странни явления и понякога стигаше до отчаяние. „Никога няма да разберем напълно човешките същества!“ — казваше си. В отделни случаи биваше неудовлетворен до такава степен, че се опасяваше да не извърши неволно самосъешаване с всичките му последващи рискове. Но сега постигна напредък. Все още си спомняше времето, когато измисли шега и малчуганите до едно бяха прихнали.

„Ключът на загадката се крие в работата с децата! — бе му подсказал «Аристотел». — Съществува стара поговорка: «Детето е баща на мъжа». Въпреки че биологическата концепция за «баща» е чужда и за двама ни, в този контекст думата има двойно значение…“

Ето как жителят на „Стархоум“ бе се озовал тук с надеждата, че малките палавници щяха да му позволят да разбере възрастните индивиди, в каквито щяха да се преобразуват. Понякога казваха истината, но дори когато бяха игриви (още една трудна концепция) и разменяха негативна информация, чуждопланетният жител вече разпознаваше своеобразните белези на речта…

Имаше случаи, когато нито децата, нито възрастните, нито дори „Аристотел“ знаеха истината. Изглежда, съществуваше непрекъснат спектър между абсолютната фантазия и известните със сигурност исторически факти, като бяха възможни всякакви междинни градации. От единия край бяха фигури като Колумб и Леонардо, Айнщайн и Ленин, Нютон и Вашингтон, чиито автентични гласове и образи бяха съхранени. В другата крайност бяха Зевс и Алис, Кинг Конг и Гъливер, Зигфрид и Мерлин, които едва ли бяха живели в действителност. Но какво можеше да се каже за Робин Худ и Тарзан, Христос и Шерлок Холмз, Одисей и Франкенщайн? Ако се приемеше известна доза преувеличение, може би на тях също съответствуваха реални исторически персонажи…

Слонският трон бе се променил немного за три и половина хиляди години, но никога преди не бе изпитвал тежестта на толкова чужд на човешката раса посетител. Жителят на „Стархоум“ се вгледа на юг и сравни широката половин километър колона, извисяваща се от далечния планински връх, с най-добрите подвизи на инженерството, които бе видял на други планети. За такава млада раса постижението бе наистина внушително. Въпреки че създаваше впечатлението, че всеки миг щеше да се катурне от небето, конструкцията бе устояла в продължение на петнадесет столетия!

Не разбира се в първоначалната си форма. Първите сто километра представляваха град, разположен вертикално и заемащ нивата с по-голямо пространство, през което шестнадесетте комплекта релси често бяха превозвали по милион пътници на ден. Само две от тези ленти-релси работеха в момента. След няколко часа жителят на „Стархоум“ и придружаващите го щяха да поемат бързо нагоре по огромната, набраздена колона на път за Пръстеновия град, който опасваше земния глобус.

Чуждоземецът изви навън очи, за да добие телескопична картина и бавно сканира зенита. Да, там беше. Трудно се забелязваше през деня, но лесно — през нощта, когато слънчевите лъчи струяха покрай сянката на земята, но грееха ярко там, горе. Тънката, блестяща лента, която разцепваше небето на две полусфери, представляваше цял свят сам по себе си, където билиони хора бяха избрали да живеят при нулева гравитация.

Над града-пръстен се намираше космическият кораб, който бе докарал пратеника и всички негови компаньони от рояка през междузвездната бездна. Дори в момента бе готов за отпътуване… не че бе спешно, но бе пристигнал няколко години по-рано според разписанието и сега се подготвяше за следващия, шестстотингодишен етап от пътешествието си.

За жителя на „Стархоум“, разбира се, времето бе незначително малко, тъй като нямаше да се разсъеши преди края на пътуването. Но след това можеше да бъде изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. За пръв път бе разрушена роботизирана сонда… или поне бе замлъкнала — скоро след като бе навлязла в Слънчевата система. Може би бе осъществила контакт с мистериозните Ловци на зората, които бяха оставили следи в толкова много светове, необяснимо близо до Първоначалото. Ако жителят на „Стархоум“ бе способен на благоговение или страх, щеше да изпита и двете, тъй като планираше своето бъдеще — поне за шестстотин години напред.

Но сега се намираше на засипания със сняг връх на Якагала и бе обърнал лице към пътя към звездите, сътворен от човечеството. Привика децата до себе си (те винаги разбираха кога той действително искаше да му се подчинят) и посочи планината на юг.

— Знаете много добре, че „Космопорт едно“ е бил построен две хиляди години по-късно от този разрушен вече дворец! — Започна с въодушевление, което бе само отчасти престорено.

Децата закимаха в мълчаливо съгласие. Жителят на далечната планета „Стархоум“ очерта линията на орбиталния елеватор от зенита до върха на далечната планина Шри Канда.

— Тогава защо наричате тази колона „Кулата на Калидаса“? — довърши въпроса си.