Артър Кларк
Фонтаните на рая (5)

Глава 4. Демонската скала

Хитро измислената постановка, съчетаваща светлина и звук, все още оказваше силно въздействие върху душата на Раджасингхе, въпреки че я бе гледал дузина пъти и знаеше всеки трик на изпълнителната компютърна програма. За всеки посетител на Скалата бе задължително да посети представлението, въпреки че критици като Пол Сарат се оплакваха, че на туристите им била поднасяна само частица от историята. Все пак по-добре малко, отколкото никак, и затова посетителите се задоволяваха с предложеното, докато Сарат и колегите му продължаваха гръмогласно да изразяват несъгласие относно точната последователност на събитията, случили се тук преди две хиляди години.

Зрителите бяха насядали в малкия амфитеатър с лице към западната стена на Якагала. Двестате места бяха ориентирани така, че всеки зрител наблюдаваше под определен ъгъл образа, проектиран от лазер. Представлението започваше по едно и също време през цялата година — в деветнадесет часа — когато гаснеше и последният светлик на неизменния екваториален залез.

Стъмни се дотолкоз, че скалата стана невидима. Присъствието й се долавяше само по голямата черна сянка, затъмняваща ранните звезди. От тъмнината долетя приглушен барабанен бой, прекъснат от спокоен, безстрастен глас.

— Това е историята на цар, който убил своя баща и бил умъртвен от брат си. В кървавата история на човечеството събитието не е изключително. Но именно този владетел е оставил траен монумент, а легендата за него е дошла до нас през вековете.

Раджасингхе хвърли крадешком поглед към Ваневар Морган, който седеше в тъмното от дясната му страна. Въпреки че зърна само силуета чу, разбра, че гостът бе вече завладян от очарованието на разказа. От лявата му страна слушаха в захлас двамата му приятели от времето, когато изпълняваше дипломатически мисии. Бе дал уверения на Морган, че те не го бяха разпознали. В противен случай бяха приели мълчаливо измислицата.

— Казвал се Калидаса и бил роден около стотната година от нашата ера в Ранапура, Златния град, столица на царете на Тейпробейн от векове. Но съдбата хвърлила сянка върху новороденото…

Музиката зазвуча по-силно. Флейти и струнни инструменти се присъединиха към барабана. В нощния въздух се проточи натрапчива, величествена мелодия. Върху скалата светна ярка точка, разшири се внезапно и сякаш се отвори магически прозорец към миналото. Откри се свят по-пъстър и жив от настоящия!

„Драматизацията е отлична!“ — помисли Морган. Зарадва се, че поне веднъж любезността у него взе връх над импулса му за работа. Видя радостта на цар Паравана, когато любимата му наложница го дари с първороден син. Чувствата му станаха смесени, когато само двадесет и четири часа по-късно царицата роди по-добър претендент за трона. Въпреки че дойде по-рано на бял свят, Калидаса наследяваше втори, и това стана предпоставка за трагедията.

— В ранните детски години Калидаса и неговият полубрат Малгара играели като най-добри приятели. Израснали заедно, без да съзнават отровните интриги около тях и предопределението да си съперничат. Първата беда дошла поради добронамерен, невинен подарък…

В двора на цар Паравана идели пратеници, носещи налог от много земи — коприна от Китай, злато от Хиндустан, бляскави доспехи от Рим. А един ден прост ловец се осмелил да влезе в града, като носел дар, с който предполагал, че щял да достави удоволствие на царската фамилия…

Морган чуваше около себе си възклицанията на своите невидими поради тъмнината компаньони. Въпреки че не долюбваше животните, трябваше да се съгласи, че бялата като сняг маймунка, сгушена доверчиво в ръцете на младия принц Калидаса, грабваше сърцата. От сбръчканото личице две големи очи гледаха втренчено през вековете… и през мистериозния, все още не напълно построен мост между човек и животно.

— Според хрониките никой не бил виждал такова чудо на природата. Кожата й била бяла като мляко, а очите — червени като рубини. Някои счели, че поличбата била добра, други — лоша, тъй като белият цвят символизирал смъртта и оплакването. За съжаление, страховете им се оправдали…

Принц Калидаса заобичал животинката и я нарекъл Хануман, на името на безстрашния бог на маймуните в Рамайана. Златарите на царя направили малка карета от злато, в която Хануман имал обичай да седи и да бъде развеждан из двора за радост и удоволствие на наблюдаващите го.

От своя страна Хануман също се привързал към Калидаса до такава степен, че не позволявал на никого да го държи. Особено агресивно се отнасяла животинката към принц Малгара сякаш чувствувала предстоящото съперничество. И така, един злощастен ден ухапала престолонаследника…

Не особено силно, наистина, но последствията били трагични. Няколко дена по-късно Хануман била отровена — несъмнено по заповед на царицата. Това сложило край на детството на Калидаса. Разправят, че в бъдеще никога не обикнал и не се доверил на човешко същество. А приятелството му с Малгара се превърнало в люта вражда.

От смъртта на маймунката последвали и други злини. По заповед на царя за Хануман бил изготвен специален гроб във формата на традиционния ковчег за мощи на светци — дагоба.

Било твърде необичайно и с това царят си навлякъл гнева на монасите. В дагоба поставяли само тленните останки на Буда, а този акт им се сторил като нарочно извършено светотатство.

Вероятно такива са били и истинските намерения на цар Паравана, който попаднал под влиянието на индуските идоли и се обърнал против будистката вяра. По това време принц Калидаса бил твърде млад, за да бъде въвлечен във възникналия конфликт, но омразата на повечето от монасите се изляла върху него. Започнала междуособица, която през следващите години довела до разпадане на царството…

Както и за много други сказания, записани в хрониките на Тейпробейн, в продължение на почти две хиляди години нямало доказателства, че историята на Хануман и младия принц Калидаса не била само заинтригуваща легенда. През две хиляди и петнадесета година, обаче, група археолози от харвардския университет открили основите на малка урна в земите на древния дворец в Ранапура. Повидимому, урната била умишлено разрушена, а зидарията на надстройката липсвала.

Обичайната култова камера, поставена в основите, била празна. Вероятно съдържанието й било ограбено преди векове. Но студентите разполагали със съвременни средства за изследване, за които търсачите на съкровища от древността можели само да мечтаят. Направили анализ с неутрино и открили втора култова камера на по-голяма дълбочина. Горната очевидно служела само за примамка и изпълнила добре предназначението си. Долната камера още съхранявала бремето на любов и омраза, което пренесла през вековете до крайното местозначение — музея „Ранапура“.

Морган с основание имаше мнение за себе си като разумно песимистичен и несантиментален, неподдаващ се на изблици на чувства. Сега за негово най-голямо смущение очите му се напълниха със сълзи. Стаи надежда, че околните нямаше да забележат. „Колко смешно! — каза си ядно. — Някаква си сладникава музика и сълзлив разказ да окажат такова влияние върху чувствителен човек!“ Друг път не би повярвал, че би заплакал при вида на детска играчка!

После се сети защо. Като мълния паметта го върна към момент, потресъл душата му преди четиридесет години. Видя пак като на яве любимото си хвърчило да се спуска и издига над парка Сидни, където бе прекарал по-голямата част от детството си. Почувствува още веднъж топлината на слънцето и нежния полъх на вятъра върху голия си гръб… Същият този въздушен порив, който предателски утихна. Хвърчилото се гмурна към земята и се заклещи в клоните на гигантски бук, стар колкото света. Дръпна връвта при опита си да освободи хвърчилото. Получи първия незабравим урок по якост на материалите.

Връвта се скъса. Хвърчилото се издигна бързо в лятното небе и започна бавно да губи височина. Малчуганът изтича до брега с надеждата, че падането щеше да бъде на суша, но вятърът не се вслуша в молбите на бъдещия инженер.

Момчето плака дълго над поломените останки. Приличаха му на лишен от мачти платноход, който пресичаше на дрейф пристанището, за да се отправи към открито море, докато се изгубеше от поглед. Това бе първата тривиална трагедия от ония, дето формираха характера на момчетата, независимо дали после случаят се запомняше.

Тогава Морган загуби любима играчка. Сълзите му бяха повече поради неудовлетвореност, отколкото от скръб. Принц Калидаса бе имал много по-сериозна причина за терзанията си. Във вътрешността на златната карета, която все още изглеждаше така сякаш току-що бе излязла изпод ръцете на изкусния майстор, лежеше вързопче с малки бели кости.

Морган пропусна част от историята, която последва. Когато очите му се избистриха, бяха отминали няколко десетки години, бе започнала сложна семейна междуособица и той не бе много сигурен кой кого убиваше. Когато и последният нож падна на земята след сблъсъка на армиите, принц Малгара и майка му — царицата, избягаха в Индия. Калидаса завладя трона и затвори баща си в тъмница.

Узурпаторът не екзекутирал баща си, но не поради синовно посвещение, а заради предположението, че детронираният цар криел съкровище, което пазел за Малгара. Докато Калидаса вярвал в това, Паравана бил сигурен за живота си. Накрая, обаче, се изморил от измамата.

„Ще ти покажа моето истинско богатство! — рекъл веднъж на сина си. — Дай ми колесница и ще те заведа при него!“

Но по време на последното пътуване в своя живот, за разлика от Хануман, Паравана се возил в разнебитена волска кола. Хроникьорите даже записали, че едното колело било повредено, та скърцало през целия път — незначителен факт, който изглеждаше достоверен, тъй като историците не биха се потрудили да излъжат за такава подробност.

За учудване на Калидаса баща му заповядал да го откарат с каруцата до голямото изкуствено езеро, от което взимали вода за напояване на централната част на царството и завършването на което отнело по-голямата част от живота му. Тръгнал по брега на огромния язовир и се вгледал продължително в своята статуя с взор, отправен над вълните и двойно по-висока от боя му.

„Сбогом, стари приятелю! — промълвил на извисената монументална фигура, която държала в ръце каменна карта на изкуственото море и символизирала неговите загубени власт и слава. — Пази наследството ми!“

Подир туй, зорко следен от Калидаса и пазачите, се спуснал по стъпалата, вдълбани в преливника на язовира, и навлязъл във водата. Нагазил до кръста, загребал шепа вода и я хвърлил върху главата си. Обърнал се към Калидаса и с гордост и триумф извикал: „Ето, сине мой! — Посочил с жест чистата, животворна вода, разпростряла се на километри. — Това е цялото ми богатство!“

„Убийте го!“ — изкрещял Калидаса, луд от ярост и разочарование.

И войниците се подчинили…

И така, Калидаса станал господар на Тейпробейн, но на твърде висока цена. Както са записали хроникьорите, живеел непрестанно „в страх от задгробния свят и от своя брат“. Рано или късно Малгара щял да се върне и да потърси правата си върху трона.

Подобно на плеяда царе преди него, Калидаса се обградил с придворни. След това по причини, за които историята мълчи, напуснал царската столица Ранапура и се заселил на изолирания скален монолит Якагала, находящ се на четиридесет километра във вътрешността на джунглата.

Някои твърдяха, че търсел непревземаема крепост, безопасно от отмъщението на брат си място. В края на живота си, обаче, се отказал от защитата, която намерил. Ако предназначението на Якагала било да бъде цитадела, то защо била обградена от обширни градини на удоволствията, чието построяване изискало не по-малко труд в сравнение с крепостните стени и рова? И най-вече — каква била функцията на фреските?

Разказвачът поспря след тези въпроси. От тъмното се материализира цялата западна страна на скалата, но във вида отпреди две хиляди години. Лента, започваща на стотина метра над земята и минаваща през цялата ширина на скалата, бе изгладена и покрита с мазилка, върху която бяха изобразени множество красиви жени в естествена големина и от кръста нагоре. Някои бяха в профил, други — в анфас, но всички фигури се подчиняваха на един общ замисъл.

С кожа с цвят на охра и със сластни гърди, те бяха облечени или само със скъпоценни камъни, или с най-прозрачни воали. Някои носеха изискани накити за глава, други — корони. Повечето държаха купи с цветя или стискаха единичен цвят, щипнат между палеца и показалеца. Около половината се отличаваха с по-тъмна кожа от техните компаньонки и вероятно бяха прислужнички, въпреки това бяха със сложни прически и окичени с не по-малко скъпоценности.

— На времето фигурите са наброявали повече от двеста. Но дъждовете и ветровете през вековете са разрушили всички с изключение на двадесет, които са били защитени от надвисналата скална тераса…

Образът се приближи до тях. Една по една последните оцелели от мечтите на Калидаса изплуваха от тъмата под звуците на известната и много подходяща музика „Танцът на Анитра“. Нямаха лица поради превратностите на времето, разпадането на основата и вандалщината, но през вековете не бяха загубили красотата си. Цветовете бяха ярки и непотъмнели от светлината на повече от половин милион залеза. Богини или обикновени жени, те бяха причината да се съхрани легендата за Демонската скала.

— Никой не знае кои са те, кого представляват или защо са изрисувани с такъв нечовешки труд на недостъпно място. Любимата на всички теория гласи, че са небесни твари и че усилията на Калидаса били насочени да създаде рай на земята, обитаван от богини. Вероятно се е считал за бог-цар, подобно на фараоните в Египет. Може би дори от тях е заимствувал образа на сфинкса, пазещ подстъпите към двореца му.

Сцената се измести. Появи се далечен изглед на скалата, отразен от малко езерце в подножието й. Водата се разлюля. Контурите на Якагала затрептяха и се разтвориха. Когато вълните стихнаха, се показа отново скалата, този път с корона от стени, бойници и островърхи кули, притиснали се и осеяли цялата повърхност на скалния масив. Човек не можеше да ги разгледа подробно. Гледката оставаше дразнещо извън фокус, подобно на видение от сънищата. Вече никой нямаше да узнае как в действителност бе изглеждал небесният палат на Калидаса, преди да бъде разрушен от стремящите се да изличат името му.

— А тук той живял в продължение на двадесет години и чакал обречен края си. Шпионите му вероятно го предупредили, че Малгара събирал търпеливо армия с помощта на царете на Южен Хиндустан.

Накрая Малгара дошъл. От върха на скалата Калидаса съзрял как завоевателите нахлували от север. Вероятно считал, че бил на недостъпно място, но така и не проверил това.

Напуснал сигурното убежище на огромната си крепост и посрещнал брат си на неутрална земя между двете армии. Всеки би дал много, за да разбере какви приказки са си разменили при тази последна среща. Някои твърдят, че на сбогуване се прегърнали. Може и да е вярно.

След това армиите се срещнали подобно на морски вълни. Калидаса се бил на своя територия, заобиколен от хора, добре познаващи местността. Затова отпървом изглеждало, че той щял да победи. Но тогава се случило нещастие, което предопределило съдбата на нацията.

Големият боен слон на Калидаса с пълно снаряжение и с царските знамена свърнал настрани, за да избегне заблатено място. Войниците помислили, че царят отстъпвал. Моралът им се прекършил. Пръснали се като плява, отвяна при вършитба.

Калидаса бил намерен мъртъв на бойното поле, загинал от собствената си ръка. Малгара станал цар. А Якагала била изоставена на джунглата и не била открита в продължение на хиляда и седемстотин години.