Артър Кларк
Фонтаните на рая (41)

Глава 40. Краят на линията

Нищо чудно, че я наричаха „Транссибирската железопътна магистрала“. Дори при сравнително лесното спускане надолу пътуването от „Междинната станция“ до основата на кулата траеше петдесет часа.

Някой ден щеше да отнема само пет, но това щеше да се случи след около две години, когато релсите бъдеха електрифицирани, а техните магнитни полета — активирани. Превозните средства за инспекция и поддръжка, които се движеха нагоре-надолу по кулата, се задвижваха от старомодни гумени колела, захващащи вътрешната част на водещи жлебове. Дори и ограничената мощност на акумулаторните батерии да позволяваше, не бе безопасно скоростите в системата да достигат повече от петстотин километра в час.

Все пак всички бяха прекалено заети, за да се чувствуват отегчени. Професор Сесуи и тримата му студенти непрекъснато наблюдаваха, проверяваха инструментите си и оползотворяваха всяка минутка преди прехвърлянето им в кулата. Шофьорът на капсулата, неговият помощник-инженер и един стюард съставляваха целия екипаж. Бяха също ангажирани, тъй като това пътуване не бе от обичайните. Основата, намираща се на двадесет и пет хиляди километра под „Междинната станция“ и — само на шест хиляди километра от Земята, не бе посещавана след своето построяване. Досега не бе имало причини да се отива там, защото цял куп монитори не бяха регистрирали повреда. Не че имаше какво да тръгне не както трябва, тъй като основата представляваше най-обикновена херметична камера с кубична форма с дължина на страната петнадесет метра — едно от многото аварийни убежища, разположени на равни интервали по протежение на кулата.

Сесуи бе употребил цялото си немалко влияние, за да вземе под наем тази уникална платформа, която сега пълзеше през йоносферата със скорост два километра на ден към своята среща със Земята. Бе наложил мнението си в ожесточен спор, че неговата апаратура трябваше да бъде монтирана преди предвиждания връх на настоящия максимум на проявление на петна по Слънцето.

Слънчевата активност бе достигнала безпрецедентни нива и младите асистенти на професора често трудно се съсредоточаваха върху работата си с инструментите. Забележителните прояви на сияние отвличаха вниманието им. С часове наред северната и южната полусфери се изпълваха с бавно преместващи се зеленикави завеси и стълбове — красиви и внушаващи страхопочитание, все още бледи призраци на небесните огньове над полюсите. Станаха свидетели на рядко явление — северното сияние напускаше нормалните си граници — само веднъж досега бе нахлуло над екватора.

Сесуи едва накара студентите си на работа с увещанието, че щяха да разполагат с достатъчно време за развлечения по време на дългото изкачване към „Междинната станция“. Все пак не можеше да не се отбележи, че дори самият професор понякога заставаше край прозореца за наблюдения с минути, омагьосан от спектакъла на горящото небе.

Някой бе кръстил проекта му „Експедиция до Земята“, което, що се отнасяше до разстоянието, бе вярно деветдесет и осем процента. Докато капсулата пълзеше бавно по кулата с някакви си петстотин километра в час, приближаването на родната планета отдолу даде да се разбере. Гравитацията се повишаваше плавно от доставящата удоволствие стойност, по-ниска от тази на Луната, почти до близка на земната. За всеки опитен космически пътешественик това бе повече от странно: чувството на някакво земно привличане преди навлизането в атмосферата изглеждаше обръщане на нормалния ред на нещата.

Ако не се вземеха предвид оплакванията от храната, посрещани стоически от претрупания с работа стюард, пътуването минаваше лишено от премеждия. На стотина километра от основата намалиха скоростта наполовина, като удариха леко спирачките. На петдесет километра до целта забавиха хода отново два пъти. Един от студентите отбеляза: „Ще бъде досадно, ако продължим след края на релсите!“.

Шофьорът, който настояваше да бъде наричан „пилот“, отвърна, че такава ситуация била невъзможна, тъй като водещите жлебове, по които капсулата падаше, свършвали на няколко метра преди края на кулата, където започвала сложна буферна система, която се задействувала, в случай че и четирите независими спирачки откажели да сработят.

Всички се съгласиха, че шегата, въпреки че бе прекалено абсурдна, все пак остави горчив вкус в устата.