Артър Кларк
Фонтаните на рая (12)

Глава 11. Мълчаливата принцеса

Когато гостите му напуснаха, Раджасингхе деполяризира течнокристалните стъкла на прозорците на библиотеката и зарея продължително поглед към горичката около вилата си и извисяващите се каменни стени на Якагала. Точно на четвъртия удар на стенния часовник пристигна следобедния му чай и шумът го изведе от унеса.

— Рани, помоли Дравиндра да извади солидните ми обувки, ако не се затруднява. Ще се изкача на скалата.

Рани се престори, че щеше да изпусне подноса от изненада.

— Аийо, Махатхая! — занарежда, обхваната от мнима скръб. — Сигурно сте полудели! Припомнете си какво ви заръча доктор Макферсон!

— Този ирландски шарлатанин все тълкува кардиограмите ми неправилно! Както и да е, скъпа моя, за какво ми остава да живея, след като ти и Дравиндра ме напускате?

Говореше колкото на шега, толкова и сериозно, и след миг се засрами от своето самосъжаление. Рани забеляза и сълзи потекоха от очите й.

Тя се обърна, за да не види той смущението й, и на английски продължи:

— Предложих ви да остана… поне докато Дравиндра изкара една година…

— Зная, но дори не бих могъл и да мечтая за това. Ако университетът в Бъркли не се е променил, откакто го видях за последно, съпругът ти ще има нужда от теб там. — „Не повече от мен, въпреки че по различен начин!“ — добави наум. — И независимо дали ще положиш изпита за научна степен успешно или не, не можеш да започнеш да се вживяваш прекалено рано в ролята на съпруга на президента на колежа!

Рани се усмихна.

— Не съм уверена, че бих избрала с радост такава съдба, като имам предвид някои известни ми примери. — Заговори пак на тейпробейнски. — Вие не говорихте сериозно, нали?

— Сериозен съм. Няма да се изкача до върха, а само до фреските. Минаха пет години, откакто ги посетих за последен път. Ако ги оставя за по-дълго… — Нямаше нужда да продължи изречението.

Рани го изучаваше с поглед известно време и прецени, че всичките й аргументи биха били безплодни.

— Ще съобщя на Дравиндра — каза накрая тя. — И на Йайа — в случай че се наложи да ви пренесат на обратния път.

— Много добре… въпреки че Дравиндра би могъл да се справи добре и сам.

Рани му се усмихна гордо и с доволство. „Тази семейна двойка е най-големия късмет, който извадих от държавната лотария! — помисли той. — Надявам се, че двете години социална служба са били толкова приятни за тях, колкото и за мен!“ През настоящия век личните прислужници бяха най-рядък лукс, позволяван само на хора с изключителни заслуги. Раджасингхе не знаеше за друг, освен себе си, който да разполагаше с трима!

За да запази здравето си, караше електротрициклет със слънчеви батерии в градините на удоволствията. Дравиндра и Йайа се преструваха, че вървят, и твърдяха, че така било по-бързо. Така беше, но само ако минаваха напряко.

Посланикът се изкачваше бавно и спря на няколко пъти, за да поеме дъх. Стигна дългия коридор на Долната галерия, където Огледалната стена минаваше паралелно на скалата.

Наблюдавана от любопитни туристи, млада археоложка от африкански произход търсеше надписи по стената с помощта на мощен прожектор на инфрачервена светлина. На Раджасингхе му се прииска да я предупреди, че шансът й да направи откритие бе практически равен на нула. Пол Сарат бе прекарал двадесет години в изучаване на всеки квадратен милиметър от повърхността, а тритомникът „Стенописите на Якагала“ представляваше монументален научен труд, който не можеше да бъде надминат — най-малко защото не можеше да се роди друг човек, така надарен да разчита архаичните надписи на тейпробейнски език.

Когато Пол започна своята работа тук, и двамата бяха млади. Раджасингхе си спомни как стоеше на същото това място, докато тогавашният заместник-асистент по епиграфика на отдела по археология бе изнамерил почти недешифрируеми знаци на жълтата мазилка и бе превел поемите, адресирани до красивите жени, изрисувани върху скалата по-горе. Дори след векове стиховете все още затрогваха:

„Аз съм Тиса, капитанът на стражата.

Извървях двеста километра, за да зърна красавиците с погледи на сърни,

но те не пророниха дума!

Справедливо ли е?“

 

„Останете тук хиляда години

подобно на заека, който царят на боговете

нарисува върху Луната. Аз съм жрецът Махинда

от вихара на Тупарама.“

Надеждата на божия човек беше се сбъднала! Дамите от скалата бяха оцелели двойно повече време, отколкото духовното лице бе предположило, отвъд и най-смелите му мечти. Но колко малко бе останало от писменото наследство! В част от надписите се споменаваха „петстотин девици със златиста кожа“. Дори ако предположехме, че поетът бе преувеличил значително, ставаше ясно, че не повече от една десета от оригиналните фрески бяха избягнали опустошенията на времето и хорската злоба. Но последните двадесет бяха защитени навеки — красотата им бе увековечена чрез безброй филми, видеоленти и полупроводникови кристали.

Със сигурност бяха надживели един високомерен автор, който беше счел даже за ненужно да упомене името си.

„Заповядах пътя да се разчисти, за да могат пилигримите да гледат красивите девици, застанали на планинския склон.

Аз съм царят“

През годините Раджасингхе, който също носеше царско име и бе безспорен носител на множество царски гени, често бе размишлявал над тези редове. Те демонстрираха блестящо мимолетния характер на властта и безплодността на амбицията. „Аз съм царят.“ Ах, но кой по-точно? Монархът, който някога бе стоял върху тези гранитни плочи — малко поизтрити тогава, преди хиляда и осемстотин години — вероятно бе се отличавал с интелигентност и способности. Но не бе успял да предвиди, че щеше да дойде времето, когато той щеше да изпадне в анонимност, също като своите безизвестни поданици.

Отличителният знак на този поет не можеше да се възстанови. Поне дузина царе биха могли да бъдат автори на тези високопарни стихове. Някои бяха управлявали с години, други — само седмици, и едва неколцина бяха умрели от естествена смърт. Никой никога нямаше да узнае дали царят, сметнал за ненужно да постави името си, бе Махатиса Втори или Бхатикабхайа, или Виджаякумара Трети, или Гаджабахукагамани, или Кандамукхасива, или Могалана Първи, или Китисена, или Сирисамгхабодхи… или някой друг монарх, даже неизвестен в дългата и заплетена история на Тейпробейн.

Служителят, работещ на малкия асансьор, се изненада, като видя известния посетител, и поздрави почтително Раджасингхе. Клетката плавно изкачваше петнадесетметровата височина. Бившият посланик си спомни как веднъж беше пренебрегнал елеватора и бе поел по спиралните стълби, по които Дравиндра и Йайа подскачаха в разцвета на младостта си.

Асансьорът щракна и спря. Той пристъпи на неголямата стоманена платформа, построена до повърхността на скалата. Отдолу и отзад се простираше стометрово празно пространство, но здравата метална мрежа даваше пълна сигурност. Дори и най-заклетият самоубиец не можеше да се измъкне извън клетката, достатъчно голяма, за да побере дузина човека и която бе прилепнала към долната страна на вечната чупка на скалата.

Във вдлъбнатината, приличаща на плитка пещера, се намираха оцелелите от небесния двор на цар Калидаса, защитени от природните стихии. Раджасингхе ги поздрави мълчаливо и потъна в креслото, което му предложи официалният гид.

— Бих желал да бъда оставен сам за десет минути! — помоли тихо. — Йайа, Дравиндра, опитайте се да отпратите туристите!

Придружителите му го погледнаха със съмнение, същото направи и екскурзоводът, в чиито задължения влизаше да не оставя фреските без надзор. Но, както винаги, посланик Раджасингхе имаше свои начини да се налага, без да повишава тон.

— Айю боуан! — поздрави мълчаливите фигури той, когато придружаващите го се отдалечиха. — Извинете, че ви пренебрегнах за толкова дълго!

Изчака учтиво за отговор, но те не му обърнаха повече внимание, отколкото към другите възхитени посетители през последните двадесет столетия. Раджасингхе не се обезкуражи, бе свикнал с тяхното безразличие. Всъщност, то допринасяше за чара им.

— Имам проблем, скъпи мои! — продължи. — Наблюдавали сте как в Тейпробейн нахлуват и си отиват нашественици още от времето на Калидаса. Виждали сте как джунглата приижда като приливна вълна към Якагала, а след това отстъпва пред вола и плуга. Но всъщност нищо не се е изменило съществено от онези години насам. Природата и историята са се проявявали благосклонно към малкия Тейпробейн. Сега е настъпило безвремие…

Но е възможно да дойде краят на вековната тишина! Земята ни може да стане център на света… на много светове. Високата планина на юг, към която се взирате непрестанно, предстои да стане ключ към Вселената. Ако това се сбъдне, така добре познатият и обичан Тейпробейн ще престане да съществува.

Може би самият аз не мога да направя много. Но разполагам с немного власт и мога да помогна или попреча. Все още ме помнят мои влиятелни приятели. Ако пожелая, ще забавя този сън… или кошмар, поне докато аз съм жив. Как да постъпя? Да възпрепятствувам ли или да съдействувам на онзи мъж, независимо какви са неговите истински мотиви?

Обърна се към своята любимка, единствената, която не свеждаше очи, колчем я погледнеше. Всички други девойки бяха вперили взор в далечината или разглеждаха цветята, които държаха в ръце. Но тази бе залюбил още от младини. Погледната от известен ъгъл, изглеждаше, че отвръщаше на погледа му.

— Ах, Каруна! Не е справедливо да ти задавам такива въпроси! Какво би могла да знаеш за истинските светове отвъд небето или за потребността на човечеството да ги достигне? Дори някога и да си била богиня, небесният рай на Калидаса е бил само една илюзия!

Е, добре, колкото и странно да е бъдещето, което предвиждаш, то е неясно за мен! Познаваме се от дълго време — поне според моите човешки стандарти, а не по твоите. Живот и здраве, ще те наблюдавам от моята вила, но не мисля, че ще успея да те видя отблизо отново. Сбогом… и благодаря, моя красавице, за удоволствието, което ми достави през всичките тези години! Предай моите поздрави и на всички, които ще дойдат след мен!

Раджасингхе пренебрегна асансьора и слезе по спиралната стълба. Прощалното настроение бе го напуснало. Струваше му се, че бе изминал малка част от живота си. (И в края на краищата, на седемдесет и две не се чувствуваше толкова стар.) Стори му се, че Дравиндра и Йайа забелязаха пъргавината на походката му, тъй като лицата им светнаха.

Дали животът му на пенсионер бе станал твърде скучен? А може би и той, и Тейпробейн се нуждаеха от свеж полъх, който да отвее паяжините на старото — също както мусонът докарваше обновен живот след месеци на летаргични, покрити с облаци небеса?

Независимо дали Морган щеше да успее или не, начинанието му изгаряше въображението и трогваше душата. Цар Калидаса би му завидял… и би одобрил!