Артър Кларк
Фонтаните на рая (30)

Глава 29. Последни километри

„При усъвършенствуването на технологията се увеличава уязвимостта. Колкото повече човек надделява над природата, толкова по-податлив на изкуствени катастрофи става… Съвременната история ни дава достатъчно доказателства: например потъването на Морския град (през 2127 година), сгромолясването на купола на Тихо (2098 г.), изплъзването на Арабския айсберг от въжетата за теглене (2062 г.) и прегряването на реактора в Тхор (2009 г.). Уверени сме, че листът ще има много по-внушителни попълнения за в бъдеще.

Може би най-ужасяващите перспективи са свързани с психологическите, а не с технологическите фактори. В миналото полудял терорист или снайперист можеше да убие само шепа хора, днес за побъркан инженер не е трудно да ликвидира населението на цял град.

През 2047 година Втората космическа колония «О,Нейл» се размина на косъм с подобно нещастие и това бе добре документирано. Такива случаи поне на теория биха могли да се избягнат посредством проучване, проверка и антиаварийни процедури, въпреки че последните не са ефикасни.

Съществуват особени, но за щастие — редки, събития, когато въпросният индивид е известен в обществото или притежава такива уникални способности, че никой не може да разбере какво прави, докато не стане твърде късно. Опустошенията, предизвикани от подобен зъл гений (като че липсва по-добър термин), могат да обхванат цялата планета, какъвто е бил случаят с Адолф Хитлер (1889 г. — 1945 г.). Удивително много пъти тяхната дейност остава неразкрита, благодарение на конспиративното мълчание на техните съратници.

Класически пример в това отношение дадоха публикуваните наскоро дългоочаквани мемоари на мадам Максин Дювал. Дори и днес някои страни на проблематиката остават не дотам изяснени…“

Дж. К. Голицин

„Цивилизацията и нейните бунтари“

Прага, 2175 година

— Височина: едно, пет, нула. Скорост на сондата: девет, пет. Повтарям — девет, пет. Топлинният щит — изхвърлен аварийно.

Значи космическият апарат бе навлязъл благополучно в атмосферата и беше се отървал от излишната скорост. Но бе прекалено рано за ликуване. Предстоеше да бъдат изминати още сто и петдесет километра по вертикал, а също — и три по хоризонтал, а виещият на все по-висока нота вятър усложняваше обстановката. Въпреки че сондата носеше известно количество гориво, свободата й на маневриране бе твърде ограничена. Ако операторът не улучеше планината от първия път, нямаше да има възможност за втори опит.

— Височина: едно, две, нула. Липсват атмосферни ефекти.

Миниатюрната сонда се спускаше от небето като паяк по копринена стълба. „Надявам се, че хипернишката ще им стигне. Колко вбесяващо ще бъде, ако се свърши само на няколко километра от целта! — помисли Дювал. — Подобни трагедии са се случвали с някои от първите кабели, положени на морското дъно!“

— Височина: осем, нула. Приближаването — по разчет. Сила на опън: едно, нула, пет процента. Слаб полъх на вятър.

И така, най-горният атмосферен слой се оказа турбулентен, въпреки че това се забеляза само от чувствителните инструменти на борда на неголямото превозно средство.

Край пункта за управление монтираха малък телескоп с дистанционно управление и започнаха автоматичното проследяване на все още невидимия спускаем апарат. Морган се насочи нататък и помощникът на Дювал го последва като сянка.

— Виждаш ли нещо особено? — прошепна тихо след секунди от студиото си журналистката.

Морган поклати нетърпеливо глава и продължи да гледа през окуляра.

— Височина: шест, нула. Отклонение наляво. Сила на опън: едно, нула, пет процента… корекция: едно, едно, нула процента.

„В нормите е!“ — помисли Дювал. Но в горния слой на стратосферата започнаха да стават неприятности. Положително, Главният конструктор сега вече следеше с поглед движещия се обект.

— Височина: пет, пет. Започва двусекундна импулсна корекция.

— Готово! — викна Морган. — Видях реактивната струя!

— Височина: пет, нула. Сила на опън: едно, две, пет процента. Трудности при поддържането на курса. Силни пориви на вятъра.

Немислимо бе, че само на някакви си петдесетина километра, оставащи до Земята, малката сонда щеше да приключи своето тридесет и шест хилядикилометрово пътешествие. Но колко самолети и ракети потъваха в траур заради последните няколко метра!

— Височина: четири, пет. Силен помитащ вятър. Отново излизане от курса. Следва трисекунден импулс.

— Загубих я от поглед! — рече с възмущение Морган. — Изпречиха ми се облаци.

— Височина: четири, нула. Ураганен вятър. Силата на опън се увеличи на едно, пет, нула процента. Повтарям: едно, пет, нула процента.

„Лошо!“ Журналистката знаеше, че скъсването ставаше на двеста процента. Само едно по-силно подмятане и експериментът щеше да приключи преждевременно.

— Височина: три, пет. Вятърът се усилва. Едносекунден импулс. Горивният резерв почти свърши. Силата на опън продължава да се увеличава. Стигна едно, седем, нула процента.

„Още тридесет процента и ще бъде превишена якостта на скъсване. Дори тази невероятна нишка ще се прекъсне, като всеки друг материал!“ — помисли Дювал.

— Обхват: три, нула. Завихрянията се увеличават. Силно дрейфуване наляво. Невъзможно е да бъде изчислена корекцията. Движенията стават хаотични.

— Виждам я! — извика Морган. — Проби облаците!

— Обхват: две, пет. Няма достатъчно гориво, за да се върне на правилния курс. Оценка: целта ще бъде пропусната с три километра.

— Няма значение! — викна извън себе си инженерът. — Стоварвай се, където свариш!

— Ще стане скоро. Обхват: две, нула. Силата на вятъра се увеличава. Загуби се стабилизацията. Товарът започна да се върти.

— Натисни спирачките. Ускори разхода на жица!

— Вече е направено — продължи влудяващо спокойният глас.

Ако репортерката не знаеше, че Морган бе наел в космическата станция специалист по трафика, щеше да помисли, че приказваше робот.

— Развиващото устройство — повредено. Товарът се върти с пет оборота за секунда. Жицата вероятно се е заплела. Сила на опън: едно, осем, нула. Едно, девет, нула. Две, нула, нула. Обхват: едно, пет. Опън: две, едно, нула. Две, две, нула. Две, три, нула…

„Няма да успее! — помисли Максин. — Остават само дузина километри, а проклетата жица се е омотала в развиващото устройство…“

— Сила на опън: нула. Повтарям: нула.

Край! Нишката беше се скъсала и вероятно сега се извиваше като змия нагоре към звездите. Без съмнение операторите на „Ашока“ щяха да я пренавият отново. Дювал бе запозната с теорията и знаеше, че задачата бе сложна и щеше да отнеме много време.

А малкият товар щеше да падне някъде долу, всред полята и джунглите на Тейпробейн. Все пак, както бе се изразил Морган, „експериментът бе деветдесет и девет процента успешен“! Следващият път, когато нямаше вятър…

— Ето я! — изкряска някой.

Между два облака-галеона, плуващи в небето, гореше ярка звезда. Изглеждаше като метеор, падащ към Земята посред бял ден. По ирония, сякаш за да се надсмее над създателите си, беше се задействувала автоматично светлинната сигнализация, улесняваща компютърното управление на сондата. Е, можеше да свърши още една полезна работа — щеше да помогне да се определи мястото на катастрофата.

Помощникът на Дювал бавно водеше камерата, така че журналистката да може да наблюдава как ярката дневна звезда отплува покрай планината и изчезна на изток. Приземяването щеше да стане на не по-малко от пет километра.

— Върни камерата към доктор Морган! — изкомандува тя. — Бих искала да поговоря с него.

Възнамеряваше да направи няколко ободрителни забележки, при това — достатъчно високо, за да ги чуе банкерът от Марс. Щеше да изрази своята увереност, че следващия път снижаването щеше да стане напълно успешно. Дювал все още съставяше своята малка утешителна реч, когато изведнъж всичко изхвръкна от ума й…

В бъдеще щеше да възпроизвежда многократно записа на събитията през последвалите тридесет секунди, докато ги научеше наизуст. Но така и нямаше да бъде сигурна дали наистина ги бе разбрала.