Артър Кларк
Фонтаните на рая (28)

Глава 27. Космическата станция „Ашока“

Колко малък бе островът от тази височина! На тридесет и шест хиляди километра отдолу Тейпробейн, възседнал екватора, изглеждаше не по голям от Луната. Цялата му територия представляваше прекалено малка мишена, за да бъде улучена, а стремежът бе да се уцели площ с големина на игрище за тенис.

Дори сега Морган не бе сигурен за своите мотиви. За провеждането на настоящата демонстрация можеше да действува и от орбиталната станция „Кинте“ и да има за цел Килиманджаро или връх Кения. Фактът, че „Кинте“ бе една от най-нестабилните точки по протежение на цялата екваториална орбита и се налагаха непрекъснати корекции на курса, за да остане над Централна Африка, щеше да бъде без значение за няколкодневния експеримент.

За известно време се изкушаваше дали да не използува връх Чимборейзо. Американците дори бяха предложили да изместят станцията „Колумб“ на нужната географска дължина макар и на висока цена. Накрая, въпреки получената подкрепа, изборът му падна на първоначалния обект, Шри Канда.

За щастие на Морган в този век на решения, търсени с помощта на компютър, дори постановление на Световния съд можеше да бъде получено в рамките на няколко седмици. Естествено, вихара протестира. Морган бе изложил аргумента, че кратък научен експеримент, проведен на територия извън земите на храма и който нямаше да причини замърсявания, шум или друга форма на смущаване на обществения ред, не можеше потенциално да представлява нарушение, което да дава право за предявяване на иск за обезщетение. А в случай че му бъдеше попречено, щеше да се постави в опасност цялата му работа дотук, нямаше да получи възможност да провери на практика своите изчисления и проектът, важен за Република Марс, щеше да бъде поставен пред труднопреодолими пречки.

Последният аргумент бе правдоподобен или поне Морган вярваше в това. Явно така счетоха и съдиите — с пет гласа „за“ и два — „против“. Въпреки че последните се считаха за независими, споменаването на заядливия Марс бе хитър ход. Марсианското правителство бе възбудило три тежки съдебни дела и съдебните заседатели бяха може би малко уморени от установяването на прецеденти в интерпланетарното законодателство.

Но инженерът съзнаваше с най-рационалната част на разума си, че действията му не бяха продиктувани единствено от логиката. Не приемаше загубата с примирение. Намираше известно удовлетворение в жеста на неподчинение. Все пак вътрешно отхвърляше тази дребнава мотивация, пакостите, присъщи на ученик, не му подобаваха. В действителност така изграждаше своето самомнение и утвърждаваше още веднъж вярата си в тоталния успех. Не знаеше кога или как, но пред света и упоритите монаси, заврели се в древния храм, щеше да заяви: „Ще се върна!“.

Станцията „Ашока“ на практика контролираше всички съобщения, метеорологията и надзора над околната среда, както и космическия трафик над Индо-Китай. Ако престанеше да съществува, билиони животи щяха да бъдат застрашени от нещастие и ако функционирането му не бъдеше възстановено бързо — и от смърт. Нищо чудно, че „Ашока“ имаше два напълно независими сателита, „Бхаба“ и „Сарабхай“, отстоящи на сто километра. Ако някоя невъобразима катастрофа разрушеше и трите спътника, „Кинте“ и „Имхотеп“, намиращи се на запад, или „Конфуций“ — на изток, можеха да поемат аварийната вахта. От своя опит, изпълнен с несгоди, човечеството бе се научило „да не слага всички яйца в една кошница“!

Бе забранено посещението за туристи, летовници или транзитни пътници на такова разстояние от Земята. Хората вършеха своя бизнес и се развличаха само до няколко хиляди километра от земната повърхност. Високата геостационарна орбита бе оставена на инженери и учени. От последните никой не бе посещавал преди това „Ашока“ с толкова необичайна мисия или с подобна уникална апаратура.

Разковничето на проекта „Паяжинна нишка“ сега плуваше в безтегловност в една от средно големите пристанищни камери и чакаше крайната проверка преди изстрелването. Нямаше нищо, радващо очите. Външният вид дори не намекваше за човекогодините и милионите долари, които бяха хвърлени за разработка.

Матовият, сив конус с дължина четири метра и диаметър на основата два метра изглеждаше сякаш направен от твърд метал. При нужда внимателният оглед разкриваше плътно навита нишка, покриваща цялата повърхност. Наистина, отделно от вътрешната сърцевина и взаимно припокриващите се пластмасови ленти, които отделяха стотици слоеве, конусът бе направен от изтъняваща нишка с обща дължина четиридесет хиляди километра.

Две стари и напълно различни технологии бяха съживени за конструирането на този невпечатляващ сив конус. Преди около триста години подводните телеграфи бяха започнали да използуват кабели, прострени по морското дъно. Заможни люде бяха загубили маса пари, докато бяха изнамерили начин да навият на макара хиляди километри кабел и да го полагат с постоянна скорост от континент до континент, независимо от бурите и другите рискове, които криеше морето.

Само век след това някои от първите примитивни снаряди с дистанционно управление бяха управлявани с тънка жица, развивана непрекъснато по време на полета до целта със скорост няколкостотин километра в час. Морган опитваше да надмине хиляди пъти обсега на тези музейни реликви и петдесет пъти — скоростта им. Той, обаче, имаше някои предимства. Неговите управляеми модели щяха да се движат в идеален вакуум почти през цялото време, с изключение на последните няколкостотин километра, и мишената нямаше да предприеме агресивни действия.

Действуващият управител на проекта „Паяжинна нишка“ привлече вниманието на Морган с леко стеснително покашляне.

— Остава ни все още един незначителен проблем, доктор Морган. Прекалено доверяваме на спускането. Всички предварителни опити и компютърни симулации са удовлетворителни, вие сам се уверихте. Но охраната по безопасността се тревожи за намотаването на нишката наобратно.

Морган примигна бързо. Бе мислил малко по въпроса. Изглеждаше очевидно, че обратното навиване на нишката щеше да бъде тривиално в сравнение с проблема на нейното развиване. Със сигурност се нуждаеха от проста лебедка с електрозадвижване и специално видоизменение, с цел да се справят с такъв фин материал с променлива дебелина. Знаеше, че в Космоса човек не можеше да приема нещо за дадено и че интуицията, особено тази на инженер по сухопътни съоръжения, можеше да стане опасен съветник.

„Нека видим! — помисли. — Когато опитът завърши, ще отрежем края, който е на Земята и от станцията «Ашока» ще започнат да навиват обратно. Разбира се, когато дърпаш единия край на нишка, дълга четиридесет хиляди километра, нищо няма да се промени с часове! Трябва да измине поне половин ден, докато импулсът стигне далечния край и системата започне да се мести като цяло. Така че ако поддържаме усилието… О!“

— Някой е направил изчисления — продължи действуващият управител. — Установил, че когато започнем да навиваме с предвидената скорост, към станцията ще се насочат няколко тона със скорост хиляда километра в час. Ситуацията не им харесва!

— Разбираемо е. Как предлагат да постъпим?

— Да вложим в програмата по-ниска скорост на навиване, при това — с контролиране на въртящия момент. Ако се случи най-лошото, те могат да ни накарат да напуснем станцията аварийно.

— Препрограмирането ще забави ли експеримента?

— Не. Имаме изработен план за извънредни ситуации, според който издигането на нишката ще стане за пет минути, ако се наложи.

— Ще можете ли да я върнете безпроблемно?

— Разбира се.

— Надявам се да сте прав. Тази малък „въдичарски прът“ струва маса пари, а аз искам да го използувам отново.

„Но къде? — запита се Морган и загледа издигащия се бавно полумесец на Земята. — Може би е най-добре проектът да се изпълни на Марс, дори ако това означава няколко години заточение. Щом установката на Монс Павонис заработи нормално, Земята трябва да последва примера! Не се съмнявам, че тогава някак си и последните пречки за осъществяването на проекта тук ще отпаднат!“

Предстоеше да бъде построен мост над бездната под него! Славата на Густав Айфел отпреди три столетия щеше да бъде напълно засенчена!