Артър Кларк
Фонтаните на рая (11)

Глава 10. Най-дългият мост

Пол и Максин бяха неговите най-добри и стари приятели въпреки това досега не се бяха срещали или разговаряли заедно. Нямаше и причини за непосредствено общуване; всъщност едва ли някой извън Тейпробейн бе чул нещо за професор Сарат. Но пък цялата Слънчева система би разпознала незабавно по гласа или лицето Максин Дювал.

Раджасингхе беше седнал пред конзолата на главния компютър във вилата си, а двамината му гости бяха се облегнали удобно в шезлонгите, домъкнати от библиотеката. Всички бяха се вторачили в четвъртия посетител, застанал неподвижно…

Без да се помръдне! Ако случайно тук попаднеше човек от миналото, прескочил някак бариерите на времето, и който не бе запознат с чудесата на електрониката на съвременния век, щеше да прецени след кратък размисъл, че гледаше великолепно изработена восъчна скулптура. По-внимателният оглед, обаче, би разкрил два обезпокояващи факта. Фигурата бе прозрачна в някаква степен и силна светлина свободно проникваше през нея. Освен това краката й се размазваха извън фокус на няколко сантиметра над килима на пода.

— Познавате ли тази личност? — попита Раджасингхе.

— Никога не съм го виждал! — отзова се на мига Сарат. — Но дано да е важна клечка, тъй като се довлякох чак от Махарамба. Тъкмо щяхме да отворим култова камера…

— А пък на мен ми се наложи да изоставя своя тримаран малко преди старта на състезателната гонка на езерото Саладин! — възкликна Дювал. Чудесният й контраалтов глас едва сдържаше доза раздразнителност, достатъчна, за да постави някой по-малко дебелокож от професор Сарат на мястото му. — А аз го познавам, разбира се! Дали пък не е замислил да построи мост между Тейпробейн и Хиндустан?

Раджасингхе се позасмя.

— Не. От два века ползуваме достатъчно здраво направено шосе. Съжалявам, че ви накарах да се разкарате чак дотук! Въпреки че ти, Максин, от двадесет години все ми обещаваше, че си щяла да наминеш!

— Вярно наистина! — Тя въздъхна. — Но ми се налага да прекарвам толкова много време в своето студио, че понякога забравям, че отвън има цял един действителен свят, в който живеят пет хиляди скъпи другари и петдесет милиона интимни приятели!

— Към коя категория причисляваш доктор Морган?

— Срещали сме се… може би три или четири пъти. Взех от него специално интервю веднага след пускането в експлоатация на „Гибралтарския мост“. Впечатляваща личност!

„Щом иде от устата на Максин Дювал, то наистина е точно!“ — помисли Раджасингхе. Защото повече от три десетилетия тя бе може би най-уважаваната от упражняващите тази изнурителна професия и бе получила всички отличия, които можеха да се заслужат. Наградата „Пулицер“, трофея на „Глоубал Таймз“, отличието на „Дейвид Сноу“ — това бе само върхът на айсберга. А съвсем наскоро бе се завърнала на активна работа след две години прекарани на служба като хоноруван професор по електронна журналистика в Колумбийския университет.

Бе улегнала, но остана все така енергична. Вече не се проявяваше като невъздържана шовинистка и не ръсеше фрази, подобни на: „Тъй като жените са по-добри да раждат деца, то, логично, природата е дала на мъжете някакъв друг талант като компенсация. Но засега не се сещам какъв е той!“ Въпреки това съвсем наскоро бе хвърлила в смут злочест председател на експертно жури с публичната забележка: „Аз съм новинарка, по дяволите, а не — «новинар»!“

Що се касаеше за нейната женственост, то никога не бе имало някакви съмнения. Бе се женила четири пъти, а изборът й на заместници в службата бе знаменит. Независимо от техния пол, те биваха винаги млади и атлетични, за да могат да се придвижват бързо въпреки бремето от двадесетина килограма комуникационна екипировка. Отличаваха се неизменно с мъжественост и красота. Разпространена бе шегата, че „Всичките й заместници бяха също и овни“. Хуморът бе напълно незлобив, тъй като дори и най-заклетите й съперници я обичаха не по-малко, отколкото й завиждаха.

— Съжалявам за пропуснатото състезание — рече с въздишка Раджасингхе, — но забелязах, че „Марлин Трети“ победи с лекота в твое отсъствие. Надявам се, обаче, че и двамата ще оцените настоящия разговор като по-важен… Но нека оставим Морган да говори сам за себе си…

При тези думи той натисна бутона „Пауза“ на прожектора и замръзналата статуя в миг се оживи.

— Името ми е Ваневар Морган. Аз съм Главен инженер в „Сухопътния отдел“ на фирмата „Теран Констракшън Корпорейшън“. Последният ми реализиран проект е „Гибралтарския мост“. Сега бих искал да ви разкажа за несравнимо по-амбициозна идея.

Раджасингхе се огледа. Както и очакваше, Морган бе приковал всеобщото им внимание.

Облегна се назад на стола и зачака разкриването на добре познатия, но все още невероятен проспект. „Чудно! — помисли си. — Как бързо човек приема диктата на малкия екран и не забелязва дори значителни грешки, дължащи се на копчетата за управление «Наклон» и «Ниво». Дори фактът, че Морган «се движи», докато всъщност изображението виси на място, а също и напълно невярната перспектива на външните сцени не успяват да развалят възприятието за реалност!“

— Космическата ера е на възраст вече двеста години. Поне през половината от това време нашата цивилизация е била напълно зависима от спътниците, които и в момента са на орбита около Земята.

Глобалните комуникации, предсказването на времето и неговото управление, ресурсите на суша и под вода, банковите, пощенските и информационните услуги… Ако нещо се случи на космическите системи за връзка, целият свят ще потъне обратно в ерата на мрака. Тогава ще настъпи хаос и болестите и гладът ще унищожат голяма част от човешката раса.

Нека погледнем извън пределите на Земята. Сега разполагаме с напълно самостоятелни колонии на Марс, Меркурий и Луната. Добиваме от рудниците на астероидите неизчислимо богатство. Стоим пред прага на истинска междупланетна търговска система. Въпреки че тези достижения ни отнеха малко повече време, отколкото оптимистите предсказваха, то сега е вече очевидно, че овладяването на въздуха бе само скромен увод към завладяването на Космоса.

Но днес ние сме изправени пред фундаментален проблем, пред пречка, която възпрепятствува нашия бъдещ прогрес. Независимо че поколенията специалисти направиха ракетите най-надеждния способ за придвижване, измислен някога от хората…

— А взел ли е предвид велосипедите? — промърмори Сарат.

— …космическите кораби са все още отчайващо неефикасни. Дори по-лошо! Влиянието им върху околната среда придоби застрашителни размери. Въпреки всички опити за контрол на коридорите за излитане и кацане, шумът в близост до земната повърхност обезпокоява милиони хора. Отпадните продукти, изхвърляни в най-горния атмосферен слой дадоха тласък на промени на климата, които биха могли да доведат до сериозни последици. Всички помним кризата, предизвикана от епидемията на рак на кожата, предизвикан от ултравиолетовите лъчи на Слънцето, проникнали през разрушения озонов слой, както и астрономическата сума на химикалите, употребени за възстановяването на озоносферата.

Въпреки всичко човечеството предвижда увеличение на космическия трафик до края на века, а теглото на товарите, изведени от Земята на орбита, ще се увеличат един и половина пъти! Това не би могло да се постигне без да платим непомерно висока цена за нашия начин на живот, а може би — и за съществуванието ни като биологичен вид. Проблемът не касае инженерите, създаващи ракетите. Космическите кораби вече са достигнали абсолютните граници на техническо съвършенство, ограничени от законите на физиката.

Каква е алтернативата? Цели векове човекът е мечтал да открие антигравитацията или някакъв „космически двигател“. Досега не е открито и най-малкото основание, че това би било възможно. Днес вярваме, че това могат да бъдат само фантазии.

През века, когато бе изстрелян първият спътник, един смел инженер, руснак, изобретил система, която би направила ракетите излишни! Изминали години преди някой да вземе на сериозно Юри Арцютанов. А цели две столетия бяха необходими, за да може технологията да напредне дотолкова, че идеята му да стане осъществима.

Всеки път, когато възпроизвеждаше записа, на Раджасингхе му се струваше, че в този момент Морган наистина оживяваше. Лесно разбираемо бе защо: сега бе на своя „територия“ и не зависеше от информацията на експерт от друга област. И въпреки всички свои страхове и резервираност, домакинът не можеше да не сподели част от ентусиазма му. Все пак проявяваше качество, което все по-рядко нахлуваше в живота му.

— Излезте пред вратата през някоя ясна нощ — продължаваше Морган — и ще видите едно обичайно чудо на нашия век: звездите никога не залязват и не изгряват, а са фиксирани неподвижно в небето! Ние, нашите родители, а също и техните родители дълго време приемахме като нещо естествено базирането на космически спътници и станции на синхронна орбита, които се движат над екватора със същата скорост, с която се върти Земята и поради тази причина висят завинаги над една и съща точка от земната повърхност.

Арцютанов си задал по детски елементарен въпрос с прозорливостта на истински гений. Човек със среден интелект никога не би могъл да се досети… или поне веднага би забравил идеята поради нейната абсурдност.

Ако законите на небесната механика позволяват на даден предмет да стои на геостационарна орбита, не е ли възможно да се проточи кабел от него до повърхността на Земята и по тоя начин да се осъществи елеватор, свързващ Земята и Космоса?

В теоретичната постановка няма грешка, но практическите проблеми са неизброими. Предварителните изчисления показват, че не съществуват материали с достатъчна за целта якост на опън. И най-благородната стоманена нишка би се скъсала от собственото си тегло много преди да се проточи между Земята и синхронната орбита, отстояща на тридесет и шест хиляди километра.

Дори и най-добрите стомани, известни на науката, са далече от теоретичната граница на нужната якост. Поради това в лаборатории бяха проведени опити да се създадат нови, по-добри материали с нужната микроструктура. Ако можеха да бъдат създадени подобни в големи количества, мечтата на Арцютанов щеше да се превърне в действителност, а икономиката на космическия транспорт щеше коренно да измени своя облик.

Още преди края на двадесетия век от научните лаборатории започнаха да идват съобщения за създаването на вещества, притежаващи суперякостни свойства — хипернишки. Но те бяха извънредно скъпи и цената им надхвърляше на порядъци теглото им в злато. От друга страна милиони тонове биха били нужни, за да се построи система, способна да поеме целия космически трафик от Земята. Ето как мечтата си остана несбъдната… поне допреди няколко месеца.

Сега нашите фабрики, разположени в далечния Космос, могат да произведат практически неограничено количество хипернишки. Най-после можем да построим космически асансьор… или орбитална кула, както е моето предпочитание. В известен смисъл това наистина е кула, която се издига през атмосферата нагоре и нагоре…

Образът на Морган избледня като внезапно пропъден призрак. Мястото му зае Земята, не по-голяма от футболна топка и с бавен цикъл на въртене. Бляскава звезда означи мястото на сателита на синхронна орбита — на ръка разстояние от земната повърхност и висяща неотклонно над една и съща точка на екватора.

От звездата започнаха да се удължават два тънки светли лъча — единият пряко към Земята, а другият — в обратна посока, към Космоса.

— Когато човек строи мост — продължи гласът на Морган, без да се вижда неговата фигура, — започва от краищата, които се срещат в средата. С орбиталната кула нещата стоят точно наобратното. „Строи се“ едновременно нагоре и надолу спрямо сателита на геосинхронна орбита, като се следва прецизна компютърна програма. Същността на идеята е центърът на тежестта на цялата система да бъде винаги балансиран в точката на спътника. В случай на отклонение орбитата ще се измени и системата ще започне бавен дрейф около Земята.

Лъчът, спускащ се надолу, стигна екватора. В този момент удължението в противоположната посока също престана.

— Общата височина трябва да достигне поне четиридесет хиляди километра, а най-ниската — около сто. Минаването през долния атмосферен слой може да се окаже най-критичната част от проекта, тъй като там кулата би могла да бъде подложена на въздействието на ураганни ветрове. Но стабилността ще се възстанови, щом бъде извършено закотвяне към земната повърхност.

И тогава за пръв път в историята на човечеството ще разполагаме със „стълба“, водеща чак до небето, с „мост“ към звездите! Простата елеваторна система, задвижвана от евтино електричество, ще замести шумните и скъпи ракети, които чак тогава ще започнат да се използуват по предназначение — за транспортни полети в дълбокия Космос. Ето един от възможните проекти на орбиталната кула.

Изображението на въртящата се Земя изчезна, когато камерата се спусна към кулата и премина през стените й, за да разкрие техническите съоръжения в нея.

— Виждате, че се състои от четири идентични тръби — две за трафика нагоре и две — за надолу. Считайте ги за учетворено вертикално метро или за железопътни линии, свързващи Земята със синхронната орбита.

По тръбопроводите в двете посоки ще се движат пътници, товари и керосин. Електроцентрали на течно гориво ще осигуряват цялата необходима енергия, като се има предвид, че деветдесет процента от нея ще се самовъзстановява. Разходите за изкачването на един пътник ще бъдат само няколко долара. Когато капсулите падат отново към Земята, техните мотори ще действуват като магнитни спирачки, произвеждащи електричество. За разлика от приземяващия се космически кораб те няма да пилеят мощност, като нагряват излишно атмосферата, преодолявайки свръхзвуковата бариера, а ще рекуперират енергия. Може да се каже, че влаковете, движещи се надолу, ще задвижват тези нагоре. Дори и най-песимистично погледнато, космическият асансьор би бил стотици пъти по-ефективен от всяка ракета.

На практика няма ограничения за трафика, който би могъл да премине, тъй като към основните тръби могат да се поставят допълнителни. Дори ако дойде ден, когато започнат да пътуват милиони хора на ден, орбиталната кула би могла да се справи. Във всеки случай метрото на всеки голям град прави ежедневно същото…

Раджасингхе натисна бутон и Морган замлъкна.

— Останалата част е повече техническа. По нататък обяснява как кулата може да се използува като своеобразна космическа прашка и да изпраща по инерция товари до Луната и останалите планети без никакви ракети. Мисля видяхте достатъчно, за да схванете основната идея.

— Разсъдъкът ми е порядъчно стреснат! — призна си Сарат. — В името на всичко на земята… или на издигащото се към Космоса — какво общо има всичко това с мен? Или да речем — с теб?

— Като му дойде времето, ще ти кажа! А ти, Максин, имаш ли някакви коментари?

— Може би вече съм ти простила. Вероятно чухме историята на десетилетието… или на века. Но защо бързаме толкоз… да не споменаваме за тайнствеността?

— Доста неща не разбирам и вие можете да ми помогнете. Предполагам, че Морган води битка на няколко фронта. Той е планирал съобщение в близко бъдеще, но все още не иска да започне, преди да е сигурен на какво или кого може да се опре. Даде ми настоящия холографски запис, при условие че няма да получи масово разпространение. По тази причина ви поканих тук.

— Уведомен ли е предварително за настоящата среща?

— Да, разбира се. В действителност дори много се зарадва, когато му предложих да говоря с теб, Максин. Повидимому ти вярва и би желал да те привлече като съюзник. Що се отнася до теб, Пол, уверих го, че можеш да пазиш тайна поне една седмица, без да получиш апоплектичен удар!

— Но само ако имам много добри основания за това!

— Просветна ми! — възкликна Дювал. — Няколко неща бяха неясни за мен и сега започнах да разбирам. Всъщност, предложеният проект е космически, а Морган е Главен инженер на „Сухопътния отдел“!

— Какво следва от това?

— И още питаш, Йохан! Помисли за бюрократичните ежби, които ще настанат, когато конструкторите на ракети от аерокосмическата промишленост се запознаят с предложението! Империи с бюджет билиони долари ще се разклатят — само като начало! Ако Морган не е много внимателен, ще му кажат: „Много ти благодарим… сега ние ще поемем ръководството! Радваме се, че се запознахме!“

— Оценявам тази опасност, но той има нелоши основания. В края на краищата орбиталната кула е сграда, а не превозно средство.

— Не, но само докато адвокатите не се заемат със случая. След това нещата ще се обърнат. Май няма други сгради, чиито покриви се движат със скорост десет километра в секунда спрямо основата!

— Изказа отличен аргумент. Между впрочем, когато у мен се появиха признаци на главозамайване само при споменаването на идеята за кула, издигаща се почти до Луната, Морган ме успокои с думите: „Тогава мисли за системата не като за кула, издигаща се нагоре, а като за мост, изнасящ се напред!“ Все още опитвам, но без чувствителен успех!

— О! — извика внезапно Дювал. — Ето още едно късче от картината на пъзела! Мостът!

— Какво искаш да кажеш?

— Знаете ли, че председателят на „Теран Констракшън“, онова надуто магаре сенаторът Колинз, изрази желание „Гибралтарския мост“ да носи неговото име?

— Не! Това обяснява някои неща. Харесвам твърде много Колинз. Няколко пъти се срещнахме и го намерих за приятен и доста находчив. На времето не беше ли известен с някои пионерни геотермични проекти?

— Това бе преди хиляди години! Освен това ти не си заплашвал с нищо репутацията му. Могъл е да си позволи да се държи мило с теб.

— Как е бил спасен „Мостът“ от незавидната си съдба?

— Висшият инженерен състав на „Теран Корпорейшън“ вдигнал малка дворцова революция. Морган, разбира се, не бил замесен.

— Значи затова крие намеренията си! Започвам да му се възхищавам все повече и повече! Но сега се е натъкнал на пречка, която е в неведение как да преодолее. Открил я е само преди няколко дена и тя е спряла всичките му бъдещи планове.

— Позволи ми да отгатна! — помоли Дювал. — Такава практика ми помага да поддържам способностите си на ниво. Разбирам защо е дошъл тук. Единият край на елеватора трябва да бъде на екватора, в противен случай би се нарушило условието за вертикалното му разположение и кулата би изглеждала като оная в Пиза, само че преди да се прекатури!

— Все още не схващам… — Професор Сарат размаха безпомощно ръце нагоре-надолу. — Но, да, разбира се!… — Гласът му отекна в стаята и замря.

— На тази географска ширина повечето площ е покрита от вода, нали така? — продължи Дювал — В случая съществуват само ограничен брой точки на екватора, подходящи за такъв сорт космодрум. Очевидно Тейпробейн е едно точно такова място. Въпреки че лично аз не виждам защо би имало някакви преимущества пред Африка или Южна Америка. Морган дали изпълнява всеки загубен бас?

— Както винаги, моя скъпа Максин, твоите способности за дедукция са феноменални! Стъпила си на вярна следа, но няма да стигнеш доникъде. Морган надмина себе си, за да ми обясни проблема, но аз дори не се престорих, че разбрах всички технически подробности.

— Както и да е, оказва се, че Африка и Южна Америка не са подходящи за космическия асансьор. Вероятно това би могло да се дължи на някакви нестабилни точки в земното гравитационно поле. Остава само Тейпробейн. Ето как ти, Пол, влизаш в сметките!

— Мамада? — викна Сарат, като във възмущението си и от учудване премина на тейпробейнски.

— Да, точно така. Морган е установил с голяма досада, че единствената площадка на Земята, подходяща за космодрум е вече ангажирана… нека така да се изразя за по-благозвучно. И иска моя съвет как да прогони твоя добър приятел.

Сега Дювал се удиви на свой ред.

— Кого имаш предвид? — попита тя.

Сарат не забави отговора.

— Преподобният Анандатиса Бодхидхарма Маханайаке Тхеро, енорийски свещеник в храма на планината Шри Канда! — произнесе напевно сякаш пееше молитва. — Значи ето каква била работата!

Настъпи мълчание. След това лицето на Пол Сарат, заслужил професор по археология в Университета в Тейпробейн, грейна дяволито.

— Винаги съм желал да опитам какво би се случило, ако неудържима сила се сблъскаше с непоклатим предмет! — рече замечтано.