Артър Кларк
Фонтаните на рая (56)

Глава 55. Твърдо скачване

Рекордът на строежа за един ден бе тридесет километра при сглобяването на тънката и лека част на кулата. Сега, когато най-масивната порция — самия корен на конструкцията бе пред завършване в орбита, скоростта бе спаднала до два километра. Бе достатъчно бързо. Това даваше на Морган време да провери свързването на адаптера и да изрепетира наум своите прецизни действия, които трябваше да извърши между потвърждаването на изпълнението на твърдото стиковане и отпускането на спирачките на паяка. Ако спирачната система останеше включена малко по-дълго, щеше да се получи неравностойно състезание по сила между капсулата и движещите се мегатони на кулата.

Петнадесетте минути изминаха бавно, но спокойно. Морган се надяваше, че бе успял да умири КОРА. Към края на изпитанията събитията, изглежда, се развиваха с главоломна бързина. Последното усилие му изглеждаше като катастрофа в механична преса, тъй като твърдият покрив на небето започна да се спуска върху му. Само след секунда основата на кулата достигна на метри от него. Миг по-късно той почувствува и чу сблъсъка на скачващия механизъм.

Много животи зависеха от умението и точността, с която инженери и механици бяха свършили своята работа преди години. Ако съединението не се вместеше в зададените толеранси, ако захващащият механизъм не сработеше правилно, ако херметичната сглобка не бе въздухонепроницаема… Морган се опита да интерпретира бъркотията от звуци, които блъскаха в ухото му, но се оказа недостатъчно подготвен, за да разшифрова съобщенията им.

Накрая, като сигнал за победа, на индикаторното табло светна надписът „Скачването е завършено“. Трябваше да изминат десет секунди, докато телескопичните елементи последваха движението на напредващата кула. Пилотът изчака само пет, преди да отпусне предпазливо спирачките.

Бе се приготвил да ги натисне отново мигновено, в случай че паякът започнеше да пада, но сензорите не бяха излъгали: кулата и капсулата сега бяха свързани неразривно помежду си. Морган трябваше да изкачи само няколко стъпала на стълбата и щеше да достигне целта си.

Съобщи за успеха си на ликуващите слушатели от Земята и „Междинната станция“ и приседна за миг да поеме дъх. Странно — това бе второто му посещение на същото място, но той си спомняше малко за първото, направено преди години на тридесет и шест хиляди километра по-високо. Бе присъствувал на, да го наречем по липса на по-добър израз, „полагането на фундамента“. В „Основата“ бе се провело малко тържество и бяха вдигнали безчет тостове в безтегловност. Тази секция на кулата не бе построена първа, но щеше да докосне Земята най-напред след дългото си спускане от орбита. На времето бе импровизирана кратка церемония и Морган сега си спомни, че дори дългогодишният му враг, сенатор Колинз, бе го удостоил с присъствието си и даже му бе пожелал успех с язвителна макар и добронамерена реч. Сега имаше по-добър случай за празнуване…

Ваневар вече чуваше слабото приветствено барабанене с пръсти от вътрешната страна на въздушния шлюз. Разкопча предпазния колан, изкатери се непохватно на седалката и се заизкачва по стълбата. Люкът над главата му най-напред се запъна сякаш природните стихии, опълчили се срещу му, се изпречиха немощно за последно. Въздухът изсъска кратко и въздушното налягане се изравни. Кръглият капак се отвори бързо надолу и нетърпеливи ръце му помогнаха да влезе в кулата. Морган пое първата глътка от зловонния въздух и се почуди как някой бе могъл да оцелее. Почувствува увереност, че ако бе прекъснал мисията си, вторият опит щеше да се окаже прекалено закъснял.

Голата, съвсем празна камера бе осветена само от флуоресциращи панели, които търпеливо улавяха и след това излъчваха слънчевата светлина в продължение на повече от десетилетие в очакване на спешен случай като настоящия. Слабото осветление разкри сцена, която можеше да се случи само по време на война. Сякаш бездомни разчорлени бегълци от разрушен град бяха намерили подслон в противобомбено убежище с малкото лични вещи, които бяха успели да спасят.

Но не много подобни бежанци биха носили кутии с надписи от рода на „Йонен прожектор, произведено от корпорация «Лунар хотел», собственост на Федерална Република Марс“ или вездесъщото „(Не) може да се съхранява във вакуум“. Нямаше весели лица. Дори тези, които лежаха неподвижно, за да пестят кислород, едвам се усмихнаха и махнаха сковано с ръка. Морган отвърна на поздрава им и краката му се подкосиха, а пред очите му причерня.

През живота си не бе припадал и когато силната студена струя кислород го свести, първата му емоция бе остро смущение. Погледът му бавно се фокусира и той видя маскирани сенки да кръжат около него. За момент се почуди дали не се намираше в болница, след това мозъкът и зрението му станаха нормални. Докато бе бил в безсъзнание, ценният му товар явно бе разопакован.

Маските представляваха молекулярни сита. Ако човек ги носеше около устата и носа, те спираха въглеродния двуокис и позволяваха преминаването само на кислорода. Прости по устройство, но технологически твърде сложни, те позволяваха оцеляването в атмосфера, в която в друг случай би настъпило незабавно задушаване. Дишането през тях малко се затрудняваше, но в природата нищо не се постигаше без компромис, а в случая се плащаше малка цена за спасяването на човешки живот.

Морган се вдигна на крака неуверено, но без чужда подкрепа. Представи на спасените от него мъже и жени макар и със закъснение. Тревожеше го само една мисъл: докато бе в безсъзнание, дали КОРА не бе произнесла някоя от нейните програмирани речи? Не искаше да го повдига на въпрос, но продължаваше да се чуди…

— От името на всички нас искам да ви благодаря за постъпката! — обърна се към него професор Сесуи с непохватността на човек, който рядко проявяваше вежливост към когото и да било. — Дължим ви живота си!

Всеки логически или задушевен отговор би носил белега на фалшива скромност, затова Морган, под предлог, че си оправяше маската, измърмори нещо неразбираемо.

Тъкмо щеше да започне да проверява дали цялата екипировка бе разтоварена, когато Сесуи доста разгорещено добави:

— Съжалявам, че нямаме възможност да ви предоставим стол! Това е най-доброто, което можем да ви предложим! — Посочи няколко кутии от инструменти, нахвърляни една върху друга. — Наистина не трябва да се напрягате!

Фразата звучеше познато, значи КОРА бе проговорила! Получи се неловка пауза, по време на която Морган осъзна този факт и другите мълчаливо признаха, че знаеха, а той показа,че знаеше, че те знаеха — всичко това без нито една произнесена дума, както подобно в психологически безкраен регрес, който се случваше, когато група хора погребваха дълбоко в себе си тайна, която никога нямаше да излезе на бял свят.

Той пое дълбоко дъх. Учудващо бе колко бързо човек привикваше към молекулярната маска. Приседна на предложеното място. „Няма да припадна пак — каза си с мрачна решителност. — Трябва да предоставя провизиите и да се махна по възможност по-скоро, преди КОРА да се е обадила пак.“

— Тази кутия със запълващо вещество ще ви свърши работа за изолиране на утечката. — Посочи към най-малкия от контейнерите, които бе донесъл. — Напръскайте спрея около уплътнителите край въздушния шлюз. Втвърдява се за секунди.

Използувайте кислорода само при крайна необходимост. Например — когато трябва да поспите. Донесъл съм на всеки по една маска, непропускаща въглероден двуокис; има и няколко резервни.

Ето вода и храна за три дни. Разполагате с предостатъчно. Транспортьорът от станцията „10 К“ трябва да пристигне тук утре. Що се отнася до аптечката — надявам се, че няма да се нуждаете изобщо от нея.

Замълча, за да поеме дъх. Не бе лесно да приказва с филтър против въглеродния двуокис и той усети увеличаваща се нужда да съхрани силите си. Хората на Сесуи сега можеха да се погрижат сами за себе си, а на него му предстоеше да свърши още нещо и то — колкото по-бързо, толкова по-добре.

Морган се обърна към Чанг и тихо каза7

— Моля, помогнете ми да облека пак флексискафандъра. Искам да инспектирам релсите.

— Но вашият скафандър е само за тридесетминутен престой в Космоса!

— Ще ми бъдат необходими само десет, най-много — петнадесет минути.

— Доктор Морган, аз съм оператор с квалификация на космонавт, а вие не сте. На никого не е позволено да излиза със скафандър за тридесетминутен престой без резервен кислороден цилиндър или придружител. Изключая извънредните случаи, разбира се.

Морган се усмихна уморено. Чанг бе прав. Не съществуваше извинението за непосредствена опасност. Но случаят бе спешен според преценката му на Главен инженер.

— Искам да оценя повредите — възрази. — Ще разгледам релсите. Ще бъде жалко, ако екипът от „10 К“ не успее да ви достигне, само защото не са били предупредени за съществуваща пречка. — „Тази клюкарка КОРА какви ли им ги е надрънкала, докато бях в безсъзнание?“

Чанг не изглеждаше щастлив. Последва го мълчаливо в посока на северния въздушен шлюз.

Точно преди да затвори шлема инженерът го попита:

— Срещате ли проблеми с професора?

— Мисля, че въглеродният двуокис позабави реакциите му. — Поклати отрицателно глава. — Но ако започне пак да буйствува… е, имаме надмощие — шестима срещу един сме. Въпреки че едва ли би могло да се разчита на неговите студенти. Някои от тях са не по-малко луди от самия него. Погледни онова момиче, което пише в ъгъла! Убедена е, че Слънцето изгасвало или се взривявало… не разбрах точно какво — и иска да предупреди света преди смъртта си! Каква е ползата? Бих предпочел да не зная!

Ваневар не можа да сдържи усмивката си, но усети със сърцето си, че студентите на професор Сесуи бяха съвсем нормални. Ексцентрични — може би, а също — и със блестящи умове. Едва ли биха могли да работят със своя знаменит учител по друг начин. Някой ден Главният инженер щеше да научи повече за мъжете и жените, които бе спасил. Но трябваше да почака, докато всички се върнеха на Земята — всеки по своя път.

— Ще се разходя за кратко около кулата. — Морган промени рязко темата. — Ще опиша всички повреди, а вие ще ги докладвате на „Междинната станция“. Няма да ми отнеме повече от десет минути. А ако все пак това се случи — не се опитвайте да ме върнете обратно!

Отговорът на Чанг бе практичен и кратък. Затвори вътрешната врата на въздушния шлюз и попита:

— Как по дяволите бих могъл?