Артър Кларк
Фонтаните на рая (32)

Глава 31. Голямото преселение

— Какво се случи? — попита шейх Абдулах.

„На този въпрос никога не ще мога да намеря отговора!“ — каза си Морган, но възкликна:

— Планината е наша, господин президент! Монасите започнаха да напускат! Не е за вярване! Как би могла легенда отпреди две хиляди години… — Поклати глава все още замаян и изумен.

— Ако достатъчно много хора вярват в едно предание, то се сбъдва!

— Предполагам! Но има и друго. Цялата верига от събития изглежда невероятна!

— Рисковано е да се употребява тази дума! Нека ти разкажа една малка историйка. Скъп приятел, голям учен, сега покойник, имаше навика да ме дразни, като казваше, че „щом политиката е изкуство на вероятностите, то тя е привлекателна само за второстепенните умове!“ Според него първостепенните се интересували само от невъзможното. Знаеш ли какво му отговорих?

— Не? — смутолеви учтиво и предразполагащо Морган.

— „Щастие е, че има толкова много от нас… тъй като все някой трябва да управлява света…“ Както и да е, ако се е случило невероятното, то ти трябва да го приемеш с благодарност.

„Приемам го… — помисли Морган — неохотно! Странно е устроена Вселената! Няколко мъртви пеперудки могат да балансират един билион тона товар!“

А и ролята на преподобния Паракарма стана ирония на съдбата. Сигурно сега се чувствуваше като пионка в ръцете на зъл бог. Висшият администратор от „Службата по мусоните“ се разкая горчиво. Главният конструктор бе приел извиненията му с необичайно снизхождение. Досещаше се, че подчиненият му, брилянтният доктор Чоам Голдберг бе революционизирал микрометеорологията. Никой нямаше понятие от заниманията му, но стана известно, че той бе получил един вид нервен припадък, докато провеждал експериментите си. „Никога няма да се повтори…“ Морган бе изразил своите най-искрени надежди за скорошното му оздравяване, въпреки че бе запазил в достатъчна степен бюрократичния си инстинкт, за да намекне, че очакваше да получи допълнителни разяснения в бъдеще по установения ред. Служителят си отиде след безбройни благодарности, несъмнено потресен от смайващото великодушие на Морган.

— Интересувам се само от любопитство — накъде заминават монасите? — попита шейхът. — Бих им предложил своето гостоприемство тук. Нашата култура винаги е проявявала търпимост към чуждите религии.

— Не зная, а посланик Раджасингхе — също. Попитах го, но той каза, че те нямат проблеми. Орден, който е живял пестеливо в продължение на три хиляди години, не е съвсем без средства.

— Х-м-м. Може би бихме могли да използуваме част от тяхното богатство. Този твой малък проект набъбва финансово всеки път, когато ми идваш на посещение!

— Не е съвсем така, господин президент! Последната оценка включваше чисто счетоводни цифри, отнасящи се до строеж в условията на далечния Космос. Но сега „Народни Марс“ се съгласи да започне да дава пари. Ще уловят астероид, съставен от въглищен прах и ще го съпроводят до земната орбита. Натрупали са значителен опит в такъв сорт операции и така ще решат един от главните ни проблеми.

— Ами откъде ще вземат материал за тяхната собствена кула?

— На Деймос има неограничени количества въглерод — точно на нужното им място. От „Народни“ вече са започнали търсене на най-подходящите минни площадки, въпреки че на практика действителният добив ще се извърши не на тяхната луна.

— Смея да попитам: защо?

— Причината е естественото центростремително ускорение. Дори на Деймос то е няколко сантиметра за секунда на квадрат. Хипернишката може да се произвежда изключително само при пълна липса на гравитация. В противен случай не може да се гарантира идеалната кристална структура, подредена на много голяма дължина!

— Благодаря ти, Ван. Безопасно ли е да запитам поради какви причини си променил първоначалния основен дизайн? Повече ми харесваше макета с четири тръбопровода: два, водещи нагоре, и два — надолу. Праволинейната метросистема бе разбираема за мен… дори ако трябваше да си я представя издигната на деветдесет градуса.

Не за пръв път, а несъмнено — не и за последен, Морган се удиви на свежата памет на старика и на начина, по който се мъчеше да схване техническите подробности. Човек никога не можеше да счете за даденост отношенията си с него. Въпреки че понякога въпросите му се подбуждаха от чисто любопитство — често до степен на палавата любознателност на човек с непоклатимо достойнство — той никога не подценяваше дори най-незначителното.

— Опасявам се, че първоначалните ни идеи бяха твърде „земни“. Приличахме на изобретателя на първата лека кола, чийто дизайн неизбежно наподобявал теглена от коне карета…

Сега нашият проект представлява куха кула с квадратно сечение с по една пътека-релса от всяка страна. Представете си ги като четири вертикални железопътни линии. Ширината на кулата е четиридесет метра на орбиталното ниво, но надолу конструкцията изтънява и страната на квадрата достига двадесет метра на площадката, разположена на Земята.

— Също като сталаг… сталак…

— „Сталактит“! Да, и на мен ми се наложи да направя справка! От инженерна гледна точка добра аналогия би се получила с Айфеловата кула… само че обърната „с главата надолу“ и „разтегната“ сто хиляди пъти!

— Толкоз много ли!

— Горе-долу!

— Е, смятам, не е противозаконно една кула да „виси“, вместо да се „извисява“!

— Но ние имаме и кула, която води нагоре също така. Спомнете си… от синхронната орбита към масивната котва, която държи опъната цялата структура.

— Ами „Междинната станция“?

— Няма промяна. Остава на същото място — на височина двадесет и пет хиляди километра.

— Добре. Зная, че никога няма да стигна дотам, но обичам да си мечтая за нея… — Промърмори нещо на арабски. — Разправят още една легенда, ще знаеш… за ковчега на Мохамед, провесен между небето и Земята — също като „Междинната станция“!

— При откриването на трафика, там ще вдигнем банкет във ваша чест, господин президент!

— Дори ако спазите вашето разписание — признавам, че просрочихте само с година при строежа на „Моста“ — ще бъда на деветдесет и осем! Не, съмнявам се, че ще доживея!

„Но аз ще бъда жив да видя! — каза си Ваневар Морган. — Защото сега знам, че и боговете са на моя страна — които и да са те!“