Артър Кларк
Фонтаните на рая (24)

Глава 23. Мечтател

— Вашият проблем, доктор Морган, е, че не живеете на нужната ви планета! — възкликна мъжът, седнал на въртящия се стол.

— Не спирам да мисля, че същото се отнася и за вас! — отвърна инженерът и погледна многозначително към животоподдържащата система на посетителя.

Вицепрезидентът на отдел „Инвестиции“ на „Народни Марс“ се захили одобрително.

— Аз поне съм тук само за седмица. След това се връщам на луната при цивилизованата гравитация. О, там бих могъл и да вървя, ако се наложи, но предпочитам другояче.

— Ако смея да попитам, защо въобще идвате на Земята?

— Позволявам си го възможно най-рядко, но понякога човек трябва да направи посещение на място. Противно на общото мнение не може всичко да се върши чрез заместници от разстояние. Мисля, имате подобно усещане?

Морган кимна, истината не можеше да се скрие. Спомни си за случаите, когато чувството за твърда скала под краката, мирисът на джунгла, и водните капчици, поръсени по лицето, бяха изиграли жизненоважна роля в част от неговите проекти. Някой ден може би дори тези физически усещания щяха да се създават изкуствено с помощта на електрониката. Всъщност, това вече бе направено, но само на експериментална основа и на висока цена. Засега нямаше заместител на действителността и човек трябваше да се пази от имитации.

— Ако дойдохте на Земята, само за да се срещнете с мен, то поласкан съм от тази чест! — отвърна Морган. — Но ако ми предлагате работа на Марс, губите си времето. Радвам се на своята оставка, срещам се с приятели и роднини, които не съм виждал от години, и нямам намерение да започна нова кариера.

— Изненадан съм! В края на краищата, вие сте само на петдесет и две. Как възнамерявате да запълните свободното си време?

— Много лесно! Мога да посветя живота си на някой от дузина проекти. Древните инженери — римляните, гърците и инките — винаги са ме възхищавали и досега не съм разполагал с време, за да ги изуча. Бях помолен да напиша и изнеса учебен курс по научен дизайн в Световния университет. Упълномощен съм да стана автор на учебник по новоразработени конструктивни материали. Искам да изследвам някои идеи, свързани с използуването на активни елементи за коригиране на динамични товари. Биха намерили приложение при конструкции, подложени на силни ветрове, земетресения и така нататък. Все още съм консултант на „Дженерал Тектоникс“. Освен това подготвям доклад за администрацията на „ТКК“.

— По чие нареждане? Предполагам — не на сенатор Колинз?

— Не! — Морган се усмихна мрачно. — Мислех, че рапортът ми би бил… полезен. А и ми помага да облекча душата си.

— Не се и съмнявам! Но всички тези дейности не са съзидателни! Рано или късно те ще ви омръзнат, също както и този красив норвежки пейзаж. Ще се изморите да гледате само езера и ели така, както ще ви втръсне да пишете и да си губите времето в приказки. Вие сте от онзи тип хора, които никога няма да бъдат щастливи, освен ако не променят Вселената в големи мащаби! — Морган не отговори. Прогнозата бе прекалено точна и той се смути. — Подозирам, че сте съгласни с мен. Какво ще кажете, ако ви призная, че моята банка е сериозно заинтересувана от вашия проект за космически елеватор?

— Ще се отнеса скептично. Когато на времето се обърнах към вашите служители, те похвалиха идеята, но съжалиха, че не могат да вложат пари на този етап. Всички налични фондове били необходими за развитието на Марс. Позната песен: „Ще се радваме да ви помогнем, когато не се нуждаете от помощ!“!

— Това се случи миналата година. Сега излязоха на повърхността някои съображения. Ние желаем да построите небесния елеватор, но не на Земята, а на Марс! Проявявате ли интерес?

— Възможно. Продължете.

— Преценете предимствата. Гравитацията е три пъти по-слаба, така че действуващите сили са съответно по-малки. Синхронната орбита е също на по-близко разстояние — по-късо от половината на тукашното. Така от самото начало инженерните проблеми са значително намалени. Нашите специалисти оцениха, че системата на Марс би струвала десетократно по-евтино от тази на Земята.

— Твърде вероятно е, но за да потвърдя, трябва да направя някои изчисления.

— И това е само началото! На Марс понякога се появяват силни вихри, независимо че атмосферният слой е по-тънък. Но за сметка на това планините се издигат доста над бурите. Шри Канда е висока само пет километра. На нашата планета Монс Павонис е с височина двадесет и пет километра и се намира точно на екватора! Нещо повече, там няма марсиански монаси с дългосрочни лизингови договори, които да са окупирали върха…

Има и още една причина, поради която Марс е идеалния избор за космически елеватор. Спътникът Деймос лети само на три хиляди километра над стационарната орбита. Така че вече разполагаме с няколко милиона мегатона на нужното място, за да послужат като котва.

— Последното ще създаде някои интересни проблеми по синхронизацията, но разбирам какво имате предвид. Желая да се срещна с хората, които са подготвили този проект.

— Не можете, поне — в реално време. Всички са на Марс. Ще ви се наложи да отлетите дотам.

— Изкушен съм, но имам и други въпроси.

— Слушам ви.

— Земята трябва да има свой елеватор поради причини, с които вие сте несъмнено запознат. Струва ми се, че Марс би могъл да мине и без такова съоръжение. Космическият трафик при вас е малък и ръстът му няма да е голям. Откровено казано, не проумявам смисъла на начинанието.

— Тъкмо се чудех кога най-сетне щяхте да ми зададете този въпрос!

— Е, добре, задавам го!

— Чували ли сте за проекта „Еос“?

— Не мисля.

— „Еос“ е гръцката дума за „зора“. Става дума за подмладяването на Марс.

— О, разбира се подочул съм нещичко. Предвижда се разтопяването на полярните шапки, нали?

— Точно така. Ако целият лед се превърне във вода и въглероден двуокис, биха се случили няколко неща. Ще нарасне плътността на атмосферата и хората ще могат да работят на открито без скафандър. На един по-късен етап въздухът би могъл да се направи дори годен за дишане. Ще текат реки, ще се плискат морета и най-важното — ще има растителност — ще бъде положено началото на грижливо подбрана флора и фауна. За няколко века Марс би могъл да се превърне в райска градина! Това е единствената планета в Слънчевата система, която можем да преобразуваме с познати технически средства! Венера може да се окаже прекалено гореща.

— А каква ще бъде ролята на елеватора?

— Ще ни се наложи да вдигнем в орбита няколко милиона тона екипировка. Единственият практически начин да затоплим Марс е чрез слънчеви огледала, километри в диаметър! Освен това те трябва да останат завинаги на своето място. Най-напред ще разтопят ледените шапки, а след това ще поддържат благоприятна температура.

— Не можете ли да вземете всичкия този материал от вашите мини на астероидите?

— Известна част — да. Но най-подходящите огледала се правят от натрий. Този елемент се намира рядко в Космоса. Ще трябва да го изкопаем от солните залежи при Тхарзис, точно в подножието на Павонис, за наше щастие!

— Колко дълго ще продължи всичко това?

— В случай че не възникнат проблеми, първият етап ще бъде завършен след петдесет години. Може би за вашия стотен рожден ден, който статистиците утвърждават, че имате тридесет и девет процента шанс да доживеете.

Морган се изсмя.

— Възхищавам се на хората, които свършват работата си докрай!

— Не бихме оцелели на Марс, ако не обръщахме внимание на подробностите.

— Е, впечатлен съм, въпреки че проявявам известна сдържаност. Например, по отношение на финансирането.

— Това е моя работа, доктор Морган! Аз съм банкерът, а вие — инженерът!

— Правилно, но изглежда разбирате доста от инженерство, а аз имам да наваксвам доста в изучаването на икономиката. Преди да започна да размислям дали да се ангажирам с този проект, бих желал подробен бюджетен анализ…

— Ще го имате!

— …само за начало. Може би дори не си представяте, че предстои голяма изследователска работа в областта на няколко науки. На първо място — при масовото производство на хипернишков материал, проблемите около стабилността и контрола… мога да изброявам цяла нощ!

— Не е необходимо. Нашите инженери вече прочетоха вашите доклади. Затова предлагат да проведем експеримент в умален мащаб, с помощта на който ще се решат повечето технически проблеми и ще се докаже, че принципът почива на здрави основи.

— В последното никой не се съмнява!

— Съгласен съм, но учудващо е каква разлика може да направи една малка техническа демонстрация. Ето това искаме от вас да свършите. Оглавете проект за система с минимални размери… например нишка, която издържа товар само няколко килограма. Трябва да се спусне от синхронна орбита до Земята… Да, да, Земята! Ако проработи тук, много по-лесно ще бъде на Марс. След това може да се издигне товар, за да се докаже, че ракетите са морално остарели. Експериментът ще бъде сравнително евтин и ще осигури важна информация и основна тренировка. От наша гледна точка би спестил и години, пропилени в дискусии. В случай на успех бихме могли да се обърнем към правителството на Земята, към „Фонда на Слънчевата система“ или към други интерпланетарни банки… и демонстрацията ще бъде нашия единствен силен коз!

— Наистина предварително сте поработили здраво! Кога желаете да получите моя отговор?

— Ако съм честен — до пет секунди! Но, очевидно, няма нищо спешно. Помислете толкова, колкото считате за целесъобразно.

— Много добре. Дайте ми вашите проектни изследвания и ценови анализи, както и другия материал, който сте донесли. Щом ги прегледам, ще ви уведомя за своето решение. Няма да ми отнеме повече от… ох, една седмица.

— Благодаря ви! Ето моя номер. Можете да се свържете с мен по всяко време.

Морган пусна идентификационната картичка на банкера в отвора на запаметяващото устройство на своя комуникатор и изчака на екрана да светне „Въвеждането потвърдено“. Преди да върне картата, вече бе решил.

Освен ако нямаше фундаментална грешка в анализа, направен от инженерите от Марс — а той би се обзаложил на голяма сума, че липсваха пропуски — щеше да дойде краят на неговата оставка! Често бе отбелязвал с известна ирония, че докато обмисляше продължително тривиални решения, то не се колебаеше и за миг в най-важните моменти от своята кариера. Винаги знаеше какво трябваше да направи и рядко грешеше.

На този етап бе по-разумно да не се инвестира твърде много интелектуален и емоционален капитал в проект, който можеше да се провали. След като банкерът отпътува обратно за пристанището „Транкуилити“ през Осло и Гагарин, Морган установи, че не можеше да се заседи и за минутка и да се занимае с дейностите, които бе запланувал за дългата северна вечер. В главата му бе бъркотия, прехвърляше през ум всички възможности на внезапно променилото се бъдеще.

След няколкоминутно неспокойно крачене из стаята, той седна пред писалището и започна да записва подред приоритетните задачи според значимостта им, но в обратен ред, като започна с преките си задължения, които най-лесно можеше да отмени. Не след дълго установи, че не можеше да се съсредоточи върху такава рутинна работа. В дълбините на неговото съзнание нещо го тревожеше и опитваше да привлече вниманието му. Когато се опитваше да го постави на фокус, то бързо се изплъзваше подобно на добре позната, но моментно забравена дума.

С въздишка на неудовлетвореност Морган се отдръпна от писалището и излезе на верандата, простираща се откъм западната страна на хотела. Въпреки че бе много студено, не духаше вятър и температурите под нулата бяха повече стимул, отколкото дискомфорт. В небето светеха ярко звезди, а жълтият полумесец на Луната потъваше бавно към своето отражение във фиорда, чиято повърхност бе толкова тъмна и неподвижна, че изглеждаше като лист полиран ебонит.

Преди тридесет години той бе стоял на почти същото място с момиче, чийто външен вид вече не можеше да си спомни ясно. Празнуваха получаването на първите си научни степени и това бе всичко общо между тях. Връзката им не бе сериозна. Бяха млади и се наслаждаваха взаимно на компанията си… и толкова им стигаше.

Някак си избледняващият спомен го върна мислено до фиорда Тролшавн в този съдбоносен момент от живота му. Какво ли би си помислил младият, двадесет и двегодишен студент, ако знаеше, че жизненият му път щеше да се върне отново тук, на това място на изживени удоволствия, три десетилетия в бъдещето?

В унеса на Морган имаше само леки следи от носталгия или самосъжаление, а повече — от тъжно удивление. Никога дори и за миг не съжаляваше за факта, че той и Ингрид бяха се разделили най-приятелски, без дори да се подложат на обичайното едногодишно изпитание. Тя продължи да се омъжва и направи умерено нещастни още трима мъже, преди да си намери занятие в комисията на Луната и оттогава Морган загуби дирите й. Може би дори сега тя беше горе, на онзи сияещ полумесец, чийто цвят наподобяваше този на косата й…

Стига толкова спомени! Инженерът насочи мислите си към бъдещето. Къде бе Марс? Засрами се да признае пред себе си, че не знаеше дали въобще попадаше във видимост тази вечер. Пробяга с поглед по пътеката на еклиптиката — от Луната до заслепяващия маяк на Венера, че и по-нататък. В това изобилие от небесни скъпоценни камъни не видя нищо, което можеше да идентифицира с Червената планета. Бе вълнуващо да си помисли, че в не толкова далечното бъдеще той — който не бе пътувал по-далече от лунната орбита! — щеше да съзерцава със собствените си очи онези чудесни пурпурни пейзажи и щеше да наблюдава как миниатюрните спътници щяха да преминават бързо през различни фази…

В този момент мечтата свърши. Морган остана парализиран. Върна се бързо в хотела, дори забравил за великолепието на нощта.

В стаята му липсваше компютърна конзола с общо предназначение, затова се запъти към фоайето, с цел да получи необходимата информация. Както се случваше в такива моменти, малката стая с форма на куб се оказа заета от възрастна дама, която, докато намери търсеното, се забави толкова време, че Ваневар за малко не започна да чука по вратата. Най-после мързеливката излезе, като смънка някакво извинение. Морган се изправи лице в лице с насъбраното изкуство и познания на човечеството.

В своите студентски години беше победил няколко пъти на съревнования с компютри, с чиято помощ трябваше да потърси и открие за кратко време неизвестна информация по задание, изготвено от изобретателни до садизъм съдии. („Колко милиметра са били валежите в столицата на най-малката в света самостоятелна държава в деня, когато е отбелязан втория най-голям по точки резултат от домакините в историята на състезанията по бейсбол между колежи?“ — бе един от въпросите, които си спомни с особено чувство.) Уменията му бяха се подобрили с годините, а това, което го интересуваше сега, бе пределно просто и ясно. Информацията се появи на дисплея след тридесет секунди дори с повече подробности, отколкото му бе нужно.

Морган изучаваше екрана с поглед повече от минута. Заклати глава объркан и учуден.

— Не може да са пропуснали точно това! — промърмори. — Но как да се преодолее?

Натисна бутона „Запаметяване“ и отнесе тънкия лист хартия обратно в хотелската си стая с цел по-нататъшно разучаване. Проблемът бе толкова изненадващо и застрашително явен, че той се зачуди дали не бе пропуснал някое също тъй очевидно решение, за да не сглупи, ако повдигнеше на въпрос. Въпреки всичко нямаше възможен изход…

Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Но въпросът трябваше да намери незабавно решение.

За облекчение на Морган банкерът не бе натиснал бутона „Мълчание“. Отговори веднага малко изненадан.

— Надявам се, не ви събудих — започна не съвсем искрено Морган.

— Не… тъкмо щяхме да се приземим на летището в Гагарин. Какво има?

— Вътрешната луна, Фобос, тежи около десет тератона и лети със скорост два километра в секунда. Представлява истински космически булдозер, който преминава край екватора на Марс веднъж на всеки единадесет часа. Още не съм пресметнал точно вероятностите, но поне един път на всеки няколко дена е възможно сблъскване с кулата на космическия елеватор!

От другия край на жицата настъпи продължително мълчание. Банкерът каза:

— Трябваше да съм се сетил. Толкова е очебийно, че ми се струва, че все някой ще да има отговора. Може би се налага да преместим Фобос.

— Невъзможно! Масата му е прекалено голяма!

— Ще се свържа с Марс. Временното закъснение на връзката е дванадесет минути. Започват да текат веднага. До час трябва да получа някакъв отговор.

„Надявам се да е така! — успокояваше се Морган. — И дано да е добър… Тоест, ако действително искам да бъда назначен на тази служба!“