Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (20)

Послеслов на автора

Историята на ролките Селкирк е всеизвестна. За половин век те предизвикаха на два пъти световна сензация. Така че надали е необходимо да се впускаме в подробности. Тъй като обаче някои читатели може да вземат книгата в ръце, когато вече сензацията е затихнала, а споменът за случилото се избледнял, може би няма да изглежда излишно повторение, ако ограничавайки се строго само до най-важното, накратко обобщя перипетиите на ролките Селкирк.

Тъй като тези ролки бяха открити два пъти.

Първото им откриване беше още в началото на века, когато възраждането на съзнанието за историческата реалност у човечеството откри възможностите за свободна експлоатация в земите на колониалните империи. Златотърсачите и археолозите вървяха едни след други и на практика свещените цели на науката понякога почти не се различаваха от тези на жалките иманяри по бреговете на реките. Изпод пясъците се появяваха древни градове и цели кораби със съкровища на изкуството тръгваха по морето към банковите трезори на културата — към музеите.

Така попаднали — по чиста случайност — на пещерата Селкирк, в чиито недра имало следи от построена от човешка ръка стена. Разбили стената с кирка и попаднали на тясна кухина. В кухината не намерили нищо друго освен две ролки с много тънка жица, която била в доста лошо състояние. Ролките някога са били поставени в кутии, но от тях останали само няколко късчета.

Странната находка надали би направила впечатление, ако не бяха свързани с нея някои факти, които правеха цялото откритие загадъчно. Преди всичко в пещерата не бяха намерени никакви находки, които да дават някакво указание за произхода, възрастта и предназначението на ролките. Напротив. Стената бе открита при разкриването на едно селище на хора от палеолита, което обаче е било възникнало след създаването на стената, в нейното подножие, тъй като с течение на времето напълно я бе покрило. Ролките и останките от кутии обаче недвусмислено се оказаха дело на човешка ръка. Но кой можеше да е изготвил изтеглените жици от фина и сложна сплав в епохата преди откриването на металите? Това явно беше абсурд. С утихването на шума около ролките у учените се засилваше предположението, че някой иска да си направи грозна шега с тях. Фалшификацията обаче се бе оказала прекалено груба и скоро беше разкрита. Наистина не се установи нито личността, нито целта на фалшификатора, както и не бе идентифициран материалът на останките от кутията. Както обикновено, с течение на времето сензацията избледня. Науката имаше достатъчно неща за разгадаване, та да се занимава с подобни съмнителни случаи. Жиците обаче, които по мястото на намирането им бяха наречени ролки Селкирк, вече бяха станали предмети от музейния списък, които не можеха да бъдат изхвърлени на боклука; това щеше да изисква твърде много административна работа. По-просто бе да потънат в склада, където в компанията на хиляди и хиляди надали по-полезни находки можеха да спят втория си, неизглеждащ с нищо по-кратък сън.

Теснотията обаче е хронично заболяване за всеки музей. В такъв случай се експериментира с пренареждане, с поставяне на чекмеджета-рафтове. Мъртвата материя се размърдва, премества се. А тъй като на младите музеолози трябва да се създава работа, в такъв момент се ревизират старите каталози, което най-често се състои в това, че предметите се преномерират: залепват им нови етикети, за да стане старостта им по-достоверна.

След десетилетия, при едно такова пренареждане на склада, ролките Селкирк попаднали за втори път в човешки ръце. А тъй като младият музеолог не успял да се оправи сред лаконичните каталожни данни, воден от някаква необяснима причина, той се заровил в архива. Попаднал на — поради липсата на разгадка — тикната настрани загадка. Нашата епоха е епоха и на модата на криминалните загадки. Ролките отново излезли на дневен ред.

За останките от кутиите твърде лесно се установило, че са направени от пластмаса, вариант на едно производство на винилхлорида — между другото неизползуван в промишлеността. За всеки случай ясно е защо при откриването им не са знаели как да постъпят, тъй като още не са познавали пластмасите. Обаче не можеше да се твърди, че този факт и разбирането му облекчиха разкриването на загадката.

След това се захванаха с ролките и като откъснаха нищожно парченце от тях, го подложиха на изследване за възраст с помощта на радиоактивен въглерод. Изследването обаче показа толкова големи резултати в години, които бяха лишени от всякаква реалност. А фактът, че стената и ролките са били създадени много преди заселилия се пред тях човек от каменната епоха, въпреки че не подсили съмненията за измама, малко остана да разклати вярата в методите за изследване. Методът C14 обаче не е единствен и сега вече подсилената гвардия от учени безпомощно регистрира изненадващия факт, че останалите методи потвърдиха резултатите от първия.

Изследването на материала на жиците донесе по-малко изненади, въпреки че с нищо не ни беше доближило до разбирането кой, как и защо е създал такава сложна и висококачествена сплав. Единственото сигурно нещо бе съзнателното поставяне на находката: в кутия, зад стена, се слагат само предмети с определена цел.

(Няма да се спирам на многобройните догадки и предположения. Те са твърде известни от пресата и не ни бяха доближили нито крачка до решението. Говореше се както за шегата на някой непознат гениален изобретател от миналия век, така и за предисторически космически полети, за посещението на другопланетни същества — да спомена само двете крайни постановки. В интерес на оригиналността.)

По време на сложните металургични изследвания на изследователите им направи впечатление слабата и изменяща се намагнитеност на жиците. В началото се опитаха да открият някаква система в изменението на намагнитеността, но това не даде резултат. След това се опитаха да преобразуват импулсите и тогава ролките неочаквано проговориха.

Останалото вече, въпреки че изискваше извънредно внимателна, подробна и продължителна работа, все пак вървеше лесно, защото ключът към ролките беше открит.

Ролките Селкирк се оказаха магнетофонни ленти. По-точно, използувани и днес в техниката за звукозапис, макар и трудни за работа, но по-трайни метални магнетофонни ленти. Като първа стъпка прехвърлили магнитните импулси върху днешна лента, като същевременно ги усилили и изчистили. Дори и така не се получил лишен от шум и равномерен по качество сигнал, но все пак от лентата се оформила доловима и различима човешка реч.

Следващата стъпка беше да се прехвърли гласът, говорещ на непознат език, в изчислителни машини, за да бъде разгадано какво казва. Възможността за грешка беше по-голяма, отколкото при разгадаването на непознати писмености, тъй като често несигурно звучащите звуци трябваше да бъдат записани със знаците на днешната ортография, като се излагаше машината на опасностите от грешка при чуването. Програмистите обаче разработиха отделна система за отстраняването на тези грешки и първата разшифровка на машината беше преработена посредством коригираща система. В края на краищата стигнаха до едно — с голяма вероятност — достоверно разшифроване.

Това разшифроване приемаме за отчета на Робинзон.

Последният тур беше на историците, на социо-историците, на социолозите. Историята на Робинзон постави такова изобилие от задачи пред тях, че решаването им трая няколко години. Окончателен резултат на това проучване беше научно-критичното издание на ролките на Селкирк-Робинзон под егидата на Академията в пет огромни и дебели тома. С изданието завърши научната обработка на ролките и те можеха да започнат новия си сън, наистина този път не в недрата на прашния склад, а в стерилизирана, бронирана стая, снабдена с климатична инсталация.

След утихването на сензацията на деня и приключването на научната работа възникна идеята текстът на Робинзон да стане достъпен и за широката публика, информираща се само от откъслечни и често неточни и повърхностни публикации в пресата. Тогава издателят на сборника се обърна към мен, не бих ли се заел с обработката на текста?

Не можех да отхвърля молбата, която, за мен бе чест, макар да съзнавах, че задачата е по-трудна, отколкото изглежда на пръв поглед. Нищо не би било по-просто от това текстът на академичното издание да се препечата, като се изпусне научният апарат, както става — по неприкрити материални причини — с много от класиците. Но ролките Робинзон въпреки удивителната игра на случайността, която ги бе съхранила, все пак не бяха пощадени от времето. На места накъсани, с липси; на други места текстът беше толкова нарушен, че смисълът на разшифрованото будеше съмнение. Всичко това би могло да разтревожи просветения читател, който има по-скоро литературни, отколкото филологически интереси. Обаче имам ли право да коригирам непълните части и да решавам коя от спорните вариации на главите е правилна — когато дори и учените не са се наели с това? Издателството ме посъветва да следвам литературните критерии за сметка на научните. Искаха книга, която да се чете, а за размишления — има академично издание.

Приех съвета дотолкова, че в историческо-литературно отношение замених чуждите за днешния читател имена със съответствуващи на собствената му култура географски и лични имена. Издателството обаче искаше и да пропусна или съкратя еротичните и изпълнени с размишления части. С това вече не можех да се съглася. Робинзон е бил мъж и е страдал. Похвална е умереността му и характерът му, защото можеше да бъде и много по-натуралистичен, но той се е ограничил само до онова, което е събудило емоции у него. По отношение на плътта е останал доста по-сдържан от множество днешни сантиментални романи и затворнически филми. А пък що се отнася до размишленията и философствуванията, убеден съм, че без тях цялата история би била безсмислена. Не приключенията, които е преживял, определят Робинзон, а изводите, които си е направил от тях, за да може да остане жив. Несъмнено размишленията му понякога спират „течението“ на романа, а неоспоримо е и това, че изводите му понякога следват прекалено пътя на формалната логика. Нека не забравяме обаче, че Робинзон е бил математик и физик, а не философ. Добре могат да бъдат проследени събитията и преживяванията му в търсене на диалектиката, но аритметиката понякога се е оказвала по-силна и изводът е бил точен до петия знак. Философията обаче не признава ограничения в стойностите. Предложих на издателството освен нужните и наложителни корекции и добавки да не се докосваме до текста на Робинзон; да не го и съкращаваме. Това вероятно и бездруго ще стори младежкото издание.

Немалка трудност представляваха стиловите проблеми. Робинзон не е писател. Формулира понякога сухо, доста често комплицирано. Когато обаче набере скорост, жарта на изказаното — явно под влияние на отново преживяното — го прави романтичен. А скептицизмът и непрестанната борба — сюрреалист на моменти. (Последното, интересно, и днес не е чуждо на математиците.) В края на краищата и тук не се отклонихме от основния ни принцип: освен изправянето на явните езикови грешки, произтичащите от неопитност плеоназми, смущения в образите, повторения, се стараех да остана верен на оригинала. Той говори, нека не му се месим.

Остана последният и най-важен проблем, който определяше цялото издание: не е ли твърде мрачна картината за света на Робинзон, която се разкрива пред нас? (Всъщност на практика дори и това не е установено, дали инициатор на случилото се е космическият вятър от избухването на някоя свръхнова, или пък взривяването по невнимание на някоя секретна супербомба.) Няма ли жестоката, лишена от илюзии борба за оцеляване на Робинзон да доведе до униние човека на нашата изпълнена с несигурност и съмнения епоха?

Мисля, че не. Случайността, сляпата съдба, може да бъде отречена, но е неотвратима. И не това е важното. За мен в съдбата на Робинзон има нещо, което ме трогва — непреходният опит. Тъкмо днес, когато ролята на личността, правата на индивида, свободата на действие и възможността за действие поглъщат толкова много думи — писани и изречени; толкова хора ги защитават, обясняват и вземат под егидата си; сега, когато самотата е мода в начина на мислене и следствие на цивилизацията; сега, когато човекът съзнателно мъдро и съзнателно глупаво започва да използува безкрайните си възможности — сега историята на Робинзон ни напомня, че човекът е рожба на обществото и без претовареното с ограничения и ограниченост общество много бързо би загинал.

Затова се съгласих — въпреки многото съмнения и опасения — да помогна със скромните си усилия в публикуването на странната история на Робинзон К.