Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (3)

3

По пътя предложих цигара на Бирике и я попитах какво е сънувала. Беше нещо като церемониал, който се бе създал през първите дни на общата ни работа. Възникна спонтанно, най-вероятно поради смущението ми, че не знаех за какво да си говоря с девойката. КП-то беше на пет-шест минути пеша от предоперационната. Ако започнех веднага да говоря за работа, щях да изглеждам прекалено усърден и въпреки че, както вече бях споменал, твърдо се държах на разстояние от прелестите на Бирике, това съвсем не означаваше, че бях безразличен към тях. Не исках да се представям в неблагоприятна светлина пред нея. Ако пък започнех да се интересувам от личните й работи — тъй като Бирике е, общително същество, — можеше да се случи да ми разкаже нещо и се излагах на опасността да се наложи да изкажа мнение. Няма нищо по-опасно от това, да завържеш приятелски връзки с една жена. В началото тя те прави само съпричастен на грижите си, после те принуждава да й станеш съюзник, за да прехвърли накрая върху тебе и отговорността. Клопка, която е трудно да избегнеш, а после невъзможно да се измъкнеш.

Запалването на цигара е ритуал, който изисква време, а ако това време от друга гледна точка е и печалба, ритуалът може да бъде извънредно полезен. Въпросът за съня е резултат на една случайност, но се оказа полезно отклонение. Една сутрин Бирике ми спомена, че едвам се съживила, толкова дълбоко била заспала. Дори сънувала нещо, но вече не си спомняше какво.

Днес си спомни:

— Представяте ли си, пътувах на един ветроход — рече, — а пък през целия си живот не съм се качвала на кораб! Имам предвид на такъв голям кораб, каквито плават по морето. Особено пък на ветроход. Ама пък изглеждаше също като истински. Имаше си даже и ония неща, нали знаете, дето ги има по ветроходите… Все едно де, важното е, че плавахме по едно огромно море и навсякъде имаше само вода, вълни и грееше слънце. И изведнъж почувствувах, че този кораб постоянно се движи само в кръг и затова никога няма да стигнем до брега. Много се уплаших, не се смейте, какво да ви кажа, такова шубе ме подгони, че не ви е работа! Започнах да търся капитана и дори го намерих там горе, на онова такова, нали знаете, където стоят капитаните. Беше един такъв, брадат тип, ама за останалото не си спомням. Да е приличал на някого ли? Все едно, казвам му: — Капитане, загазихме! — няма майтап, защото този кораб постоянно се върти в кръг. А пък той ми казва, аз пък откъде-накъде знам, след като наоколо е само вода и море, накъдето да погледнеш. Как мога да разбера, че… нали разбирате! Дотогава и аз не знаех откъде ми е дошло, просто го чувствувах, а когато брадатият започна да приказва, все още нищо не мислех, ама когато ме изгледа ей така, изведнъж бръкнах в горния си джоб, тука, където си държим пищялката, защото дотогава бях по бикини, понеже по морето беше страшна жега и грееше слънце, и изведнъж се оказах по ей това жълтото, а в него пищялката. Която пищеше. Показах му я: Не чувате ли как пищи?! А пък той вдига рамене и казва: Е, и какво? Най-много да потънем. И щом го каза, целият кораб започна да потъва! А капитанът само се киска. Водата вече навлизаше и в онова такова, където бяхме, а той само се кискаше. Пак добре, че нямаше покрив, над нас беше мачтата, с ей такъв щормтрап. И аз като пощуряла започвам да се катеря нагоре. Междувременно поглеждам надолу, капитанът вече е до шия във водата, само брадатата му глава се показва и все се киска! — Затворете си устата, защото ще ви влезе вода! — трябваше да му извикам, ама дотогава ни капитан, ни кораб, само мачтата се подаваше над водата, аз съм се вкопчила в нея, над мен някакво знаме, но не знам какво. Протягам се към него, ама тогава тая скапана мачта започва да ми се изплъзва, защото вече беше станала хлъзгава от водата. Закрещявам, започвам да падам и се събуждам. Кажете ми сега, Робинзон, чували ли сте такава дивотия?

— Пак сте вечеряли зелеви сарми — отговорих и се зарадвах, че междувременно бяхме стигнали до КП-то. Имах доста елементарни представи за психоанализата, така че дори не се и опитах да разгадая съня на Бирике. Щях да взема да стигна до някои прекалени изводи, а възможно е просто съседът на Бирике да е брадат, а пък майка й вчера да е прала голямото пране… Когато говорим за така наречените дълбини на душата, не е необходимо веднага да си представяме Голямата Марианска падина, възможно е да става въпрос просто за някоя цепнатина…

На няколко крачки от сивия бетонен куб на КП-то се издигаше стъклената сграда на командния пункт. Всяка единица от комплекса имаше два пулта за управление: един на мястото на опита, извън защитната стена, и един друг, доста по-надалеч, да може в случай на злополука да се намесят без риск. По мнението на някои хора достатъчен бил последният, пултът за управление на мястото на опита представлява излишно увеличение на разходите, ала и тук се наложи волята на Давид.

— Коня не го храним с ръка. С вила поставяме сеното отпреде му — каза той в специфичния си стил. — Но това не означава, че дръжката на вилата трябва да е дълга десет километра… Конят обича да знае кой го храни, а пък един реактор си е цяло хергеле…

Забелязал съм, че Давид не е единственият висококвалифициран учен, който охотно дава простор на личните мотиви. Като че ли малко се плашат от възможността, която с все сили се мъчат да докажат: че светът може да бъде подреден в строг математически ред. Странно, но въпреки това интересно явление. За мен е тъкмо обратното: това, че светът може да бъде логично подреден, ми придава сигурност и настроение. А пък на тях, на истински големите мозъци, това им е малко… Или пък много? Като че ли търсят нещо, с което да заменят изгубената религия.

Отворихме командната зала и вдигнах щорите. Слънцето освети уредите. Утрото обещаваше да бъде добро и ползотворно. Почувствувах, че отново навлизам в ритъм.

— Днес ще прегледаме движението на модераторите — казах на Бирике и извадих от папката си двата екземпляра на работния план. Единия сложих пред момичето. — Проста, механична история, ако сме в добър синхрон, можем да свършим още днес… Внимавайте… Вие тук в дадения порядък и интервали от време ще включвате отделните елементи, а аз вътре ще засичам дали модераторът се движи в зададената посока и степен… Нали ви казвам, всичко е съвсем просто, зависи само от това, строго да спазвате предписаните интервали… Ето ви хронометъра…

— Добре — отговори Бирике и едновременно натиснахме копчетата и на двата часовника. Не се и съмнявах, че всичко наистина ще бъде в ред. Може Бирике да не разбира ролята на модераторите в забавянето на атомните реакции, вярно е и това, че преди брадатия моряк беше сънувала и едноок пират, а веднъж и тромпетиста хермафродит, въпреки че, както впоследствие се установи, не беше съвсем наясно с понятието хермафродитизъм; но в замяна на това можех напълно да бъда уверен в това, че Бирике ще натиска, дърпа и върти нужните копчета и ръчки, обозначени в работния план, по определените интервали.

Поразително е, като си помислим, че точно при такъв сложен технически обект, какъвто е един реактор, човек е принуден да си служи с примитивни технически средства. И точно обектът го принуждава. Защото за какво става въпрос? Просто за това, че ако Бирике натисне тук едно копче, аз долу трябва да видя наистина ли се е помръднал онзи лост, който се командува от въпросното копче. Трудността идва оттам, че между мен и Бирике няма никаква връзка. При производствени условия човек няма да влиза във вътрешността на КП-то, ще има само една телевизионна камера, но тя засега не може да ме замени. Бих могъл да взема със себе си един УКВ предавател, но дебелата бетонна стена ще го засенчва по-силно и от най-дълбокия тунел на метрото. Да не говорим пък за КП стените!

Остава единствената възможност — да съгласуваме работата си с помощта на подробния работен план и двата хронометъра. Е, та тъкмо затова имах нужда от Бирике, която насън се носи по вълните, но будна е точна, ловка и практична.

Махнах й за довиждане и я оставих сама в командната зала. Отидох до бетонния куб на КП-то. Външната и вътрешната врата на шлюза се отваряха с воланна брава с цифрова комбинация, като сейф. При производствени условия по един ключ и запис на числото ще има в канцеларията на Давид, в командната зала и при дежурния от охраната, както е и с останалите единици от комплекса. Сега единият ключ беше у мен и аз бързо преминах през шлюза. В името на реда затворих след себе си вратите, но да ги заключвам нямаше смисъл. Ако възникнеше някакъв проблем, Бирике би могла да дойде при мен… След обичайната бетонна стена следваше покритата с пластмаса КП стена. Между двете беше оставено място колкото за един сервизен път, натъпкан с радиометри и индикатори. Ако въпреки всичко КП-то не се окаже достатъчно непроницаемо и радиацията проникне през него, уредите веднага ще сигнализират в командния пункт… Разбира се, вероятността за това е малка, но и в КП-то може да се появи пукнатина, нарушение на целостта, все още не са известни коефициентите на стареене, с две думи: КП-то е още експеримент, а при експеримент всяка презастраховка е уместна.

Всъщност и самата КП стена до голяма степен е излишна, тъй като реакторът е облицован отвътре с КП. Това е така нареченият рефлектор, чиято задача е не само да погълне вредните излъчвания, но и да хване стремящите се да избягат неутрони и да ги върне обратно в реактора, повишавайки по този начин коефициента на полезно действие. Но този слой КП е накъсан от плетеница от уреди, манипулатори и проводници, от тръбите на топлообменника, все нарушения в целостта на бронята. Затова е и необходима — поне засега — стената.

Погледнах часовника си: оставаха още две минути, докато Бирике натисне горе първото копче… Първият манипулатор трябва да помръдне надясно. Хитроумно устройство, което поема автоматично пристигащия от склада графит, обръща го над реактора и го поставя в отвора. Това са три операции… Когато прътът докосне горния ръб на реактора, манипулаторът дава сигнал и капакът на отвора се премества. После манипулаторът подава пръта на сервомеханизма, който го пуска на зададената дълбочина и го фиксира. Това ще разиграем сега с Бирике, както и спускането в отвора на три степени: най-напред на петдесет, после на сто и накрая на петстотин милиметра. Бирике горе ще нагласи управляващото устройство на тези стойности, а пък аз тук, долу, ще засичам точността на изпълнението. Половин дузина манипулатори обслужваха реактора.

От галерията, където беше входът, по една желязна стълба слязох на покрива на реактора. Погледнат отгоре, реакторът с многото си дупки приличаше на хоризонтално разрязано швейцарско сирене. Само че в швейцарското сирене дупките не са толкова равномерно разпределени. И не го режат хоризонтално. Каквото и да си приказваме, фактът си е факт — не ме бива в сравненията. Може би затова съм толкова педантичен по природа.

Манипулаторът безшумно се размърда — отново погледнах часовника си: Бирике стартира точно. Бях сигурен.

Работата ме беше погълнала. Изпитвах удоволствие от машината, която послушно, точно, би могло да се каже, закономерно се плъзгаше по релсите си, по ролките си; рамената й се накланяха и завъртаха с мазна елегантност… Има хора, които се боят от машините. Това са повечето хора, които не ги разбират. У тях се събужда същият оня страх, който е парализирал пра-човека при срещата му със саблезъбия тигър. Но професионалният ловец или работникът от зоологическата градина не се страхуват от тигъра, защото го познават. Работникът, техникът, инженерът знаят, че машините не хапят. Но, естествено, не бива и да се дразнят.

Над реактора вече се бе плъзнал вторият манипулатор, сетне тръгна третият. Само като си помисля колко години ще работят, без да ги види човешко око, без да ги докосне човешка ръка…

Петдесет милиметра, сто милиметра, петстотин милиметра. Добре, да видим следващия.

Секундарникът напредваше, Бирике сега го гледа там, вън, също както аз тук вътре… Не е ли забавно, че обикновеният трудов процес може да сближи двама души повече, отколкото дори и сексуалната връзка? Мислят ли за това клюкарите и онези, дето надничат през ключалката?

Тръгна и четвъртият манипулатор. Хвана, извъртя се, плъзна се, наведе се над реактора, след това по време на спускането спря. Хващащите и осезателни елементи застинаха във въздуха като разперените пръсти на протегнатата напред ръка на някой страстен оратор…

Но защо?

Защо спря машината? Бирике да е сбъркала? Рано ли я похвалих? Възможно е да има някакъв дефект в контакта. Ако не може да го оправи, ще дойде…

Интересно какво ще каже Бирике, ако узнае, че тези дни и аз я сънувах? Рядко сънувам, а и тогава предимно незначителни работи… В паметта ми се втурват откъслеци от неща, случили се през деня, наистина понякога в объркан ред, често дори потискащо, но нали знаем какъв е механизмът на сънищата…

Този сън с Бирике изненада и мен. Тъй като жени сънувам извънредно рядко. А в съня Бирике ми се яви определено като жена. В бикини, които покриваха смешно малка част от набъбналите й повърхности, беше седнала пред огромен пулт за управление и натискаше копчетата. При всяко натискане пламваше съответната лампа на пулта, но лампите същевременно бяха и физиономии — всяка различна: когато игривият показалец на Бирике се докосваше небрежно до копчетата, светлината пробягваше по лицата на известни артисти, естрадни певци, футболисти. Не знам колко време измина така, спомням си само, че внезапно се разгневих на такава безотговорност… В края на краищата командният пулт не е играчка! Скочих към главния шалтер и прекъснах тока. Веднага притъмня, Бирике също изчезна в тъмнината, а аз най-сетне можех да спя спокойно. Събудих се едва от звъна на будилника.

Малко ме бе подразнил този сън, но не му придадох значение. Въобще и през ум не ми мина да спомена за него на Бирике… През обедната почивка се обадих на Етел и въпреки че не се бяхме уговаряли да се видим него ден, убедих я вечерта да дойде при мене.

Какво стана? Изминаха поне пет минути, а нито машината помръдна, нито момичето се появи. Няма как, трябва сам да отида да видя. Разписанието и без това се провали. А вече си бях въобразил, че днешният ден е влязъл в релси…

Качих се по желязната стълба и преди да изляза през вратата на КП стената, хвърлих един поглед назад, надолу към манипулатора, да не би все пак да е помръднал.

Не беше.

Ядосан, излязох през вратата.

В началото дори и не разбрах откъде чувам острото пищене… Едва след секунди се усетих, че идва от собствения ми горен джоб!

Гайгер-мюлеровият брояч бясно сигнализираше!

Изглежда се бе развалил, тъй като в сградата на КП-то още нямаше никакво радиоактивно вещество, а бетонната стена пречеше да проникне каквото и да е лъчение отвън.

Хванах в ръка брояча, разтръсках го и тогава забелязах, че чувам звука не само на този. Сигнализираха и разположените дозиметри в тясното пространство между бетонната и КП стената, при това всичките. Пищялките пищяха, светлинните индикатори мигаха и вече не можех да пренебрегна факта: индикираха гама лъчение с интензитет поне петнадесет-двадесет рентгена!

Инстинктивно отскочих зад КП стената и затворих вратата. В този момент пищялката замлъкна.

Не е шега работа. Двадесет и пет рентгена е максималното, което човек може да понесе наведнъж без опасност за живота. А пищялката показваше почти толкова! Но откъде? Седнах на желязната стълба и погледът ми се закова на спрелия на половин път манипулатор. Обхвана ме страх.

Извадих цигара и запалих. Просто не можех да разбера какво е станало. Нямаше как всички дозиметри да полудеят ей така от само себе си. Без съмнение отвъд КП-то трябва да има радиация.

Но откъде?

Може би идва само откъм бетонната стена… Но бетонната стена е дебела приблизително два метра. Колко беше коефициентът й на съпротивление? Като че ли го бях срещал в документацията… Да, да, вече си спомням. Ако са проникнали двадесет, е, да речем, петнадесет рентгена, това прави… Аа, не, това е невъзможно. Отвън би трябвало да идва десет хиляди по-голямо излъчване, но това е невъзможно. Освен ако…

Какъв е източникът?

Станала е злополука. Друго не може да е, само злополука. Абсурд е наистина, но ако не съм жертва на халюцинация (а не е вероятно да съм), няма друга възможност. Станала е експлозия в някой реактор.

Но тогава трябваше да я почувствувам. Дори бетонната стена да задържи топлинната и ударната вълна, а КП-то да погълне остатъка от лъчението, трябваше да усетя механичното въздействие, земята ще потръпне под мен, а може би щях да чуя и звука… но нищо. Абсолютно нищо.

Радиоактивна енергия може да се освободи и без експлозия… Въпреки че вероятността е нищожна. Но авариите винаги настъпват неочаквано.

Какво може да е станало там, навън?

Странно, че досега не съм и помислял за това. Седях, сгушен на стълбата, като войник в бункер, и през ум не ми минаваше, че извън бункера имам и другари… Скочих и отворих вратата. Броячът писна веднага.

Отново зачаках. Ако и аз попадна в беда, с това съвсем няма да помогна на другите.

Най-мъдрото, което мога да направя, е да чакам. Може би ще спадне силата на лъчението, може би ще дойдат спасителни отряди и ще ме измъкнат.

Спасители! Погледнах се, погледнах оранжевия комбинезон и махнах с ръка. И на тях ще им помогне, колкото и на мен.

Ако въобще някой се сети за мен. Ако на някой му мине през ума, че един човек е заседнал зад огромните стени на КП-то… Може би Алберт, в края на краищата той ми е приятел. А Бирике? Преди малко ние почти се бяхме слели мислено…

При положение, че са живи. Алберт, Бирике и останалите…

При положение, че узная какво се е случило.

Някак трябва да сигнализирам, че съм тук, че съм жив, че съществувам.

Вгледах се в спрелия манипулатор, който се задвижва от едно натискане на копчето. Но който напразно бих въртял оттук, копчето там, горе, няма да сигнализира… Освен. Освен ако не го повредя.

Но той и без това е повреден, спря. Това обаче не означава, че машината се е повредила. Възможно е просто да се е повредил оня, който я управлява. Ужасна възможност, ала който иска да се освободи, трябва да я има предвид. Не трябва да губя нишката, сега това е най-важното. Нишката на мислите.

Да предположим, че механизмът е останал невредим. Малка е вероятността, но неизвестните „x“ са толкова много, че вероятността сега не е въпрос на единица мярка. Ако повредя изправния механизъм в командната зала, ще пламне червената светлина, ще зазвъни аларменият звънец. Стига да има още командна зала, лампа и звънец. Но ако има, рано или късно все някой ще забележи сигнала. И ще започне да търси повредата. А на другия край на повредата ще открие и мене. Нищожен шанс.

Слязох по стълбата и потърсих фиксиращата връзка на спрелия манипулатор. Тук е най-лесно да се разглоби. Инструменти имах, тъй като се опасявах от някои по-дребни дефекти или разцентровки. Разглобих връзката и намерих контактите. Измъкнах проводниците и ги свързах на късо. Сервомоторът веднага запуши и след няколко минути изгоря напълно. В помещението се размириса, но аз бях доволен. Плъзналата миризма на изолация и гума показваха, че в мотора имаше ток, а щом е имало ток, алармената инсталация съобщава на света за късото съединение. Остава само светът да го забележи.

Запуших отново и седнах на стълбата. Изведнъж ми мина през ума, че може да е избухнала и война. Въпреки че радиото сутринта въобще не спомена за такава възможност. Но не предричаха ли винаги, че атомната война ще избухне неочаквано, защото изненадата била единственият шанс за победа, независимо кой е започнал? Това би обяснило защо до мен е достигнало само лъчението, а останалото — не. Бомбата трябва да е избухнала някъде по-настрани…

Прекарах през ума си новините от последните дни. Не съм политикан, но всеки ден слушам новините, а понякога прочитам и по някое комюнике. Както и да си блъсках главата обаче, не можах да се сетя нищо, което да говори, че скоро може да избухне война.

Измина повече от час, откакто изгорих мотора. Глупаво е да продължавам да седя тук. Възможно е с дни да не забележат алармения сигнал. Възможно е дори да няма сигнал, а аз само да си чакам да ме измъкнат. Пленът не е за мен. Дори и да е доброволен.

Какво може да стане, ако изляза? Двадесетте рентгена все някак си ще ги понеса. Но което е отвъд бетона… Сигурно не съм сметнал вярно. В уплахата си навярно съм забравил да сложа както трябва десетичния знак. Да го сметна ли отново? Не, нали всичко е просто предположение.

За трети път отворих вратата на КП стената. Спрях на прага и погледнах към оранжевите си гърди.

Броячът мълчеше.

Мълчаха и останалите уреди между двете стени.

Леко ми се зави свят, но се овладях. Минах през вратата и я затворих след себе си.

Беше тихо, само крушките от тавана светеха, без да хвърлят сенки.

Отново погледнах часовника си, сякаш се надявах, че всичко е било сън и сега съм тръгнал да се карам на Бирике, задето манипулаторът е заял… Часовникът обаче показваше, че времето наистина е изтекло.

Възвърнах си способността за действие. Пристъпих към плъзгащата се врата на бетонната стена и завъртях колелото.

Слънцето блестеше над боровете, както и когато влязох в сградата. Може би беше по-топло, но тогава беше утрин, а сега вече клонеше към обяд. Заслушах се в пищялката, но тя продължаваше да мълчи. Олекна ми: ако облъчването е било силно, тук всичко, и дървета, и стени би следвало да излъчват още.

Все едно. Насочих се към командната зала. Тя стоеше невредима.

Беше само на няколко крачки, но ми се стори, че изминаха часове, докато стигна. Не исках да тичам, не дай си боже да ме види някой, ще помисли, че съм луд. Тъй като у мен се засилваше убеждението, че нещо ме е подлудило.

В командната зала нямаше никой. Аларменият звънец звънеше оглушително и още отдалеч видях, че и червената лампа свети. Значи усилията ми не са били напразно и въпреки това са се оказали съвсем напразни: никой не е забелязал сигналите ми за опасност. Сам трябва да ги спра.

Нещо засмъдя на гърлото ми. Едва тогава забелязах, че в залата има някаква мъгла… Отворих широко вратата и заобиколих командния пулт, за да изключа алармената сигнализация.

Звънецът замлъкна, а като се обърнах, кракът ми се спъна о нещо. От стола, полегнал настрани, към земята висеше един оранжев гащеризон. Сякаш някой набързо го беше съблякъл и хвърлил там…

Може би Бирике? Тя седеше на този стол. Гащеризоните са толкова еднакви. Зеленият знак обаче показваше, че този е бил носен от техник.

Събличането на гащеризона в територията на комплекса е забранено!

Излязох от павилиона и тръгнах към центъра. Като се измъкнах от боровата горичка, забелязах, че към слънцето се издига лека мъгла и светлината му е станала малко по-мека. Може би все пак времето след обяд ще се развали?

Следващия гащеризон забелязах на половината път. Както лежеше, захвърлен на чакъла, приличаше на паднал човек. Или пък — тъй като в него нямаше човек — някой, тичайки, го бе смъкнал от себе си.

Затичах се и аз. Попаднах на нови захвърлени гащеризони и изведнъж сърцето ми бясно затупа.

Всичко ми стана ясно! Имало е авария и останалите са избягали… А защитното облекло някак си им е пречело при бягането… Или се е оказало вредно?!

Бясно започнах да се събличам. Ципът заяде, няколко копчета се разлетяха. Захвърлих и аз гащеризона и по бельо се втурнах към изхода… И през ум не ми мина, че съм по долни дрехи, та нали всички бяха бягали оттук така!

Изтичах покрай предоперационната, но не влязох за дрехите си… Бях останал последен! Най-последният!

През ум не ми минаваше, че междувременно и излъчването — ако го е имало въобще — е престанало. Че не знам от какво бягам. Защо да мисля за това, когато бях последният, единственият, който бе останал в комплекса!

Прескочих бариерата, като за момент зърнах въргалящите се в будката дрехи на охраната, и се мушнах в колата. Колко хубаво, че бях нарисувал лентите: веднага я намерих! Ключът беше вътре, за да може отговорникът на паркинга да я премести, запалих и колата се изтърколи на пътя.

Сърцето ми още тупаше бясно, но ръцете ми вече не трепереха. Щом седна в кола, винаги успявам да овладея нервите си. Въздъхнах дълбоко, отпуснах се върху меката седалка и настъпих педала за газта. Избягнах катастрофата на косъм. Голямата черна кола бе забила нос в парапета и задницата й бе застанала на средата на пътя. За щастие насреща не идваше нищо, рязко извих волана наляво и колата, макар и силно наклонена, избягна застаналия напреко багажник. Успях да спра едва доста по-нататък; върнах се на заден ход към катастрофиралата кола.

Колкото и да бързах, не можех да я оставя така… Явно бе станало преди секунди, аз бях първият, който минаваше оттам.

Оставих двигателя да работи, дръпнах само ръчната спирачка и слязох. В черната кола не се виждаше човек, освен ако, изгубил съзнание, не бе паднал на седалката или пред нея. Предната врата не беше засегната и лесно я отворих.

В колата нямаше никого. На седалката на шофьора се мотаеше един тъмносин костюм. На пода — чифт обувки с чорапи.

Стоях, без да разбирам нищо. Очите ми постепенно асимилираха гледката. От сакото се подаваше горната част на бяла риза. Все още стоях неподвижен: ръката ми на бравата на вратата, както я бях отворил, и едва след това забелязах, че ризата не е разкопчана, а на врата й, под яката на симетричен възел е завързана вратовръзка на сини райета.

Не бих могъл да кажа колко съм стоял насред пътя в предградието, по долни дрехи, пред една извъртяла се напреко черна кола, на чиято предна седалка се въргаляше един пълен комплект дрехи — не мога да употребя друг израз — въргаляха се облечени. Липсваше само онзи, който ги бе облякъл.

Казвам ви, не знам колко съм стоял там, нито за какво съм мислил, само изведнъж осъзнах, че все още не бе минала никаква кола. А това беше една от оживените пътни артерии, водещи към центъра. Сякаш някой бе отклонил движението от нея…

Отпуснах вратата, която се затвори с тихо щракане. Затътрих се обратно към колата си, седнах, отпуснах ръчната спирачка, обърнах, внимателно заобиколих черната кола и се върнах в института.

Всички коли стояха на паркинга. Явно стояли са там и когато съм бягал през портала, просто не съм ги забелязал. Спрях на мястото, което бях напуснал. Излязох от колата, след това се върнах, извадих ключа от запалването и заключих вратата.

Сега вече не прескочих бариерата, а я заобиколих. До гащеризона на охраната се въргаляха обувките, оръжието, червената значка. Прекрачих ги и се отправих към сградата на дирекцията.

Пред стълбите на главния вход лежаха множество гащеризони заедно с обувките. Повдигнах един. Беше закопчан, ципът вдигнат. Хванах го за крачола и го повдигнах, разтръсках го. От него изпадна шепа белезникав прах, след това през горния отвор се измушиха сутиен и черни дантелени бикини. Хвърлих обратно дрехата в белия прах, дето се бе посипал от нея, и се качих по стълбите.

Канцеларията на Давид беше на първия етаж. Влязох в секретариата. На различни места из стаята намерих три рокли. Пред тапицираната врата се спрях, колебаех се. След това преглътнах, въпреки че нямах слюнка в устата си, и влязох.

Стаята изглеждаше празна. Обаче знаех, че зад огромното бароково писалище, на кожения фотьойл, също трябва да има един оранжев гащеризон с червен знак на гърдите.

Но не погледнах натам. Сякаш не знаех за него, взех един стол от другата страна на масата, седнах, придърпах телефона към себе си и набрах номера на Етел.

Телефонът дълго звъня, но никой не вдигна слушалката. Не затворих, а сложих слушалката на масата, за да чувам сигнала. След това станах, отидох до другия край на стаята и включих радиото. Разнесе се тихо пращене, нахлуха атмосферни смущения, но въртях напразно, не можах да хвана никаква станция. Изгасих го и се върнах при масата. Телефонът продължаваше да звъни.

Оставих слушалката на място и бавно склоних глава върху нея.

Не можах да узная какво се бе случило, разбрах само, че е нещо непоправимо.