Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (9)

9

Отидох и в библиотеката. В нейните подземни, бронирани и снабдени с климатична инсталация помещения се съхраняваха най-ценните и — странно съвпадение — най-старите писмени паметници. Не вярвам някой някога да се е замислял над наивността на този вид фетишизъм: добре познаваме съдържанието на писанията: безброй копия, от които могат да се извадят други копия, пазят вярно всяка тяхна буква; и без това оригиналът не може да бъде съхраняван вечно. Сухият и горещ пясък на пустините ги бе консервирал за три, за пет хиляди години — повече от това дори нашите технически чудеса не могат постигна.

Старите писания вече нямат тайни, материалната им стойност не може да бъде изразена, за икони не стават. За какво са ни тогава?

Фетиши, индиански тотеми, завет на предците към наследниците. „Докато пазите тотема, ще пребъдете!“ Наследниците запазиха тотема, но себе си не успяха. Бронираните зали сега наистина се превърнаха в онова, което винаги са били: скъпоструващи гробници.

Но ако е така, какво правя аз тук? Защо отнасям посланието си в гробище, в което вече никой не обещава възкресение?

Внимателно, не трябва да обърквам нещата. Моето послание не е тотем, не искам с фетиша на миналото да правя магия на идното поколение за добър лов, за богата плячка. Моето послание е обикновено изложение на факти, което трябва да направя дори и ако нямам никакъв шанс някой някога да го прочете: „Трябва“ тук се отнася до самия мене. Аз съм съзнателно създание на природата, така че действувам по силата на съзнателно решение и постъпвам така, както изисква моята природа. Природата ми обаче е изразител на човешкия род, така че не мога да сторя друго, освен онова, което е нужно на човешкия род. А това, че аз, като същество, за момента съм единственият представител на този род, е маловажно от гледна точка на делото. Инстинкт? И това е маловажно. Проявява се в съзнанието ми и ме тласка към действие, а не към разсъждения. В природата ние носехме званието „Хомо сапиенс“ едва ли не като благородническа титла, но то не е титла, а само изискване.

Така че моето послание не е фетиш, а вест, която или ще стигне до целта, или не; това от гледна точка на възникването й не е следствие на избор. Ако все пак стигне до целта, функцията й се прекратява, тъй като се е изпълнила задачата. Но понеже съдържанието й е необикновено и ще остане само в няколко екземпляра, възможно е след узнаване на съдържанието й да я сложат за спомен, като рядкост. Тогава обаче и моето послание ще се превърне във фетиш, в тотем. За щастие, аз вече няма да имам кой знае колко общо с това.

Ключът от бронираната зала намерих доста лесно, в чекмеджето на директора на библиотеката; отварянето на бравата ми създаде повече трудности. Обаче техническите хитрости, създадени за сигурността на старите бумаги, бяха доста по-изостанали от охраната на някои по-съвременни хартийки. Възможно е Книгата на мъртвите да ми помогне да се оправя на оня свят, но повечето от хората копнеят по ценностите тук, на земята. Следователно успях да отключа бравата на бронираната зала и сложих посланието и магнетофонната лента на видно място. Кодексите, пожълтелите рула, дебелите, подвързани в кожа книги не пипнах. Защо? Повече не можеха да ми помогнат.

Имах нужда от книги, полезни в живота ми на корабокрушенец. Щом свърших работата си, излязох от бронираната зала, внимателно затворих вратата, но оставих бравата отключена: защо да се блъска идното поколение и с нея.

В каталожната зала прекарах няколко приятни часа. Бях се подготвил за дълга екскурзия, бях си взел ядене, пиене и никъде не забелязах надпис „Храненето забранено“. Налагаше се да подбирам много внимателно, тъй като измежду милионите книги трябваше да избера онези няколко дузини, от които имах нужда. Медицина, агрономство, основи на земеделието и накрая някаква художествена литература, просто за четене.

Не обичах да ме вземат за ограничен. Това обвинение лесно се отправя към физиците и те трудно се борят с него. Трябва време и много приказки, докато се разбере за някого, че обича не само това, което разбира. А пък колко, ама колко са онези, които си мислят, че разбират всичко онова, което просто ги интересува.

Четях много и системно. За самотно живеещия човек то и без това е неизбежно. Дори и при лош брак има с какво да си запълниш времето, ако щете — и с кавги. Но онзи, който всяка вечер си ляга сам, трудно може да мине без книгата. Съвсем не твърдя, че всяка вечер си бях лягал сам, имах, ако мога така да се изразя, „свободни“ вечери, но не препоръчвам колебливата стойност на тази свобода да се подценява или да се надценява. В такъв момент четях, музика слушах по-рядко. Слухът ми е поносим, но не съм маниак на тема музика нито по отношение на „леката“, нито по отношение на „сериозната“. Преценката на литературната стойност на онова, което четях, отстъпвах на онези, които чувствуваха в това призвание или поне страст. Аз четях заради това, заради което — по мое предположение — пишеха писателите: да имам такива духовни преживявания, които се различават от всекидневието ми. По този начин осигурявах разширяване на кръгозора — и от време на време олекотяване на мислите. Ако в повечето от случаите изборът ми съвпадаше с отличените в литературната ранглиста имена творби, това може да служи за награда на вкуса ми, а и за доказателство, че официалните ранглисти не са непременно резултат на контра-селекцията. Подчертавам обаче, че може да става дума най-много за съвпадение, защото в избора си никога не се влияех от препоръките на академиите и рекламните агенции, а изключително от духовните си потребности.

И ако все пак това звучи високопарно, трябва да си призная, че хич не ми пука. Високо уважавам художествената литература, защото имам нужда от нея, тъй както от цигарата и напитката; явно — ще предпочета по-благородната, а не лютивата или смърдящата; но се въздържам от преценката за литературната или културната стойност. А пък към преценката на другите съм най-малкото недоверчив: твърде много субективизъм има в нея. Свойствата на която и да е невидима и живееща части от секундата елементарна частица могат да бъдат определени по-точно и с по-голяма сигурност, отколкото на някой роман трилогия. Нуклеонът е такъв, какъвто е — независимо от мен; романът е такъв, какъвто го преценя. Един харесва на мен, друг на другиго, а колко струва някой шедьовър, щом и кучетата не го поглеждат?

Дори мнението ми да не беше такова, пак щях да стигна до това убеждение, седнал в каталожната зала на библиотеката. Би било смешно да взема сега да размишлявам върху това, как дървоядите или прахът ще разядат книгите, този хартиен склад на мисли, без оглед на това, благородна или бездарна книга унищожават. Още миналият век осъзна отчайващото размножаване на духовните карантини, наречени библиотеки: печатните книги се размножават много по-бързо от струпаната в тях мъдрост. Естествено, на века много му се искаше да почита книгата, очакваше морални резултати от писаното слово: вярваше, че от буквите човек ще стане по-добър. А когато се разбра, че въпреки всички усилия това не става, настъпи отчаяние. Докато епохата стигне до моето поколение, трябваше да признаем, че библиотеката е такъв вид информация, чието време постепенно отминава, тъй като повторенията в нея са твърде много и става все по-необхватна. Ала навикът ни кара да мушнем в джоб дори намерения на земята болт, ами ако потрябва някога, така че какво има да се чудя, че библиотеките с упорита последователност събират всяка хартийка, която се е сблъскала с печатарската боя.

(А какво да кажем сега за електронните библиотеки? :-) б. на Виктор от http://bezmonitor.com)

Седя в една огромна зала, която се състои само от полици, пълна е с чекмеджета, а в чекмеджетата — хиляди картончета. Докато търся в тях отговор на загадката как се сади зеле — няма страшно, иска се само търпение. Ако търся лек за това, как за известно време да забравя какво се е случило с мен — рано или късно ще намеря. Но какво могат да ми кажат тази зала, тези чекмеджета, тези картони, ако ги попитам, какво се случи с нас?

Възможно ли е все пак всичко, за което съм дошъл, да е само предлог? И всъщност съм дошъл за обяснение? Щом вече няма човек, който да ми отговори, може би е останала мисъл, която предлага отговор? Не „как“ — се е случило природното бедствие — средствата не са важни. Няма го „защо“-то. Спомням си, веднъж вече се бях опитал да дам обяснение по свой начин, осъзнал, че природата не е длъжна да дава обяснения за постъпките си; вулканът ще избухне и ще залее с лава Содом дори и ако там случайно живеят само кротки и богобоязливи хора. Вулканът не е бог, но не е и инструмент на съдбата. Той е просто едно голямо гърне, от което супата от време на време изкипява и опарва онези, които са седнали на гърнето да се греят. А между едно изригване на вулкан и сега настъпилата катастрофа разликата не е в същността, а само в порядъка. Погледнато от разстояние няколко светлинни години, дори и тази разлика става неузнаваемо малка. Ябълката, която змията ни е накарала да изядем, е била егоцентризъм. Познанието, което сме получили в замяна на безсмъртието, е всичко на всичко една заблуда: мислехме си, че светът е наш. Е, светът ни напомни, че няма такова нещо, а тъй като вече си бяхме профукали безсмъртието, той ни представи сметката и толкоз.

В сделката обаче стана грешка: аз оцелях. Въпреки че е възможно това да е било просто великодушие — при уреждането на сметката не са обърнали внимание на стотинките. Аз съм тези стотинки. Тъй като обаче аз съм тук, останал е някой, който е неспособен да се отрече от себе си, от човешката си същност и егоцентризъм — тук-там заблуда, — а той като папагал, с упорита настойчивост си поставя формулирания от съществуванието му въпрос: защо?

Защо, защо, защо…

Въпреки размишленията ми — но пък може ли да не се размишлява в подобно положение? — аз съм наясно, че не съм философ, а само един сносно смятащ физик. Освен това знам, че откакто физиката се запознава с по-скритите закономерности на природата на материята, отделни нейни представители предпочитат да поемат от областта на точните науки по далеч по-хлъзгавите пътеки на теорията на познанието. Разбирам ги, трудна работа е да изследваме законите на времето, пространството и движението, с други думи, на предпоставките за живота, без да отнесем тези предпоставки към самия живот: а в реда на предпоставките да не търсим и смисъла на живота. Неизбежно е ученият, който, за да осмисли крайното и безкрайното, е принуден да създава нова координатна система на измеренията, да не се опита да потърси в тази координатна система и мястото на човека.

За всичко това обаче аз лично, въпреки че също съм физик, не чувствувам достатъчно сили. Независимо че мога да различа причината от следствието, неизбежното от случайното, познавам механизма на взаимодействието и противодействието, никога не бих се захванал да ги приложа и за определянето на закономерностите на битието — дори и същността ми на физик да ме подтиква към това. Знам, че живото и неживото се движат от едни и същи закони, ала също така знам, че в движението на живото закономерното се допълва, но понякога се и пресича от евентуалното и затова орбитата на живото може да се изчисли много по-трудно от орбитата на някоя планета или нуклеон. Признавам, че ако продължа да насилвам сравнението, бих могъл да посоча безброй сходни черти — но у човека който е одухотворено същество, винаги остава непредвидим фактор. Древните философи са го знаели и са се съобразявали с този фактор. Физиците в повечето случаи не го знаят и затова са толкова уязвими, когато започнат да философствуват.

И аз бих бил уязвим, ако се опитам. Но няма, въпреки че кога друг път, ако не сега и тук, ще намеря по-добър повод: кой друг ще отговори на въпросите ми, ако не аз? Кой ще се пребори с надхвърлящия способностите на разума въпрос, за да го издигне — или свали? — до нивото на разума? Трябва сам — като лекар по неволя — да излекувам раната в съзнанието си, преди да е започнала да гангренясва…

(Бих могъл да кажа душа, вместо съзнание, но, по дяволите, аз съм физик, а не поп!)

Седя в залата на инвентарния списък на науката и викам за помощ. Кой ще чуе? Ако ме заболи корем, има бърза помощ. Ако спре двигателят на колата ми, ще намеря кой да ме посъветва. Никога по-рано не съм обръщал внимание, не ме е и интересувало, но сега с изненада установявам, че напразно се обръщам към специалистите по мисленето — мълчат.

У мен ли е грешката?

Сигурно и у мен. По добър човешки обичай сещам се чак тогава, когато къщата гори, когато бедата е дошла. А досега бях затънал в числа и формули. Живеех си безгрижно или вдигах рамене, ако срещнех брадатите мъдреци. Поддържах зъбите си, мускулите и хормоните си, но не се стараех особено да подредя мислите си, да ги накарам да помаршируват: леви-десни, леви-десни, кръгом, мирно, поправи се!… А сега не мога да се оправя. Чудно ли е?

За какво да се обвинявам? Не е само у мен грешката. Сега, макар и със страхотно закъснение, но все пак изпълнен с надежда, дърпам едно по едно чекмеджетата с хилядите картончета. Напразно. Не намирам такова, което да ме насочи, както аз искам. Платон ми напомня, че съм човек, Декарт — че съм мислещ човек; Маркс — че съм обществен човек. Но кой ще ми каже какво да направя и да мисля, когато съм останал последният човек?

Някогашните философи, които са положили основите преди пет хиляди или петстотин, или дори само преди петдесет години, а са достойни за уважение, както и Нютоновата механика — но далеч сме вече от Нютон. Само че във всяко поколение на съвременната механика възникват нови нютоновци, докато съвременниците философи все по-безпощадно се взират във Вселената…

Прелиствам картоните, а сърцето ми се свива — вървя по ялова почва, сред увехнали посеви. Като начинаещ Фауст търся философския камък. А какво намирам? В наше време всеки, който има известни познания по философия, може да остане в бранша… Най-простото е да се повтарят отговарящите на мирогледа велики предци. Да се повтарят, естествено, с други думи, което в повечето случаи означава по-разводнено, иначе би било плагиатство. Трябва да се твори така, че новите явления, ако вече не може да не бъдат забелязани, защото непрестанно се спъваме о тях, да бъдат вкарани в старите категории. Ако по друг начин не става, тогава — като стария, добър Прокруст. А което и така не пасва, и иначе не може да бъде напасвано, най-целесъобразно ще е да бъде опровергано. Но към опровержението е нужен аргумент, а най-целесъобразният аргумент е цитатът. И вече се е родила догмата, която се храни от цитатите и никога от фактите. Догмата, все по-откъсваща се от познанието, от което се е пръкнала, се превръща във вяра, а туй, що държи вярата жива, е неспокойствието. Цитатът никога не може да изрази цялото, а само част от него: в цитатите няма диалектика — следователно, който и да е ред от мисли, изразяващ недвусмислена позиция, може да бъде разбит с цитати, дори те да си противоречат. След което цитатите, въпреки че са от един корен, гонени от безпокойството на вярата, могат да се хванат и за косите.

Задънена улица, към която всеки ден се устремяват нищо неподозиращите като мене, за да си тръгнат обратно с ядни псувни. В общи линии малко са задънените улици с достатъчно място да се обърнеш и да излезеш с лицето напред.

Не всеки философ повтаря предшествениците си — и това е вярно. Има такива, които по свой начин се мъчат да разберат и обяснят залетелия се свят. За съжаление повечето от тях се стресват от това, което установяват — по-откровените направо се страхуват. Песимизмът им не е необоснован, а само безполезен. Какво ще ни помогне лекарят, който, подсмърчайки, плясва с ръце: господи, възпаление на апендикса! — и побягва от леглото на болния? Разбира се, лекарят знае, че апендиксът на болния трябва да се оперира. Може сравнението да е вулгарно, но не е по-вулгарно от цитатите или от предсказанията за края на света.

В началото на нашия век е имало мъдреци, които са можели да мислят и под знака на замисленото са смеели да поемат отговорност. Кризата на обществото роди своя философ, който след това се захвана да прекроява обществото. Светът и преди петдесет-сто години не е бил по-прост, най-много да е бил по-разбираем: барикадите са означавали еднозначни разделителни линии между стоящите от едната и другата страна. По-къс но нещата се объркали и барикадите трябвало да бъдат строени на зигзаг, за да може всеки нюанс да си намери мястото. Наистина по този начин враговете вече не стоя ли непременно един срещу друг, а полуобърнати, за да могат с другото си око да наблюдават третия. Или четвъртия.

Мъдреците, които би трябвало да помогнат на обърканите си съвременници да се оправят в тези неща се лутали мъчително. Или вдигали черното знаме. Само че педантичността на буквоядството и пиратският флаг на анархията прикриват в края на краищата една и съща духовна импотентност.

Кой съм аз, та да отсъждам? Бих могъл да кажа: оня единствен праведник, заради когото градът заслужава милост. Но градът загина, а аз не съм толкова ограничен, та да мисля, че съм помилван за заслугите си. Напротив: ако поставя на везните мъките си, смело мога да твърдя, че със скърцащи зъби изкупувам греховете в тази огромна яма, на чието дъно се въргалям. В действителност нито греховете ми, нито заслугите ми бяха поставени на люшкащото се блюдо на везните, което е отредило кой да загине и кой да остане. Ето защо и аз не произнасям присъда над никого, само крещя и ругая като Йов на сметището. Не търся справедливост, а само малко разбиране, поне със задна дата… И тъй като нямам друга вяра освен законите на природата и нямам друга молитва освен разумната мисъл — не към твореца се провиквам и не него оплювам, а бълвам злъч и кал по онези, които би трябвало да водят богослужението по моя ритуал. Само че виното за комка е подправено, нафората е мухлясала, а тамянът е продаден на публичните домове за парфюм.

Седя сред дивизиите от имена и заглавия, подредени по азбучен ред, и се чувствувам гол и беззащитен. Не намирам сред тях поне един, който да ми каже: вслушай се в мен, съвременнико, и тръгни подире ми. А прорицателите, които, гледайки гъбовидни облаци и гумени палки, предрекоха, че играта ще има лош край, също са псували напразно: те обещаваха, че човечеството ще се самоизяде. И ако е станало така и дори и касандрите не са успели да се спасят — слаба утеха е, че са се оказали прави. Няма вече нито утешители, нито утешавани. Останал съм само аз, дето все по-трудно се боря да опазя здравия си разсъдък, но мога да заявя: ако нищо не се бе случило, рано или късно човечеството щеше да се помири със себе си. Ако нищо не се бе случило. Само че се случи.

А сега какво да правя? Да се вслушам в инстинкта за самосъхранение, да преглътна горчивата слюнка на разочарованието и да скътам „защо“-тата си за по-добри времена. Не търся мъдрост, а семена, годни за ядене. На Кандид градината донесла щастие, мене ще спаси от гладна смърт.

Изваждам от кутиите няколко дузини картони, различни справочници, сборници с полезни съвети. Чекмеджетата с мъдреците остават, наполовина изтеглени, ни вътре — ни вън, с една ръка държащи се о полицата, с един крак люшкащи се над дълбините на пода — във вечен страх, че ще паднат, ще се разпаднат.

Не изпитвам съжаление, когато излизам през стъклената врата.