Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (18)

18

Мина цял месец, докато наистина можах да тръгна. Толкова време ми отнеха приготовленията. Преди всичко трябваше да се погрижа за подходящо превозно средство. Не можех да тръгна лекомислено на дългото, евентуално пресичащо целия континент пътуване, оставяйки се на случайността: ако едната кола се повреди, все ще намеря друга. Това, което е малък проблем в града, може да се превърне в капан по автострадите. Между другото вече и в града все по-трудно намирам годни за използуване превозни средства. Онези, които тогава са останали невредими, вече са със спаднали гуми, с прогнила каросерия, проводниците им са дали на късо и шасито им е ръждясало. Водата е изтекла от радиаторите, маслото от картерите, силата е отлетяла от акумулаторите… Никак не ми се иска да ходя цели километри пеша.

Имах нужда от всъдеход. Дори и да не е гъсеничен, но поне такъв, който да се движи не само по пътищата. Силен, всеяден мотор, издръжливо шаси, масивна каросерия, голяма вместимост, за да мога да нося със себе си достатъчно гориво, храна и оборудване: такава кола ми трябваше! По възможност със задвижване и на четирите колела. Но такова превозно средство мога да намеря само в армията.

По-лесно беше да го измисля, отколкото да го намеря. Горе-долу знаех накъде има няколко казарми, полигони — по време на екскурзия или пътуване човек се сблъсква с тях, дори да не е любопитен. Разбира се, тогава и понятие нямах коя към кой род войски спада и какви военни машини, какви автомобили могат да се намерят в тях. Навремето, след неколкоседмичното пехотно обучение, бях отбил задължителния срок в един щаб за стратегическо планиране, убивайки времето си с решаването на треторазредни математически задачи. Като служба беше възможно най-приятната — дори и военните музиканти, тези нежни души в униформа, ми завиждаха, — но имах малка възможност за придобиване на практически военни познания. Никога не бях предполагал, че един ден ще съжалявам за това. Така че по липса на по-добро тръгнах да обикалям казармите из околността и се надявах на късмета си. Все ще попадна на някоя кола, която да ми хареса.

Попаднах на много, но нито една не ме удовлетворяваше истински. В бронираните командирски автомобили нищо не се побираше; транспортните средства на пехотата бяха по-просторни, но само малко по-мощни от среден камион. Влекачите се движеха бавно, дори и за мен, бойните машини пък мъкнеха прекалено много излишна броня. Все пак не мога да тръгна на път с някой петдесет-шестдесеттонен танк! При търсенето се озовах и на едно от военните летища и отново бях изкушен от мисълта да опитам с лек разузнавач. Качих се в пилотската кабина, но дори и тази малка машина имаше толкова уреди, копчета и ръчки, че и в тихо и ясно време би било предизвикателство към бога да излетя с нея. Но дори и тогава би следвало първо да се науча по книги как трябва да се лети… Предпочетох по-бавния, но по-сигурен начин на пътуване по земята.

Накрая се спрях на една открита амфибия, която сигурно бе проектирана за разузнавателни цели. Беше достатъчно голяма, за да мога да разположа запасите си в нея, и въпреки че подвижният й гюрук даваше само ограничена защита срещу капризите на времето, в замяна на това пък в напълно затворените, бронирани коли бих могъл да се опека. Та нали бях тръгнал на юг.

Иначе се оказа изключително интересна кола, при опознаването й можех само с признание да мисля за изобретателността на военните инженери. Наистина монтираното до шофьорската седалка зенитно оръдие се оказа напълно излишно за мен, но след кратко колебание все пак не го демонтирах, въпреки че заемаше много място. Дори оставих няколко кутии боеприпаси. Кой знае — при душевното ми състояние, — може би бих се радвал дори, ако ми се наложи да го използувам… По-голяма полза виждах от уреда за нощно виждане на прицела. Щеше да облекчи ориентирането през нощта. Всеядният й двигател само с едно превключване на скоростния лост работеше еднакво надеждно и на суша, и във вода. Барабани с въжета отпред и отзад я правеха подходяща за различни операции при теглене и дърпане, от които по мои предвиждания сигурно щях да имам нужда. Няма да изреждам всичките й приспособления, както и запасите и инструментите, с които я напълних, предвиждайки всички онези евентуалности, които човек е в състояние да предвиди. Тя се превърна в подвижна къща, килер, лаборатория и работилница, опорна база и носител на моята еднолична експедиция. Щом бе готова, нарисувах отстрани името й, на което се бях спрял след дълго колебание. Не можех да й дам лично име, защото ако някое име ми напомняше за някого, то щеше да ми припомня и за загубата; а пък ако беше на някого, с когото не съм имал нищо общо — за какво ми беше? Идваха ми наум и такива имена като „Бъдеще“, „Утро“, „Надежда“ и тем подобни, но ги намирах за нетърпимо високопарни. Поради липса на въображение накрая се спрях на наименованието „Мишле“, може би защото моето превозно средство най-малко приличаше на това животинче, а според мъглявите ми спомени за магиите най-простият начин за заблуждаване на злите духове от най-древни времена насам е бил детето да се нарича другояче, а не с истинското му име. Както и да е, „Мишлето“ стоеше готово за път и аз счупих о него една бутилка шампанско, което потече по бронята му, сякаш го беше почело някое скитащо куче.

Къщата, която ми беше дом, убежище, всичко, заключих грижливо без каквато и да е надежда за връщане, но все пак разчитайки и на такава евентуалност. Спрях реактора, който даваше енергия, обилно смазах уредите и прекъсвачите, извадих предпазителите. Лампите изгаснаха, спря подаването на вода, спря и електрическият часовник. Нямах какво повече да търся тук. Включих двигателя на „мишлето“ и излязох през вратата. Не поставих плоча за спомен от пребиваването ми; хвърлената в морето бутилка беше „Мишлето“, а вестта за нея — аз самият. Останалото беше работа на добрата съдба и вълните.

Първия ден се движех предимно по позната местност. През изминалите месеци бях обикалял доста надалеч около опорната си база. През нощта пристигнах в някакъв малък град и си потърсих чисто легло. Намерих, но се оказа негодно. При докосване прахът се вдигаше нависоко. Известно време се полутах, след това ми омръзна. Увих няколко одеяла от тези, които носех, около кръста си, а с останалите се завих. По-късно се отказах от удобствата и търсех само покрив. В първия по-голям град открих един спортен магазин и там успях да намеря подходящ спален чувал. Изтупах го от прахта и го взех. Оттогава спях в него. Нощите ставаха все по-хладни, особено по-късно, когато стигнах в планините.

В началото пътят се оказа с по-малко препятствия, отколкото си мислех. Докато в градовете на всяка крачка се срещаха струпали се една върху друга развалини на автомобили, автострадите бяха останали сравнително свободни. Движилите се по тях коли се въргаляха в канавките и до насипите. Най-много там, където пътят беше притиснат между два бряга, някоя развалина да беше застанала напреки на асфалта. В такъв момент или имаше място и аз заобикалях, или с бронята на „Мишлето“, която можеше да мине и за локомотивен буфер, избутвах настрани останките им. Проблеми за изпреварване от друго естество за съжаление нямах, а тъй като сивият асфалт приспива, се поддържах буден с музика от магнетофона. „Мишлето“ послушно гълташе километрите с не особено висока скорост. Но с упорито постоянство. Картите ме уверяваха, че пътищата водят нанякъде, а разгадаването на пътеуказателните табели в градовете понякога се равняваше на прочитането на някой сборник с ребуси. Но нямах възможност да питам; пък и къде щях да изпратя решенията на задачите?

По пътя нямаше изненади. Когато стигнах до границата, няма да отричам, пулсът ми се бе поускорил. Вдигнах бариерата и избягвайки митническата проверка — какво имах да изнасям: може би рогата си? — преминах през границата. Когато стигнах в първото село, намалих и започнах да се оглеждам… На какво ли пък разчитах? Всичко беше същото, както няколко километра преди това: прахът, тишината, празнотата.

Само фирмите и надписите на улиците ми напомняха, че и на глухонемите се налага да владеят чужди езици.

Всеки ден изминавах по триста-четиристотин километра; не е кой знае колко много, но възможностите на „Мишлето“ поставиха граници и пред моите старания. Напредвах бавно, но сравнително безпрепятствено, готов за изненади, но без да се заблуждавам с надеждата за бърз успех.

Стигнах до планините. Знаех, че ако се движа на юг, към слънцето, към нашата майка — морето, те ще ми препречат пътя и ще трябва да ги преодолявам. Бяха високи планини, върховете им, билото им заповядваха на облаците да спрат, насочваха реките в друга посока. Само настроението на хората не можеха да прекършат. Хората открили между тях или в тях проходи и клисури още в началото. А мен ме очакваха вече стръмни, но удобни серпантини, грациозни виадукти и широки тунели. Ако успея да изпреваря големите зимни снеговалежи и заледявания — тъй като няма кой да чисти пътищата пред мен, — тогава преминаването няма да бъде по-уморително от някоя екскурзия в края на седмицата… Щастие в нещастието е, че катастрофата не настъпи в края на седмицата, защото тогава тълпите туристи щяха неспасяемо да задръстят планинските проходи пред мен.

Но и така работата ми не беше лека. Кроткото пътуване изведнъж свърши. Времето наистина си оставаше поносимо и над хиляда метра температурата беше само няколко градуса под точката за замръзване, но още при третия или четвъртия завой на първата серпантина ми бе зададена голямата задача под формата на един огромен камион с ремарке. Стоеше напреко на пътя, забил се с носа си в скалата.

Въртях се около препятствието, блъскайки си главата. Да се заобиколи беше невъзможно, да се изтегли — абсурд. „Мишлето“ наистина приличаше на мишле в неговата сянка. С ремаркето все някак се преборих. Откачих го от влекача, при което то покорно се изтърколи по урвата. Преметна се няколко пъти, брезентовото му покривало се разкъса и товарът му се разпръсна. Караше тенджери, с хиляди. Обаче без домакините те не струваха нищо, така че нека да пропадат.

Покатерих се в шофьорската кабина на заврелия носа си в скалата камион, сметох остатъците от дрехи и внимателно пробвах мотора. Естествено — не помръдна. Въпреки това изглеждаше невредим, тъй като бе разположен не в носа на колата, а под пода й и ударът не го бе повредил. Сигурно само акумулаторът се бе изтощил. Спряло бе и подаването на гориво. Поиграх си малко с него, след което с два кабела го свързах към акумулатора на Мишлето. Не знам защо, но намерих за почти от само себе си разбиращо се, че запали. Когато вече бе загрял, омотах един голям камък с въже и го поставих върху педала на съединителя, който поддаде. Включих на задна, поставих смукача на силно нанагорнище, след това се измъкнах от кабината и хванах края на въжето. Дръпнах го, камъкът отскочи от съединителя. Видях как педалът подскочи, камионът трепна и послушно слезе заднишком от пътя. Не следва докрай пътя на ремаркето. След второто салто горивото му избухна и разхвърчалите се тенджери се разплескаха по скалите на пропастта: вече и дяволът не може да си свари вечеря в тях!

Пътят се освободи и можех да продължа.

Няколко леки коли също препречиха пътя ми, но с тях Мишлето се оправи. Лебедките, които можеха да бъдат включени към двигателя, изтегляха барикадите.

Следващият камион обаче упорито се съпротивляваше и на Мишлето, и на мен.

Трябваше да сме на повече от две хиляди метра. Въздухът просто режеше; снегът, като бели точки, нарисувани върху топки, се бе разположил в цепнатините на скалите. Откъм глетчерите се носеха поздравителните картички на враждебна нощ. Не ми оставаха много възможности за избор.

Направо взривих упоритата кола, след като грижливо бях прехвърлил горивото му в и без това поопразнилите се резервоари на Мишлето. Някой професионален сапьор сигурно щеше да ми се присмее. Та аз дори не знаех колко експлозив да сложа под него, за да го вдигна във въздуха, но без да повредя пътя. Разбира се, бях сложил по-малко от необходимото, на всичко отгоре и фитилът се бе оказал твърде дълъг. Три пъти гасна, докато изгори докрай. (Не бях достатъчно предвидлив, за да помъкна със себе си и цял електронен взривател!) Случаят обаче помага на леваците. Взривът само помести чудовището и здраво го подпали. Пренасяше мебели — защо не бях погледнал по-рано! А така, поради липса на легло, можах да прекарам нощта в постлания накрай пътя спален чувал, сред сънища за фойерверки, вдъхновени от горящите и пращящи спални и гарнитури. Но поне не мръзнех; дъхът на глетчерите удивен се спираше пред огромния ми лагерен огън. Вълците на нощта с подвита опашка биха побягнали, ако ги имаше още. Без тях обаче и романтиката е по-бледа — на сутринта от камиона бе останал само изгорелият скелет. Мишлето с отвращение го избута настрани.

Додето стигна до билото на прохода, стана обяд. Слънцето пръскаше искри, но не топлеше. Светът около мен беше бял и съвършено чужд. На върха имаше хижа и ресторант — само заради гледката. Ако оня скапан разносвач на мебели не ми се бе изпречил на пътя, можех да нощувам тук. Сега обаче нямаше защо да спирам, освен за предлагащата ми се почивка. Надолу може би ме чака още по-труден път, отколкото нагоре.

Спрях двигателя, излязох от Мишлето и силно се протегнах. Напитките не липсваха от запасите ми, само неразумният прахосва без нужда. Обаче в баровете на такива заведения сигурно не липсват и специалитети. Добре щеше да ми дойде малко разнообразие.

Холът на хижата беше толкова банален, колкото и барът й. Избледнелите рекламни плакати на туристическите агенции, загубилите блясъка си огледала и бутилките не събудиха никакви чувства у мен. Твърде отдавна стоях над тези неща. Разтривайки изтръпналите си крака, аз се дотътрих до пулта и след кратко колебание в избора си забърках един солиден коктейл. Само колкото да ме оживи, но не да виждам права там, където следва завой.

Питието беше топло, а това е непростимо. Излязох на терасата на бара, за да му сложа малко сняг.

Човечеството винаги е обичало зрелищността. А надали е намирало по-покоряваща гледка от това, когато е спирало на върха на някоя висока планина и е оглеждало лежащата под него област: разкриващата се двойственост от величие и пигмейщина е отприщвала цели реки от емоционални клишета у него… Излязох на терасата с пълна чаша в ръка, погледнах надалеч, много надалеч, към искрящите в слънчевите лъчи глетчери, към страховитите скални стени, към губещите се в безкрайността снежни поля, и изтръпнах.

Разтреперих се от това, което видях пред себе си. На по-малко от десет метра.

На терасата стоеше снежен човек, с трътлесто юнашки нахлупено гърне вместо шапка. Вперил въглените си очи, той ме наблюдаваше с интерес: Какво търся тук?

Беше най-обикновен снежен човек, с метла под мишницата, с нос от морков, а на мен за момент ми се стори, че е месията. Който е дошъл да ме освободи от угнетеността ми и да ми покаже пътя към покоя. Който ще ме освободи от греховете ми и опрощаващо ще се наведе към мен: виждаш ли, човече, страданията ти свършват тук. Можеш да си починеш. Ще снема товара от плещите ти, от този момент отговорността вече не е само твоя. Ще се разпредели между теб и…

Защото снежните човеци не се раждат от само себе си. Снежните човеци нямат родословни дървета. Снежните човеци, щом падне пресният сняг, се търкалят, оформят, изправят от неснежните човеци. Те им дават въглени очи и морковен нос, те им тикват под мишницата метла и им нахлупват шапка на главата. Снежните човеци се раждат с падането на снега и се стопяват, щом напече слънцето. Нямат нито прадеди, нито наследници. Снежният човек…

Гаврътнах питието и хвърлих чашата. След това се провикнах с цяло гърло:

— Ало! Има ли тук някой???!!!

Стърчащата срещу мен скална стена с известно закъснение и замиращ глас отвърна:

— … ло!… якой…

Все същата тишина.

Но не повярвах. Със замаяна походка отидох до снежния човек, за да го прегърна и разпитам. Невъзможно е да не отговори!

Отговори. С тънката ледена коричка, която веднага след лъжливата топлина на слънцето бе покрила тялото му; с браздата, която бе издълбала върху челото му шапката, и с тънкия пласт сняг, който беше нанесъл върху тази шапка вече вятърът. В стръковете на метлата бяха замръзнали водни капки, морковеният нос бе избледнял, а двата въглена напомняха черните очила на слепец, втренчил очи в небето.

Човече, снежно човече, откога ли стоиш тук, на високото, където има слънчева светлина, но няма топъл лъч, където можеш само да обледеняваш, но не можеш да се стопиш никога? Долу, в равнината, щяха да те изваят от камък и щях да знам, че си статуя. Но тук, за какво чакаш още?

Защото надали ще повярвам, че стоиш заради мен толкова търпеливо. Сигурно вардиш тук, защото тук са те поставили. И човекът, ако е само снежен човек, какво друго може да направи? Стърчи с достойнство там, където са го поставили.

Когато усетих достатъчно сили в себе си, за да мога отново да вървя, върнах се в бара и си налях още едно питие. Този път без да го разбърквам и разреждам. Това възстанови душевното ми равновесие, но наруши телесното. Отказах се да пътувам повече него ден.

Вкарах Мишлето под покрив, изкарах спалния си чувал и си постлах в подножието на пулта на бара. Пих методично, докато не съм заспал. Спах добре, не сънувах нищо.

Сутринта се събудих от снеговалеж. Бързо се приготвих, докато пътят не беше станал непроходим. Преди да тръгна, изпитах непреодолимо желание да посетя още веднъж вчерашния си познат. Снежният човек оттогава не бе направил нито крачка, но пресният сняг напълно бе покрил гърнето-шапка. Внимателно я забърсах, въпреки че едва ли имаше смисъл: през зимата сигурно щеше да й се наложи да издържи още много изпитания. Но почувствувах, че трябва да направя нещо за него.

Почти щях да тръгна, без да разбера какво очаква от мен. За щастие сетих се навреме. Пресният сняг лесно се слепваше. Свалих палтото си и за половин час успях да направя един голям цилиндър. Оформянето на главата вече беше детска играчка. Първо исках да бъдат един до друг, но после разбрах, че е по-добре — един срещу друг: нека се гледат. Отчупих столчетата на две чаши за шампанско: никой не е виждал по-блестящи очи с цветовете на дъгата. За нос избрах една сребърна щипка за бучки захар, две поставки за салфетки станаха уши. Вместо шапка — за да няма спор и за пола — от жълтата брокатена завеса на входа й направих коса. Откак светува светът, не е виждал по-рус снежен човек. И докато ще светува.

Доволен им махнах за сбогом: реших, че съм действувал целесъобразно.