Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (13)

13

Когато отворих очи, първото, което забелязах, бе таванът. За разлика от прочетеното в книгите веднага разбрах къде съм: в жилището на Алберт, лежа на дивана. Ако протегна ръка, мога да докосна дневника му. Но не я протегнах.

Обаче нямах представа откога лежа така. В стаята беше светло, отвън се дочуваше силно плющене. Бавно обърнах глава настрани. Правилно предполагах: вън плющеше дъжд. Заедно с плющенето през прозорците с изпочупени стъкла навлизаше и лепкава пара. Мръзнех.

Без съмнение беше есен. Сезоните бяха останали.

Все още лежах неподвижно, с леко извита настрани глава. Мозъкът ми обаче вече работеше безпогрешно. Наистина не знаех кога съм изгубил съзнание, но знаех защо. Избягвах спомена, както болния, който почиства сам раната си с памук, натопен в спирт, обикаля по здравата кожа, отлагайки щипещата болка на докосването. Но все пак трябва да я докосне.

Всичко се бе случило точно така, както го бе описал Алберт. Аз обаче знаех само половината от него. Бих могъл да кажа, че Алберт си е въобразявал или поне силно преувеличава случилото се между Давид и Етел. Няма никакъв смисъл да се заблуждавам, особено сега, когато нито обидата, нито ревността, нито снизхождението вече имат значение. Алберт е описал факти и от тях е правил изводи. Почти сигурно е, че те са правилни. Съвсем ясно е, че са правилни.

Чудно ли е тогава, че когато ги прочетох, не можах да се овладея? Когато на човек не му остават други средства за защита, дори и сълзите, тогава бяга. Аз също не направих друго. Винаги съм оставал от отсамната страна на вратата. От наивност ли? От уважение към авторитета? Не бих могъл да кажа. Ужасът ми, когато те двамата изчезнаха зад онази врата-фантом, беше от физическо естество: страх ме бе от злополука — страх ме бе за Етел. Давид достатъчно ясно се издаде, че експериментира, че и сам още не познава точно компонентите на явлението, което предстои да покаже. Беше пил доста заедно с нас. Кой се интересуваше от това, че в експеримента може да бъде допусната и грешка? Че демонстрацията може да прерасне евентуално в трагедия?

Преминаха през вратата и не се обадиха повече. Стаята беше тъмна. След това се установи, че е и празна. Лазерът не е играчка. Пробива стомана, изправя метали. Много се бях изплашил. Викайки името на Етел, обиколих къщата на бегом; Алберт се бе свил, сякаш има само един грош и го е страх да не му го откраднат и него; а пък Жу седеше в средата на тапицирано кълбо от алкохол и не виждаше през стените му.

В този напрегнат момент, който не можеше да бъде наречен нито драматичен, нито смешен, изведнъж се отвори вратата на хола, която водеше към градината, и двамата, считани за изчезнали, влязоха през нея. Сигурно сме ги посрещнали много мълчаливо, защото Давид плесна с ръце:

— Създателю! Ама да не сте се изплашили? От един малък новогодишен фокус?

— Малко множко продължи — рече кисело Алберт, а аз изтичах при Етел и като в лоша пиеса я попитах:

— Добре ли си, скъпа? Нищо ли ти няма?

— О! — махна с ръка Етел и се отдръпна от мен. Аз обаче и на това не придадох значение, дори определено ми олекна, задето тревогата ми се бе оказала неоснователна. Повтарям, аз до края, до прочитането на дневника на Алберт, си бях останал от отсамната страна на вратата.

— Къде, по дяволите, бяхте тогава? — попитах Давид, който междувременно бе домъкнал нови чаши и бутилка вместо оставените в лабораторията и вече бе налял на всички ни.

— Я да пийнем — вдигна той чашата си. — За уплахата. И през ум не ми е минавало, че това ще бъде резултатът от демонстрацията. Не чакайте обяснение. Споменах ви, че още не съм стигнал до края на експериментите. Но нали е интересно? Прозит! — и изпи чашата си на екс.

— Но къде, по дяволите, бяхте? — повторих упорито.

— Къде може да сме били? — учуди се Давид. — В градината… — и посочи към вратата. — Та тази врата води натам, не е ли така?

Всички погледнахме към вратата. Едва сега ни направи впечатление, че е точно същата както вратата, която се бе появила на лабораторната пластина. Също такава… или може би — същата?

Давид не искаше да каже нищо повече, само се хилеше. Алберт замълча. Жу от време на време придремваше с отворени очи. Малко по-късно Етел ме помоли да я отведа вкъщи. Повикахме такси и след шумно, дори малко прекалено шумно сбогуване оставихме Давид насаме със странната му врата. Градът, далеч под нас, отвъд боровете, все още вилнееше. Когато стигнах у дома, таксиметърът показваше доста. Вече просветляваше, когато заспах.

Вратата никога повече не стана тема на разговор. Етел малко по-рядко намираше време, но това се бе случвало и друг път. През пролетта започнахме монтажа на КП реактора, след това измерванията. Давид прекарваше много време в чужбина, върна се едва за измерванията. Сигурно бе прекъснал частните си опити междувременно или ако беше, поне не споменаваше за тях. Аз не чувствувах подтик да говоря за това. Алберт също мълчеше по темата, тогава ми се струваше по същите причини. Сега вече знам, че зад мълчанието му е имало друго, нещо повече. Сега вече знам, но каква полза?

Странно, как не ми е направила впечатление онази нощ… Сякаш нарочно съм избягвал да мисля за нея. А пък ако се бях върнал, ако се бях опитал отново да я подредя у себе си, да я преживея, надали щеше да ми убегне от вниманието една зависимост, която тогава — кой знае защо — не ми беше направила впечатление.

Между момента, в който Етел и Давид излязоха през призрачната врата на лабораторията в нищото, и момента, в който по-късно се върнаха от градината през една подобна врата, ако съберем времената за очакване, търсене и безпомощност, не можеше да е изтекло повече от три-четири минути. Това ме бе успокоило тогава. Но сега, след като прочетох дневника, не бях съвсем спокоен — времето, което за мен се бе оказало всичко на всичко три-четири минути, за тях дали не е означавало доста повече? Димензиите не могат да бъдат разделяни една от друга. А ако възприетите димензии на пространството по някакъв начин са били нарушени — а вече е сигурно, че Давид ги е нарушил с така наречения си експеримент! — тогава дали това не е повлякло след себе си промяна и в стойностния ред на времето? А пък ако е станало така, невъзможно е да се избегне стоящият на последно място в списъка, но пръв по важност въпрос: Къде и с какво са запълнили времето, огромното време, тяхното време, Етел и Давид?

Не твърдя, че с този ред на мисли съм стигнал до въпроса при четенето на дневника. Но в подобна последователност и с подобен, постепенно нарастващ интензитет. А тъй като сетивата ми, съюзили се със съзнанието ми, събрали цялата си енергия, са протестирали срещу възможния отговор — по липса на друго решение, — съм загубил съзнание.

Време е да се размърдам. Въздухът е студен и лепкав, лесно мога да настина, ако вече не съм настинал. Колко сила може да ми е останала? Сигурно не много. Но поне толкова, че да се опитам посредством нея да събера нови сили. Например с това, като си направя един чай. Надявам се, че ще намеря някъде чай из кухнята. На какво ще го сваря? Колко хартия има — снимки, книги, дневникът. Ще си направя от тях хубав лагерен огън на пода на кухнята. Над него ще разположа статива за фотоапарата на Алберт, ще стане отличен триножник! Дори и да се опърли малко, няма значение. Дори да изгори заедно с него и цялата къща, пак няма. Рано или късно все ще се срути. За чайник ще свърши работа и някоя тенджера, въпреки че, ако намеря чай, защо да не намеря и чайник?

Докато планирах всичко така хубаво, се сетих, че дори и чай не може да се направи без вода. А нея пък откъде да я взема?!

Едва така се вижда наистина какъв късмет имам: малкото ми убежище в института съхранява за мен остатъците от живота, който може да се нарече човешки. Щом го напусна, не мога да си направя даже и един чай.

Все пак не мога да лежа тук до края на света.

Помръднах внимателно. Чувствувах се слаб, отпаднал, но не толкова, колкото си мислех, докато лежах. Възможно беше само да съм премръзнал и да съм гладен. Подпирайки се на мебели и стени, се довлякох до кухнята. Вода, естествено, не намерих. (Дъждът! — мина ми през ума. Колко трябва да вали, за да напълни една тенджера! Доста. Доста много!) На полицата в килера лежеше бутилка червено вино. Милият ми Алберт внимателно я е положил легнала, на това мога да благодаря, че след толкова време не се е счупила. Смея ли да пия вино на гладен стомах?

Алберт понякога — съвсем непоследователно — дори готвеше. В чекмеджето с надпис „Подправки“ на кухненския шкаф намерих черен пипер, карамфил, канела обаче — не, но захар имаше в изобилие. Значи все пак ще мога да изправя статива! Човек във въображението си с удоволствие си играе с огъня, в действителност обаче го е страх, че ще се опърли. Така че потърсих някоя по-голяма тенджера, за да я поставя под статива и в нея да горя онова, което реша. Така че романтичният лагерен огън отиде по дяволите. Докато търсех тенджерата, попаднах на един туристически спиртник заедно с кубчетата сух спирт за него. Не ми остана друго, освен да седна на табуретката и да дебна как мъждукащите пламъчета след дълго-дълго очакване ще накарат виното да кипне. Сипах в него захарта, подправките и от време на време го разбърквах.

Дъждът бавно престана. Задуха вятър, разкъса облаците. Стана малко по-светло. Слънцето не се показа измежду облаците, за да ме ориентира, но да беше най-много преди обед. Прозорецът на кухнята гледаше към съседната сграда. На отсрещната страна имаше също така кухненски прозорци, повечето от тях отворени и изпочупени. В едната кухня от тавана висеше простор отрупан с женско бельо. Дантелени найлонови неща се люшкаха на течението. Талията на комбинезоните се виеше, сутиените се вълнуваха, бикините мързеливо се поклащаха. Цял харем висеше на простора.

Сърбах греяното вино и напрегнато размишлявах. Неизменно върху това, че ако искам да остана жив, трябва да видя човек. Със снимките не успях. Не можеше и да успея, трябва да съм бил луд, за да си го помисля, макар и за момент! Без движение не съществува нищо, а най-малко — човекът. Снимката е мъртъв пазител на умрял момент. Дори тези полюшващи се празни бикини са по-живи от най-близките до живота портрети. Може би ако опитам с такива снимки, които се и движат… Трябва да отида на кино! Естествено, и целулоидната лента съхранява мъртви картини, но ако я отнеса в моето убежище, на комплекса, може би биха могли да се раздвижат! Там има ток, има и напълно оборудвана зала за прожекции!

Какъв филм да си прожектирам? Все едно. Такъв, дето се движат хора. Ходят, говорят, любят се и сигурно се и убиват, защото в днешно време вече почти не правят филми без това. Все едно, само да видя човешко лице най-накрая, очи, устни, живи същества, за да прогоня ужасната си самота!

Няма ли да стане по-лошо след това? Не знам. Може би не. Може би ще помогне. Може би ще ми помогне да си поема дъх.

Колко „може би“ отново.

Топлото, ароматизирано вино пробяга по жилите ми, възвърна жизнените ми сили. Внимателно изгасих тлеещите останки от сухия спирт. Огледах се в разхвърляното жилище, но не забелязах нищо, от което да имам нужда. Взех в ръце дневника, колебаех се: да го скъсам, да го изгоря или да го взема със себе си? След това го хвърлих върху купчината снимки. Ако го бях залял с бензин и запалил, надали щеше да бъде по-добре унищожен: кой може да го вземе в ръка освен мен? Нека изгние…

Дори не затворих вратата след себе си, и ключа не извадих от бравата. Изтичах надолу по стълбата. С колата отидох пред киното. В кабината намерих ролките на „Дивото око“. Смъкнах тежките алуминиеви кутии и ги натиках в колата. От плаката с усмивка ме наблюдаваше полуголата индийка. Махнах й за сбогом: довечера ще се срещнем! — и избръмчах.

Довечера? Това пък що за конвенция е? В днешно време кината имат прожекции още от десет сутринта. Някога хората са излизали по улиците в защита на трите си осмици — работата, свободното време, спане, — в нашата епоха осмиците останаха, само че здравословната тройка на разпределението отиде на кино. Всички лягат и стават в различно време. Който работи нощем, спи преди обяд, зад спуснати щори, със запушени уши, създавайки си изкуствена нощ; а който работи след обяд, ходи сутрин на кино, в кафенето и при любовницата си. Това не е редът на природата — това е редът на индустриалната цивилизация. На мен, разбира се, ми е служебно задължение да доказвам: и индустриалната цивилизация е част от природата, но за съжаление не съм убеден в това. Възможно е, но все още бяхме съвсем в началото, за да ни се изясни. Инженер съм и не е моя задача да решавам: доколко е естествена и доколко противоестествена пластмасата, всички компоненти на която се намират в природата, ала самата тя никога не би могла да възникне без човешка намеса на високо ниво… Така че защо да не можем да ходим сутрин на кино? И възрастният мъж може само сутрин да опложда, когато пълният му мехур дразни ерективните нерви… А и в киното е тъмно, независимо дали вън грее слънце или не. Киното има нужда от тъмнината, защото и то е един вид сън. А кой сънува през деня?

Все пак мисля, че ще бъде по-добре, ако се подготвя. Вече имам нужда от това. Физически, колкото и да внимавам, все повече отслабвам. Напразно е задоволителното хранене, напразен е оптималният здравословен начин на живот. Психическото натоварване влияе върху тялото ми; а това натоварване не съм в състояние да избягна: самотата е част от съществуването ми. Ще тренирам мозъка си, душевните си съпротивителни сили, както тялото си, и все пак и без причина повяхването е неудържимо. А като получи удар — мозъкът изпуква, като претоварен предпазител. Досега успявах да закърпя предпазителя: припаднах, дойдох на себе си: но докога? Къде е пределът?

По-добре да не си правя експерименти. Ще се изясни от само себе си. А няма да има кой да ми помогне да се върна оттам.

Отнесох ролките в кабината на прожекционната зала на института. Машините работеха безпогрешно. Поставих първата ролка и я пуснах да се върти. Само няколко кадъра, колкото да видя, че няма грешка. След това зарязах всичко и продължих към дома си в института. Обръснах се, дълго и старателно се къпах, после си приготвих обилен топъл обяд. Не се поскъпих: избирах най-доброто от резервите. След обяда сложих една ролка с танцова музика на магнетофона. Легнах и започнах да чета. Музиката още свиреше, когато съм заспал…

Когато се събудих, цареше тишина. Лентата бе свършила, а апаратът спрял автоматично. Вън се здрачаваше. Беше вече време за истинско кино. Станах, измих си лицето с одеколон и си направих кафе. Преди това изпих петдесет грама коняк, след това преминах в централната сграда, където беше залата.

Ако не исках след всяка ролка да губя много време, би трябвало да остана в кабината и да гледам филма през отвора за оператора. С това обаче щях да изпортя цялото удоволствие. Друго си нямам, но време имам в изобилие. Заредих първите две ролки в двете машини, след това пуснах филма. Докато вървеше главното заглавие, претичах в залата. Можех да си избирам измежду десет фотьойла. Не подбирах. Проснах се в единия, на другия си опънах краката. Запуших, придърпах си един пепелник и се потопих във възвърналия се живот.