Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (6)

6

Нямам пишеща машина. Почеркът ми не е особено четлив. Ако наистина искам да водя записки, трябва да намеря пишеща машина. Нищо по-просто от това, ако магазините са отворени. Но още по-умно ще постъпя, ако вляза в първата попаднала на пътя ми канцелария. Там ще намеря веднага не само машина, но и хартия и индиго.

Няколко дни бродех из града в някакво странно, еуфорично състояние. Струва ми се, че това състояние настъпи, след като в Метеорологичния институт създадох хипотезата за случилото се. (По-късно минах през Централния астрономически институт и през Геологическия институт и намерените там данни подкрепиха предположенията ми, но не дадоха информация за произхода на лъчението. В съзнанието ми на мястото на причината все повече се наместваше следствието: моето положение.) Бродех из града и се чувствувах, както би могъл да се чувства някой древен деспот или някой източен владетел: бях неограничен господар на всичко! Вярно, нямах поданици, но какво значение имаше това? Мое беше цялото им движимо и недвижимо имущество, скритото им и оставеното на открито имане. Можех да вляза в касите на банките и да запаля цигарата си с хилядарки; можех да ровя из секретните архиви на министерства; можех да преровя чекмеджетата на нощните шкафчета в спалните на известни артистки.

В действителност направих сравнително малко от тези неща — природата ми и вродените ми задръжки в повечето от случаите ме възпираха, — но несъмнено изпитвах удоволствие от съзнанието, че имам възможност да направя всичко това. Би следвало да се срамувам, че говоря за удоволствие, еуфория и тем подобни, когато в подобни случаи най-подхожда скръбта и отчаянието, но питам: защо и кого да лъжа? Няма пред кого да се срамувам и няма кой да определя морала. Аз съм критерият и само констатирам състоянието си, не го направлявам.

Това беше състояние, подобно на пиянство — а може би отчасти беше и истинско опиянение. Отново излишно бих лъгал, ако седна да твърдя, че към алкохола съм се насочил от отчаяние… Просто нямаше какво друго да пия. Енергоснабдяването, както бях предположил на втория ден, постепенно престана. За щастие през лятото се мръква късно и докато над мен се спуснеше непрогледната нощ, в повечето случаи бях толкова уморен, че потъвах в дълбок сън. Освен това бях насъбрал толкова джобни фенерчета, колкото можех: бях натъпкал жилището си със силни лампи за къмпинг, а две-три издуваха и джобовете ми. Въпреки това една вечер, когато пристъпвах по тъмната улица и люшкащият се светъл кръг опипваше пред мен бордюра на тротоара — ме обхвана страх. Изругах се, задето не бях седнал в колата, но вечер не обичах да шофирам. Липсата на движение ме правеше невнимателен, а скоростта умножаваше опасностите, скрити в неочакваните и непредвидени препятствия. Денем виждам по-далеч и въобще по-вярвам на сетивата си. Вечер се стремях по-бързо да се върна в бърлогата си, която ми спестяваше изненадите и постоянно — или все повече? — ми припомняше обичайния и изгубен ред. В този момент, на тротоара, се почувствувах доста неприятно и вече съжалявах, че съм тръгнал пеша.

По улицата бяха паркирани коли. Най-простото би било да седна в някоя. Но въпреки че вратите им бяха отключени, ключ не намерих в нито една. Обаче за осветлението не трябваше ключ… Запалих фаровете… Така с бели и жълти двойки фарове си осветих пътя чак до дома… Във възкръсналите вечерни светлини плуваха стени, витрини, дървета, колони за обявления. А аз вървях от кола до кола и палех фаровете, независимо от това дали имах нужда от тях или не. Вкъщи се прибрах доста по-късно, отколкото ако осветявах само с джобно фенерче стъпките си, но зад мен остана дългата, неподвижна редица от заслепяващи очи, която ме пазеше и ми махаше за сбогом… (На другия ден намерих много от тях светещи — добре заредените акумулатори бяха издържали цяла нощ. Изгасих ги с благодарност.)

Най-малко ми липсваше изкуствената светлина. Обаче прекъсването на енергоснабдяването, както очаквах, постепенно доведе до спирането на все още функциониращите съоръжения. Резервоарите за вода не получаваха попълнение, от ден на ден налягането падаше и цветът и видът на течащата от крана вода ставаха все по-подозрителни. Още известно време имаше годна за миене, но за пиене вече беше неподходяща. Какво друго можех да направя, насочих се към затворените бутилки: пиех минерална вода, разхладителни напитки и бира. Запасите на практика бяха неограничени, почти на всеки ъгъл срещах магазини за хранителни стоки, закусвални, бистра. Можеше да стигнат за седмици, месеци… За по-далечни времена засега не мислех…

По-големи трудности ми създаваха хранителните продукти. Май че за последен път бях видял прясно месо, когато първия ден бях влязъл в един ресторант… Не много след това спряха хладилниците и всичко в тях се развали. Когато осъзнах последствията, започнах като обезумял да пека и пържа, докато още можеше, докато още имаше какво. Няколко дни не ядох друго освен пържоли, пилета, говеждо, свинско. Никога не се бях учил да готвя, кухнята никога не ме е интересувала, но сега не ми оставаше нищо друго. За всеки случай избрах най-простото решение: хвърлях месото във врящата мазнина и го пържех, докато видех, че се е зачервило… От еднообразието ме предпази това, че възможността за тази операция трая всичко на всичко няколко дни. След това лятната горещина направи негодни за ядене намиращите се все още на мое разположение запаси. Друго не бих могъл да намеря дори и в хладилниците, а да търся къде консервират все още в ями с лед в един милионен град — на това не бях способен.

Прясното месо и хлябът изчезнаха първи от менюто ми. Зеленчуци и плодове бих могъл да имам — ако си наберях. Засега все още не можех да се наканя. И така, какво остана? Консерви, сухари и неразвалящи се продукти: сухи колбаси, сланина, сирене… Можех да се смятам за турист в центъра на голям град.

Избор обаче нямах, освен примирението. За учудване ли е тогава, че към това меню — и всичко свързано с него: към това състояние на духа ми за хранене — в сравнение с разхладителните напитки отдавах предпочитание на бирата, а понякога и на виното? Въпреки че не отбягвах и шампанското, щом го откриех на някоя достатъчно хладна полица. Няма милиционер, който да ми тика балона под носа, а ако все пак катастрофирам, загубата ще бъде далеч по-малка в сравнение с досегашните…

Така че изконсумираният алкохол несъмнено даваше своята лепта към еуфоричното ми състояние, въпреки че никога не стигнах до истинско напиване — от това ме предпазваше естественото ми отвращение към него. Въобще: гордо мога да заявя, че се държах юнашки. (Комичното е само дето дори това единствено изречение е пълно с абсурд: за гордостта са необходими хора, иначе колко струва? Освен това: мога да заявя — на кого ли?) Съвсем несъзнателно, просто инстинктивно, но упорито се придържах към навиците си. Тогава още не бях разбрал, че другояче оцеляването е невъзможно. Когато на третия или на четвъртия ден се погледнах в огледалото и от там ме погледна един брадясал скитник, с кръгове под очите, аз се ужасих. Този ужас ме принуди отново да се бръсна всеки ден, да се къпя, да се сресвам, въпреки че тези неща ставаха все по-трудни за правене.

Да остана такъв, какъвто съм — това бе изискването, което бях поставил пред самия себе си, заради мен самия, не за друго.

Надеждата, че изведнъж ще видя някой да идва насреща ми, от ден на ден гаснеше. Самозалъгването никога не е било между слабостите ми и в минутата, в която осъзнах същността на настъпилата катастрофа, се отказах да попадна на другар в близката околност и в близко време. Не че предварително е изключено и някой друг да е преживял облъчването, но вероятността за това бе съвсем малка. Нито водата, нито земните дълбини бяха спасили някого. Трябва да благодаря за моя живот на един нов и в дадения случай никъде и от никого неизползуван материал и на случайността, че в съдбоносния момент съм се намирал тъкмо зад този материал. (А дали наистина му дължа благодарност за това, е повече от съмнително.)

Може ли наистина да се предположи, че някой е бил в положение, подобно на моето? Малко вероятно, въпреки че съвсем да се изключи не може. А ако е имало, как да го намеря? Включвам радиото, ефирът е ням. Ако той го включи, също нищо няма да чуе. Нито единият, нито другият от нас може да предаде съобщение. Да се кача на самолет и да гледам къде се вдига пушек? Капитан, претърпял корабокрушение, търси дима на останалите, корабокрушенци? Ако се абстрахираме от простия факт, че не мога да управлявам нито самолет, нито хеликоптер, нито дирижабъл, това във всеки случай би било наивен опит.

Но ако попадна на оня, другия, какво ще правим? Ще оплакваме изгубения рай? Или пък ще започнем — ако е жена — отново? Като Адам и Ева, без всякаква поука? Но ако няма поука, тогава към първата двойка човеци по необходимост се полага и първата двойка братя… Мога ли да поема отговорността за възобновяването на един парадокс? Господ не приел жертвата на Каин, при което Каин убил брат си. И господ го наказал за братоубийство, което можело да бъде избягнато, ако господ е бил по-предвидлив и не бе разгневил Каин. Той би следвало предварително да знае какво ще последва. А съзнателната провокация е не по-малък грях от извършването на греха. Естествено, за мое оправдание мога да кажа, че господ е суеверен, докато аз съм само една жалка прашинка.

Още една възможност: компромис. Мен ме спаси щитът ми, а ако някъде другаде ударът е бил по-слаб? Лъчението е действувало по цялото земно кълбо, това е почти сигурно. И все пак можем да си представим, че по неизвестна причина не се е стоварило навсякъде с еднаква сила — а достатъчни са няколко петна и хиляди, ако не и стотици хиляди души са останали живи. А ако са тъкмо в някоя област далеч от цивилизацията? Какво може да стори в такъв случай корабокрушенецът? Седи си на острова, поддържа огъня и ако има няколко бутилки, хвърля ги в морето. Морето е безкрайно голямо, бутилката неизмеримо малка, но ако от време на време по някоя бутилка не пристигаше в целта, щяха ли останалите корабокрушенци упорито да продължават да ги хвърлят?

Отплавалата бутилка отнася със себе си съобщението и оставя след себе си надеждата. Кое от двете е в по-голяма степен залог за оцеляване — кой би могъл да реши?

Много други неща минаха през главата ми. Съдбата на човека е винаги да мисли за нещо. А потребност — да сподели мислите си с някого. Желанието да споделиш, така е… Не надеждата и не безнадеждността ме тласкаше да пиша — всичко това в края на краищата са само настроения на духа, които се създават от хормоните, изконсумирания алкохол и повлияната от времето нервна система, в непрекъснато люшкане, без нито за минута да бъдат в равновесие.

Желанието за споделяне е друго. То е част от онова, посредством което човек е обществено същество. Еднакво ни се иска да се изкажем независимо дали ни гнети тъга, или ни е радостно. Желанието за споделяне е една от формите на нуждата от действие, понякога замества действието, понякога го допълва, понякога го натоварва. Желанието за споделяне действува и тогава, когато няма кой да изслуша онова, което имаме да споделим. Или просто търси причина да не слуша…

Имам една хипотеза за това, което се е случило. Тази хипотеза все още има доста бели петна, но не е невероятна. Възможно е след час или минута и аз да не съм жив, заедно с мен ще изчезне и хипотезата ми. Тъй че трябва да я увековеча, за да остане независимо от мен. За кого? Няма значение. За това са надеждите, самозалъгванията за обитатели на джунглите, които след време ще излязат оттам и ще започнат отново; за жители на други планети, които ще слязат някога тук и ще се опитват да разберат какво може да се е случило. За мен самия, ако въпреки всичко се събудя изведнъж от този кошмар, без да си спомням за подробностите.

Това, че аз съм попаднал в ада, все пак не изключва възможността някъде да е останал раят. Наследниците на Адам и Ева сигурно ще започнат да се множат и щом разумът им порасне, любопитството им ще започне да търси легендата: трябва да се погрижа за възможността да я намерят.

След това могат да си я обясняват, както им се иска. Намерих си една модерна, удобна канцелария и запасен с консерви, питие, цигари, се настаних там. В края на краищата никой не ме принуждава всяка вечер да се връщам в жилището си. Това е нещо като продължителна екскурзия, само трябва добре да се избере крайната цел. Е, аз се постарах добре да я избера и мога да кажа, твърде добре успях. Понятно е, че търсех модерна канцелария, и затова избрах една сграда в центъра, цялата от стъкло и метал, централата на голяма модна къща. Предприятието произвеждаше както уникални модели, така и конфекция и разполагаше с голям външен пазар — това се установи още при пръв, и то най-повърхностен оглед, когато за разузнаване на терена обиколих помещенията и надникнах в останалите отворени по бюрата папки и писма. Заради представителните и чести чужди клиенти канцелариите бяха обзаведени с най-модерни мебели и пишещи машини. За стан си избрах канцеларията на генералния директор и секретариата. В първата за нощуване се предлагаше разкошна гарнитура, а в последната намерих всичко необходимо за работата ми.

Настаняването ми и пребиваването ми там беше серия от изненади.

Преди всичко — и в това няма нищо странно — в един огромен и отлично обзаведен стенен бар открих представителен подбор от напитки, което ми оказа действена помощ при настаняването. След три или четири коктейла, приготвени по оригинална, собствена рецептура, така да се каже, без никакъв душевен смут събрах намиращите се в близост мъжки и женски дрехи. Натрупах ги на купчина, след което натиках целия куп в някакъв склад. След кратко търсене открих стаята на чистачките и тъй като лъскавите прахосмукачки бяха неизползваеми, взех метла и лопата и се върнах в току-що завоюваната си империя, за да премахна грижливо всичкия прах, който природата беше поръсила навсякъде.

Редът е душата на всичко, след почистването грижливо описах от какво имам нужда за храна, осветление и други. Преди обаче да тръгна на обиколка за „покупки“, разсеяно надникнах в голямата кантонерка, която се простираше до стената, и както се изясни, не напразно. Тъй като в едната й част вместо книжа открих възглавница, одеяло и чаршафи и по този начин задрасках тези неща от списъка си.

Късно следобед, изтощен от работа, докато топлех консерва говеждо на един туристически спиртник, се замислих защо нещата за спане са попаднали в стаята на генералния директор? Може би за да се осигури евентуална нощувка на чужд клиент? За това обаче биха могли да уредят стая за гости. По-вероятно е самият генерален директор да е прекарвал понякога тук нощта. Такива неща стават и на други места, ако работата е много, преговорите се проточват до късно през нощта и, да речем, шефът живее далече… По-просто би било оставащите няколко часа за почивка да се прекарат на място. Щом човек е генерален директор и при това вероятно не е и млад, защо да прекарва нощта неудобно? В края на краищата тук е огромният диван, украшението на гарнитурата за преговори, какво по-просто от това с няколко завивки часовете за отмора да се направят по-уютни. Достатъчно е една грижлива и дискретна секретарка, която да уреди условията за пренощуването.

Евентуално да ги направи и приятни.

С последното обаче май сбърках. От секретарската стая изнесох само един женски костюм, а той издаваше, че е бил носен от жена с хубава фигура, добър вкус и не възрастна, но на бюрото, зад което се въргаляше, се усмихваше снимката на две хубави деца, а до стола намерих една халка.

Генералният директор в онази минута не е бил в стаята си, въпреки че вероятно е бил в сградата, защото бях приет от работно безредие върху бюрото. Мисля, че не е необходимо да казвам, че не го търсих, а бюрото почистих, за да подредя моите неща върху него. Преди да заспя, прелистих намерените на бюрото книжа, но те бързо ми омръзнаха: проектодоговори, делови писма, предложения за цени и рекламации. Върху масата се въргаляха безброй модни списания, модни албуми, скици и фотоси, но такива неща не ме интересуваха. Изкълчените в противоестествени пози госпожици направо ме нервираха, множеството гримирани до вдървяване лица лишаваха собственичките си от най-важното: от женствеността им. С най-голямо удоволствие бих хвърлил всичките бумаги в печката. За съжаление канцеларията беше снабдена с климатична инсталация. Така че ги струпах в един ъгъл и се примирих с това, че все пак няколко от тях останаха по стените, уголемени и в рамки. Нищо не ми струваше да ги сваля, но кой знае откога висяха на стената и ако ги свалях, мястото им щеше да остане още по-предизвикателно, оня издайнически светъл четириъгълник. Истинското усещане за липса винаги се създава от изоставените форми, от опразнените рамки.

В леглото на генералния директор спах добре, а в умивалнята към стаята му хубаво се измих с две бутилки минерална вода. В казанчето на тоалетната имаше вода за еднократно ползуване. Надявах се да свърша работа, преди да изпразня запасите на всички тоалетни в сградата…

Стараех се, в рамките на възможното, да подкрепя възникналите ми в Метеорологичния институт предположения. Грижливо допълвах записките си: многократно се връщах в Метеорологическия, Астрономическия и Геоложкия институт. Дори отидох и до летището, защото всеизвестно е, че събраните там метеорологични данни, общо взето, са по-пресни и често и по-точни от тези на Метеорологическия институт. С удоволствие бих събрал данните и от военните наблюдателни станции, но за съжаление нямах и понятие къде да ги търся. Наистина бих могъл да намеря адресите им във Военното министерство, но претърсването на едно цяло министерство сега-засега надхвърляше силите ми. А целта ми беше тъкмо това, да бъда готов, колкото е възможно по-бързо с работата си, защото малкото ми сили можеха да свършат всеки момент. По-късно, ако нямам друга работа и все още имам сили, впоследствие мога да открия и обработя и данните на военните. Не е изключено да се открие сред тях нещо достойно за внимание, защото ако Метеорологическият институт е в състояние да даде климатичната и космическа обстановка с точност до ден, летището — до час, армията трябва да бъде в синхрон и с отлитащия момент.

Систематизирането, анализът и многостранната обработка на събраните данни изискваха къртовска работа. Естествено, много по-детайлно развих хипотезата, за която вече бях споменал. Макар че в много отношения се смятам за аматьор, все пак не съм лаик, тъй като работех в бранш, който обхващаше основните енергийни проблеми на епохата, и това, въпреки принудителната специализация, изискваше широк кръг от природонаучни познания. Не смятам за нужно подробно да повтарям описаното в разработката. Който се интересува, ще намери подробностите там.

Вече оставаше само въпросът: къде е това там? Написах „дисертацията“. С трезва глава трябваше обаче да обмисля каква да бъде съдбата й? Защото много красиво звучи, че съм я написал за бъдещото поколение (ако въобще има такова). Бъдещото поколение обаче едва ли ще търси моето послание, тъй като по всяка вероятност няма и да знае, че е имало някой, който е искал да му съобщи нещо… Не е достатъчно да хвърлиш бутилката в морето. Хубаво е да се познават теченията, да се знае накъде ще я понесат…

Тръгнах от това, че за една отмряла цивилизация бихме могли да научим по много начини. За това служат разкопките, останките от материалната култура, но за това служат и спомените от духовната култура, надпи си, документи. Вечната цел на изследователите е да открият писмени паметници и за най-голям удар се смята, когато попаднат на цяла библиотека. Намирането и разгадаването на глинените библиотеки беше ключ за разгадаването на древната история. Евентуалният изследовател от бъдещето също ще търси преди всичко писмени документи и пътят му рано или късно ще го доведе дотам, където ще може да намери събрани всички тези документи — в библиотеките. Така че моята задача е да сложа в огнеупорните каси на съдържащите най-важните документи библиотеки по един екземпляр от моята дисертация и да им поставя лесно забелязващ се знак, който да привлече вниманието на изследователите.

Какво би станало обаче, ако времето за очакване се окаже прекалено дълго или катастрофата се повтори, като този път се захване и с предметите? Древните глинени плочки се начупиха на хиляди парчета, а библиотеките с папируси изгоряха. Знам само едно такова място, което може да осигури защита, а и него го знам само защото веднъж вече съм го изпробвал: вътрешността на защитения с КП реактор. Може би изследователят от бъдното време ще попадне там по-късно, отколкото в библиотеката, но все някога ще стигне — а в деня, в който спре и моят часовник, времето вече няма да има никакво значение. По-рано или по-късно — съществуването и съдържанието на посланието ще бъде значително по-съществено от тези понятия.

Бих искал да си представя непознатия от бъдещето, като чете избледняващите ми редове. Дали ще ми повярва? Може би ще знае много повече от мен за нещата от материалния свят и ще се подсмива над наивните ми разсъждения; ала възможно е и наистина да излиза от джунглите — естествено, казвам го само символично — и няма да повярва на нито една моя дума, няма да ги разбере… Дума… Но разбира се! Колко съм глупав само! Не ми идват наум разбиращите се от само себе си неща! Колко различно би било, ако до писаното слово положа и живото — гласа си, който сам по себе си не е нищо особено, но въпреки всичко изразява страданието, което искам да опиша, и е изпълнен със страстта, с която искам да съобщя за него.

Зарязах всичко и изтичах на улицата в първия магазин. Избрах най-добрия магнетофон с батерии, натъпках едно чувалче с батерии и ленти и триумфално се върнах в канцеларията си. Поисках да изпробвам магнетофона и тогава се усетих, че лентите всъщност са празни… Наистина градът около мене е пълен със записани ленти, въргалят се по полиците и в чекмеджетата из хилядите жилища, сигурно щях да намеря дори и в магазина, ако бях се сетил. Бях обаче твърде нетърпелив, за да се връщам да търся. И всъщност, ако трябваше да търся, най-простото би било да отида в централната фонотека на Радиото, където на мое разположение има безкрайно много неща за слушане. Сега обаче най-простото е веднага да изпробвам записа…

Пред мен лежеше ръкописът на наполовина готовата ми работа. Взех в ръка микрофона и започнах да чета на глас първата страница.

Докато четях, не почувствувах нищо особено. Откакто бях останал сам, често размишлявах гласно. Но не ми беше станало навик. Бедата се случи, когато спрях да записвам, превъртях ролката и пуснах магнетофона.

Гласът, прозвучал в нямата стая, наистина бе моят глас, но този факт беше маловажен в сравнение с преживяването от дълги дни насам за първи път да чуя човешко слово, звучащо отстрани! Наистина страдах от мълчанието на занемелия свят, но се бях примирил. В момента, когато това мълчание бе нарушено, неговото присъствие изведнъж се превърна в осезаема реалност и просто повече не можех да го понеса…

Докато лентата се въртеше с безразличие, а от висококачествения говорител с леко развълнуван, но уверен глас се лееше човешка реч, изведнъж започнах да треперя, гърлото ми се сви, кръвта се оттече от главата ми. Обхвана ме такава слабост, че едва седях, а треперенето се засилваше все повече. Колкото и да ми се искаше, не можех да командувам мускулите си и ръцете ми и раменете ми трепереха, сякаш ме тресеше силен ток. Гласът вече отдавна бе замлъкнал, лентата безмълвно продължаваше да се върти — естествено, не бях в състояние да я спра — когато треперенето бавно започна да преминава, спазъмът в гърлото започна да се отпуска. Само слабостта не изчезна, по-скоро някаква мека топлина обля изтръпналите ми нерви и изведнъж усетих, че от очите ми капят сълзи. Плакал съм близо час, на глас, с хълцане, проснат на бюрото, докато накрая съм изпаднал в състояние на крайно изтощение и безразличие.

Така преживях първия шок в живота си.

Колко странно: когато дойдох на себе си, донякъде направо се зарадвах, че съм сам. Никой не можеше да забележи слабостта ми, от която ме беше срам дори пред самия мене. Това, разбира се, беше глупаво, но фактът си е факт, все още не можех да се примиря с мисълта, че и аз съм раним.

Никой не може да избяга от себе си — клише. Налях си от изглеждащите нескончаеми запаси. Който бяга от света, или пие, или устоява. Който бяга от себе си — само пие, защото тъкмо това е бягството. А ако човек вече е побягнал, нека влага душа и сърце в бягането — иначе за какво е всичко? Нямах система на пиене, по-скоро пиех системно. Дамите от стената — в мини от копринено ламе: наздраве, мадам! А вие, госпожице, по домашно халатче, което става и за плажа? Чиърз…! Онова девойче, в костюма с панталон, а — не, малката, ти си още в оная възраст, в която се полага наказание, ако се разбере, че… Но все пак чин-чин и на теб! И въобще: екс, уважаеми дами, екс за всички!

Екс за господин генералния директор, който е бил слаб или пълен, плешив или с буйна коса, очилат или мустакат, екс и за него! Защо не поставят портрета на господин генералния директор на стената на канцеларията? Откъде ще знаят идните поколения какъв е бил? Защо винаги по стените поставят само жените? Младите, красиви жени във вечерни рокли и по пижами? Господин директор, вие къде сте? Не чувате ли? Господин директор, дамите ви очакват! Не е много прилично да закъснявате! Господин директор, искам да се чукнем!

Какво е останало от вас, господин директор? Писалката ви на бюрото? Студена, служебна писалка от комплект за подписи, за резолюции, за подчертавания, за „да се изпълни“! И още „Не“! Не с тази писалка сте писали любовни писма, нали, господин директор? Разбира се, въпреки че вие едва ли вече обръщате внимание на такива подробности. Не с тази писалка си отбелязвате вкъщи разходите, защото вие сте прецизен човек, господин директор, ако някой иска в предприятието му да има ред, трябва да започне със собственото си домакинство… Не с тази писалка пишете картички отвъд океана, поздрави на всички, поздрави на службата, целувки на цялото семейство, пазете детето. Татко… Всичко това не с тази писалка го пишете вие, така че тази писалка не знае нищо за вас, нищо не казва за вас, няма нищо общо с вас.

Така че къде сте вие, господин директор, щом ви няма на бюрото ви? Може би в чекмеджето? В голямото, широко, средно чекмедже? Но то е празно! Съвършено празно! Не държите в него нищо! Тогава как да се надявам, че то ще ви съхрани за мен?

Може би страничните чекмеджета. Явно, господин директорът все пак е бил пълен човек, не е обичал да дърпа това голямото, средното чекмедже, да тормози корема си. Ама то не е срамно, моля ви се, нито тялото се притеснява, нито удобството се нарушава — а така отстрани е по-подръка. Малко така, по-настрани… така е по-сигурно, за предпочитане е. По-лесно е и за затваряне, ако някой, на когото не му е работа, се наведе над бюрото да надникне в чекмеджето: ку-ку, да има нещо за продан?

Генералният директор не е бил съвсем здрав: горното чекмедже отстрани — пълно с лекарства и с разпечатан пакет сухар… Стомахът, това е ясно. Модата днес толкова бързо се променя, а и конкуренцията е все по-напориста! Господин директорът, който строго разграничава частния живот от службата — за това свидетелствува писалката, — господин директорът вече не е млад човек и освен това е склонен към пълнеене, защото държи средното чекмедже празно; късите вечерни рокли и домашните пижами, деловият живот са разнебитили стомаха на господин директора, направили са го на решето; от второто странично чекмедже на господин директора изскачат бинокъл и военен револвер.

По кого стреля директорът? Глупости, явно по никого, един директор няма навика да стреля; няма нужда да стреля. С оръжие. Въпреки всичко револверът, грижливо почистен, смазан, зареден, се въргаля в чекмеджето, готов във всеки момент за действие. Ако някой влезе през вратата: Давай дължината на полите за следващата година! — самоотбраната срещу разбойници е законна. Но това е само виц. А револверът не е виц. В бинокъла кръстче, грапавата му черна обвивка е доста изтрита: много е гледано през него, ръката, която го е държала, го е изгладила. Къде сте гледали, господин директор? Може би сте ловец… Револверът обаче не е ловно оръжие. А този, по когото стрелят с револвер, не е чак толкова далеко, че да е нужен бинокъл… Господин директор, вие започвате да ставате загадъчен!

Колко по-просто, по-откровено е третото чекмедже, в него е всичко онова, което ми липсваше първия ден: чифт леки кожени пантофи, пантофи с тънка подметка, пижама и резервна челюст. Качеството на пантофите свидетелствува, че вие, господин директор, сте взискателен човек; пижамата издава, че предположението ми не е било неоснователно, вие наистина сте едър човек, а не сте висок — казвам ви, това не е срамно въобще, в края на краищата ние сме такива, каквито сме се родили — никой не може да излезе от кожата си. А що се отнася до протезата, за това няма да говорим. Остава между нас.

На всяко чекмедже по една чаша… Екс, господин директор! Започнахме като непознати, а докато стигнем до края, ще бъдем приятели… То така си е редно. Да видим тогава четвъртото, последното…

Интересно, това е заключено. Хайде де, господин директор! Ама нали пихме за това, сега на какво се правите? Какво криете?

Аха, благодаря, ама, разбира се. Връзката с ключовете виси на вратата на сейфа. Сейфът е отворен, но знам, че и в него се съхраняват само документи. Евентуално и модата за догодина. На връзката висят доста ключове. А да се изпробват всичките, когато тази операция причинява определени трудности на човек, нека си признаем, господин директор, не е красиво. Толкова е малка дупката, а толкова колебливи… Но не е нерешимо. Трябва да се приседне хубавичко на килима, тогава тялото вече е в равновесие. От долу по-долу няма. Трябва ключът да се хване с дясната ръка, с лявата да се подпре дясната и хоп: вътре е! Ехо!

В чекмеджето — един дебел албум. А в албума жени. На всяка страница по една жена. Цветни снимки отпред, отзад и в профил, като в милицията. За да изпъкнат по-добре индивидуалните особености. Обиколка на талията, дължината на бедрото, размерите на бюста и ханша. Тъй като дамите са както майка ги е родила. И на всичко отгоре се усмихват. Усмихват се точно така, както горе на стената, в захвърлените в ъгъла модни списания, в късите вечерни рокли или домашни халати. Тъй като тези дами и онези дами са едни и същи дами. Само че в албума, до актовите им снимки, правени като че ли фотографът ги е обикалял, стои името им, възрастта, точните размери на фигурата, също като в паспорт. Най-интересното е, че докато на модните снимки дамите са така непоносимо неженствени, тук, въпреки че усмивката им е същата, дори може би с един нюанс и по-предизвикателна — понеже усмивката трябва да замества цивилизацията — изведнъж се превръщат отново в жени. Може би е така, защото в модното списание е важна само роклята, а жените в нея не са повече от кукли по витрината, които обаче са способни и да променят положението си в пространството. А в този албум фигурират с пълното си име и застават открито под това име, гордо завъртайки тялото, което го носи. Между впрочем повечето от тях са страхотни.

Ха сега де, как да го разбирам това, господин директор? Дамите са ваши подчинени, това е несъмнено. Но за картотекирането им, между другото, си има отдел „Личен състав“. Картотекирането на размерите и изпъкналостите им е нужно на шивачите и кроячите. А вие, да ме прощавате за въпроса, господин директор, защо ги държите?

Макар и заключени.

Може да ми отговорите искрено, нали сме само двамата и донякъде, нали, вече се познаваме (не бих искал да фамилиарнича и да ви напомням за сухара, пантофите, протезата…). Не искам да ви обиждам, боже опази, как бих могъл, че аз вече почти не бих могъл да се изправя сам от килима. Не бихте ли ми помогнали малко да мога да се наместя отново в креслото.

Знам, работата е проста. Нещата винаги са по-прости, отколкото си ги представяме. Човек се блъска, бори, труди и когато стане на петдесет, достига до някаква малка позиция. Не висока, но не и най-ниската. Става депутат или главен прокурор, или професор хирург въпреки че и физическите науки в днешно време не са за пренебрегване. Познавате ли Давид? Не? Е, все едно, няма нищо. Голям мозък, можете да ми вярвате.

Или пък става генерален директор на голямо предприятие. Предприятието, естествено, не е негово, в днешно време те никога не са на генералните директори. Те са на акционерното дружество, на държавата, на банките. Генералният директор въпреки това е власт. Докато е генерален директор. Утре може да не е, ала днес все още е власт. Такава власт, от която трепери цялото предприятие, но гащите на която трябва да са доста здрави, защото ако нещо стане с предприятието, той повече няма да е власт. Не е сигурно, че генералният директор е станал генерален директор заради властта — иначе щеше да стане военен или политик. Властта е само придатък към генералния директор и като такава — понякога бреме. Но генералният директор е петдесетгодишен, черният му дроб не функционира нормално, защото трябва да се представя пред клиентите, а сухарът е толкова слабо противосредство срещу киселините, предизвикани от алкохола. Сухарът същевременно е хитро и кораво животно: хрупнеш веднъж и току ти се откачи някой зъб от моста. А в антрето е клиентът. Виждали ли сте щърб генерален директор? Три протези имам, господине, три! Една в устата си, една при зъботехниците на поправка, и една — за резерва! Но съм генерален директор! Женен, семеен, с петстаен апартамент, в модерен, но не луксозен квартал. Генералното директорство свършва на портала.

И съм петдесетгодишен, господине. Ето този албум. Избирайте. Русите ли обичате или мургавите? С остри гърди или със заоблени? Това няма значение, повярвайте ми… Нито за мене, нито за тях. На петдесет години съм и фирмата не е моя… Господине, вие какво бихте направили на мое място?!

Ако сега, ако сега се отвори вратата, ако се отвори и влезе една от тия жени, която и да е, от албума, ако влезе — какво ще сториш, Робинзон?

Страх ме е, че днес вече нищо. Лентата е свършила, магнетофонът е спрял, стаята се върти и градът е пълен с разхвърляни дрехи и обувки. С костюми на генерални директори и обувки на манекени. През вратата няма да влезе никой, а този албум, всяка страница на който пращи от живот, е вече толкова мъртъв, толкова излишен, колкото и късите вечерни рокли или домашните халати.

Би следвало да се отговори, защото никога никакъв въпрос не трябва да се оставя без отговор.

Отговорът обаче закъсня и аз като уморено бебе след игра внезапно съм заспал сред разхвърляните предмети.