Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (14)

14

(Пустиня. Палещо слънце, горещина. Всъдеход, една група небързащи хора. Снимат бягащи животни. Всъдеходът спира. Резервоарът се е пробил, бензинът е изтекъл. Хората насред пустинята. Палещо слънце, горещина. Пътят с кола е няколко часа пеша, цивилизацията е недостижима. Хората въпреки това тръгват. Палещо слънце, горещина. Лицата им изгарят до кръв, водата им свършва. На границата на изтощението са.

Двама от тях са кинаджии. Режисьор и оператор. И те не са в по-добро състояние от останалите. Снимат. Изтощената, тътреща се група. В ръката на режисьора — микрофон. Пита: бихте ли дали съпругата си за глътка вода? Мъжът отговаря нещо. Операторът снима: заснема лицето на отговарящия по време на въпроса и отговора. Палещо слънце, горещина.

На хоризонта се появява всъдеход. Спасени са. Между тях и една девойка. Сега тя пита. Режисьорът не отрича: той е организирал злополуката. Също и спасителната експедиция. Жертвите не са знаели нищо. Сега лицата им са в кутиите, пет минути преди смъртта, в пълно съзнание за смъртта. Иска да ги компрометира ли? Съвсем не. Да види, да увековечи. Под палещото слънце, в горещината.)

Не трябваше да приемам предложението на Давид, застъпничеството на Алберт. Какво търся аз в научен институт? Нямам въображение, казват. Фантазията ми се била сраснала със земята. Бил съм изчислителна машина. Правилно. Какво търся аз тук? Трябваше да отида в завод, ясно. Доходът ми щеше да бъде по-висок. Квалификацията ми по-добра: надали щяха да открият професионални недостатъци в работата ми. Маниерите ми са коректни, никога не съм изпадал в конфликт нито с колегите си, нито с началниците си. Спокойно бих могъл да си работя и на никого не би дошло наум да се рови из фантазията ми.

Казват, че институтът бил мелница? Въпрос на преценка. Има хора, които не обичат авантюрите. Които предпочитат да могат да работят с написаните в учебниците формули и да не искат от тях да измислят нови. Които още на сутринта искат да знаят с кого ще легнат вечерта и спокойно заспиват вечерта, защото знаят от какво ще се събудят на сутринта. Които пропускат приятните изненади, за да не бъдат постигнати от неприятни. Които и на тъмно намират табакерата си, защото и на светло я поставят винаги на едно и също място. Които не се стремят да отидат на Луната, но не са толкова глупави, та да смятат отиването на други хора там за глупост. Които не са консервативни, не са затворени в себе си и не са ограничени, просто знаят на какво са способни, към какво имат склонност и съобразно това търсят своето място в света.

Е, естествено, ако бях успял да го намеря, сега нямаше да седя тук. Моята шепа прах щеше да се гуши в гънките на един комбинезон някъде, в някой цех на някоя фабрика. Трябва ли да се радвам, че не е станало така? Трябва ли да се радвам, че не съм си намерил мястото и сега съм си получил заслуженото: седя в пустинята и чакам да изтече водата от манерката ми? Интересно къде биха отишли на мое място всички онези, които пращяха от въображение? Щеше ли фантазията им да замести оня ред, който аз, с цената на толкова жертви, успях да запазя около себе си? Силно се съмнявам. Вече отдавна щяха да са изпукали от ужас или щяха да са полудели от кошмара, който щеше да надхвърли живото им въображение!

Аз обаче още бродя из пустинята и разпределям водата. Никой не дебне движенията ми, не лови думите ми: колко ще издържа и докога? Само един ме следи: аз самият. Докато съм способен на това, докато пустинята не ме победи.

Бих ли бил способен на това, ако в мен не се криеше никакво въображение?

(Девойката се лепва за режисьора. Тримата заедно с оператора обикалят света. Камерата им търси най-дълбоката точка: докъде стига лотът в страданието, което човек е способен да причини сам на себе си?

Членовете на далекоизточна секта. Седят в широк двор, подредени в квадрати, както при саденето на картофи, и се бият. Кръвта им шурти, страдат и са щастливи. Въпреки че по лицата им не личи. Не са фанатици, не са в трансцендентно състояние, не чувствуват горчивото като сладко. С упорита решимост, с хладнокръвна делова настойчивост леят собствената си кръв. Купуват си блаженството вечно. С каквото може. Щом не го дават безплатно, щом не го дават за пари, щом не може да се набави с работа, ще дадем за него кръв, кожа, болка. Не казват, че не боли. Казват, че боли, но си струва. Те си знаят.)

Защо все пак не си отидох? Защо останах? Едва бях дошъл, и вече ми беше ясно, че не е за мен. Трябваше да се измъкна, докато не е късно.

Само че беше късно. Късно беше в момента, в който влязох. Попаднах в капан. Не знаех — а и откъде можех да знам? — че научните институти са все капани. В затворения им свят се провежда странно вътрешно отглеждане: на всеки се пада по една клетка с гъста мрежа на четирите стени и тавана и с един отвор някъде, през който ти подават храната: ето ти, сдъвчи това. Клетките не са еднакви, има по-просторни и по-тесни, има тапицирани и с дъски. Не може да се сменят. Всяка клетка си има обитател, който упорито брани своето: колкото е по-широка, колкото е по-тапицирана, толкова по-упорито я брани. Способностите, продукта я ги признават, я не; това зависи от мястото, от обстоятелствата. Но дори и с цената на признание не можеш да преминеш от своята в някоя по-добра клетка, защото и тя си има обитател, който също е набрал достатъчно признания, за да се задържи. Освен ако и той не попадне в някоя по-добра клетка. Само че и там седи някой. И така нататък.

От тези клетки се излиза само мъртъв. Било като реален, било като морален труп. Научният институт е елитна клетка, склад за духовното златно покритие. Задачата на трезорите обаче е да съхраняват капитала. Това, което е в оборот на пазара, е само неговият кредит. Ако самият капитал се размърда и започне да изтича от бронираните каси, в повечето от случаите това означава, че кредитът му се е разклатил и сега тича след него. Който сам напусне института-клетка, на него кредитът му също се разклаща. Защо напуска? Общо свойство на капаните е, че отвън не приличат на капани. Може да се види само разположеният отвън кокал, голямото парче месо — иначе нямаше да е истински капан. Затова и външният свят не вярва и ако някой въпреки всичко се опитва с пречупени крака да се освободи, го обявяват за инвалид по рождение. Заблуждението е по-реална материална сила и от истината. Бяга от елитната клетка? Ами! Изхвърлили са го, защото се е оказал неспособен… Останалият извън угощението, който е мечтал за клетката, но не е успял да попадне в нея, на базата на „кисело е гроздето“ компенсира: и за там ли не се е оказал способен? — разкривява уста, сякаш иска да покаже, че елитната клетка е събрание на неподходящи за творческа работа хора.

Така или иначе за мен нямаше обратен път освен с цената на тежки морални щети, които лесно можеха да се превърнат и в материални. Така че безпомощно се отдръпнах в клетката си и се постарах да я подредя по мой вкус. Като размислях, не се и чувствувах лошо: бях свикнал с нея. Съзнанието, че не мога да се освободя, се притъпяваше от това, че не се и стремях по-нависоко. Ако по радиото правеха анкета за научноизследователска работа, послушвах добрия съвет: който не е подходящ за изследователска работа, все още може да бъде отличен практик! Усмихвах се и се оглеждах: никой не се помръдваше. Всеки измъчваше само себе си, за да докаже дори с цената на собствената си кръв: има право на вечно блаженство!

А над цялата империя от клетки като Буда седеше Давид, пламтеше, дирижираше, сменяше изтъркалите се бичове с нови и никой не знаеше какво мисли.

(Руини в джунглата. Между въжетата на лианите — изрязани в камъка индийски богини, лотоси, които никога няма да разцъфнат, между изпочупените стъпала на стълбите се разбягват гущери. Колонна зала. От ъглите й се разлитат прилепи. Светилището е затворено помещение с високи стени, на покрива му — четириъгълен отвор. През него в ослепителен лъч се излива светлина. Но възможно е и да не е храм, а палат. Богините са танцьорки, колонната зала е двор, а светилището — тронна зала. Всичко е мъгляво, неопределено. И всичко мирише на гнило. Дори и старецът, който е жрец на рушащия се палат. Или владетел на храма руина. Все едно. Слаб, мръсен, изтощен като дома си. Взира се, премигвайки, в камерата. Гладен е. Ужасно гладен. Няма вече народ, само семейство. Никой не го издържа, а и той не може да издържа никого. Негова е най-ръждясалата корона и най-парцаливият плащ на света. Толкова е нещастен, че е трудно дори да го съжалиш.

Консерви. Месо, конфитюр, шоколад. Поддръжка на живота, натъпкана в кутии, кашони. Очите на краля-просяк ще изхвръкнат: всичко това може да бъде негово. Само при едно условие: ако преди това изяде няколко шепи пеперуди, които подхвърчат из олтара-тронна зала. Прекрасни насекоми с големи крила. Играят си на дъга в прозореца-лъч на отвора на покрива. Подскачат като в приказките. Без нищо да подозират, не е трудно да бъдат хванати.

Старецът старателно дъвче. Беззъбите му венци с бавни движения мачкат телата на насекомите. Ако някое крило остане извън устата, помага му с пръсти да влезе. Махараджата — защото вече няма съмнение, че това е той, — махараджата яде пеперуди. Стойката му е изправена, на лицето — снизходителна усмивка, погледът в земята. Изглежда, сякаш просто се концентрира, за да свърши колкото е възможно по-добре задачата, която са му поставили. Задачата, която му е отредена. Камерата вижда това. А какво са тези няколко пеперуди в сравнение с дълбината на Буда, с вечността на Вселената? Тялото яде гадините, душата обаче се рее надалеч. Тръгнала е на път още когато танцьорките са се преселили от мраморния под на колонната зала по стените, поданиците са избягали в цивилизацията, а смарагдите и сапфирите са се преселили в заложната къща. Този, който дъвче тук, за да получи няколко консерви за жените си и децата си, е само изсъхнала какавида, недостойна нито за проклятието на бога, нито за благословията на дявола.

Устните му мляскат ритмично, лицето му се усмихва, очите му упорито се взират в земята. Камерата диво го снима. Камерата си мисли, че вижда, но не вижда нищо. Сляпа е.)

Изненадващо много хора смятаха, че Давид е шмекер. Ала не обикновен шмекер, трябваше да му се признае, че беше от висока класа, който знаеше как трябва да бъде преметнат светът на лаиците. Особено снобите. А и измежду тях преди всичко политиците сноби. Които заемат постове и компенсират чувството си за малоценност спрямо науката, като си играят на нейни партньори. Давид ги караше да повярват, че науката има нужда от политици, а имаше нужда само от техния глас при обсъждането на бюджета.

Всъщност не може да се реши гениален учен ли беше Давид или напротив? Той така влияе на хората, че това вече само по себе си изключва всяка реална преценка. Едно обаче е сигурно, че беше страхотен организатор. До такава степен, че това понякога покриваше учения в него. А пък беше учен, много пъти имах възможността да го изпитам. Шмекерът точно знае границите, знае докъде се простира одеялото му, докъде може да се протяга. Давид обаче не познаваше и не признаваше никакви граници.

Не мога да повярвам, че ме е измамил. Имам нужда от него, не може да ме е ограбил. Не заради Етел. Етел за мен е важна, но никога не съм бил влюбен в нея. Гордостта ми? Алберт можеше да е горд, пишеше стихове, водил си е дневник. Давид също можеше да си го позволи, в края на краищата той беше откривател и директор на голям институт. Но каква нужда имах аз от тщеславие? Само щях да стана смешен.

Ако добре разбирам думите, дневника на Алберт, Давид не мен е обидил. И не Етел е пожелал. Искал е да докаже нещо сам на себе си и го е доказал. А че е станало за моя сметка? Ако го бе разбрал, той самият щеше най-много да съжалява. Но по-вероятно е да не е забелязал. Както и в изследванията, и в тях той се бе концентрирал върху целта, а мен ме бе оставил извън. Сигурно и Етел му е попаднала в полезрението просто защото случайно се е оказала подходящ материал за експерименти.

По-добре да не дрънкам напразно. Ако Давид е гигант, от това не следва, че аз съм толкова дребна точка, която може да бъде пренебрегната. Обаче за това е необходимо и в действителност, сам по себе си и независимо от него да бъда незначителен. Ако не бях такъв, надали щеше да посмее да го направи.

Да го направи? Кое? Всъщност не знам. В действителност дали е легнал с Етел, или само е създал предпоставките за това, е второстепенен въпрос. Наистина експериментите се провеждат, за да се докаже правилността на изчисленията, но същността все пак е изчислението.

Колко просто би било, ако се присъединя към онези, които го смятат за мошеник. Това би решило проблема за всички обиди, които — съзнателно или несъзнателно — ми е нанесъл. Сега бих могъл да го отричам, дебнейки го кога ще пропадне дотам, че да се храни с насекоми, тъй като повечето от мошениците с течение на времето се разкриват и биват хвърлени на кучетата. Тайно обаче знам, че е напразно: докато яде пеперудите, ще притвори очи и ще се усмихва. Тялото му ще се унижава, ала духът му ще бъде далеч. Ще излети през врата от лъчи, ще обиколи времена и пространства, където бял човек още не е стъпвал, за да се върне при нас през една олющена градинска врата и да ни намигне: е, деца, я да чуя, много ли не слушахте, докато татко го нямаше?!

Но ето, аз съм тук, а той не може вече да се върне през никаква врата. И въпреки това все още той е по-силният.

(Последен епизод. Режисьорът заминава за една страна, разкъсвана от гражданска война. Девойката, както винаги от пустинята насам, и този път е с него. Иска им се да намерят връзка с въстаниците и затова посещават най-опасните места. Въстаниците залавят режисьора. Той е на ръба на смъртта, но се отървава с един як бой. Беснее: нищо от случилото се не е заснето.

Прави нов опит. Узнава, че въстаниците се готвят да взривят един локал, където ходят много правителствени войници. Търси си прикритие в локала, за да може да заснеме от непосредствена близост експлозията, паниката, агонизиращите. Поставя оператора си срещу изхода, за да снима бягащите и ранените. Експлозията настъпва с известно закъснение, след което девойката, която се тревожи за режисьора, влиза сред руините. Една бетонна греда пада и я пребива. Режисьорът остава невредим. Взема на ръце мъртвата си любима, започва да ридае. След това вдига поглед, забелязва оператора си и му изревава: снимай! Заснеми лицето ми, сълзите ми, мъката ми… По-близо, по-отблизо, още по-отблизо!)

Исках да видя хора. Дори и само сенки, прожектирани върху платно, но в цвят, с глас, такива, каквито са били хората, докато ги е имало. Трябваше да видя танц, целувки, дори и бой, духовити и страстни диалози, препускащи коли, морски бряг, игрално казино, надменни красавици и храбри мъже в потъващи фотьойли и на седлото на препускащи жребци; подводници и космически кораби, падането на Рим с десет хиляди статисти, любовта на Наполеон с Валевска, битката за нефтените кладенци и блестящата кариера на прекрасната танцьорка! Всичко това го има, всичко това е възможно, само трябва да протегна ръка и ще го стигна. Трябва ли да се упреквам? Донесох това, което е най-близо, което ми беше подръка. „Диво око“ — заглавието не ми говореше нищо. А жената от южните морета на плаката? С косо разположените очи и маслинена кожа, която ми махаше? Не трябваше ли да й вярвам?

На филма можах да я видя и нея в един епизод. Като специалистка по любовта. Която дарява радост без прегръдка. Подсмихваше се и пиеше бира. Камерата показа ръката й съвсем отблизо, боядисаните в червено нокти бяха начупени и нащърбени.

Да се упреквам ли, задето й повярвах? Тя ли е най-голямото заблуждение? Тъкмо тя?

Институтът, където си бях намерил клетка; Алберт, който бе премълчал, че играя тенис по-добре от него, от шампиона? Етел, която отказваше срещите? Давид, който ме бе взел при себе си, за да забрави в единствения важен момент дори и факта, че ме има на света? Всичко това не е ли кино? Без морски бряг, без казино, без палми, коли, гангстери, нефтени кладенци и танцьорки? Това не е ли кино?

Аз съм човек на реда, така казват. Човек на метода, а не на въображението. Виждам се, когато действувам, за да мога да преценя дали действувам правилно? Виждам се отстрани, сякаш се гледам в огледалото. Сякаш се следя с филмова камера: как се държиш? Как се държиш, когато работиш, когато почиваш, когато играеш тенис, когато танцуваш, когато се любиш, когато те унижават? Тъй като нямам фантазия, с която да мога да си представя всичко това, имам нужда от филма, за да се заснема, за да се контролирам: това съм аз.

А ако лъжа? Ако заблуждавам окото на камерата, дивия обектив, за да видя филм за себе си, който на мен да ми харесва? С което после да залъгвам самия себе си?

Когато плача, плача пред себе си. Ако се дебна, плача за публиката, не плача откровено. Невъзможно е да се установи кога човек е искрен и кога преиграва. Човек не прави комедии само когато се предава. Всичко останало е поза; излишна или необходима, непринудена или възприета по необходимост поза. Без тях няма събуждане, работа, обществен живот, любов, заспиване. Умиращият, ако е в съзнание, дори когато умира, позира. Търси последни думи и благородно държане към опечалените: след дълго и понесено с търпение страдание…

Модерният режисьор се е захванал с безнадежден и глупав експеримент, като е пратил въображаемия си режисьор с дивата му камера като провокатор в пустинята, като садист-спасител в джунглата и като безстрастен погребален агент сред обречените на смърт. Заснемаше пози, повечето от които бе измислил сам.

Все пак постигнал толкова, че да се съглася: без пози е невъзможно. Дори и да съм сам. Защото, ако не позирам пред себе си, тогава ще трябва да понеса това, че Етел мълчеше, Алберт изобразяваше параван, а Давид отиде и по-надалеч. Че клетката ме е хванала и ни навън, ни навътре. Тогава ще трябва да понеса факта, че не съм нито важен, нито необходим. Дори и да съм преживял всички. Та нали дори и тази единствената, тази последната възможност не е моя заслуга, а на случайността!

Но ако приема всичко това, ако всичко е вярно, тогава защо да правя по-нататък дори и една-единствена стъпка? Нека си вегетира растителността, аз не копнея за растителен живот. По-скоро ще се откажа като от нещо напълно излишно. Ако все пак има бог, нека започне отново с едноклетъчното. Следващия път може би ще има по-голям успех.

Имам морфин в изобилие, имам и коняк. Те са най-целесъобразните и успоредно с това най-малко неприятните. Щом реших това, въздъхнах с облекчение. Натиснах цигарата в пепелника, станах, минах в кабината и спрях прожекционния апарат — филмът отдавна бе свършил. Внимателно изгасих лампите, защото човек не трябва да оставя по възможност безредие след себе си. (А това не е ли поза?)

Вън вече се бе напълно свечерило, от дъжда нямаше и следа. Небето се спускаше над мен чисто и черно. Изгряла бе и Луната, пръскайки спокойна, сребриста светлина. Може би и затова не го бях забелязал веднага, а едва след като придърпах зад себе си вратата.

Над дърветата, немного далече, но на неопределено разстояние в тъмнината, висеше космически кораб. Точно такъв, каквито са по филмите и илюстрациите на научнофантастичните романи. Огромното му тяло с форма на леща или диск — или както се изразяват модерно — чинийка, беше заобиколено от дребни, къси, синкави лъчи, сигурно пламъците на газа, излизащ от дюзите на двигателите.

Каквото и да кажа за онова, което почувствувах, не би било вярно. Сигурно нищо не съм почувствувал освен изумлението и осъзнаването. Всъщност това осъзнаване живееше в мен, откакто бях обиколил библиотеката и напразно бях търсил обяснение за всичко това, което се бе случило: нахвърляната върху хартията мъдрост не ми беше дала съвет. Оттогава го въртях у себе си, но да го изразя, да го формулирам още не бях успял нито веднъж. Едва сега намерих думи, когато видях над себе си това превозно средство, което толкова пъти си бяхме представяли, но досега нито веднъж не бяхме реализирали. Страшно прости думи, чудно, че не бях попаднал по-рано на тях. Беше всичко на всичко следното:

— Възможно е неочакваното и трагично унищожаване на човечеството да не е било необходимо. Но дали не му е било дошло времето?