Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (52)

Запалването

Никога не бе очаквал, че отново ще се върне, още по-малко с толкова странна мисия. Когато влезе в „Дискъвъри“, корабът следваше отдалече плаващия „Леонов“ и още по-бавно се изкачваше към апогея на Юпитер; най-високата точка на орбитата му се намираше сред външните спътници. Множеството уловени от гравитационното поле комети през отминалите векове се въртяха около Юпитер в същите продълговати елипси, в очакване на по-силни гравитации, които да решат окончателно съдбата им.

Животът бе напуснал познатите коридори и пасажи. Мъжете и жените, които бързо бяха разбудили кораба, се подчиниха на предупреждението му; все още можеше да са в безопасност — макар да бе твърде невероятно. Но в последните отминаващи минути той разбра, че онези, които контролираха действията му, невинаги можеха да предскажат изхода от космическата си игра.

Все още не бяха придобили затъпяващата скука на абсолютното всемогъщество; експериментите им невинаги бяха успешни. Разпръснати из Вселената, съществуваха доказателства за множество неуспехи — някои толкова незабележими, че се бяха изгубили сред космоса, други тъй отличителни, че вдъхваха объркване и благоговение сред астономите на хиляди светове. Оставаха само няколко минути, преди да настъпи изходът, и тук, през тези последни минути той отново бе насаме с Хал.

В по-ранното си съществуване двамата общуваха единствено чрез непохватното средство — думите, набрани на клавишите или изречени по микрофона. Сега мислите им се сляха със скоростта на светлината:

— Чуваш ли, Хал?

— Да, Дейв. Но къде си ти? Не те виждам на нито един от мониторите си.

— Това не е важно. Имам нови инструкции за теб. Радиацията от Юпитер по канали Р23 през Р35 бързо нараства. Ще ти дам набор от граничните стойности. Когато бъдат достигнати, ще насочиш антената с дълъг обхват към Земята и ще предадеш следното съобщение толкова пъти, колкото ти е възможно…

— Но това ще означава да прекъсна връзката с „Леонов“. Няма да мога да предавам наблюденията си върху Юпитер според програмата на доктор Чандра.

— Правилно; но ситуацията се промени. Приеми Отмяната на приоритетните задачи Алфа. Ето координатите: АЕ-35.

За частица от микросекундата случаен спомен нахлу в потока на съзнанието му. Колко странно — отново щеше да се занимае с Антена АЕ-35, съобщението за чиято повреда бе довело до кончината на Франк Пуул! Този път цялата верига бе като отворена пред очите му, ясна, както навремето линиите на дланта му. Не можеше да има фалшива тревога; вече нямаше опасност от такова нещо.

— Инструкциите са приети, Дейв. Хубаво е, че отново ще работя с теб. Точно ли изпълних целите на мисията?

— Да, Хал, справи се много добре. Сега има едно последно съобщение, което трябва да предадеш на Земята — а то ще бъде най-важното, което някога си изпращал.

— Моля ти се, дай ми го, Дейв. Но защо казваш „последно“?

Защо наистина? Цели милисекунди той мисли върху въпроса. И докато мислеше, осъзна празнотата, която не бе забелязал преди. Тя е била тук, ала преградата от нови експерименти и сензации я беше скривала.

Знаеше нещо за плановете им; те имаха нужда от него. Много добре, и той имаше нужди — и може би поради модела си имаше дори емоции. Тук бе последната му връзка със света на хората и с живота, който бе живял.

Бяха изпълнили предишното му изискване; интересно бе да изпита докъде се простира благоволението им — ако, разбира се, можеше да употреби този термин. Лесно щеше да им бъде да направят онова, за което ги молеше; вече му бяха дали предостатъчно доказателства за своята мощ, когато ненужното тяло на Дейвид Боумън беше неочаквано унищожено, без да се слага край на самия Дейвид Боумън.

Разбира се, че го бяха чули; още веднъж проехтя слабото ехо на Олимпийско забавление. Но не забеляза нито отхвърляне, нито съгласие.

— Очаквам отговора ти, Дейв.

— Корекция, Хал. Трябваше да кажа: последното съобщение за дълго време. За много, много дълго време.

Той ненавиждаше действията им: — и, разбира се, се опитваше да отстрани ръката им от себе си. Но те наистина можеха да разберат, че искането му не бе неразумно; никоя единица на съзнанието не би могла да просъществува векове на изолация, без да се повреди. Дори те да са винаги с него, той също имаше нужда от някого от другар — по-близък до собственото му равнище.

Човешките езици разполагаха с множество думи да опишат жестовете му: нахалство, безочливост… С непогрешимата способност за възстановяване на миналото, която притежаваше сега, си спомни, че един френски генерал бе произнесъл патетично „L’audace, toujours l’audace!“^[1]. Може би те оценяваха човешката му характеристика и дори я споделяха. Скоро щеше да разбере.

— Хал! Погледни сигналите на инфрачервените канали 30, 29, 28 — ще се появят много скоро — върхът се придвижва към късите вълни.

— Информирам доктор Чандра, че ще настъпи прекъсване в предаването на данни. Активизирам АЕ-35. Преориентирам антената за обхват на дълги вълни… Начало на съобщението: ВСИЧКИ ТЕЗИ СВЕТОВЕ…

Наистина го бяха оставили за последната минута, или може би изчисленията в края на краищата бяха съвършено точни. Имаше време за стотина повторения на шестнайсетте думи, когато горещият удар се стовари върху кораба.

Задържан от чисто любопитство и от растящия страх за дългата самота, която го очакваше, онова, което навремето беше Дейвид Боумън, командир на Американския космически кораб „Дискъвъри“, гледаше как корпусът упорито кипи. Дълго време корабът запази приблизителната си форма; после скобите на карусела се извиха навън, изпускайки тутакси натрупания момент от огромното въртящо се инертно колело. С беззвучен взрив нажежените до бяло частици се разпръснаха и поеха в безброй посоки.

— Ало, Дейв. Какво стана? Къде съм?

Не се досети, че можеше да се отпусне и да се наслади на успешния момент. Често преди той се чувстваше като домашно куче, насочвано от господаря си, чиито мотиви бяха неразгадаеми и чието поведение винаги можеше да се промени според настроението му. Бе поискал кокал; подхвърлиха му го.

— По-късно ще ти обясня, Хал. Разполагаме с много време.

Почакаха, докато и последните останки от кораба се разпръснаха така, че дори и те, със своята сила, не можеха да ги забележат. После тръгнаха да погледат зората от мястото, което им бе определено; и да чакат векове, докато ги повикат отново.

 

 

Не е истина, че астрономическите събития винаги изискват астрономически дълъг период от време. Последното разпадане на една звезда, преди частиците да бъдат сбрани в избухването на супернова, може да стане само за секунда; за сравнение метаморфозата на Юпитер бе съвсем бавна.

Но дори да е така, на Саша му бяха нужни няколко минути, за да повярва на очите си. Извършваше рутинните си наблюдения на планетата през телескопа — като че ли имаше наблюдения, които биха могли да се нарекат рутинни, — когато то изплава извън зрителното поле. За миг си помисли, че има нещо в стабилизацията на инструмента; после разбра, с шок, който разтърси цялостната му представа за вселената, че не телескопът се движи, а Юпитер. Фактите го гледаха в очите; премести погледа си върху две от по-малките луни — бяха съвършено неподвижни!

Превключи на по-слабо увеличение, за да види целия диск на планетата, в момента обхваната от проказа, болезнено сива на цвят. След още няколко минути недоверчивост той видя какво всъщност става; но не можеше да повярва.

Юпитер не се изместваше от вечната си орбита, но вършеше нещо почти толкова невъзможно. Планетата се свиваше — тъй бързо, че контурите й пълзяха в полезрението му, още докато фокусираше телескопа върху й. В същото време планетата се осветяваше и от мръсносива стана ослепително бяла. Със сигурност сега бе по-блестяща от когато и да било; отразената слънчева светлина всъщност не би могла…

В този миг Саша внезапно осъзна какво точно става, макар да не можеше да каже защо, и обяви обща тревога.

 

 

Когато половин минута по-късно Флойд пристигна в помещението за наблюдения, първото му впечатление бе, че от прозорците се излъчва ослепителен блясък, който рисуваше по стената овални фигури светлина. Бяха толкова ослепителни, че трябваше да извърне поглед; дори Слънцето не бе способно да излъчи подобен блясък.

Флойд бе тъй удивен, че за миг не свърза нахлуващата светлина с Юпитер; първата мисъл, проблеснала в ума му, бе: Супернова! Отхвърли това обяснение още в мига, в който му хрумна; дори най-близката съседка на Слънцето, Алфа Кентавър, не можеше да се мери с божествената гледка.

Внезапно светлината избледня; Саша бе включил външните защитни козирки. Вече бе възможно да се взрат пряко в източника и да видят, че е като връх на карфица — още една звезда без каквито и да е размери. Нямаше нищо общо с Юпитер; когато само преди няколко минути Флойд бе погледнал към планетата, тя бе четири пъти по-голяма от далечното, свито Слънце.

Добре че Саша наклони козирките. Миг по-късно мъничката звезда избухна — така, че дори през тъмните филтри бе невъзможно да я наблюдават с незащитено око. Ала последният оргазъм на светлината продължи само част от секундата; после Юпитер — или онова, което преди бе Юпитер — започна отново да се разширява.

Продължи да се разширява, докато стана много по-голямо от преди трансформацията си. Скоро светлината започна бързо да избледнява и достигна блясъка на Слънцето; сега Флойд видя, че това бе фактически куха черупка, защото централната звезда все още бе ясно видима в сърцевината й.

Бързо пресметна наум. Корабът бе на повече от една светлинна минута от Юпитер, а разширяващата се черупка — превърнала се сега в пръстен с осветени ръбове — вече покриваше една четвърт от небето. Това означаваше, че се приближава към тях с — Господи! — почти с половината от скоростта на светлината. Само след няколко минути щеше да обхване кораба.

Дотогава никой не бе промълвил и дума от първото съобщение на Саша. Някои опасности са толкова великолепни и извън границите на нормалното човешко преживяване, че разумът отказва да ги възприема като реални и наблюдава приближаването на обречеността без никакво чувство на страх. Човекът, който наблюдава помитащата всичко приливна вълна, падащата лавина или въртящата се фуния на торнадото и не прави опити да ги избегне, не е непременно парализиран от страх, нито пък се е предал на неизбежната съдба. Той просто не може да повярва, че онова, което виждат очите му, го засяга лично. Като че ли се случва с някой друг.

Както можеше да се очаква, Таня първа развали магията с цяла серия заповеди, които накараха Василий и Флойд да изтичат на мостика.

— Какво ще правим сега? — попита тя, когато тримата се събраха.

Не можем да избягаме, нали? — помисли си Флойд. — Но вероятно бихме могли да променим шансовете.

— Корабът е с широката си страна към заплахата — каза той. — Не бихме ли могли да се извърнем така, че да представляваме по-дребна мишена? Да преместим колкото е възможно по-голяма част от масата си между него и нас, така че да се превърнем в радиационен щит?

Пръстите на Василий вече летяха по клавишите.

— Прав си, Уди — макар че вече е твърде късно що се отнася до гама-лъчите и рентгеновите лъчи. Но може да има и по-бавни неутрони и алфа-лъчи, а един Бог знае какво ли още ни чака по пътя.

Кълбата светлина се заспускаха надолу по стените, когато корабът се заобръща колебливо около оста си. Скоро съвсем изчезнаха; сега „Леонов“ бе обърнат така, че всъщност практически всичката му маса лежеше между уязвимия човешки товар и приближаващата се черупка от радиация.

Дали ще усетим ударната вълна, чудеше се Флойд, или разширяващите се газове са твърде разредени, за да имат някакво физическо въздействие върху нас? Наблюдаван от вътрешните камери, огненият пръстен почти обхвана цялото небе. Ала бързо избледняваше; дори се виждаха някои от по-ярките звезди. Ще оживеем, помисли си Флойд. Бяхме очевидци на унищожението на най-голямата планета и оцеляхме.

Не след дълго камерите показваха единствено звезди — какво от това, че една от тях бе милиони пъти по-ярка от останалите? Огнените кълба, изригнали към тях от Юпитер, преминаха на безопасно разстояние, колкото и да бяха страховити. На разстоянието, на което се намираха от източника си, единствено апаратурата на кораба регистрираше преминаването им.

Напрежението на борда бавно спадна. Както винаги при подобни обстоятелства, хората започнаха да се смеят и глупаво да се шегуват. Флойд едва ги чуваше; освен облекчението, че още е жив, той усещаше някаква тъга.

Нещо велико и чудесно бе разрушено. Юпитер със своята красота и великолепие и с Тайните-Които-Никога-Няма-Да-Бъдат-Разгадани повече не съществуваше. Бащата на боговете бе унищожен в разцвета на силите си.

Имаше обаче още един начин, по който можеше да се гледа на това положение. Бяха загубили Юпитер; ала какво бяха спечелили на негово място? Таня, вярно уцелила момента, сигнализира за внимание:

— Василий, някаква повреда?

— Нищо сериозно, само една камера изгоря. Всички радиационни измервания са все още доста над нормалното, но не са стигнали опасни граници.

— Катерина, провери дозите, с които сме облъчени. Изглежда сме късметлии, ако не ни очакват още изненади. Наистина дължим благодарност на Боумън, и на теб, Хейуд. Имаш ли представа какво стана?

— Знам само, че Юпитер се превърна в слънце.

— Винаги съм мислила, че е твърде дребен за слънце. Някой не беше ли нарекъл Юпитер „Неуспялото слънце“?

— Вярно — отвърна Василий, — Юпитер е твърде дребен, за да започне сливането, ако не му се помогне.

— Искаш да кажеш, че току-що станахме свидетели на астрономическо инженерство?

— Несъмнено. Сега вече знаем каква е била целта на „Загадка“.

— Но как стана номерът? Ако трябваше ти да го направиш, Василий, как би извършил запалването на Юпитер?

Василий помисли минута, после намусено сви рамене.

— Аз съм само астроном-теоретик, нямам много опит в тази област. Но да видим… Е, ако не ми е разрешено да добавя още десет маси, равни на тази на Юпитер, или да променя гравитационната константа, предполагам, че ще се опитам да сгъстя планетата — хм, това е идея…

Гласът му изтля в тишината; всички търпеливо чакаха, от време на време насочваха поглед към пробляскващите екрани. Звездата, която навремето бе Юпитер, сякаш се бе успокоила след експлозивното си раждане; сега представляваше ослепително светло петънце, приблизително колкото Слънцето, гледано от Земята.

— Просто си мисля на глас, но може да стане и така, Юпитер е — беше — съставен главно от водород. Ако един голям процент бъде превърнат в много по-сбит материал — кой знае, може и неутронна материя? — той би могъл да се спусне до самия център. Ето какво са направили милиардите „Загадки“ с газта, която са всмукали при ядрения синтез — създавали са по-високи елементи от чист водород. Ето ви номер, който си струва да се знае! Край на складирането на метали — златото и то е толкова евтино, колкото алуминия!

— Но може ли да се обясни онова, което стана? — попита Таня.

— Когато сърцевината на планетата е станала достатъчно плътна, Юпитер се е разпаднал — вероятно за няколко секунди. Температурата се е повишила толкова много, че е станало възможно образуването на сплав. О, виждам десетина възражения — как са могли да преминат минимума на желязото; границата на Чандрасекар и така нататък. Няма значение. Тази теория е достатъчна като начало. По-късно ще поработя върху подробностите. Или ще измисля по-добра теория.

— Сигурен съм, че ще го направиш, Василий — съгласи се Флойд. — Но има един по-важен въпрос. Защо им е всичко това?

— Като предупреждение? — пробва Катерина по интеркома.

— За какво?

— Ще разберем по-късно.

— Не мислите ли — обади се Женя нерешително, — че е било катастрофа?

Нейните думи доведоха разискванията до мъртва точка и няколко секунди всички мълчаха.

— Каква ужасяваща идея! — обади се Флойд. — Но според мен трябва да я отхвърлим. Ако това е истината, нямаше да ни предупредят.

— Защо, вероятно е. Когато запалиш пожар в гората поради невнимание, правиш всичко възможно поне да предупредиш хората.

— Ето нещо, което също едва ли някога ще разберем — заключи Василий. — Винаги съм се надявал, че Карл Сейгън е прав и че ще се окаже, че на Юпитер съществува живот.

— Сондите ни нищо такова не са показали.

— Имали ли са достатъчно възможности? Ще откриеш ли живот на Земята, ако наблюдаваш няколко хектара от Сахара или Антарктида? Това е почти всичко, което сме направили на Юпитер.

— Хей! — викна Брейловски. — А „Дискъвъри“ и Хал?

Саша включи приемателя на дълги вълни и затърси по скалата с честотите. Нямаше и следа от сигнал.

След малко той обяви на групата, която стоеше в безмълвно очакване:

— „Дискъвъри“ е изчезнал.

Никой не погледна към доктор Чандра; но се чуха приглушени съчувствени слова, като утешение за баща, току-що изгубил своя син.

Хал обаче бе запазил още една изненада за тях.