Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (11)

Лед и вакуум

— Какво е това? — прошепна някой и въпросът му бе посрещнат от шъткания. Флойд вдигна ръце, изразявайки недоумение — надяваше се и невинност.

„… знаем, че сте на борда на «Леонов»… не ми остава много време… насочвам антената на скафандъра си, накъдето мисля…“

Сигналът отслабна, агонизиращ за няколко секунди, после се появи отново много по-ясен, макар и не достатъчно висок.

„… предайте тази информация на Земята. «Циен» бе разрушен преди три часа. Единствено аз оцелях. Използвам антената на скафандъра си, нямам никаква представа какъв е обхватът й, ала това е единственият ми шанс. Слушайте внимателно: НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ. Повтарям: НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ…“

Сигналът отново изчезна. Последва оглушителна тишина, която никой не смееше да наруши. Докато чакаше, Флойд яростно ровеше из паметта си. Не можеше да разпознае гласа — с еднакъв успех би могъл да принадлежи на който и да е китаец, получил образованието си на Запад. Вероятно беше някой, с когото се бе запознал на една от многобройните научни конференции, но не можеше да твърди със сигурност, докато непознатият не си кажеше името.

„… скоро след тукашната полунощ. Помпахме яко и резервоарите бяха пълни почти наполовина. Двамата с доктор Ли излязохме, за да проверим изолацията. «Циен» стои… стоеше на около трийсет метра от брега на Големия канал. Шланговете излизат направо от кораба и се спускат надолу, пробивайки леда. Той е много тънък, опасно е да се върви по него. Топлото течение…“

Отново дълга пауза. Дали китаецът се движи, помисли си Флойд, та от време на време попада зад някоя преграда.

„… няма проблеми — осветихме целия кораб. Като коледна елха засия красиво и се отрази в леда. Величествени цветове. Първи го видя Ли — огромна тъмна маса, надигаща се от дълбините. Отначало помислихме, че е рибен пасаж — бе твърде голям за един организъм само, — после започна да се измъква с трясък от пукащия се лед.

Доктор Флойд, надявам се, че ме чувате. Тук е професор Чанг, запознахме се на конференция на Международния съюз на астронавтите в Бостън през 2002 година.“

Внезапно и съвсем нелепо Флойд се върна в мислите си на един милиард километра разстояние. Слабо си спомняше приема след заключителното заседание на конгреса на Международния съюз на астронавтите — последният посетен от китайци преди Втората културна революция в страната им. Вече си спомни отчетливо Чанг — дребен, изпълнен с чувство за хумор астроном и екзобиолог, който разполагаше с огромен запас от вицове. Ала сега не се шегуваше.

„… като огромни плетеници влажни водорасли, пълзящи по земята. Ли изтича до кораба, за да си вземе фотоапарата, аз останах да наблюдавам и да докладвам по радиото. Нещото се движеше толкова бавно, че с лекота бих могъл да го изпреваря. Вълнението ми бе по-голямо от уплахата. Мислех, че ми е известно какво може да бъде това същество — бях виждал снимки на кафявите водорасли край бреговете на Калифорния, — но дълбоко грешах.

… Мислех, че е в беда. Не можеше да оцелее при температура сто и петдесет градуса под тази, на която е привикнало в жизнената си среда. То се превръщаше в буца лед, докато се придвижваше парчета от него се отчупваха като стъкло, — но не спираше и продължаваше да напредва към кораба, черна приливна вълна, постепенно намаляваща скоростта си. Все още бях тъй удивен, че не можех да размишлявам логично, дори не можех да си представя, че се опитваше да…“

— Няма ли начин да го повикаме отново? — изстреля въпроса си Флойд.

— Не… твърде късно е. Скоро Европа ще се скрие зад Юпитер. Ще трябва да чакаме да излезе от еклипса.

„… изкачваше се по кораба и докато го правеше, образуваше нещо като леден тунел. Вероятно така се изолираше от студа както термитите се защитават от слънчевите лъчи в тесните коридори от кал, които строят… тонове лед върху кораба. Най-напред се счупи радиоантената. После видях как се заогъваха стъпалата на стълбата — всичко ставаше забавено, като в сън. Едва когато корабът се олюля, разбрах какво се опитваше да стори, но бе твърде късно. Можехме да се спасим само ако бяхме загасили светлините. Вероятно е фототроп и биологичният му цикъл се задейства от слънчевата светлина, която се процежда през леда. Възможно е също като мушиците да се привлича от светлината. Нашите светлини са били вероятно по-блестящи от каквито и да било други, появявали се някога на Европа… После корабът се срути. Видях как корпусът се разцепи, как от кондензираната влага се образуваха снежинки. Всички светлини изгаснаха с изключение на една-единствена, която се клатушкаше напред-назад на проводник на два метра от повърхността на планетата. Не мога да кажа какво се случи непосредствено след това. Следващото нещо, което си спомням, е, че стоях под светлината до разрушения кораб, а около мен бе навалял свеж сняг като бях пух. Следите ми отчетливо се открояваха наоколо. Сигурно съм тичал: вероятно бяха изминали само минута-две… Растението — все още в мислите ми то бе растение — стоеше неподвижно. Чудех се дали се е разкъсало от сблъсъка; огромни късове — дебели като човешка ръка — се бяха отчупили като отсечени клони. После главният ствол отново се раздвижи. Отблъсна се от корпуса и запълзя към мен. Тогава ми стана съвършено ясно, че нещото бе чувствително към светлината; бях застанал точно под крушката с мощност хиляда вата, която бе спряла да се люлее.

Представете си дъб, дори по-добре индийска смокиня с многобройните си разклонения и корени, сплескана от гравитация, опитваща се да пълзи по земята. Достигна на около пет метра от светлината, после се разпростря така, че направи затворен кръг около мен. Очевидно това бе върхът на търпимостта му — точката, в която фотопривличането се превръща в отблъскване от светлината. После няколко минути нищо не се случи. Чудех се дали не е вече мъртво, вледенено. После видях, че по много от разклоненията се оформиха огромни пъпки. Сякаш наблюдавах забавени кадри от разцъфтяването на цветята. Всъщност аз си мислех, че са цветя, всяко едно с големината на човешка глава. Разтваряха се нежни, красиво оцветени мембрани. И тогава ми се стори, че никой, нито едно същество не е виждало тези цветове преди; че те изобщо не са съществували преди ние да пристигнем с нашите светлини, съдбовните ни светлини в този свят. Филизи, тичинки, леко се залюляха… Приближих се до живата стена, която ме заобикаляше, за да виждам точно какво става. Нито тогава, нито когато и да е било не почувствах ни най-малък страх от съществото. Бях сигурен, че не е злонамерено — ако, разбира се, изобщо можеше да разсъждава. Десетки огромни цветя в различна степен на цъфтеж. Напомняха ми на пеперуди, появяващи се от пашкулите — със свити крилца, все още незаякнали, — все повече се приближавах към истината.

Ала те замръзваха, загиваха още щом се появяваха. После едно след друго окапваха от пъпката-майка. Само след няколко секунди те покриха земята наоколо като изхвърлена на сушата мъртва риба. Тези мембрани не бяха цветни листчета — те бяха перки, или нещо подобно. Бях станал свидетел на свободното плуване, на стадия на ларвата на това същество. Вероятно то прекарва по-голямата част от живота си закотвено на дъното на океана и изпраща подвижните си филизи да търсят нови територии. Също като коралите в земния океан.

Коленичих, за да разгледам по-отблизо едно от малките същества. Красивите цветове избледняваха, ставаха мръсно кафяви. Някои от цветчетата-перки се откъсваха и замръзвайки, се превръщаха в чупливи твърди крилца. Но то все още слабо се движеше и когато се приближих, се опита да ме избегне. Чудех се как усеща присъствието ми.

После забелязах, че тичинките — така ги бях нарекъл — всички бяха покрити със светлосини точици покрая. Приличаха на малки звездни сапфири — или на сините очи по края на мантията на раковините, — които усещат светлината, ала не са способни да си представят реално нещата. Докато ги наблюдавах, блестящосиньото избледня, сапфирите се превърнаха в най-обикновени сиви камъни…

Доктор Флойд — или който ме слуша в момента, — не разполагам с повече време; Юпитер скоро ще блокира сигналите ми. Но почти завършвам.

Тогава разбрах какво трябва да направя. Жиците на хилядаватовата крушка висяха почти до земята. Дръпнах ги няколко пъти и светлината изгасна сред порой от искри.

Чудех се дали не е вече късно. Няколко минути нищо не се случи. Ето защо аз се приближих до стената заплетени около мен клони и я ритнах с крак.

Много бавно съществото се заизвива в стремежа си да отвори кръга и да се оттегли към Канала. Имаше доста светлина, така че отлично виждах всичко. Горе на небето стояха Ганимед и Калисто, Юпитер се виждаше като огромен тънък полумесец с голям възрозов екран върху затъмнената страна, Йо се стопяваше откъм страната на Юпитер. Нямаше нужда да използвам прожектора на скафандъра си.

Следвах съществото по целия му път чак до водата, окуражавайки го с побутвания, когато забавеше ход, и през всичкото време усещах хрущенето на лед под ботушите си… когато наближи Канала, то като че ли се изпълни с енергия и сила, сякаш разбираше, че наближава естествения си дом, чудех се дали ще оцелее и отново ще напъпи.

То изчезна под повърхността, като остави няколко последни мъртви ларви на чуждата земя. Над него водата забълбука за известно време, докато най-после повърхността се покри със защитен слой лед и запечата вакуума отгоре. Аз се върнах обратно при кораба, за да видя дали е останало нещо за спасяване — не желая да говоря за това.

Имам само две молби, докторе. Когато специалистите класифицират това същество, надявам се, че ще го нарекат на мое име.

И още нещо — когато следващият кораб се завърне у дома, — помолете ги да пренесат костите ни в Китай.

Сега Юпитер ще ни раздели за няколко минути. Бих желал да знам дали някой е уловил сигналите ми. Но ще повторя това съобщение, когато отново имаме връзка, ако, разбира се, животоподдържащите системи на скафандъра ми продължават да работят.

Това беше професор Чанг от спътника Европа, който докладва за разрушаването на космическия кораб «Циен». Кацнахме до Големия канал и спуснахме помпи…“

Сигналът внезапно прекъсна, върна се за миг, после изцяло изчезна под нивото на общия шум. Макар че „Леонов“ продължаваше да заслушва на същите честоти, професор Чанг бе замлъкнал.