Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (35)

Възстановяване

Шумът и бъркотията на Земята се чуваха вече приятно приглушени от милионите километри разстояние. Екипажът на „Леонов“ наблюдаваше с вълнение, макар и с известно безпристрастие, дебатите в Обединените нации, интервютата с известни учени, теоретизирането на политическите коментатори, деловитите и в същото време ужасно противоречащи си съобщения на хората, наблюдавали НЛО. Не можеха с нищо да помогнат, тъй като нямаха интересни наблюдения. „Загадка“ или „Големия брат“ оставаше все тъй тъпо безразличен към тяхното присъствие, както и преди. Това бе, разбира се, самата ирония на положението; всички бяха напуснали Земята, за да разкрият една загадка, а като че ли отговорът бе там, откъдето бяха тръгнали.

За първи път бяха благодарни на факта, че скоростта на светлината не бе много висока и на двучасовото закъснение, което правеше невъзможно излъчването на интервюта на живо по веригата Земя-Юпитер. Дори сега Флойд бе засипан с поръчки от средствата за информация, така че накрая отказа да работи. Нямаше нищо повече за казване, при това го бе заявил поне сто пъти.

Още повече че им оставаше още много работа. „Леонов“ трябваше да се подготви за дългото пътешествие към дома и да бъде готов да потегли веднага щом се открие прозорецът. Времето не бе критично; дори да закъснееха с цял месец, просто пътуването им щеше да продължи по-дълго. Чандра, Кърноу и Флойд нямаше дори да забележат, тъй като щяха да проспят пътешествието към Слънцето; ала останалите от екипажа бяха решени да тръгнат още щом законите на небесната механика разрешат.

„Дискъвъри“ все още им създаваше доста проблеми. Корабът не разполагаше с достатъчно гориво до Земята дори ако тръгнеше много по-късно от „Леонов“ и се движеше в орбита, при която се изисква минимално количество енергия, пътуването щеше да му отнеме почти три години. А това пък щеше да е възможно, само ако Хал се програмираше толкова надеждно, че да проведе мисията без човешка намеса, с изключение на дълговълново наблюдение. Без него „Дискъвъри“ отново щеше да се превърне в изоставен кораб.

Беше вълнуващо — всъщност дълбоко трогателно — да се наблюдава постепенното възвръщане на Хал към предишното му съществуване от дете с мозъчно увреждане през объркан юноша, а после до възрастен, който изпитва леко снизхождение към околните. Макар да знаеше, че подобни антропоморфни етикети са безкрайно объркващи, на Флойд му бе невъзможно да ги избегне.

Имаше моменти, когато чувстваше, че в цялата ситуация има нещо познато. Колко често бе гледал видеодрами, в които душевноболни младежи биваха затруднявани от потомците на легендарния Зигмунд Фройд! В сянката на Юпитер се разиграваше съвършено същата драма.

Електронната психоанализа бе извършена със скорост непонятна за човешките разбирания, докато ремонтът и диагностичната програма преминаваха светкавично с милиарди бита в секундата, като отбелязваха възможните повреди и ги премахваха. Макар че повечето от тези програми бяха предварително изпитани върху близнака на Хал, Сал 9000, невъзможността двата компютъра да проведат истински диалог бе сериозен недостатък. Понякога губеха часове, когато трябваше да съпоставят със Земята критичните точки в терапията.

Защото въпреки всичката работа, извършена от Чандра, окончателното възстановяване на компютъра бе още далеч напред. Хал проявяваше множество идиосинкразии и невротични тикове, понякога дори избягваше да произнася думите, макар че винаги приемаше да разговаря с всеки с помощта на клавиатурата. В обратна посока капацитетът му бе още по-ексцентричен.

Понякога даваше вербални отговори, но не ги изразяваше визуално. Друг път правеше и едното, и другото, ала отказваше да извади печатно копие. Нито се оправдаваше, нито обясняваше — не употребяваше дори твърдоглавото „Предпочитам да не го правя“, характерно за просбописеца на Мелвин Бартълби.

Това обаче не беше толкова активно неподчинение, колкото нежелание, и то само при определени задачи. В края на краищата винаги бе възможно да се спечели съдействието му — „да го уговориш да не е тъй кисел“, както чаровно се изрази Кърноу.

Не бе изненадващо, че доктор Чандра започна да издава напрежението си. Веднъж, когато Макс Брейловски невинно повтори някакъв стар слух, той почти изгуби контрол над себе си.

— Вярно ли е, доктор Чандра, че сте избрали името Хал, за да бъде една крачка пред Ай Би Ем?

— Изумителна глупост! Половината от нас идват от Ай Би Ем, а ние години наред се опитваме да го стъпчем. Мислех, че вече всеки интелигентен човек е наясно, — Х-А-Л идва от „Хевристичен АЛгоритъм“.

След това Макс се кълнеше, че ясно е чул главните букви, произнесени от Чандра.

По личното мнение на Флойд „Дискъвъри“ едва ли би могъл да се завърне успешно на Земята. Тъкмо тогава Чандра дойде при него с необикновеното си предложение.

— Доктор Флойд, мога ли да ви кажа нещо?

След всички тези седмици на съвместна работа Чандра продължаваше да бъде официален както винаги — не само към Флойд, а към целия екипаж. Дори към бебето на кораба Женя той се обръщаше с „мадам“.

— Разбира се, Чандра. Какво има?

— Почти привърших програмирането на шестте най-вероятни версии на орбитата на Хохман за завръщане. В момента пет от тях се симулират без никакъв проблем.

— Отлично. Сигурен съм, че никой на Земята, дори в Слънчевата система, не е способен да го направи.

— Благодаря. Но и вие, както и аз добре знаем, че е невъзможно да се програмира за всички евентуални случаи. Хал може, Хал ще функционира безпогрешно и ще е способен да се справи с всяка разумна авария. Ала всякакъв вид обикновени повреди, като например незначителни проблеми с апаратурата, които могат да се премахнат само с помощта на отвертка, скъсани жици, счупени бутони, — биха го оставили безпомощен и биха поставили под въпрос успеха на мисията.

— Вие сте съвършено прав, разбира се, това тревожи и мен. Но какво можем да направим?

— Всъщност е много просто. Бих искал да остана на „Дискъвъри“.

Непосредствената реакция на Флойд бе такава, сякаш Чандра внезапно бе полудял. Впоследствие той реши, че е само наполовина луд. Балансът между успеха и неуспеха на мисията по завръщането на „Дискъвъри“ на Земята, разбира се, изцяло се променяше, ако на борда на кораба имаше човешко същество — този изумителен универсален апарат. Ала възраженията силно преобладаваха.

— Идеята е интересна — отвърна Флойд изключително внимателно — и аз оценявам въодушевлението ви. Но дали сте взели предвид всички проблеми? — Това пък бе съвсем глупаво от негова страна; Чандра сигурно имаше картотекирани и готови отговори за всякакъв случай.

— Ще останете съвсем сам цели три години! Да предположим, че ви се случи нещо, че се разболеете.

— Готов съм да поема този риск.

— Ами храната, водата? „Леонов“ не разполага с количества, които да ви предостави.

— Направих проверка на системата за рециклиране на „Дискъвъри“; съвсем лесно може да бъде приведена в действие. Освен това ние, индийците, можем да минем с много малко.

Беше необичайно за Чандра да се позовава на произхода си, както и да прави лични изявления; неговото „искрено признание“ бе единственият пример, който Флойд помнеше. Но той не се съмняваше в твърдението му; веднъж Кърноу бе отбелязал, че доктор Чандра има физика, която се постига с вековен глад. Макар да звучеше като невежлива забележка, характерна за инженера, тя бе направена без сянка от злоба — всъщност в нея звучеше съчувствие; въпреки, разбира се, че не достигна до ушите на Чандра.

— Е, все още ни остават няколко седмици, за да решим. Ще обмисля предложението ви и ще разговарям с Вашингтон.

— Благодаря ви, имате ли нещо против да започна подготовката?

— Ъ-ъ… съвсем не, освен ако не се намесят с вече готови планове. Помнете — Наземната контрола ще трябва да вземе решението.

А аз знаех точно какво ще каже Наземната контрола. Беше лудост да се очаква, че човек би могъл да оцелее след три години самота в космоса.

Но всъщност Чандра винаги е бил сам.