Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (1)

Среща във фокус

Дори в метричната ера всички го наричаха „телескопа с диаметър хиляда фута“, а не „телескопа с диаметър триста метра“. Тъмнината бе заела вече половината от огромната чиния, настанена сред планинските хребети, тъй като тропическото слънце бавно се оттегляше да почива, ала триъгълният сал на антената, увиснал високо над центъра, все още блестеше на светлината. Далече отдолу само много зорко око би забелязало двете човешки фигури сред сложния лабиринт от подпорни конструкции, сред кабели и трансмисии.

— Време е — каза доктор Димитри Мойсеевич на приятеля си Хейуд Флойд. — Време е да си поговорим за изолатори, космически кораби и главно за монолити и повредени компютри.

— Значи затова ме отвлече от конференцията. Не че имам нещо против — слушал съм речта на Карл за СЕТИ толкова много пъти, че я знам наизуст. А гледката е наистина фантастична. Знаеш ли, за първи път, откакто съм тук, се качвам при захранващото устройство на антената.

— Срамота! Идвам тук вече за трети път. Само като си представиш — вслушваме се в цялата вселена, а никой не може да чуе нашите гласове. Хайде да поговорим за проблемите ти.

— Какви проблеми?

— Като начало — защо трябваше да си подаваш оставката като председател на Националния съвет по астронавтика?

— Не съм. Хавайският университет плаща много повече.

— Добре тогава, не си я подал, изпревари ги с една крачка. След толкова много години, все пак, Уди, не можеш да ме будалкаш, така че зарежи тези опити. Ако сега те върнат на поста ти в НАСА би ли се колебал?

— Добре, стари казако. Какво те интересува?

— Първо, има много неясноти в доклада, който най-после публикува, след като толкова много те ръчкаха. Ще подминем смехотворната и откровено незаконната тайнственост, с която хората ти обграждат монолита Тихо…

— Идеята не беше моя.

— Радостен съм да го чуя, дори ти вярвам. Високо ценим факта, че разрешаваш на всеки да разгледа обекта, което би трябвало да направиш още в самото начало. Не че е кой знае колко… важно…

Докато двамата съзерцаваха загадъчното черно петно горе на лунната повърхност, отхвърляйки с презрение всички защитни средства, които човешката изобретателност бе родила, наоколо цареше потискаща тишина. После руският учен продължи:

— Всъщност каквото и да представлява монолитът Тихо, на Юпитер съществува нещо много по-любопитно. Натам се изпращат сигналите. И тъкмо там хората ви ще попаднат в беда. Съжалявам, всъщност Франк Пуул е единственият, когото познавам лично. Запознахме се на конгреса през 1998 година. Правеше впечатление на добряк.

— Благодаря ти. Те всички бяха добряци. Така ми се ще да узная какво им се е случило!

— Каквото и да е станало с тях, признай си, че сега това засяга не само Съединените щати, а цялото човечество. Не можете повече да използвате знанията си само за национален престиж.

— Димитри, прекрасно знаеш, че и твоята страна би постъпила по същия начин. И то с твоя помощ.

— Прав си. Все същата стара история — като вашето току-що оттеглило се ръководство, отговорно за цялата бъркотия. Да се надяваме, че с един нов президент умните съветници ще станат повече на брой.

— Възможно е. Имаш ли някакви предложения? Официални ли са или просто твои собствени надежди?

— В този момент са изцяло неофициални. Онова, което шибаните политици наричат сондажи. И за които винаги ще твърдя, че не са се състояли изобщо.

— Справедливо е. Продължавай.

— Добре, ето как стоят нещата. Прибираш „Дискъвъри 2“ в паркираща орбита колкото е възможно по-бързо, но трябва да я подготвиш най-много за три години, което означава, че ще пропуснеш идния прозорец за изстрелване…

— Нито потвърждавам, нито отхвърлям. Запомни, че съм само един скромен университетски ректор, твърде далеч от Съвета на астронавтите.

— И правиш последното си пътуване до Вашингтон, за да прекараш отпуската си и да се видиш със стари приятели, предполагам. По-нататък: нашият „Алексей Леонов“…

— Мислех, че го нарекохте „Герман Титов“.

— Грешиш, ректоре. Доброто старо ЦРУ отново те е подвело. От януари месец се нарича „Леонов“. И нека никой не научи, че аз съм ти го казал, иначе новината ще пристигне на Юпитер цяла година преди „Дискъвъри“.

— А ти недей да споделяш с никого моето признание, че се страхуваме от това. Хайде, продължавай.

— Тъй като моите шефове са също толкова глупави и късогледи като твоите, искат всичко да направят сами. Което означава, че ако нещо лошо се случи с теб, това очаква и нас и всички ние ще се върнем в квадрат едно, или дори още по-лошо.

— Какво имаш предвид? И ние сме точно толкова слисани, колкото и вие. Не ми казвай, че не разполагате с всички записи на Дейв Боумън.

— Разбира се, че разполагаме с тях. Чак до последната реплика: „Господи, но тук е пълно със звезди!“ Дори направихме анализ на гласовите му данни. Не мислим, че е халюцинирал; опитал се е да опише онова, което се е появило пред очите му.

— А справихте ли се с измененията, дължащи се на доплеровия ефект?

— Съвършено невъзможно е, разбира се. Когато загубихме сигнала, скоростта му бе намаляла до една десета от тази на светлината. Бе станало за по-малко от две секунди. Четвърт милион гравитация!

— Трябва да е загинал моментално.

— Не се преструвай на толкова наивен, Уди. Космическите ти радиопредаватели не могат да издържат дори една стотна от това ускорение. Ако те оцелеят, и Боумън можеше да оцелее — поне докато нямаме контакт.

— Само правя независима проверка на дедукцията ти. От онзи миг нататък и ние сме в неведение, както и вие. Ако вие наистина сте в неведение.

— Само си играеш с налудничави предположения, дори се срамувам да ти го кажа. Ала подозирам, че все пак нито едно от тях не ще бъде тъй налудничаво като самата истина.

Навигационните предупредителни светлинки мигаха около тях и излъчваха яркочервени отблясъци, а трите тънки високи кули, поддържащи комплекса антени, заблестяха като фарове на фона на тъмнеещото небе. Последните сребристи ивици на залеза потънаха зад заобикалящите ги върхове; Хейуд Флойд стоеше в очакване на Зелената светкавица, която никога не бе виждал. Отново остана разочарован.

— И така, Димитри — продължи той, — да си дойдем на думата. Накъде биеш?

— Трябва да има огромно количество безценна информация в банките на „Дискъвъри“; да предположим, че все още се събира, независимо от факта, че предаването от кораба е преустановено. Бихме искали да разполагаме с тази информация.

— Искането ти е справедливо. Но когато излезеш в космоса и „Леонов“ се срещне с „Дискъвъри“, защо не презапишеш всичко, което ти е нужно?

— Никога не съм мислил, че ще трябва да ти напомням — „Дискъвъри“ е чужда територия и неразрешеното посещение на кораба би било пиратство.

— Освен ако не се наложи много спешно, което лесно би се уредило. Би ни било твърде трудно да проверим какво точно вършат вашите момчета на разстояние един милиард километра.

— Благодаря ти за тъй интересното предложение; ще го предам където трябва. Но дори да се качим на „Дискъвъри“, ще ни отнеме седмици докато се запознаем със системите ви и разчетем информационните банки. Предлагам ти сътрудничество. Убеден съм, че това е най-добрата идея — и двамата можем да спечелим доста, като я продадем на шефовете си.

— Искам наш астронавт да лети на „Леонов“?

— Да. За предпочитане е инженер, специалист по системите на „Дискъвъри“. Като онези, които обучавате в Хюстън как да върнат кораба на земята.

— Но откъде ти е известно всичко това?

— За бога, Уди, появи се поне преди месец във видеотекста на „Авиейшън Уийк“.

— Аз не влизам в сметката; никой не си прави труда да ме осведомява за разсекретените материали.

— Още една причина да прекараш известно време във Вашингтон. Ще ме подкрепиш ли?

— Абсолютно. Съгласен съм с теб сто процента. Но…

— Но какво?

— И двамата си имаме работа с динозаври, чиито мозъци са в опашките им. Моите шефове ще заявят: „Нека руснаците си чупят главите и да тръгнат към Юпитер. Така или иначе след две години и ние ще кацнем там, защо да бързаме толкова?“

За миг върху сала на антената настъпи тишина, нарушавана единствено от слабото поскърцване, разнасящо се от огромните опънати жици, които го поддържаха на стотици метри над земната повърхност. После Мойсеевич продължи толкова тихо, че Флойд трябваше да се напрегне, за да го чуе:

— Проверявана ли е наскоро орбитата на „Дискъвъри“?

— Не съм сигурен, но предполагам, че са я проверили. Но защо се безпокоиш? Тя е съвършено стабилна.

— Разбира се. Ще ти напомня направо един смущаващ случай от старите дни на НАСА. Първата ви космическа станция „Скайлаб“ трябваше да остане в орбита поне десет години, но изчисленията ви бяха погрешни. Навлизането на въздух в йоносферата беше безотговорно подценено и тя се приземи твърде скоро. Сигурен съм, че си спомняш този неприятен факт, макар и да си бил още дете.

— Беше през годината, когато завършвах училище и ти го знаеш. Ала „Дискъвъри“ не се приближава до Юпитер. Дори когато е в перигей, височината му е твърде голяма, за да се повлияе от всмукването на атмосферата.

— Казах достатъчно, за да ме заточат отново в дачата ми, а идния път няма да ти разрешат да ме посетиш. Затова нареди на твоите хора да си свършат по-внимателно работата, нали ще го направиш? И им напомни, че Юпитер притежава най-голямата магнитосфера в Слънчевата система.

— Разбирам какво целиш и много ти благодаря. Има ли още нещо преди да слезем? Започвам да премръзвам.

— Не се безпокой, стари ми приятелю. Още щом пуснеш целия този филтър към Вашингтон, почакай само седмица, докато изчезна, и ще видиш, че ще стане много, много горещо.