Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (13)

Световете на Галилео

Дори сега, повече от трийсет години след разкритията, направени при първите полети на „Вояджър“, никой не можеше да каже със сигурност защо четирите гигантски спътника се различават толкова много един от друг. Всички имаха приблизително едни и същи размери и се намираха в една и съща част на Слънчевата система при все това бяха изцяло различни, като деца, родени от различни майки.

Единствено Калисто, най-външният от тях, беше приблизително такъв, какъвто очакваха да бъде. Когато „Леонов“ профуча на разстояние повече от 100 000 километра от него, най-широкият от безбройните му кратери ясно се различаваше с невъоръжено око. Гледан през телескоп, спътникът приличаше на стъклена топка, използвана за мишена от мощно огнестрелно оръжие; целият бе покрит с разнокалибрени кратери, чак до най-малкия, незабележим с просто око. Някой бе забелязал навремето, че Калисто прилича много повече на земната Луна, отколкото самата Луна.

Това не бе особено изненадващ факт. Можеше да се очаква, че един свят, разположен точно на това място — на края на астероидния колан, — е бил бомбардиран от малки астероиди, останали след образуването на Слънчевата система. И все пак Ганимед, който се намираше непосредствено до него, имаше съвършено различен вид. Макар че беше буквално поръсен от кратери, плод на сблъскване с малки астероиди в далечното минало, повечето от тях бяха вече изорани — дума, която изглеждаше съвсем не на място. Огромни пространства от Ганимед бяха покрити с резки и бразди, сякаш някой космически градинар бе прокарал гигантското си рало по повърхността на спътника. Имаше и бели ивици като пътеки, прокарани от охлюви, с диаметър петдесет километра. Но най-мистериозни от всичко бяха дългите извиващи се ленти, състоящи се от десетки успоредни линии. Именно Николай Терновски предположи какво биха могли да представляват — супермагистрали с множество ленти за движение, прокарани от пияни земемери. Той дори твърдеше, че вижда надлези, подлези и сложни кръстовища.

„Леонов“ бе добавил трилиони бита информация за Ганимед към банката човешко познание, преди още да прекоси орбитата на Европа. Този скован от ледовете свят с напуснатия си космически кораб и със своите мъртви бе от другата страна на Юпитер, ала въпреки това присъстваше в мислите на всички.

На Земята доктор Чанг бе вече провъзгласен за герой, а сънародниците му с очевидно смущение изпратиха безброй телеграми. Една от тях бе до екипажа на „Леонов“ и както Флойд предполагаше, изпратена след значително редактиране в Москва. На кораба витаеше сложно чувство — смесица от възхищение, съжаление и облекчение. Всички астронавти, независимо от тяхната националност, гледаха на себе си като на граждани на космоса, чувстваха някаква обща връзка и споделяха заедно триумфите и трагедиите си. Никой на борда на „Леонов“ не се радваше, задето китайската експедиция бе претърпяла крушение; ала в същото време те изпитваха неизказано облекчение от факта, че съревнованието не се бе решило толкова леко.

Неочакваното откритие, че на Европа има живот, прибави нов елемент към ситуацията и по него вече много се спореше и на Земята, и на борда на „Леонов“. Някои екзобиолози викаха: „Нали ти казвах!“, като подчертаваха, че това не е чак толкова голяма изненада. Още през седемдесетте години на XX век изследователски подводници бяха открили гъсто населени колонии от странни морски същества, случайно процъфтяващи в една среда, за която се мислеше, че е изцяло неблагоприятна за развитието на каквато и да е форма на живот — прорезите на дъното на Тихия океан, вулканичните извори, торенето и затоплянето на бездната бяха създали оазис от живот в дълбинните пустини.

Всичко, което се бе случило преди време на Земята, можеше да се очаква милиони пъти където и да е на друго място във Вселената; това бе нещо като неписана истина за учените. Водата, или най-малкото ледът, се срещаше на всички юпитерови луни. На Йо непрекъснато изригваха вулкани, така че разумно бе да се очаква активността в света, който се намира в непосредствена близост, да бъде по-слаба. Като се обединят двата факта, животът на Европа изглеждаше не само възможен, а неизбежен — както става в повечето природни чудеса, погледнати след като вече са се случили.

И все пак това заключение повдигаше друг въпрос, при това жизненоважен за мисията на „Леонов“. Сега, след като бе открит живот на юпитеровите луни, имаше ли този факт връзка с монолита „Тихо“ и обвития в още по-голяма тайнственост кораб в орбита близо до Йо?

Това бе любима тема за обсъждане по време на „съветите в шест часа“. Всички споделяха становището, че съществото, което доктор Чанг е срещнал, не представлява кой знае каква форма на интелект, ако интерпретацията му на неговото поведение бе вярна. Нито едно животно, дори с елементарно развитие на разум не би позволило да се превърне в жертва на собствените си инстинкти, да бъде привлечено като мушица от светлината на свещта, докато най-после загине.

Василий Орлов побърза да даде контрапример, който ако не отхвърли, поне разколеба този аргумент.

— Вижте китовете и делфините — каза той. — Ние твърдим, че те са интелигентни, но колко често забелязваме масови самоубийства сред тях! Напомня на случаите, в които инстинктите надвиват разума.

— Няма смисъл да се обръщаме чак към делфините — намеси се Макс Брейловски. — Един от най-блестящите инженери в моята област бе фатално привлечен от една блондинка в Киев. Когато за последен път чух за него, той си изкарваше прехраната в някакъв гараж. А беше спечелил златен медал за проектиране на космически станции. Каква загуба!

Дори ако обитателят на Европа, открит от доктор Чанг, бе интелигентен, това не изключваше форми на по-висока интелигентност на друго място. Биологията на един цял свят не можеше да се преценява от един-единствен екземпляр.

Ала това дали в морските дълбини можеше да съществува интелигентност в напреднал стадий, бе широко оспорвано; в подобна благоприятна и непроменяща се среда нямаше достатъчно предизвикателства. Най-после, как биха могли морските същества изобщо да развият технология без помощта на огъня?

И все пак дори това изглежда бе възможно; пътят, по който бе поело човечеството, не бе единствен. Може би съществуваха цели цивилизации в моретата и океаните на другите светове.

Но не беше ли непривично за една култура, която прави пътешествия из космоса, да е разцъфтяла на Европа, без да остави безпогрешни следи за съществуването си като например сгради, научни инсталации, площадки за изстрелване или други летящи обекти? А всъщност от полюс до полюс се виждаше само гладък лед и няколко издутини от голи камъни.

Не остана време за размисъл и спор, тъй като „Леонов“ профуча покрай орбитите на Йо и малката Амалтея. Екипажът беше почти непрекъснато зает с приготовления за срещата и за краткото време, през което корабът щеше да понесе бремето на тежестта, след месеците, прекарани в свободно падане. Всички предмети трябваше да бъдат застопорени, преди корабът да е навлязъл в атмосферата на Юпитер, а тягата на забавянето на скоростта произвеждаше моментни върхови натоварвания, които можеха да достигнат две атмосфери.

Флойд беше късметлия; само той имаше време да се възхищава на изключителния спектакъл при приближаването на планетата, която вече заемаше половината небе. Тъй като нямаше нищо, с което да се сравни, нямаше начин човешкото възприятие да определи истинските й размери. Трябваше само да си повтаря, че петдесет Земи не могат да покрият едното полукълбо, което сега бе изцяло обърнато към него.

Облаците, оцветени като по време на най-ослепителния залез на Земята, се носеха толкова леко, че той забелязваше осезателно движение на интервали не по-къси от десет минути. Огромни вихрови токове непрекъснато се образуваха по протежение на десетината ленти, обгръщащи планетата, после се отдалечаваха на вълни като облаци дим. От време на време струи бял газ изригваха от дълбините, за да бъдат издухани от вихрите, образувани от мощното въртеливо движение на планетата. Може би най-странни от всичко бяха белите петна, на места подредени правилно като перлен наниз и разположени в средата на юпитеровите ширини там, където духаха пасатите.

В часовете непосредствено преди срещата Флойд почти не видя командира или навигатора. Семейство Орлови рядко напускаха командния мостик, тъй като непрекъснато проверяваха орбитата на приближаването им и нанасяха дребни доуточнения в курса на „Леонов“. Корабът се намираше на критичния път — всеки миг щеше да се докосне до външния слой на атмосферата; ако летеше твърде високо, фрикционната спирачна система нямаше да бъде достатъчна, за да намали скоростта, и корабът щеше да изхвръкне извън Слънчевата система без възможност за спасение. Ако летеше твърде ниско, щеше да пламне и да изгори като метеор. Между двете крайности имаше малка възможност за грешка.

Китайците бяха доказали, че аероспирачните системи можеха да действат, но винаги съществуваше вероятността нещо да не е както трябва. Ето защо Флойд изобщо не се изненада, когато докторът по хуманна медицина Руденко призна само час преди контакта да бъде осъществен:

— Уди, започвам да съжалявам, че не взех онази икона със себе си.