Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (51)

Голямата игра

Голямото чакане привършваше. Интелектът се бе породил на още една планета и сега се откъсваше от планетарната си люлка. Един много стар експеримент наближаваше кулминационната си точка.

Онези, които бяха започнали експеримента преди толкова много години, не бяха хора, дори не бяха хуманоиди. Ала бяха съставени от плът и кръв и когато се взираха през дълбините на пространството, чувстваха благоговение, учудване и самота. Още щом получиха енергията, те се отправиха към звездите. По време на проучванията си те срещнаха живот в най-разнообразни форми и наблюдаваха делата на еволюцията в хиляди светове. Видяха как често първите слаби проблясъци на интелект мъждукаха и угасваха в космическата нощ.

И тъй като в цялата Галактика не откриха нищо по-ценно от Разума, те му помагаха да се развие навсякъде, където вече съществуваше. Станаха фермери в полето на звездите; сееха, а понякога и жънеха.

За съжаление, случваше се и да плевят, колкото и да не го желаеха.

Огромните динозаври отдавна бяха изчезнали, когато корабът-сонда навлезе в Слънчевата система след едно пътешествие с продължителност хиляда години. Профуча покрай замръзналите външни планети, спря се за кратко над пустините на загиващия Марс и бързо се отправи към Земята.

Под себе си изследователите видяха свят, изобилстващ с живот. Много години те проучваха, събираха, класифицираха. Когато научиха всичко, което можеха, започнаха да модифицират. Играеха си със съдбините на множество видове, обитаващи сушата и водата. Но едва след милион години щяха да разберат кое от всички щеше да бъде сполучливо.

Бяха търпеливи, ала не и безсмъртни. Толкова много имаше да се свърши в тази вселена от сто билиона слънца, а и останалите светове ги зовяха. Затова те се спуснаха още веднъж в бездната със съзнанието, че повече нямаше да се завърнат.

Пък и нямаше нужда. Слугите, които оставиха зад себе си, щяха да свършат останалото.

На Земята ледниковите периоди идваха и отминаваха, докато вечната Луна над тях все още пазеше тайните си. С още по-слаб забавен ритъм от полярния лед приливите на цивилизацията минаваха покрай Галактиката, пресичаха я. Странни, красиви и ужасни империи се зараждаха и отмираха, предавайки опита си на предшествениците. Земята не бе забравена, но друго посещение едва ли би било от голяма полза. Беше един от милионите мълчаливи светове, малко от които щяха изобщо да проговорят.

И сега, навън сред звездите, еволюцията продължаваше към нови цели. Много отдавна вече първите изследователи на Земята бяха достигнали границата на плътта и кръвта; още щом апаратите им станаха по-сполучливи от техните тела, настана време да потеглят. Най-напред да придвижат мозъците си, после само мислите си, заселиха се в блестящи нови домове от метал и пластмаса.

И със своите домове те заскитаха сред звездите. Вече не строяха космически кораби. Самите те бяха космически кораби.

Ала и времето на машините отмина. В безкрайното си експериментиране те се бяха научили да складират познанието в структурите на самия космос и да запазват мислите си за вечността в ледени решетки от светлина. Можеха да се превърнат в същества от радиация, освободени поне от тиранията на материята.

Ето че сега се бяха превърнали в чист вид енергия; а в хиляди светове празните черупки, които бяха зарязали, потръпнаха в безумния танц на смъртта, после потънаха в забвение. Те бяха господари на Галактиката, не бяха подвластни на времето. Можеха да се скитат, където си поискат сред звездите, и да проникват като лека мъгла през най-малките процепи на време и пространство. Ала въпреки божествената си власт те не бяха забравили напълно своя произход — топлата луга на изчезналото море.

Продължаваха да извършват наблюдения чрез експериментите, започнати от техните предци преди много, много години.