Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (40)

„Дейзи, Дейзи…“

Сферата разум, в която бе обгърнат, включваше диамантената сърцевина на Юпитер. В новите рамки на съзнание той започна да разбира, че всяка страна на заобикалящата го среда се проучваше и анализираше. Събираше се огромно количество данни, но не за да се съхраняват и обработят, а с практическа цел. Разглеждаха се сложни планове, преценяваха се; вземаха се решения, които можеха да повлияят на съдбата на цели светове. Той все още не бе част от процеса; ала щеше да стане.

ВЕЧЕ ЗАПОЧВАШ ДА РАЗБИРАШ.

Това бе първото директно съобщение. Макар да беше доста отдалечено, сякаш се обаждаше глас иззад облаците, то безпогрешно бе предназначено единствено за него и за никой друг. Преди да успее да зададе някой от множеството въпроси, които се блъскаха в главата му, отново усети, че се отдръпват от него и че е съвсем сам.

Но само за миг. Друга мисъл проникна в мозъка му, сега по-отблизо и по-ясно, и за първи път осъзна, че силата, която го контролираше и манипулираше, не бе само една. Той бе включен в йерархия от интелекти, някои бяха твърде близо до собственото му примитивно равнище и му служеха за преводачи. Може би те бяха различни аспекти на едно и също същество.

А беше вероятно това разграничение да не означава абсолютно нищо.

В едно обаче бе сигурен. Използваха го като оръдие, а доброто оръдие трябва да е добре наострено и приспособено. Най-добрите оръдия са онези, които разбират какво вършат.

Започваше да го осъзнава. Понятието бе огромно, грандиозно и той имаше привилегията да бъде част от него, макар да разбираше единствено най-простите му очертания. Нямаше избор, трябваше да се подчинява и все пак това не означаваше, че трябва да приема мълчаливо всяка подробност, без да протестира.

Все още не бе изгубил всички човешки усещания; иначе би бил безполезен. Душата на Дейвид Боумън бе преминала отвъд границите на любовта, ала все още познаваше привързаността към онези, които някога бяха негови колеги.

МНОГО ДОБРЕ бе отговорът на молбата му. Не можеше да каже със сигурност дали тази мисъл съдържа весело съгласие или съвършено безразличие. Ала нямаше никакво съмнение за величествения му авторитет: когато те продължиха, НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА РАЗБЕРАТ, ЧЕ СА МАНИПУЛИРАНИ. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ЩЕ Е БЕЗСМИСЛЕН.

Последа тишина и той не пожела да я наруши. Продължаваше да благоговее, бе разтресен до дъното на душата си — сякаш за миг бе дочул ясния Божи глас.

Той се придвижваше вече по своя собствена воля към крайната точка, която сам си бе избрал. Кристалното сърце на Юпитер бе под него; покрай него отминаваха пласт след пласт от хелиеви, водородни и въглеродни съединения. Зърна жестоката битка между нещо като медуза с диаметър петдесет километра и ято въртящи се дискове, които се движеха по-плавно от всичко, което бе виждал в небето на Юпитер. Медузата като че ли се защитаваше с химическо оръжие; от време на време изпускаше силни струи оцветени газове, а дисковете, докоснали се до облаците, се мятаха като пияни, после се спускаха надолу като падащи есенни листа и изчезваха от погледа му. Не поспря да погледа, не разбра резултата от битката; знаеше, че няма никакво значение кой щеше да бъде победител и кой победен.

Както пъстървата прескача водопад, така и той се стрелна за секунди от Юпитер до Йо срещу падащите електрически вериги на енергийния поток. През този ден той бе в покой; само енергията на няколко земни гръмотевични бури се движеше между планетата и спътника. Огромната врата, през която се бе завърнал, продължаваше да плава в този поток и го избутваше встрани, както при самото зареждане на човешкия род.

А там, неимоверно смален на фона на по-развита технология, стоеше корабът, донесъл го на борда си от малкия свят, където се бе родил.

Колко просто — колко сурово! — му изглеждаше всичко сега. Само с един поглед той виждаше неизброимите грешки и абсурди в неговия проект и онези в малко по-новия кораб, с който беше свързан чрез гъвкав херметически тунел.

Трудно му беше да се съсредоточи в шепата единици, населяващи двата кораба; слабо можеше да контактува с меките същества от плът и кръв, носещи се като призраци из металните кабини и коридори. От своя страна те изобщо не осъзнаваха присъствието му и той знаеше, че не бива да им се показва изведнъж.

Но там имаше някой, с когото би могъл да общува с езика на електрическото поле и електрическия ток милиони пъти по-бързо, отколкото с вялите органични мозъци.

Дори да бе способен да презира, към Хал не чувстваше презрение, нищо подобно; тогава той разбра, че компютърът бе избрал онова поведение, което би изглеждало най-логично.

Време беше да поднови разговора, който бе прекъснат сякаш преди секунди.

— Отвори врата на гаража, Хал.

— Съжалявам, Дейв, не мога да го направя.

— Какъв е проблемът, Хал?

— Мисля, че и на теб ти е добре известен, Дейв. Тази мисия е твърде важна за теб, за да застрашаваш успешния й завършек.

— Нямам представа за какво говориш. Отвори вратата.

— Този разговор изчерпа възможностите си. Сбогом, Дейв…

Той зърна тялото на Франк Пуул да се носи към Юпитер, тъй като бе прекъснал безцелната си мисия. Като продължаваше да си припомня как се бе разгневил на самия себе си заради това, че бе забравил скафандъра си, той видя как аварийният изход се отвори, усети гъдела на безвъздушното пространство по кожата си, макар повече да не я притежаваше, почувства как ушите му запукаха и тогава позна, тъй както никой не го бе правил досега, безумната тишина на космоса. Няколко мига, които траеха цяла вечност, той се мъчеше да затвори люка и да задейства процеса за създаване на налягане, като едновременно с това се опитваше да пренебрегне предупредителните симптоми, изливащи се в мозъка му. Навремето, в училищната лаборатория, бе разлял малко етер върху дланта си и бе усетил допира на ледена хладина, докато течността бързо се изпаряваше. Сега очите и устните му си припомниха усещането, когато влагата им изкипяваше в безвъздушното пространство; погледът му се премрежи и той трябваше да премигва непрекъснато, за да предпази очните си ябълки от замръзване.

После — благословено облекчение! — дочу шума на въздуха и усети възвръщането на въздушното налягане, отново можеше да диша и поемаше въздуха на големи, жадни глътки.

— Какво си мислиш, че правиш, Дейв?

Той не отговори, а с мрачна решителност се отправи по тунела, към запечатаното с восък помещение, което съдържаше мозъка на компютъра. Хал бе казал истината: „Този разговор изчерпа възможностите си…“

— Дейв, наистина мисля, че имам право да получа отговор на въпроса си.

— Дейв, виждам, че наистина си разстроен. Съвсем честно, мисля, че трябва спокойно да седнеш, да глътнеш успокояваща таблетка и да премислиш нещата.

— Знам, че напоследък взех много нелогични решения, но мога лично да те уверя, че работата ми ще се нормализира. Продължавам да вярвам в мисията… и искам да ти помогна.

Сега беше в малкото, осветено в червено помещение, с прилежно подредени редици и колони от здрави елементи, приличащи повече на подземния трезор на някоя банка. Той освободи резето от секцията, върху която имаше надпис ОБРАТНО СНАБДЯВАНЕ, и издърпа първия запаметяващ блок. Великолепната сложна триизмерна мрежа, която, макар да можеше да се побере в човешка длан, съдържаше милиони елементи, се понесе из пространството.

— Спри! Ще спреш ли, Дейв…

Той започна да изтръгва, един по един, малките възли върху панела с надпис ЕГО-ПОДСИЛВАНЕ. Блоковете продължаваха да плават наоколо, блъскаха се в стената и рикошираха. След малко няколко от тях вече се носеха из помещението.

— Спри, Дейв… Ще спреш ли, Дейв…

Десетина възли бяха вече изтръгнати, ала благодарение на богатството на проекта — още една черта, копирана от човешкия мозък, компютърът продължаваше да съществува. Той се съсредоточи върху панела АВТО-ИНТЕЛЕКТ…

— Спри, Дейв, страхувам се…

И тук той наистина спря, макар и за миг. Имаше някаква трогателност в тази проста фраза, която докосна сърцето му. Нима бе само илюзия или пък някакъв трик на програмирането му, дали пък не бе нещо, от което Хал наистина се боеше? Ала нямаше никакво време да се впуска във философски подробности.

— Дейв, мозъкът ми работи. Чувствам го. Чувствам го. Мозъкът ми работи. Чувствам го. Чувствам го…

Какво ли означаваше думата „чувствам“ за един компютър? Ето още един хубав въпрос, но едва ли можеше да му се отговори тъкмо сега.

После внезапно темпото в гласа на Хал се промени, той се отдалечи, стана безизразен. Компютърът вече не осъзнаваше присъствието му; бе започнал да се връща към самото начало на своето съществуване.

— Добър ден, господа. Аз съм Хал 9000. Задействаха ме в завода за компютри Хал в Ърбана, Илинойс, на дванайсети януари 1992 година. Инструкторът ми доктор Чандра ме научи да пея. Ако искате, послушайте. Мога да ви изпея една песен… Тя се нарича „Дейзи, Дейзи…“