Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (4)

Описание на мисията

АНГЛИЙСКИ вариант

До: Капитан Татяна (Таня) Орлова, Командир, Космонавт на космически кораб „Алексей Леонов“ (Рег. 08/342)

От: Националния съвет по астронавтика, Пенсилвейниа Авеню, Вашингтон.

Комисия по Космоса, Академия на науките на СССР, Проспект Корольов, Москва.

 

Цели на мисията.

По степен на важност целите на вашата мисия са:

1. Да се приближите до системата на Юпитер и да се срещнете с Американския космически кораб „Дискъвъри“ (UNCOS/01/283).

2. Да се изравните с космическия кораб и да получите всичката възможна информация, отнасяща се до предишната му мисия.

3. Да възобновите функциите на системите на борда на „Дискъвъри“ и ако снабдяването е нормално, да вкарате кораба в траектория по обратния път към Земята.

4. Да откриете чуждия предмет по пътя на „Дискъвъри“ и да го проучите максимално със сензорните устройства.

5. Ако е разумно и е съгласувано с Управлението на мисията, да се срещнете с предмета с цел по-подробното му проучване.

6. Да извършите наблюдения на Юпитер и неговите спътници, доколкото е в съответствие с горепосочените цели.

Тъй като могат да настъпят непредвидени обстоятелства, възможна е промяна във важността на задачите, може дори да стане невъзможно да се достигнат някои от целите. Трябва ясно да се разбере, че срещата с космическия кораб „Дискъвъри“ е с цел бързото получаване на информация за предмета: това може да стане приоритетна задача, и да включи опити за спасителни операции.

 

Екипаж:

Екипажът на космически кораб „Алексей Леонов“ ще включва:

Капитан Татяна Орлова (бордови инженер)

Доктор Василий Орлов (навигатор-астроном)

Доктор Максим Брейловски (инженер-конструктор)

Доктор Александър Ковальов (инженер по свръзките)

Доктор Николай Терновски (инженер по контролните системи)

Доктор по хуманна медицина Катерина Руденко (жизнени функции)

Доктор Ирина Якунина (хигиена на храненето)

Американският Национален съвет по астронавтика ще осигури следните трима експерти:

Доктор Хейуд Флойд остави документа и се облегна на стола си. Всичко бе уредено; нямаше връщане назад. Дори да искаше, не можеше да върне стрелките на времето.

Той хвърли поглед към Керълайн, която седеше с двегодишния Крис до басейна. Момчето се чувстваше по-добре във водата, отколкото на сушата и беше в състояние да стои под водата толкова дълго, че гостите понякога се ужасяваха. Макар да не можеше все още да говори с хората, по всичко личеше, че се разбира отлично с делфините.

Един от приятелите на Кристъфър току-що бе доплувал от океана и му подаваше гърба си за милувка. И ти си скиталец в огромния и безмилостен океан, помисли си Флойд; ала колко малък изглежда твоя Тихи океан в сравнение с безкрайността, простираща се пред мен!

Керълайн усети погледа му и се изправи. Погледна го мрачно, ала без злоба; всичко бе изгоряло през последните няколко дни. Когато тя се приближи, на лицето й се бе появила замислена усмивка.

— Открих стихотворението, което търсех — каза тя. — Започва така:

„Какво е жената, която остави,

домът ти за тебе какво е,

че тръгна, забравил огнището свое,

с морето, което убиец на смели съпрузи

навеки било е.“

— Съжалявам, не мога да разбера добре. Кой е „убиецът на съпрузи“?

— Не кой, а кое. Морето. Стихотворението е елегия, плач на викингска жена. Написано е преди сто години от Ръдиард Киплинг.

Флойд взе ръката на жена си; тя не му отвърна, но не се и възпротиви.

— Е, не че се чувствам като викинг. Не диря плячка, а авантюрата е последното нещо, което бих желал.

— Тогава защо — не, не искам да започнем друга битка. Но ако знаеш точно какви са мотивите ти, това ще помогне и на двама ни.

— Бих искал да съм способен да ти представя поне един разумен довод. Вместо това разполагам със сума малки причини. Ала те доказват нещо, с което не мога да споря, повярвай ми.

— Вярвам ти. Но сигурен ли си, че не се мамиш?

— Ако е така, тогава много други хора също се мамят. Нека ти припомня, че в това число влиза и президентът на Съединените щати.

— Няма начин да забравя. Но да предположим, просто да предположим, че не те бе помолил. Щеше ли сам да пожелаеш?

— Мога да ти отговоря искрено: не. Никога не би ми хрумнало да го направя. Обаждането на президент Мордикей бе най-големият шок в живота ми. Но когато поразмислих, разбрах, че е съвършено прав. Нали знаеш, че не си падам по фалшивата скромност? Аз съм човекът с най-добрата квалификация за този вид работа. А и ти си убедена, че все още съм в доста добра форма.

Думите му извикаха усмивката, която бе желал.

— Понякога си мисля, дали сам не си се предложил.

Тази мисъл наистина го бе спохождала; но той честно можеше да отговори.

— Никога не бих го направил, без да се посъветвам с теб.

— Радвам се, че не си искал от мен съвет. Не знам какво бих ти казала.

— Все още не е късно да откажа.

— Говориш глупости и добре го знаеш. Ако откажеш, ще ме намразиш за цял живот, пък и никога няма да си простиш. Притежаваш твърде силно чувство за отговорност. Може би това е една от причините, поради която се омъжих за теб.

Отговорност! Да, това бе ключовата дума, а колко неща съдържаше тя. Той изпитваше отговорност пред себе си, пред семейството си, пред Университета, пред предишната си служба (макар че бе напуснал огорчен), пред страната си и пред цялото човечество. Не му беше лесно да определи кое има предимство; понякога нещата си противоречаха.

Съществуваха съвършено логични причини, за да продължи мисията — и също толкова логични доводи, както вече много от колегите му бяха подчертали, за да не продължава. Ала може би последна дума имаше сърцето му, а не разумът. Дори в този случаи емоциите го раздвояваха.

Любопитство, вина, решимостта да завърши оплесканата вече работа, всичко това заедно го тласкаше към Юпитер и към онова което го очакваше там. От друга страна страхът — той бе достатъчно честен да си го признае — заедно с любовта към семейството му го приковаваше към Земята. И все пак никога не се бе съмнявал истински; беше взел решението без бавене и бе отхвърлил аргументите на Керълайн вежливо, колкото му бе възможно.

Имаше още една утешителна мисъл, ала все още не бе поел риска да я сподели с жена си. Макар че щеше да отсъства две години и половина, през всичкото време, с изключение на петдесет дни, щеше да прекара в хибернация. Когато се върнеше, разликата във възрастта им щеше да е намаляла с повече от две години.

Щеше да е пожертвал настоящето, така че двамата щяха да имат по-дълго бъдеще заедно.