Майк Резник
Пророчицата (7)

6.

Слънцето току-що бе изгряло, когато видеофонът в хотела зазвъня. Ломакс седна, спусна крака от леглото и заповяда на машината да се задейства. Миг по-късно пред него се появи холограмата на Мило Корбеккиан.

— Добро утро, господин Ломакс.

— Как ме открихте? — попита той. — Не използвах истинското си име, когато се регистрирах.

— Имам свои източници.

— Какво има? Мислех, че ще се срещнем в Синия павилион довечера.

— Няма да е необходимо. Говорих с него и той е съгласен да ви види.

— Кога?

— Ще ви чакам пред хотела ви точно по обяд. Само вас, никого другиго. Вземете си и багажа. Няма да се връщате.

— Не е ли на Олимп?

— Просто се пригответе.

— Добре.

— И още нещо, господин Ломакс.

— Какво?

— Не обичам да ме следят. Ако вашият спътник се опита да го направи отново, няма да съм отговорен за това, което ще му се случи.

Ломакс си позволи лукса да се усмихне.

— Прекалено е млад.

— Ако иска да остарее, по-добре да вникне в думите ми.

— Ще предам съобщението ви. — Ломакс помълча. — Искате ли той да остане на Олимп?

— Дали ще остане на Олимп или не, е без значение за мен. Но не може да дойде с нас.

Ломакс кимна.

— Ще се видим на обяд.

— На обяд — повтори Корбеккиан и прекъсна връзката.

Ломакс стана, отиде в банята, мина набързо под душа, среса се и започна да се облича. Когато свърши, излезе от стаята, слезе с асансьора два етажа по-надолу, прекоси коридора до стаята на Хлапето и почука на вратата.

— Отвори се — прозвуча гласът на Хлапето отвътре.

— Добро утро — поздрави Ломакс, влизайки в стаята.

— Добро утро — отвърна Хлапето, напълно облечен и седнал пред холовидеото. Заповяда на филма да спре и попита: — Някаква полза от адреса, който ти съобщих снощи?

— Не още — отговори Ломакс и впери поглед в него. — Усетили са те.

— Невъзможно! Не съм се приближавал на по-малко от сто метра до него. Бих се заклел, че не ме е видял!

— Тогава вероятно те е усетил някой от телохранителите.

— Имал е телохранители? — възкликна изненадано Хлапето. — Никого не видях.

Ломакс се усмихна.

— От най-добрите са.

— Той ли ти го каза?

Ломакс кимна.

— Кога? — попита Хлапето.

— Обади ми се преди пет минути.

— Как те е открил? Нали използваме фалшиви имена?

— Олимп е родният му свят — отвърна Ломакс. — Ако не беше достатъчно добър да ни открие, едва ли би се задържал толкова дълго на работата си.

Хлапето се взря в него.

— И така, какво става? Ще се срещнем ли с Миропомазания?

— Аз да.

— А аз?

— Корбеккиан каза „не“ за теб.

— Тогава какъв съм аз — заложник?

Ломакс се изкиска.

— Не му е необходим заложник. Има мен.

— А аз какво ще правя?

Ломакс го изгледа.

— Наистина ли искаш да участваш във всичко това, Хлапе?

— Аз вече участвам.

— Ако искаш да се измъкнеш, точно сега е моментът. Ти си гражданин, но останеш ли, се превръщаш във воин и прицел за всекиго.

— Вътре съм — рече твърдо Хлапето.

— Добре, сега да закусим и да обсъдим нещата.

Взеха асансьора до приземния етаж и влязоха в малък ресторант. Хлапето си поръча цяла закуска, а Ломакс се задоволи с чаша кафе и кифла.

— Никога не съм виждал ресторант като този! — ентусиазирано извика Хлапето и посочи холографските изображения на различните ястия, които висяха над масата. — Страшно е интересен.

— Обикновено място — поясни Ломакс, — Това, което видя снощи — напечатано меню и истински сервитьори, е голяма рядкост.

Храната им бе донесена от автоматична количка, която изчака да преместят чашите и чиниите на масата, и се върна в кухнята.

— Добре — рече Хлапето, — нека се върнем към работата.

— Само една минута — Ломакс извади малък продълговат механизъм от джоба си.

— Какво е това?

— Прост шифровчик — отвърна Ломакс и го активира с натискане на малък бутон. — Има охранителна техника по целия етаж — той кимна към камерата в единия ъгъл на ресторанта. — Ако някой се опита да ни подслуша, това ще му попречи.

— Мислиш, че някой ни наблюдава?

Ломакс вдигна рамене.

— Кой знае?… Ще живееш по-дълго, ако допускаш най-лошото и се подготвяш за него.

— Ще го запомня.

— Постарай се. — Ломакс се огледа небрежно наоколо, изучавайки лицата на клиентите и опитвайки се да ги съпостави с тези, които бе видял предната вечер в Синия павилион. Най-накрая се обърна към Хлапето. — Сигурен ли си, че искаш да участваш? Все още имаш достатъчно време да си тръгнеш.

— Няма начин.

— Добре — Ломакс отпи от кафето си. — На Олимп няма какво повече да се научи, така че не е нужно да ме чакаш тук.

— Какво трябва да направя?

— Винаги си искал да се срещнеш с Ледения, нали? Ще отидеш на Последен шанс и ще занесеш едно съобщение.

— Разбира се, че искам да се срещна с него. Но звучи така, сякаш ме изпращаш там само за да се почувствам полезен. Защо не използваш космическото радио?

— Честно казано, не ми пука дали се чувстваш полезен или не — рече сериозно Ломакс. — Изпращам го лично по теб, защото ако го излъча по радиото, ще ми коства живота. Това достатъчно ли ти е?

— Какво е съобщението?

— Искам да му предадеш, че независимо какво чува аз все още работя за него.

— Какво би могъл да чуе?

— Например че Миропомазания ме е наел да го убия.

— А ако не ми повярва?

Ломакс свали пръстена от кутрето на лявата си ръка.

— Дай му го. Знае, че е мой.

— Добре — Хлапето се вгледа в Ломакс през масата. — Но на въпроса — защо да вярва на теб?

— Доста добър въпрос — призна Ломакс.

— А имаш ли отговор?

Ломакс се намръщи.

— Не съвсем — каза накрая.

— Звучи ми като че ли си изправен пред сериозен проблем — предположи Хлапето.

Ломакс въздъхна дълбоко.

— Плащат ми да ги преодолявам. — Довърши кифлата си и стана. — Трябва да свърша още няколко неща. Ще платя стаята ти до обяд; ако останеш за по-дълго, ще плащаш от джоба си.

— А за хангара и таксите за излитане?

— Ще се погрижа и за тях. Доскоро, Хлапе.

Ломакс вдигна кредитно кубче пред скенера, изчака да го регистрира и напусна ресторанта. Уреди сметката си на рецепцията, после се спря пред видеофона и се погрижи за таксите на космодрума.

След това провери указателя, плати цената за връзка с главния клон на планетарната библиотека и влезе в раздела за пресата.

— Извади ми всякаква информация за Миропомазания — заповяда той.

— Има шест статии за Миропомазания от 3445 година от галактическата ера досега.

— Копирай ми ги всичките на хартия.

— Ще ви струва допълнително 24 кредита, 16.2 рубли Нов Сталин или 4.78 лири Далечен Лондон. Ако вашата банка работи с друга валута, ще ви струва още три процента комисиона за обмяната. Приемате ли таксите?

— Да.

— Работя… готово.

Шестте статии се показаха през отвора под екрана и Ломакс прекъсна връзката.

Откри удобен стол в единия ъгъл на фоайето, седна и се зачете в тях.

За пръв път Миропомазания се споменаваше като лидер на малък религиозен култ далеч по Периферията. Бил арестуван за убийство на един от подчинените си, но случаят бил приключен поради липса на доказателства, когато двамата очевидци изчезнали.

Пет месеца по-късно се преместил на Спиралния ръкав, не толкова далеч от Земята, и сега Демокрацията го преследваше за неплащане на 163 милиона кредита данъци.

Една година по-късно построил храмове и молитвени домове на около двадесет планети в сърцето на Демокрацията и се смяташе, че има милиони последователи. Нито дума за случая с укриването на данъци.

Последните три статии с разлика от по един месец отразяваха коментарите на политици и други обществени фигури за Миропомазания, за предполагаемите ексцесии на неговата секта, за отказа му да плаща данъци (отново) и за нарастващата му сила и популярност. В най-скорошната статия имаше списък от пет души, които публично се бяха изказали срещу него и оттогава изчезнали.

Нямаше нито холограма, нито снимка на Миропомазания, нито пък някаква информация или намек за произхода му. Ломакс бе малко изненадан, че не е чувал за човек с такава огромна организация, но пък тя бе възникнала по Периферията и се бе разпространила само в пределите на Демокрацията, а не в онези светове, които формираха Вътрешната граница. А мъжете и жените по Границата не обръщаха много-много внимание на събитията, които не ги засягаха пряко.

Истинският въпрос обаче не беше как силата на Миропомазания бе нараснала толкова бързо. А с какво Ледения — собственик на кръчма в незначителен свят по Границата, който не бе стъпвал на планета на Демокрацията близо три десетилетия, е привлякъл вниманието и очевидната омраза на мъж, който бе на петстотин светлинни години от Вътрешната граница.

Ломакс провери часовника си, видя, че му остават два часа до срещата с Корбеккиан, и излезе да се поразходи в хладната утрин. Повървя безцелно покрай няколко блока, като спираше да погледа някоя и друга витрина или холографско изображение. Уличен търговец продаваше красиви извънземни каменни гравюри, медиум предсказваше падането на Демокрацията, уличен музикант от неизвестна раса свиреше атонална, но въздействаща мелодия на струнен инструмент с непознат дизайн.

Ломакс спря пред оръжеен магазин, огледа с окото на специалист изложените образци, не откри нищо по-добро от собствения си арсенал и накрая тръгна обратно за хотела. Отбеляза с одобрение, че Олимп като повечето светове по Вътрешната граница презираше новите нанотехнологии на Демокрацията и почистваше улиците си с миещи машини, вместо да използва поглъщащите боклука микроби, създадени на Делурос VIII.

Стигна до хотела двадесет минути преди обед, изпи набързо едно кафе и застана точно до централния вход. Няколко минути по-късно пред него спря великолепна кола последен модел. Вратата се отвори и Мило Корбеккиан го покани с жест.

— Добро утро, господин Ломакс — поздрави го той, докато последният влизаше в колата.

— Добро утро.

— Надявам се, че сте бил разумен и сте предупредил вашия млад спътник да не ни следва.

— Той е на светлинни години оттук.

— Така е най-добре. Имаме регистрационния номер на вашия кораб и ако по време на нашето пътешествие се натъкнем на него, няма да се поколебаем да го пръснем на парчета. Ясно ли е?

— Да — Ломакс се облегна назад върху плюшената седалка.

— Имате ли въпроси? — попита Корбеккиан, докато шофьорът му бавно включваше колата в сутрешния трафик.

— Ще ги задам, когато му дойде времето.

— Ще бъдете изцяло сканиран, преди да се качите на моя кораб, и всички оръжия, които носите, ще се конфискуват… Ако постигнете споразумение с Миропомазания, ще ви бъдат върнати.

— Добре.

— Мисля, че ще се разбираме чудесно — усмихна се доволно Корбеккиан.

— Няма причина да не го правим, господин Корбеккиан. В края на краищата ще бъдем в един отбор.

— Искрено се надявам на това. Ще е удоволствие за мен да работя с човек като вас.

— Мисля, че мога да кажа същото за вашия шеф.

Корбеккиан погледна разсеяно през прозореца.

— Какво знаете за Миропомазания? — попита той накрая.

— Само това, което успях да науча от вестниците.

— Не бих вярвал на всичко, което се пише в пресата, господин Ломакс.

— Така ли?

— Определено не.

— Това означава ли, че той си плаща данъците? — усмихна се Ломакс.

Корбеккиан се обърна към него.

— Човек не може да се шегува по адрес на Миропомазания, господин Ломакс. Пресата дори не разбира с кого си има работа.

— Останах с впечатление, че го мислят за много влиятелна личност дори и когато не го харесват или не си плаща данъците.

— Ако ви открия истинската степен на неговата политическа и финансова мощ, вие ще ме помислите или за глупак, или за лъжец.

— Възможно е — любезно се съгласи Ломакс.

— Дори и да не вярвате на нито една моя дума, господин Ломакс, доверете ми се за това. Ще сгрешите. — Замълча и после повтори: — Дяволски ще сгрешите.