Майк Резник
Пророчицата (26)

25.

Ломакс се върна в стаята си и забеляза, че лявата му ръка наистина кърви. Влезе в банята да смени превръзката, после се протегна към кутията с болкоуспокояващи… и спря.

Затвори вратата и претърси всеки сантиметър от банята.

Накрая, доволен, че няма следящи камери по тавана и стените, взе едно хапче и скри кутията в кобура си, точно под лазерния пистолет.

После излезе от банята, отиде до вратата на спалнята и й заповяда да се отвори. Този път пред нея имаше охрана от четирима. Предположи, че е по-скоро за неговата безопасност, отколкото поради недоверие от страна на Миропомазания.

— Трябва да отида до кораба си — заяви той.

— Нещо не е наред ли, господине? — попита един от мъжете.

— Оставил съм останалите си хапчета там. Болкоуспокояващи и хапчета против възпаление.

— Мога да изпратя някой да ги вземе, господине — предложи той.

Ломакс поклати глава.

— Корабът има сложна охранителна система. Човекът ви ще я включи веднага щом се опита да отвори люка… Можете ли да ме закарате дотам? Съмнявам се, че ще мога да намеря космодрума сам.

„Това трябва да успокои съмненията ви.“

— Разбира се, господине — отвърна човекът от охраната. — Нека да предупредя Миропомазания и да му кажа защо ще закъснеете за срещата.

— Разбира се — съгласи се Ломакс.

Човекът от охраната отиде няколко крачки встрани, свърза се с Миропомазания по радиото, прошепна нещо, послуша за миг и се върна при Ломакс.

— Всичко е уредено, господине — каза той. — Пред главния вход ви чака кола. Миропомазания желае да се присъедините към него за обяд, когато се върнете.

— Благодаря. — Ломакс тръгна по коридора. След малко се носеше по твърдата повърхност на окъпаната от слънцето пустиня, като се чудеше каква раса е живяла на това място. Космодрумът изникна веднага след като заобиколиха огромната дюна, защитаваща крепостта, но светлината и перспективата му изиграха лоша шега в определянето на разстоянието — на колата й отне цели пет минути повече, отколкото той предположи, за да стигне до кораба му.

— Ще ви чакам тук, господине — каза шофьорът.

— Не е необходимо — отвърна Ломакс. — Може да се позабавя.

— За да вземете няколко хапчета, господине?

— Искам да презаредя лазерния си пистолет.

— Имаме презареждащо устройство и в крепостта, господине.

— Доверявам се само на моето — отговори Ломакс.

Шофьорът вдигна рамене.

— Както кажете, господине.

— Може да отнеме половин час, а не искам нито ти, нито колата да прегреете. Защо не отидеш на наблюдателната кула и не пийнеш нещо студено? Поглеждай към кораба и когато ме видиш да излизам през люка, просто ела и ме прибери.

— Както кажете, господине — съгласи се шофьорът, който вече се чувстваше неудобно от горещия въздух, нахлуващ през отворената врата откъм Ломакс. Подкара към кулата веднага, щом Ломакс отвори люка на кораба си, влезе и затвори люка.

Вътре беше непоносимо горещо. Веднага включи климатика и за кратко време температурата падна до поносимо ниво. Започна да зарежда пистолета си — не искаше да го хванат да го прави довечера в крепостта. После се настани на пилотското място, включи радиото, замаскира сигнала си, доколкото можа и предаде по подпространствената честота частния секретен код на Ледения.

Миг по-късно глас преряза статичното поле:

— Тук е Ледения.

— Говори Ломакс.

— Какво става?

— Хлапето е мъртъв, Миропомазания ме обича, а аз ще наръгам твоята ръка, когато те видя.

Ледения се изкиска.

— Трябваше да го направя правдоподобно. Надявам се, че не съм ти причинил трайни увреждания.

— Ще оживея — отвърна Ломакс. — Или поне няма да умра заради ръката — поправи се той. — Но Миропомазания може и да ме очисти, ако прекалено често бъркам в отговорите си.

— Проблеми ли имаш?

— Не още, но може да се появят всеки момент. Работя на тъмно тук. Нямам представа какво искаш, но аз знам съвсем малко за Пророчицата, а той си мисли, че зная доста повече.

— Разбирам — настъпи кратка пауза в трансмисията. — Добре, предполагам, че е време за раздвижване.

— Раздвижване? Къде да ходя?

— Просто така се изразих — отвърна Ледения. — Аз трябва да се раздвижа. А ти оставаш там, където си.

— И какво искаш да правя?

— Някак си трябва да убедиш Миропомазания да атакува планета на име Моцарт, и то с всичките си сили.

— Моцарт? — намръщи се Ломакс. — Никога не съм чувал за нея.

— Това е третата планета от системата Симфония. На твоите карти е Алфа Монтана III.

— И защо е толкова специална?

— Там е Пенелопа Бейли.

— Наистина или искаме той да мисли така?

— Наистина е там.

— И искаш да атакува с пълна мощ?

— Точно така.

— Това включва ли ядрени и химически оръжия?

— Всичко, което има — отговори Ледения. — Дори антиматерия, ако притежава такава.

— Съмнявам се. Но дори и така няма да остане много от Моцарт, след като го удари.

— Не се заблуждавай. Няма да успее да закачи и един косъм от главата й.

Ломакс отново се намръщи.

— Тогава за какво е всичко това?

— Трябва да отида на планетата.

— Искаш да използваш армия от двеста милиона души за отвличане на вниманието? — попита невярващо Ломакс.

— Може и така да се каже. Трябва да е заета с тях, докато кацна.

— Почакай малко, Ледени. Ако тя е такава, каквато я описваш, ще знае, че се каниш да кацаш. Имам предвид, че ще вижда и другите неща освен битката, нали?

— Разбира се. Но тя ще е твърде заета с непосредствената заплаха и ще ме остави за по-късно, така да се каже.

— И какво ще стане, когато наистина се заеме с теб?

— Това си е моя грижа. Ти просто се погрижи Миропомазания да атакува. Уби Хлапето, а той мисли, че си убил и мен. Дай му правдоподобна причина да нападне. Би трябвало вече достатъчно да ти се доверява, за да го направи.

— Не е най-доверчивият човек, с когото би искал да се срещнеш — отвърна уклончиво Ломакс.

— Тогава измисли защо трябва да ти се довери и се възползвай.

— Ще направя, каквото мога.

— Твоето „каквото мога“ засега се оказа достатъчно. О, трябва да знам още едно нещо.

— Какво?

— Неговите кораби имат ли специални военни емблеми? Не искам те да ме взривят, докато се приближавам до планетата.

— Не, доколкото знам — отвърна Ломакс. Помисли малко. — Не, сигурен съм, че нямат. Когато Демокрацията мисли, че се готвиш да атакуваш, не обявяваш присъствието си, слагайки емблеми върху всичките си кораби, нали?

— Дано си прав.

— Ако открия нещо друго, ще се опитам да те известя — обеща Ломакс. — Корабното ти радио още ли отговаря на същия секретен код?

— Да.

— Добре. Ще ти сигнализирам, ако съм сгрешил за емблемите.

— Как мислиш, кога ще го накараш да атакува? — попита Ледения. — По-близо сте до Моцарт, отколкото съм аз. Искам да съм сигурен, че няма да пристигна прекалено късно.

— Силите му са разпръснати навсякъде по Демокрацията и Вътрешната граница. Ако ги свика веднага, вероятно ще им отнеме близо два месеца да се съберат и да образуват единна формация. — Той помълча замислено, после продължи: — Предполагам, че ще свика силите от най-близките системи — около пет хиляди кораба, от три до пет милиона души, и ще атакува в рамките на седмица.

— Тогава е най-добре да тръгна слея два дни и да спра няколко системи по-далеч, докато сензорите ми уловят флотата ви.

— Не бързай толкова — спря го Ломакс, — все още ми предстои да го убедя. Не е толкова лесно, колкото си мислиш… Не съм умен колкото теб, Леден. Всеки път когато започна да злоупотребявам с истината, той става подозрителен.

— Тогава нищо не му казвай — рече строго Ледения.

— Какво искаш да кажеш?

— Остави го сам да открие истината — отвърна Ледения, — тоест истината, в която искаме той да вярва.

Ломакс впери поглед в празния видеоекран над компютъра, потънал в мисли.

— Ало? — извика Ледения. — Ало? Там ли си още?

— Да, тук съм.

— Не предаваше почти две минути. Помислих, че съм те изгубил.

— Хрумна ми идея — каза Ломакс.

— О!

— Измислих как ще накарам Миропомазания да повярва — но ще ми трябва твоята помощ.

— Ще направя всичко възможно, за да ти помогна — отговори Ледения. — Но не забравяй — Миропомазания мисли, че съм мъртъв.

— Знам. Записваш ли този разговор?

— Да.

— Добре — той изрече бързо деветцифров код. — Чу ли това?

— Да. Какво е то?

— Това е код, чрез който ще се свържеш с мъж на име Мило Корбеккиан на Олимп.

— Добре. И какво да правя с него? — попита Ледения.

— Измисли си някакво име и му изпрати съобщение, което да не може да бъде проследено до Последен шанс или твоя кораб.

— Няма проблеми. Какво съобщение?

— Кажи му — Ломакс едва успяваше да сдържи усмивката си, — че военната мощ на Пророчицата няма да бъде в бойна готовност поне още един или два месеца, че тя е сравнително беззащитна на Моцарт и че задачата на Корбеккиан е да възложи няколко убийства, включително и моето, които да отвлекат вниманието на Миропомазания от нейната уязвимост.

— Мислиш ли, че ще стане? — попита Ледения.

— Да — отвърна Ломакс. — Той навсякъде вижда конспирации, — защо да не му предложим още една? Корбеккиан е просто човек за връзка. Вероятно се опитва да стои по средата и да набира убийци за двете страни срещу подходящо заплащане. Да, колкото повече си мисля за това, толкова по-уверен съм, че Миропомазания ще приеме такова двуличие за естествено. А ако повярва, ще приеме, че Пророчицата е беззащитна. Не ще е трудно да бъде убеден да я удари, преди тя да стабилизира силите си.

— Какво знае за нея?

— Не много.

— Достатъчно, за да е наясно, че тя няма никакви войски или че не се нуждае от тях ли?

— Не е твърде убедително за него — отвърна Ломакс. — За Бога, аз знам всичко за нея и въпреки това ми трябваше много време, за да го повярвам.

— Добре — съгласи се Ледения. — Днес вече си имал доста напрегнат ден, а не искаме да стоварваме прекалено много неща върху Миропомазания наведнъж. Ще изпратя съобщението точно след два стандартни дни.

— Добре.

— Един съвет, Гробокопачо — продължи Ледения.

— Какъв?

— Някой винаги оживява, за да разкаже историята. Ако искаш този път да си ти, направи така, че да не си сред атакуващата флота.

Ледения прекъсна връзката.